№ 1133
гр. Благоевград, 22.11.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Емилия Дончева
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно частно
гражданско дело № 20221200500551 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 т. 2, във връзка с чл. 418 ал. 4 от ГПК, във вр. с чл.
415 ал. 4 от ГПК.
Образувано е по повад на частна въззивна жалба, подадена от „Б...” О., ЕИК *, със седалище
и адрес на управление: гр. Б., п.к. *, ул. „Я.“ № *, к.с У. П., вх. *, ет. * ап.*, представлявано
от Управителят Д. П. Г., чрез процесуалният представител- адв. Л. С., срещу Определение
№ 299/19.05.2022г., постановено по ч.гр.д. № 1399/2021г. по описа на РС Разлог, с което е
била обезсиЛ. Заповед за изпълнение на парично задължение № 468/03.12.2021г., издадена
на осн. чл. 410 от ГПК по същото дело, поради невъзможност за връчване на издадената
заповед за изпълнение на длъжника Д. М. Л., гражданин на И., поради липса на постоянен
адрес и обичайно местопребиваване по смисъла на чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 от ГПК, на
територията на Република България.
С частната жалба се наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното определение на първоинстанционния съд, като се иска неговата отмяна като
постановено при съществени нарушения на процесуалните правила.
Оспорват се с жалбата изводите на първоинстанционния съд, на които същият се е позовал
за да обезсили издадената по искане на кредитора заявител „Б...” О.- заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, като са развити съображения, че постоянен адрес по смисъла на чл. 411
ал.2 т. 4 от ГПК могат да имат само местните лица, а проверката за обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Р България по смисъла на чл. 411
ал.2 т. 5 от ГПК, следва да се извърши само по отношение на чуждестранни лица, какъвто е
и длъжникът по настоящото дело. Поддържа се от жалбаподателят с частната жалба, че при
липса на легална дефиниция в ГПК, приложима следва да е нормата на чл. 48 ал. 7 от КМЧП
1
относно понятието „обичайно местопребиваване“ на едно физическо лице на територията на
една държава. Оплакването за неправилност на обжалваното определение се основава на
възражението от частния жалбоподател, че първоинстанционният съд за да обоснове извода
си за липса на обичайно местопребиваване се е позовал на представено по делото писмо с
изх. № 2956 от 12.05.2022г. на ОДМВР- Благоевград, с което се удостоверява пред съда, че
лицето Д. М. Л., няма постоянен и настоящ адрес в Р България, както и че няма статут на
пребиваващ в страната, без да съобрази, че длъжникът е собственик на недвижим имот в гр.
Б./апартамент № *, вх. *, в хотелски комплекс „У. П.“, като същият се е регистрирал в
Регистър БУЛСТАТ на 02.03.2011г., с код *, като е посочил адрес за кореспонденция,
идентичен на посочения със заявлението по чл. 410 от ГПК пред съда в заповедното
производство.
Излагат се доводи, че за да не бъде обезсиЛ. на осн. т. 3б от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, по
т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, след
неуспешния опит за нейното връчване, достатъчно е съдът да е установил една от
посочените с разпоредбата на чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 връзки на лицето с територията на
страната/Определение № 548/22.08.2013г. на ВКС по ч.т.д. № 1355/2013г. на II т.о. на ТК/,
но първоинстанционният съд неоснователно е пренебрегнал представени нотариален акт за
собственост на недвижим имот, като доказателство за обичайното местопребиваване на
длъжника Д. М. Л., гражданин на И., на територията на Р България. Това че чужденците
поради липса на издадено разрешение, не биха могли да имат постоянен адрес в Р
България/по арг. от разпоредбата на § 1 т. 3 от ЗБЛД/ не означава, че същите не могат да
имат обичайно местопребиваване в Р България, даващо възможност срещу тях да бъде
насочено принудително изпълнение. Поддържа се още с частната жалба, че ако е налице
редовно от външна страна връчване на заповедта, то същата при липса на подадено от
длъжника възражение в срока по чл. 414 от ГПК, се стабилизира, като в този случай липсата
на предпоставките на чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 могат да бъдат извършени от съда, само по
възражение на длъжника и по реда на чл. 423 от ГПК. В този случай заповедта за
изпълнение може да бъде ибезсиЛ. само от въззивния, но не и от първоинстанционния съд.
