Р Е Ш
Е Н И
Е
№
Град Д., 10.06.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Д.КИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, деветнадесети състав в публично съдебно заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година
в следния състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА ПЕТКОВА
при
секретаря Р. . като разгледа докладвано от районния съдия гр. дело №1017 по описа на ДРС за 2018г., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е образувано по искова
молба, подадена „П.К.” ЕООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.” № **, бл. ** вх. **,
представлявано от управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., чрез упълномощения
ю.к. Р.И., с която срещу С.С.Д. с ЕГН **********
са предявени обективно кумулатвино съединени искове, както следва:
- установителен иск по чл. 422,
ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца част от вземането, предмет на издадената по ч.гр.д. №3413/2017г.
на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №1863 от 18.09.2017г., а именно: сумата от: 896,83
лева, представляваща неиздължена главница
по Договор за потребителски кредит № **/11.04.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 14.09.2017 г. /датата, на която заявлението е подадено в
канцеларията на ДРС/ до окончателното й изплащане.
- осъдителен иск за заплащане на
сумата от 395,23 лева - договорно възнаграждение за периода от 26.05.2016г. до
26.04.2018г.
- осъдителен иск за заплащане на
сумата 869,00 лева – възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги за
периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018г.
Претендират се сторените разноски в
исковото и в заповедното производство.
Претендираните права произтичат
от следните обстоятелства:
По силата на договор за
потребителски кредит с №**, сключен на 09.04.2016г., ищецът, като
кредитодател, на 11.04.2016г. е
предоставил на ответника, в качеството на кредитополучател, кредит в размер на 950 лв., със срок на
издължаване – 24 месеца. Поради забавата на С.Д. и на основание т.12.3 от
Общите условия към договора на 04.10.2016г. договорът е прекратен автоматично
от страна на „П.К.” ЕООД и е обявена неговата предсрочна изискуемост, за което С.Д.
е уведомена с писмо. Понастоящем неизпълненото задължение по договора за кредит
е в размер на 2 161,06 лева, от които:
896,83 лева – неиздължена главница; 395,23 лева - договорно
възнаграждение за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018г. и 869,00 лева –
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги за периода от
26.05.2016г. до 26.04.2018г. Предвид неизпълнение на поетите от ответника
задължения, по инициатива на ищеца е образувано заповедно производство -
ч.гр.д. № 3413/2018г. по описа на ДРС, по което в полза на ищеца е издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Срещу така издадената в негова
полза заповед за изпълнение, длъжникът е депозирал възражение в срок, поради
което за него е налице правен интерес от провеждане на избраната форма на
искова защита /относно иска за главница/. Моли за постановяване на положително
решение по предявените искове.
В отговор на исковата молба,
депозиран в срока и по реда на чл. 131 от ГПК, ответницата оспорва предявените
искове за договорно възнаграждение и за възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги. Прави възражение за нищожност на клаузите от процесния
договор относно уговорения годишен лихвен процент и възнаграждението по закупен
пакет по допълнителни услуги. Оспорва реално да е ползвала допълнителни услуги
по договора. По изложените съображения моли за отхвърляне на осъдителните
искове. Признава, че е погасила част от дължимата главница в размер на 206,40
лева, поради което моли установителният иск за главница да бъде отхвърлен за горницата над 744 лева.
Д.кият районен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По заявление на ищеца за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №3413 по описа
за 2017 г. на Д.кия районен съд. С разпореждане от 18.09.2017г. е издадена
заповед от същата дата, с която заявлението е уважено изцяло, като е
разпоредено длъжникът С.С.Д. да заплати на кредитора „П.К.” ЕООД сумата от 2161,06 лева, представляваща неиздължена главница по
Договор за потребителски кредит № **/11.04.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.09.2017 г. /датата, на която заявлението е подадено в
канцеларията на ДРС/ до окончателното й изплащане; 5,25 лв., представляваща лихва за забава по договора за периода от
27.07.2016г. до 04.10.2016г., както и 93,33 лв. – съдебно-деловодни разноски.
Исковете черпят правното си основание от разпоредбите на чл. 79, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД.
Установителният иск за главница е
предявен след успешно
проведено производство по чл.410 ГПК и надлежно депозирано възражение от
длъжника по реда на чл.414, ал.1 и сл. ГПК,
в срока, предвиден в разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК.
Относно размера на незаявената
част от претенцията за главница, съдът
следва да обезсили Заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта подлежи
на обезсилване и в частта на присъденото обезщетение за забава, тъй като
установителният съд не е сезиран с такава претенция.
Съобразно правилата на чл. 154,
ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да установи, в условията на пълно и главно
доказване, съществуване на вземането, а именно: наличие на облигационна връзка
между страните, с твърдяния предмет, от която да е възникнало задължение за
ответника за заплащане на търсените суми; изпълнение на задълженията си по
договора, т. е. че е предоставил дължимата сума, вкл. и допълнителни услуги; настъпила
предсрочна изискуемост на вземането за връщане на заемната сума. При доказване
на горното в тежест на ответника е да докаже
факта на погасяване дълга.