Във връзка с оплакването на за неправилност на обжалваното определение, наведени са с
частната жалба доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
процесуалните правила за връчване на длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК. Излагат се доводи, че след като длъжникът Д. М. Л., гражданин на И., не е
намерен на посочения в заявлението адрес/ на адреса на апартамента, негова собственост в
гр. Б./, съдът в нарушение на разпоредбата на чл. 415 ал.1 т. 2 от ГПК, във връзка с чл. 47 от
ГПК, е пропуснал да укаже на връчителя- да събере данни, дали длъжникът живее на
посочения в заявлението адрес, като изиска справка за това и от Управителят на ЕС или по
друг начин и удостовери това обстоятелство пред съда. За целта дори, заявителят е
представил пред РС Разлог- писмена молба с която е посочил лицето което е Управител на
ЕС на хотелски комплекс „У. П.“ в гр. Б., но съдът не е изискал никаква информация и
неоснователно е игнориралq като не е зачел задължението на чуждите граждани, да се
2
регистрират в Регистъра БУЛСТАТ, при придобиване на собственост на територията на Р
България.
При изложените съображения, иска се от въззивният съд да отмени определението, с което
заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена по реда на чл. 410 от ГПК е
обезсиЛ..
С частната жалба са представени писмени доказателства- препис извлечение от Регистъра
БУЛСТАТ, от който е видно че на 02.03.2011г., с код *, физическото лице Д. М. Л.,
гражданин на И., се е регистрирало и посочило адрес са кореспонденция в Р България,
идентичен с адреса на който се намира закупения от него недвижим имот в гр. Б..
Препис от частната жалба, не е изпращана за отговор на насрещната страна по реда на чл.
276 от ГПК.
Частната жалба с която е сезиран въззивният състав на ОС Благоевград намира за
допустима, като подадена в срок и от лице, с активна процесуална легитимация и интерес от
обжалване на постановения съдебен акт, като приема че същият подлежи на въззивно
обжалване. Съгласно постановеното по реда на чл. 274 ал. 3 от ГПК- Определение № 933 от
15.12.2010г. по ч.т.д. № 834/2010г., на ВКС ТК, I т. о., актовете на първостепенния съд по
чл. 415 ал. 5 от ГПК, с които е отказано обезсилване на издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист не подлежат на инстанционен контрол. В същото са изложени
съображения, че определенията по чл. 415 ал. 5 от ГПК имат характер на преграждащ
развитието на производството акт само в хипотеза, в която е постановено обезсилване на
издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, тъй като с това процесуално
действие се слага край на заповедното производство. По своите правни последици това
определение е аналогично на определението по чл. 413 ал. 2 от ГПК, за което също е
предвидена изрична обжалваемост само в случаите, при които е отхвърлено искането на
заявителя за издаване на заповед за изпълнение.
Обезсилването на издадената заповед за изпълнение, по реда на чл. 410 от ГПК, дори в
случаите когато не е прекратено производството по делото, е винаги препятстващо
развитието му процесуално действие, поради което за заявителя в заповедното производство
е налице правен интерес от обжалването на определението, с което заповедта за изпълнение
е обезсиЛ., тъй като за него не съществува друг процесуален ред за правна защита.
С разпоредбата на чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 от ГПК е въведено от законодателят изключение от
задължението на сезирания съд въз основа на редовно заявление от кредитора, в срока по
чл. 411 ал.1 от ГПК да издаде заповед за изпълнение, поради наличието на изрично
предвидените абсолютни процесуални пречки за това. Правната последица от установяване
липсата на постоянен или настоящ адрес на длъжника или липсата на обичайното му
местопребиваване или място на дейност на територията на Р България, се изразява в
служебно обезсилване от съда на заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист. Така постановения съдебен акт следва да се приравни на определение на
заповедния съд по чл. 415 ал. 5 ГПК, когато заявителят не представи доказателства, че е
3
предявил иск в предвидения от закона срок пред гражданския съд, за установяване на
оспореното му с възражение от длъжника вземане по исков ред. Поради обезсилване на
издадената заповед от съда, прегражда се пътя на заявителят кредитор, да реализира правата
си по реда предвиден в закона- следователно на същия следва да бъде призната
възможността за обжалване на определението за обезсилване на заповедта пред горестоящия
съд, за извършване на инстанционен въззивен контрол.
За да се произнесе в рамките на компетентността си на въззивна съдебна инстанция,
съставът на ОС Благоевград намери за установено от фактическа страна следното:
Въз основа на заявление по реда на чл. 410 от ГПК, депозирано от „Б...” О., чрез
пълномощника адв. Л. С., подадено срещу длъжника- Д. М. Л., гражданин на И., е било
издадено от състав на РС Разлог- Разпореждане за изпълнение № 910 от 03.12.2021г. и
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 468/03.12.2021г., по
образуваното ч.гр.д. № 1399/2021г. по описа на РС Разлог, за сумата 5 369.40евро,
съставляваща сбор от неплатени задължения за 10 години, за поддръжка и почистване на
общите части на сграда, в която длъжникът притежава недвижим имот, ведно със законната
лихва върху главницата, от датата на подаване на заявлението- 10.11.2021г. до
окончателното заплащане на дължимото, ведно със сторените в заповедното производство
разноски- 213.08лв. за държавна такса и 580лв.- заплатено адвокатско възнагражднение.
При опит на длъжника да бъде връчена издадената срещу него заповед за изпълнение, на
адреса на който се намира придобития от него недвижим имот в гр. Б., същият не е открит
след неколкократното посещение на адреса от призовкаря.
С молба по делото от 27.01.2022г., депозирана пред първоинстанционния съд от
пълномощника на дружеството заявител- адв. С., твърди се пред съда по заповедното
производство, че длъжникът Д. М. Л., гражданин на И., живее на посочения в заявлението
адрес, като е посочен Управителят на ЕС и телефон за връзка с него, с молба да бъде указано
на връчителя на заповедта за изпълнение, да събере данни, дали длъжникът Д. М. Л.,
гражданин на И., живее на адреса, като изиска информация от Управителят на ЕС.
До длъжника повторно са били изпратени съобщения, ведно с издадената от съда заповед за
изпълнение за връчване, като същата е била трикратно връчвана на Управителят на ЕС- Р.
Д. К., като длъжника не е бил откриван на адреса на който е придобил недвижим имот в гр.
Б., но управителят на ЕС е приел съобщението със задължение да му го предаде.
Съдът е изискал служебно и по делото е било представено писмо с вх. № 2956/12.05.2022г.
от Областна дирекция на МВР- Благоевград, с което се удостоверява пред съда по
заповедното производство, че от извършената справка в група „Миграция“, при ОДМВР-
Благоевград, в информационните фондове на МВР, АИС, „ЕРЧ“ и „БДС“, лицето Д. М. Л.,
гражданин на И., роден на 12.11.1974г., няма и не е имал статут на пребиваване в Р
България, респ. няма регистриран постоянен и настоящ адрес в страната.
С обжалваното Определение № 299/19.05.2022г., постановено по ч.гр.д. № 1399/2021г. по
описа на РС Разлог, съдът по заповедното производство е обезсилил издадената Заповед за
4
изпълнение на парично задължение № 468/03.12.2021г. издадена по реда на чл. 410 от ГПК,
с мотив че същата не може да бъде връчена на длъжника- Д. М. Л., гражданин на И., тъй
като е установено че същият няма постоянен адрес на територията на Р България.
Пред въззивният съд заедно с частната жалба, представена е от жалоподателят извадка от
извлечение от Регистъра БУЛСТАТ, от който е видно че на 02.03.2011г., с код *,
физическото лице Д. М. Л., гражданин на И., се е регистрирало и посочило адрес са
кореспонденция в Р България, идентичен с адреса на който се намира закупения от него
недвижим имот в гр. Б..
Настоящият състав на ОС Благоевград счита че разгледана по същество, частната жалба е
основателна и следва да бъде уважена по следните съображения:
По аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 1 ГПК, заповедният съдът извършва проверка
единствено на местната подсъдност и не следи служебно за наличието на предпоставките по
чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 ГПК, доказателства за съществуването на които не биха и могли да
бъдат събирани в това производство. Налице е и задължителна съдебна практика по въпроса
в т. 3б от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, с която е прието че-
"Макар и да са уредени по негативен начин като предпоставки за издаване на заповедта,
обстоятелствата по чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 ГПК, по естеството си не подлежат на проверка
преди връчване на вече издадената заповед". Следва да се отбележи също, че защитата на
длъжника в случай на липса на някоя от предпоставките по чл. 411 ал. 2 т. 4 и т. 5 ГПК, се
осъществява по реда на подаване на възражение по реда на чл. 423 ГПК.
От разпоредбите на чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 от ГПК следва, че предпоставка за издаване на
заповед за изпълнение е длъжникът да има формална или фактическа връзка с територията
на Република България: при физическите лица - постоянен адрес или обичайно
местопребиваване в страната, а при юридическите лица - седалище или място на дейност.
Постоянен адрес по смисъла на чл. 411 ал. 2, т. 4 ГПК могат да имат както местните лица,
така и чужденците, които са получили разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване в Република България или са получили статут на бежанци /чл. 31 ал. 2 т. 2 от
ЗГР/. Останалите чужденци, които пребивават на територията на страната /временно или
постоянно/, но нямат издадено разрешение не биха могли да имат постоянен адрес в
Република България /по аргумент от § 1, т. 3 от ЗБЛД/. Това обаче не означава, че същите не
могат да имат обичайно местопребиваване в България. Съгласно чл. 48 ал. 7 от КМЧП "Под
обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е
установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от
регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това
място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален
характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му
да създаде такива връзки".
В съдебната практика трайно се е установило разбирането, че достатъчно е наличието на
едно от посочените в т. 4 или в т. 5 на чл. 411, ал. 2 от ГПК връзки с територията на
страната, за да е допустимо издаване на заповед за изпълнение срещу длъжник – физическо
5
лице по териториален признак. Това произтича и от възможността, при наличието на която и
да е от двете превръзки /постоянен или настоящ адрес или обичайно местопребиваване в
страната/, принудителното изпълнение въз основа на заповедта за изпълнение срещу
физическо лице да се проведе на територията на страната от съответните за това органи
/Определение № 547/22.08.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1355/2013 г., II т. о., ТК/.
Доколкото по делото се твърди, че длъжника има обичайно местопребиваване в гр. Бонско,
където е закупил недвижим имот, както съдът по заповедното производство, така и
въззивният съд е длъжен да изследва въпроса, като съобрази и разпоредбата на чл. 59, § 1 от
Регламент (EO) № 44/2001г. относно понятието "обичайно местопребиваване". За
установяване на твърденията, че към датата на връчването на заповедта длъжникът е имал
обичайно местопребиваване на територията на Република България не са представени
каквито и да било доказателства. В съдебната практика много съдилища в страната приемат,
че това могат да бъдат каквито и да било документи /трудови договори, регистрационни
формуляри за регистрации в общини във В., договори за наем, декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65/2 от Регламент /Е0/ №
883/2004 и др. /. Представените документи могат да бъдат официални или частни, следва да
се ползват с материална доказателствена сила и да установяват наличието на
предпоставките, визирани в чл. 48. ал. 7 КМЧП, а именно че лицето се е установило
преимуществено да живее на определен адрес в страната към датата на връчване на
заповедта за изпълнение, което следва да е в съответствие с данните от отбелязванията на
длъжностните лица по връчване на съобщенията- а именно, че от известно време лицето не
живее на посочения в заявлението адрес в България.
Въззивният съд намира, че установяването на предвидената в закона предпоставка за
редовно връчване но заповедта за изпълнение по смисъла на чл. 411 ал.2 т. 5 от ГПК, не
може успешно да бъде установена за целите на заповедното производство чрез
направената справка в Регистър Булстат, от която е видно, че ответника по заявлението-
Д. М. Л., гражданин на И., в качеството си на собственик на недвижим имот е регистриран в
България със следния адрес: гр. Б., п.к. 2770, м. „Герачини улици“, № 1, вх. Д, ет. 1, ап. Д6.
Регистрацията на едно лице чужд гражданин в Регистъра Булстат, във връзка със закупен на
територията на Р България недвижим имот, не може да удостовери обичайно
местопребиваване на физическото лице в населено място, в което то се е установило
преимуществено да живее, за неопределен период от време, каквото е определението за
„обичайно пребиваване“ по смисъла на чл. 48 ал. 7 от КМЧП. Законодателят е използвал в
чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК именно термина "обичайно местопребиваване" на територията на
Република България, а не "постоянен адрес" /както например в т. 4/. Следователно
разпоредбите на ЗГР не намират приложение относно проверката за наличието на четвъртата
предпоставка за издаване на заповед за изпълнение. Значение за преценката имат други
критерии и те са свързани с отношението на лицето Д. М. Л., гражданин на И., към
пребиването му на определено място. По делото не са събраха доказателства за намерение за
трайно установяване на длъжника да живее и работи в България, респ. на адреса на
6
регистрация на закупения от него недвижим имот в гр. Б..
Съдът като взе предвид оплакванията с частната жалба и становището на дружеството
заявител- „Б...” О., чрез пълномощнита му пред първата съдебна инстанция, след анализа на
събраните доказателства по делото пред двете съдебни инстанции, съобрази че настоящото
производство се провежда по правилата на пълен въззивен контрол /ТР 6/15.01.2019 г. по т.
д. № 6/2017 г на ОСГТК на ВКС/ При извършване на анализ на събраните доказателства при
оценката на същите, въззивният съд следва да изгради собствени правни изводи, като не е
ограничен от направените оплаквания с частната жалба.
Заявлението по реда на чл. 410 от ГПК е подадено от дружество сключило договор с ЕС,
срещу етажен собственик, който не е изпълнил решение на ЕС и не е заплатил разноските за
поддръжката и почистването на общите части от сграда, в която длъжника Д. М. Л.,
гражданин на И., е етажен собственик, притежател на самостоятелен обект на правото на
собственост/апартамент в комплекс „У. П.“/, като същият е предоставил на Управителят на
ЕС адрес за кореспонденция, на който се е съгласил да му бъдат изпращани съобщения
свързани с въпросите на етажната собственост. Ако регистрацията на длъжника в Регистър
БУЛСТАТ, не е убедително доказателство за „обичайното му пребиваване“ на територията
на страната, то същата съставлява административен адрес на който длъжникът би могъл
да получава съобщения, съобразно разпоредбата на чл. 53 от ГПК. Съгласно чл. 53 ГПК
връчването на пребиваващите в страна чужденци се извършва на адреса, заявен в
съответните административни служби. Видно от представеното препис извлечение от
Агенцията по вписванията- Регистъра БУЛСТАТ, въз основа на заявление за вписване от
02.03.2011г. длъжникът Д. М. Л. е вписана като собственик на недвижим имот с постоянен
адрес в България: гр. Б., м. „Г...“ № *, вх. *, ет. *, ап. *. На този адрес длъжника по
издадената заповед за изпълнение е можело надлежно да бъде призован на основание чл. 53
ГПК, във връзка с чл. 47 ал. 7 при спазване на правилата за призоваване в ГПК./Решение №
181 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 918/2018 г., II т. о., ТК/
Основателни са доводите, наведени с частната жалба по настоящото дело- че в случая е
приложима разпоредбата на чл. 53 ГПК, тъй като посоченият адрес на длъжника в регистър
"Булстат" има характер на адресна регистрация по смисъла на ГПК, както и характер на
адресна регистрация на лице, получило право на пребиваване в страната съобразно Закона за
чужденците и правилника за прилагането му. На първо място следва да се има предвид, че
чл. 53 ГПК не поставя изискването за продължително пребиваване на чужденеца в страната
и притежаването на определен статут, изискващ съществуването на ЕГН или личен номер
на чужденеца. Отделно следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 53 ГПК предвижда
наличието на заявен адрес в съответна административна служба, каквато
административна служба е Агенция по вписванията. На последно място в чл. 7 ал. 2 т. 4, б.
б, във вр. с чл. 3 ал. 2 т. 10, б. б от Закона за регистър Булстат е предвидено, че вписаните
адреси на чуждестранни физически лица, притежаващи недвижими имоти в България, са
адреси за кореспонденция на територията на страната с всички държавни институции,
което обуславя правното значение на вписания адрес в регистър Булстат като адресна
7
регистрация. Прилагането на разпоредбата на чл. 53 ГПК за чужденци, притежаващи
недвижими имоти в страната, с вписан постоянен адрес в Агенцията по вписванията, не
противоречи на чл. 33 ал. 1 КМЧП. Поради изложените съображения обосновани са
доводите на жалбоподателят, чрез неговия пълномощник, че съдът издал заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, е следвало да положи усилия за връчи заповедта на
адреса на регистрация на Д. М. Л., в Регистъра БУЛСТАТ, при спазване на правилата на чл.
47 ал. 7 от ГПК, към която се препраща изрично с разпоредбата на чл. 411 ал. 3 от ГПК.
Видно е от производството пред първоинстационния съд, че съобщение за издадената
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е връчена трикратно-на дати 09.02.2022г.;
10.03.2022г. и 14.04.2022г., на адреса на регистрация в БУЛСТАТ на длъжника Д. М. Л.,
като съобщенията са получавани чрез Управителят на ЕС- Радослав Клечеров, който е приел
съобщенията и подписал същите със задължението да ги предаде на длъжника, ведно с
препис от заповедта за изпълнение.
Разпоредбата на чл. 411 ал. 3 от ГПК, задължава съдът по заповедното производство да
връчи на длъжника препис от издадената заповед за изпълнение, като мълчаливо препраща
към общата разпоредба на чл. 47 ал. 7 от ГПК, по аргумент на която разпоредбите на чл. 47
ал.1 – 5 от ГПК, са приложими и при връчването на заповед за изпълнение на длъжника. В
настоящия случай на регистрирания в Регистър БУЛСТАТ адрес за съобщения от Д. М. Л.,
гражданин на И., е изпратено съобщение, ведно с издадена срещу длъжника заповед за
изпълнение. Същият не е намерен на адреса на който се е регистрирал в ЕС, но съобщенията
до него са получени от Управителят на ЕС, със задължения да му бъдат предадени.
Връчването на съобщението за издадената заповед за изпълнение срещу длъжника Д. М. Л.,
чрез управителят на ЕС, макар и на адреса на регистрация по БУЛСТАТ, въззивният съд
намира за нередовно. Макар Управителят на ЕС да е приел съобщенията, ведно с издадената
Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, със задължения да ги предаде на длъжника Д. М.
Л., управителят на ЕС не е измежду лицата, по смисъла на чл. 46 ал.2 от ГПК, които
могат да приемат съобщенията за Д. М. Л. на адреса на който същият е закупил недвижим
имот в Р Българияи на който има административна регистрация по БУЛСТАТ. Абсолютно
основателни са съображенията, развити с частната жалба- че съдът е следвало да изследва
въпроса дали длъжника Д. М. Л. пребивава на адманистративния адрес, на който е
регистриран Агенцията по вписвания в регистър БУЛСТАТ и ако адресата на съобщението
не бъде открит на този адрес, съдът е следвало да залепи уведомление на адреса по реда на
чл. 47 ал.1 от ГПК.
Съдът издал заповед за изпълнение, не е изпълнил процедурата по чл. 41 ал.1- 5 от ГПК, във
връзка с редовното връчване на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение №
468/03.12.2021г., издадена по ч.гр.д. № 1399/2021г. по описа на РС Разлог, като не са били
налице основанията да приеме, че са налице условията за приложението на т. 3б от ТР №
4/18.06.2014г. на ВКС, по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, при които връчването на заповедта за
изпълнение на длъжника е обективно невъзможно и съдът следва да обезсили същата.
Изводите на съда по заповедното производство на които съдебният състав се е позовал са
8
направилни, доколкото са преждевременни и не са били налице основанията за обезсилване
на издадената заповед за изпълнение.
Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, частната жалба е
основателна, а обжалваното определение на РС Разлог, с което съдът е обезсилил издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение № 468/03.12.2021г. по ч.гр.д. № 1399/2021г.
по описа на РС Разлог е неправилно и същото следва на основание чл. 278 ал. 4 от ГПК, да
бъде отменено.
Водим от горното и на основание чл. 278 ал. 4 от ГПК и чл. 415 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 299/19.05.2022г., постановено по ч.гр.д. № 1399/2021г. по описа
на РС Разлог, с което е била обезсиЛ. Заповед за изпълнение на парично задължение №
468/03.12.2021г., издадена по същото дело, като неправилно.
ВРЪЩА делото на РС Разлог за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението на съда не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9