По делото не е спорно, а и се
установява от събраните по делото доказателства, че по силата на договор за
потребителкси кредит с №**, сключен на 09.04.2016г., ищецът, като
кредитодател, на 11.04.2016г. е
предоставил на ответника, в качеството на кредитополучател, кредит в размер на 950 лв., със срок на издължаване
– 24 месеца. Видно от погасителния план към договора за потребителски кредит
датата на първото плащане по кредита е 26.05.2016 г., а на последното -
26.04.2018 г.
Ищецът в исковата молба се
позовава на настъпила предсрочна изискуемост на вземането си по договора,
считано от 04.10.2016 г., на основание т.12.3 от Общите условия. Съгласно
цитираната клауза в случай, че кредитополучателят просрочи една месечна вноска
с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за
потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е
необходимо кредиторът да изпраща на кредитополучателя уведомление, покана,
предизвестие и други.
Началният момент на изискуемостта
на вземането по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за
настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Липсват доказателства длъжникът /ответник/
да е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит,
като съдът счита, че това уведомяване следва да е извършено преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, т.е.
постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не само при
банките, но и при небанковите финансови институции. В този смисъл е налице
съдебна практика на ВКС - решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа
за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне на съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване
на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от
нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това
уведомяване обаче не може да се вземе предвид като факт, настъпил в хода на
процеса съгласно чл.235, ал.3 от ГПК, доколкото от значение е моментът на
връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло
да се вземе предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или
ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така решение №
161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II
т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се
установи по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор
на потребителски кредит между страните, то следва, че искът е доказан по своето
основание. Уговорката на страните да разсрочат изплащането на кредита на 24
месечни погасителни вноски, първата от които с падеж - 26.05.2016 г., а последната - 26.04.2018 г., не би могла
да се отрази на правото на кредитора да получи изпълнение. Той би могъл обаче
да претендира заплащане само на тези вноски, чийто падеж е настъпил към датата
на приключване на съдебното дирене пред инстанцията по същество. В този смисъл
са задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които е допустимо предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване
на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
иск за установяване дължимостта на вземане по договор за кредит може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В случая, размерът на всяка
погасителна вноска се установява от представения от ищеца погасителен план, в
който е налице разграничение между дължимата главница, лихва и пакет
допълнителни услуги.
Към датата на приключване на
съдебното дирене е настъпил падежът на последната погасителна вноска
/26.04.2018г./. Искът за главница се явява основателен по размер.
Претенциите на ищеца извън
главницата по кредита /договорна лихва и допълнителен пакет услуги/, съдът
намира за неоснователни поради нищожност на неравноправни клаузи. Отпуснатият
на ответника като физическо лице заем представлява предоставяне на „финансова
услуга“ по смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/ и ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на
този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност.
Като потребител ответницата
разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в глава шеста на
ЗЗП, за които съдът следи служебно, по който въпрос е налице установена съдебна
практика, която задължава съда да следи служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасе, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни. Съгласно практиката на Съда на
ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в б.законодателство
с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В Закона за защита на
потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на
понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В случая е видно, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е. при
предварително определени от страна на финансовата институция договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че кредитополучателят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил подписан
стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от
самия ищец. Видно още от договора е, че кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР и
годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 %. Следва да се посочи
още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва
в общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/, доколкото в
погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по споразумение за
допълнителни услуги. Следва да се има предвид още, че към датата на сключване
на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,01 %, от което
следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговорения в
договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер
на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва /В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015
г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС/.
С оглед предходното, ДРС приема,
че липсата на индивидуално договоряне на параметрите в Раздел VI от договора за
потребителски кредит, както и уговерен ГЛП в размер на 41,17 %, правят
въпросните договорни клаузи неравноправни,
и на основание
чл.146 ал.1 ЗЗП същите са нищожни.
В Раздел VI от договора е
уговорено и заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в общ размер на 949,92 лева. Възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителя за предоставения му пакет от допълнителни услуги също се
явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо място,
предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за
потребителски кредит, каквото е изискването на
императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за всяка
от услугите по отделно. Следва да се има предвид, че в чл.10а, ал.4 oт ЗПК е
предвидено, че “видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора за потребителски кредит.“ В настоящия случай в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси. В сключеното между страните Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги /л.11/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителя, но доколкото нито в самия договор,
нито в споразумението е предвидена клауза, която да приобщава последното към
процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на горепосочената правна норма - за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит. В
противоречие с императивното правило на чл.10а, ал.4 от ЗПК в процесния договор
за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за
плащане. Наред с това заплащането на това възнаграждение от потребителя е
предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на
изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор. Следва
да се има предвид, че принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава. С оглед предходното,
съдът намира, че е налице неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в общ размер на
949,92 лева.
Предвид гореизложените
съображения и установената нищожност на посочените клаузи на договора за
кредит, съдът намира, че претендираните вземания за 395,23 лв.-договорно
възнаграждение /лихва/ и 869 лв.-възнаграждение по пакет са неоснователни
поради нищожността на клаузите, свързани неравноправния им характер при
сключване на договора.
От заключението на вещото лице Е.Й.,
неоспорено от страните и което се кредитира от съда като обективно и
компетентно дадено, се установява, че общият размер на заплатеното от ответника
по процесния договор възлиза на 206,40 лева. При така приетото от съда
заключение по съдебно - счетоводната експертиза и при приложение на
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, ответникът следва да заплати разликата между
чистата стойност на кредита и заплатената от него сума по същия договор сума.
Чистата стойност на договора за кредит съставлява главницата по същия или
сумата от 950 лева, при което след приспадане на плащанията по договора в
размер на 206,40 лева, то задължението възлиза на 743,6 лева. Върху тази сума
под формата на уважена главница следва да бъде присъдена и законна лихва
считано от депозиране на заявлението в съда - 14.09.2017г. до окончателно
изплащане на задължението. За разликата над уважения размер от 743,60 лева до
пълно предявения размер от 896,83 лв. предявеният иск за главница следва да
бъде отхвърлен.
Относно разноските:
Вземането за разноски по
заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013
г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе
с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото претенцията за главница
е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени
от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, също следва
да се присъдят по съразмерност. Изчислени съобразно уваженото вземане за
главница, разноските в полза на ищеца-заявител възлизат на сумата от 37,36 лева.
Предвид изхода на делото, на
основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 ГПК, всяка от страните принципно има право да
получи разноски по съразмерност. Ищецът претендира разноски, а са налице
доказателства за действителното заплащане на следните разходи в процеса:
държавна такса в размер на 43,11 лева; депозит за вещо лице по ССчЕ - 75 лева,
като се претендира още и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника, който
представлява страната в процеса в размер на 300 лв. По отношение на
юрисконсултското възнаграждение, съдът намира, че същото обаче следва да бъде
определено в размер от 150 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 ГПК. Така по съразмерност,
разноските в полза на ищеца се определят на сумата от 92,26 лева. На ответницата
са дължими разноски в размер на 45,91 лв. – депозит за вещо лице.
На основание чл. 77 от ГПК ищецът
следва да бъде осъден да довнесе сумата от 63,56 лв. – дължимата за настоящото
производство държавна такса възлиза на 150 лв. /предявени са 3 отделни иска, ДТ
по всеки от който е в размер на 50 лв., като по делото е внесена такса в общ
размер 86,44 лв./
Така мотивиран, Д.кият районен съд:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 във връзка
с чл. 415, ал.1 от ГПК в отношенията между ищеца „П.К.” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Б.” № **, бл. **, вх. **, представлявано от управителите
Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., чрез упълномощения ю.к. Р.И., и С.С.Д. с ЕГН ********** ***, че ответникът
дължи на ищеца част
от вземането по заповед № 1863 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.09.2017г. по ч.гр.дело № 3413/2017г. по описа на ДРС, а именно: сумата от 743,60 лева, представляваща неиздължена главница по
Договор за потребителски кредит № **/11.04.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.09.2017 г. /датата, на която заявлението е подадено в
канцеларията на ДРС/ до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над установения размер от 743,60 лева до
първоначално предявения от 896,83 лева.
ОБЕЗСИЛВА на основние чл. 415, ал. 5 от ГПК Заповед за
изпълнение на парично задължение № 1863 от 18.09.2017 година, постановена
по ч.гр. дело № 3413/2017г. по описа на
РС Д., в частта касаеща: присъдената главница в размер на
горницата от 893,83 лева до 2161,06
лева и сумата от 5,25 лева – лихва за забава за периода 27.07.2016г. –
04.10.2016г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.” ЕООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.” № ** бл. **, вх. **,
представлявано от управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., срещу С.С.Д. с ЕГН **********
***, осъдителни искове за заплащане на следните
суми: сумата от 395,23 лева - договорно възнаграждение за периода от 26.05.2016г.
до 26.04.2018г. и сумата 869,00 лева – възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018г.
ОСЪЖДА С.С.Д.
с ЕГН ********** ***, да заплати на „П.К.” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Б.” № ** бл. **, вх. **, представлявано от
управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., сумата от 37,36 лева – разноски по ч.гр.
дело №3413/2017г. на ДРС.
ОСЪЖДА С.С.Д.
с ЕГН ********** ***, да заплати на „П.К.” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Б.” № **, бл. **, вх. **, представлявано от
управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., сумата от 92,26 лева – разноски по гр.
дело №1017/2018г. на ДРС.
ОСЪЖДА „П.К.”
ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.” № **, бл. **,
вх. **, представлявано от управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., да заплати
на С.С.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 45,91 лева – разноски по гр. дело №1017/2018г.
на ДРС.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 77 от ГПК, „П.К.” ЕООД,
ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.” № **, бл. **, вх.
**, представлявано от управителите Д.Х., С.Н.Н., О.Л.и И.Х.Г., да заплати по
сметка на ДРС сумата от 63,56 лева – дължим остатък от държавна такса за настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Д.кия окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: