№ 357
гр. София , 09.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и шести март, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20201000502340 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба на З. Л. И. срещу решение от
25.02.2020г. на Окръжен съд – Монтана, ГК, постановено по гр.д. №
95/2019г. в частта, в която са отхвърлени искове му по чл.2, ал.1, т.3 пр.2 от
ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди над 10 000лв. до 45000лв. и
за обезщетение за имуществени вреди за сумата от 200лв.
Срещу същия съдебен акт е постъпила въззивна жалба на Прокуратура
на РБългария в частта, в която срещу нея е уважен иск по чл.2, ал.1, т.3, пр.2
от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди.
Жалбоподателят – ищец твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и незаконосъобразно. Съдът не е оценил правилно
доказателствата, доказващи основателността на претенцията му за
неимуществени вреди, причинени от незаконните обвинения. Счита, че
присъденото му обезщетение е в занижен размер. Той е претърпял вреди,
които са пряка и непосредствена последица от взетата мярка за неотклонение
„ задържане под стража“, а след това и „домашен адрес“. Обострили са се
симптомите на психическо разстройство, от което страда/шизофрения/
1
затворил се е в себе си, получава халюцинации, че е преследван и животът му
е застрашен. От свидетелските показания се установява, че жалбоподателят
е претърпял душевни страдания от повдигнатото обвинение и мерките за
неотклонение.
Затова моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и
постанови друго, с което да уважи исковете изцяло.
Жалбоподателят- ответник твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и необосновано. Съдът е присъдил обезщетение от 5 000 лв. за
мярката за неотклонение задържане под стража и още 5000лв. за
прекратеното наказателно производство. Съдът макар да е възприел
заключението на вещото лице, че не може да се установи причинно
следствена връзка между обвинението и заболяването на ищеца, е приел, че е
възможно интензивните емоции и преживения стрес да участват при
възникване на симптомите на психичното заболяване. Не е ясно от кога до
кога ищецът е бил задържан под стража и от кога до кога под домашен арест.
Последният е отменен с постановлението на прокуратурата от 17.10.2014г.
Жалбоподателят сочи, че досъдебното производство е протекло в разумен
срок и е приключило в полза на ищеца. От справката му за съдимост се
установява, че съдебното му минало е силно обременено и е проявявал
многократно обществено- опасно поведение. През процесния период са
водени и други досъдебни производство. Присъденият размер на
обезщетението е завишен.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск или да намали
размера на присъденото обезщетение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Окръжен съд- гр. Монтана е сезиран с искове по чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от
ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди. В исковата молба ищецът З.И. твърди, че му е повдигнато обвинение
за престъпление, което не е извършил като за 145 дни е бил лишен от едно от
2
основните човешки права, а именно правото му на свобода. По отношение на
него са взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен
арест“. Претърпял е имуществени вреди, изразяващи се в платени адвокатски
възнаграждения, както и неимуществени вреди от психическо и емоционално
страдание. Малолетното му дете е било лишено от вниманието и грижите му.
Живеело е само с майка си, която не работи, за да се грижи за него и
единствените доходи, с които са разполагали са 35 лв. месечно. Това също му
е причинило страдание. Бил е лишен от възможността да работи, за да
издържа семейството си. Всичко това е в пряка връзка с действията на
Прокуратурата, незаконното обвинение и наложени мерки за неотклонение.
Ищецът сочи, че на 20.05.2014г. е бил задържан за 24 часа на основание чл.63
от ЗМВР. На същата дата е било образувано досъдебно производство и му е
предявено обвинение за това, че за периода от неустановена дата към онзи
момент по делото на 2012г. до 19.05.2014г. на територията на страната е
участвал в организирана престъпна група, съставляващо престъпление по
чл.199, чл.213, чл.214 и чл. 330 от НК, за което е предвидено наказание
лишаване от свобода повече от три години. С постановление от 20.05.2014г.
е задържан за 72 часа. С постановление от 21.05.2014г. по пр. № 189/14г. е
отменено горното постановление от специализираната прокуратура и е
разпоредено мярката да бъде изтърпяна в ареста в гр. Монтана, вместо в
ареста в гр. Лом. С определение от 23.05.2014г. с определение на СпНС му е
определена мярка за неотклонение „подписка“. Този акт е протестиран от
прокуратурата и с определение от 29.05.2014г. на АСпНС му е взета най-
тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, която да бъде
изпълнена в арест в гр. София, ул. „Майор Векилски“ № 2. През октомври
2017г. тази мярка е заменена с „домашен арест“. Поради недоказаност на
обвинението за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2 във вр. с ал.2 от НК на
17.10.2014г. е прекратено производството по ДП № 128/14г. по отношение на
него. Това постановление е отменено на 18.03.2015г. на ВКП и е върнато ДП
на СпП за извършване на допълнително разследване. Отново е постановено
прекратяване на ДП № 72/15г. по пр. пр. № 189/14г. на 08.02.2016г., което е
потвърдено с определение от 16.03.2014г. То е влязло в сила на 13.04.2016г.
Ищецът твърди, че почти две години срещу него е упражнявана репресия от
страна на разследващите органи за престъпление, което не е извършил,
ограничена му е свободата за 145 дни и незаконосъобразно е бил задържан
3
под стража и домашен арест. Затова моли съда да осъди Прокуратурата на Р
България да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45
000лв.в едно със законната лихва от 13.04.2016г. до окончателното й
изплащане, както и 200 лв. имуществени вреди. Претендира разноски.
Ответникът Прокуратура на РБългария в срока по чл.131 от ГПК е
депозирала писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Не оспорва, че
срещу ищеца е проведено наказателно производство в досъдебна фаза, което
е прекратено на 16.03.2016г. Отменени са и мерките за неотклонение
„задържане под стража“ и „домашен арест“. Липсват доказателства за
влизане в сила на определението, с което е прекратено досъдебното
производство. Ответникът сочи, че най- тежката мярка за неотклонение е
взета на 29.05.2014г. с определение на АСпНС и ако в посочения период са
търпени вреди, те не са в резултат на действията на Прокуратурата. Не са
представени доказателства за изменение на мярката „задържане под стража“ в
„домашен арест“ и продължителността на всяка една от тях. Ответникът
поддържа, че от справката за съдимост на ищеца се установява, че е
задържан по ЗМВР по друго наказателно производство ДП № 624/13г. на
РПУ- Монтана водено във връзка с негови хулигански прояви. При
определяне на размера на обезщетението следва да се вземе предвид, че
наказателното производство е приключило в досъдебната фаза и е с
продължителност по- малко от 1 година и 10 месеца, че му е повдигнато за
тежко умишлено престъпление. Видно от справката за съдимост на ищеца е,
че в периода 2011г.-2014г. е осъждан многократно. Той е имал
нееднократно обществено- опасно поведение. Предходните му осъждания
предполагат и по- нисък интензитет на търпените вреди, тъй като качеството
на подсъдим не е нещо ново за него, за да се приеме, че с ДП № 128/14г. рязко
се е променил животът му. Зл. И. не е ангажирал доказателства за търпените
неимуществени вреди и влошаването на емоционалното и здравословно
състояние. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на вземането за претендирана законна лихва. Счита иска за завишен по
размер.
Видно от приложените към исковата молба заповед от 20.05.2014г. на
МВР е, че ищецът е бил задържан за 24 часа.
4
С постановление от 20.05.2014г. на СпП е образувано ДП по пр. пр. №
189/14г.
С постановление от 20.05.2014г. ищецът е привлечен като обвиняем за
престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2 във вр. с ал.2 от НК.
С постановление за вземане на мярка по чл.64, ал.2 от НПК от
20.05.2014г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 72
часа.
С определение на СпНС от 23.05.2014г. на ищеца е взета мярка за
неотклонение подписка, което е отменено от АпСпНС с определение от
29.05.2014г. и на ищеца е наложена мярка за неотклонение „задържане под
стража“.
Не се спори, че досъдебното производство срещу ищеца е прекратено
на основание чл.199, ал.1, чл.243, ал.1 във вр. с чл.36, ал.1 вр. с чл.35 от НПК
с постановление от 17.10.2014г. и е отменена мярката за неотклонение на
ищеца „домашен арест“. Този акт е отменен с постановление от 18.03.2015г.
на ВКП. На същото основание с постановление от 08.02.2016г. досъдебното
производство е прекратено повторно срещу Зл. И., потвърдено с определение
на СпНС влязло в сила на 23.04.2016г.
Представено е свидетелство за съдимост на З.И., от което се установява,
че той е осъждан по три наказателни дела от общ характер през периода
2011г.-2014г.
Във връзка с твърденията в исковата молба е допусната психиатрична
експертиза, изготвила заключение след освидетелстване на ищеца. Според
нея заболяването на Зл. И. „параноидна шизофрения“ е с начало от 2013г. и
няма причинно- следствена връзка между него и незаконното обвинение. Не
се установява и временна връзка с рецидивирането му през 2015г. или
задълбочаването му от незаконното обвинение. За периода май 2014г. до
настоящият момент ищецът е хоспитализиран три пъти. Няма зависимост
към медикаменти от предписаната му терапия. В съдебно заседание вещото
лице е допълнило писменото си заключение. Пояснило е, че за шизофренните
заболявания няма конкретна причина. Има три групи фактори за
5
отключването им като най- съществени са биологичните. Възможно е
интензивни емоции и преживян силен стрес да участват при възникване
отново на симптомите, но това не е единствен фактор.
Съдът възприема заключението като компетентно и безпристрастно.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелите М. и Ц. познават ищеца. Първата е негова майка, а
втората- сестра. И двете твърдят, че преди ареста не е имал заболяване.
Започнал е да гледа втренчено, не е искал да излиза, затварял се е в себе си,
гледал е уплашено. Получил го е след това. В ареста е влязъл през месец май
2013-2014г. Тогава са започнали притесненията. Не знаят за какво е бил
обвинен. Питали са защо е арестуван, но никой не им е обяснил. При ареста
на ищеца са насочили срещу него автомат и са сложили кубинка на главата
му. Съпругата му се е разстроила, както и детето. Бил е затворен в ареста в
гр. София четири месеца, а под домашен арест 2 месеца. Свидетелят М. му е
ходила на свиждане там през 15дни. Ищецът не е искал да говори, гледал я е
стресиращо. След като е излязъл е започнал да казва, че не му е добре. Ходил
е в психиатричното на лечение и е лежал няколко дни. Ищецът изпитва
страх, ходи и се обръща. Споделил е с баща си, че много го е страх, че го
преследват. Съпругата му след ареста е отишла да живее при майка си и баща
си. След това се е върнала и е ходила да работи, за да изхранва детето си.
Приема лекарства във връзка със заболяването му. Сега работи, където го
повикат. Свидетелят М. не си спомня колко пъти е арестуван ищецът.
Свидетелят Ц. е била свидетел на второто задържане на брат си в края на
месец май, но не си спомня годината. За първото задържане знае от съседи.
След като се е върнал от гр. София е отивал в дома на свидетеля Ц. и е
говорел несвързано, било го е страх да излиза, да не го срещнат полицаи,
неспокоен е и стресиран. През време на задържането му съпругата му се е
уплашила и си е отишла. След две седмици се е върнала и е работила в
селото. Ищецът е издържал семейството си. Бил е освободен през октомври.
След освобождаването му от ареста не е приемал лекарства. След това са
отишли до болницата и са му изписали. Преди е употребявал алкохол, сега-
не.
6
Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи се на
лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излагат. Относно
тяхната истинност ги прецени при условията на чл.172 от ГПК поради
близкото родство с ищеца, но ги намира за достоверни.
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск за сумата от 10
000лв. и го е отхвърлил до пълния му предявен размер. Отхвърлил е изцяло
иска за имуществени вреди.
Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове
по чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по
правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с
изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна
норма.
Атакуваното решение е валидно и допустимо.
По правилността му.
Законодателят е предвидил отговорност на Държавата за вреди,
причинени на физически лица от незаконни действия на правозащитните
органи- дознание, следствие, прокуратура и съд. Наведените в исковата
молба обстоятелства могат да бъдат квалифицирани по чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от
ЗОДОВ, а именно, ако наказателното производство бъде прекратено, защото
извършеното деяние не е престъпление и деянието не е извършено от
лицето. На основание чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди,
пряка и непосредствена последица от увреждането. Т.е. включват се както
неимуществените, така и имуществените вреди.
За да се ангажира отговорността на правозащитните органи следва да са
налице няколко предпоставки: техни незаконни действия или бездействия,
7
причинени вреди и причинна връзка между двете. В случая е налице
хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ- воденото срещу З.И.
наказателното производство е било прекратено, защото деянието не е
извършено от него. Не е спорно, че срещу него е започнало наказателно
преследване на 20.05.2014г. за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр.2,
т.1 във вр. с ал.1. Безспорно е, че наказателното производство е приключило
с прекратително постановление на СпП от 08.02.2016г. За да настъпи
стабилитета му като основание за възникване на отговорността на държавата
за вреди от незаконни действия на правозащитните органи, изисква то да е
съобщено на лицето, което претендира вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и то
да не е поискало продължаване на наказателното производство и
наказателното производство да завърши с оправдателна присъда. / Р №
205/06.11.2019г. по гр.д. № 863/19г., III г.о. на ВКС, Р № 184/26.05.2015г. по
гр.д. № 7127/14г., IV г.о. на ВКС/. Ищецът, в качеството му на правоимащо
лице, не е поискал продължаване на наказателното производство, за да
завърши то с оправдателна присъда. Видно от приложеното по делото
определение на АпСпНС е, че прекратяването на наказателното
производство спрямо него е стабилизирано с влизането му в сила на
23.04.2016г.
Наказателното производство само в досъдебната фаза е проведено за
период от 1 година и 6 месеца. За да се ангажира отговорността на
прокуратурата не е необходимо да има повдигнато обвинение на лицето,
срещу което е образувано и водено наказателно/ досъдебно производство,
което е прекратено поради липса на престъпление, за да се приеме, че следва
да се ангажирана наказателната й отговорност. Наказателната репресия е
била незаконосъобразна и може да породи негативни последствия за лицето,
което е разследвано и когато не е внесен обвинителен акт в съда. / Р №
431/11.04.2016г. по гр.д. № 2329/15г., IV г.о на ВКС, Р № 300/22.10.2015г. по
гр.д. № 527/15г., IV г.о. на ВКС/.
Обезщетението по чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ за неимуществени
вреди включва и вредите от незаконното задържане под стража. В случая
такава мярка за неотклонение е взета срещу ищеца на 29.05.2014г., като
първоначално е бил задържан по ЗМВР, а след това и за 72 часа. Мярката за
неотклонение „домашен арест“ е изтърпявана две месеца/ св. М./
8
Следователно мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била за
периода 29.05.2014г. до месец август 2014г.- три месеца.
Съгласно чл.6 от ЕКЗПЧ всяко лице има право на справедлив процес в
разумен срок. В наказателното преследване той засяга досъдебното и съдебно
производство, включително и инстанционния контрол на присъдата,
решението или определението до влизането им в сила. Според практиката на
ЕСПЧ наказателното производство започва от момента на привличането
като обвиняем или от тогава, когато лицето е било засегнато от действия,
предприети от държавните органи в резултат на подозрение за извършено от
него престъпление. В случая това е станало на 20.05.2014г., когато ищецът е
привлечен като обвиняем .
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост чл.52 от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То
включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на
уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни
поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото
здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на
здравословното му състояние.
В тежест на всяка страна е да докаже твърденията си, от които черпи
за себе си благоприятни правни последици. В това се състои
доказателствената тежест, а не само в ангажиране на доказателства- чл.154,
ал.1 от ГПК. В тежест на ищеца по предявения иск е да установи при
условията на пълно и главно доказване настъпването на неимуществените
вреди, които твърди да са настъпили за него. В тази връзка са допуснати
гласни доказателства. Депозираните свидетелски показания установяват
твърденията в исковата молба за това, че наказателното производство се е
отразило негативно на ищеца и неговата личност. Страхът, като обективен
и реално съществуващ фактор, също следва да бъде отчетен при определяне
на неимущствените вреди. Безспорно едно наказателно преследване е
източник на негативни емоции у разследвания, както и предизвиква стрес у
него. Според свидетелите след връщането му от гр. София е станал затворил
в себе си, престанал е да излиза, гледал е уплашено. Наказателната репресия
създава усещания за застрашеност от осъждане. Настоящата инстанция счита,
9
че не е установено от събраните доказателства, че наказателното
производство, включително взетите мерки за неотклонение, са довели до
параноидна шизофрения, включително и да са повлияли при рецидивиране
на заболяването през 2015г. При определяне на обезщетението следва да се
съобрази, че ищецът е бил обвинен в тежко престъпление по смисъла на
чл.93, т.7 от НК, но и обстоятелството, че наказателното производство срещу
него е приключило в разумен срок, с оглед големия брой обвиняеми, а
именно 1г. и 6 месеца. То не е продължило в съдебна фаза и срещу него не е
внесен обвинителен акт в съда. Съдът съобрази и обстоятелството, че в
периода 2011г.-2014г. Зл. И. е бил обвиняем, респективно подсъдим по други
три наказателни дела от общ характер, приключили с осъждането му за
извършени престъпление. Това обосновава по- нисък интензитет по
отношение на негативните емоции и страх от осъждане. Той е бил в
качеството му на обвиняем в този период като те също могат да са
възпроизвели върху него стрес и отрицателни преживявания. Тези
наказателни дела, приключили с осъдителни присъди, показват, че
процесното досъдебно производство не е предизвикало неимуществени
вреди над обичайните в такива случаи у Зл. И.. Наказателната репресия
срещу него му е била позната като начин да се противодейства на
противообщественото му поведение.
Съдът като съобрази ПП на ВС № 4/23.12.1968г. и след като извърши
преценка на установените в процеса обективно съществуващи обстоятелства
намира, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е 3 000 лв.
При определянето му съдът съобрази икономическата конюктура в
страната, а именно минималната работна заплата за 2016г., когато е
настъпило основанието за ангажиране на отговорността на ответника. Тя е
420 лв. или съответно 7 минимални работни заплати за страната.
Обезщетението съответства както на доказаните в процеса неимуществени
вреди, но така също и на стандарта на живот в страна.
Поради изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта,
в която предявеният иск за неимуществени вреди е уважен за сумата над
10
3 000 лв. до 45 000лв. Решението следва да се потвърди в останалата
обжалвана част.
По иска по чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение
за имуществени вреди.
Изразходваните средства за адвокатска защита по време на незаконното
наказателно производство представлява имуществена вреда за лицето, което
ги е направило. / ТР № 1/2017/11.12.2018г. на ОСГК на ВКС/ Присъждането
на имуществени вреди зависи от това дали те реално са сторени, т.е.
заплатено е адвокатското възнаграждение. Съдът следва да установи
наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното
обвинение и претендираната имуществена вреда. При преценката дали
адвокатското възнаграждение е съответно на предприетите усилия от страна
на адвоката трябва да се съобрази какви действия последният е предприел в
защита интересите на упълномощителя си и етапа от производството.
Видно от представените пълномощно и договор за правна защита и
съдействие е, че в досъдебното производство ищецът е бил представляван от
адвокат. Договореното възнаграждение е 200лв. За да има възникнали
имуществени вреди в патримонума на ищеца е необходимо разходите за
адвокатска защита да са направени действително. Само тогава може да се
приеме, че имуществото му е намаляло с размера на заплатеното
възнаграждение и тази вреда подлежи на възмездяване. Видно от приетия
договор за правна защита и съдействие е, че договореното адвокатско
възнаграждение не е било заплатено, поради което няма имуществена вреда
за Зл. И.. Предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. В тази
част първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено.
По разноските.
При този изход на спора разноски на жалбоподателя- ищец се дължат
само досежно потвърдената част от обжалваното решение или 0, 43лв. Няма
доказателства за направени други разноски.
Воден от горното, съдът
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 25.02.2020г. на Окръжен съд – Монтана, ГК,
постановено по гр.д. № 95/2019г. в частта, в която е уважен иск по чл.2, ал.1,
т.3, пр.2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
над сумата от 3 000 лв. до уважения размер от 10 000лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от З. Л. И., ЕГН **********, . ***, ул.
„***“ № **, общ. ***, област *** и със съдебен адрес: гр. Монтана, бул. „
Трети март“ № 78, партер, офис 11 чрез адв. А. срещу Прокуратура на
РБългария, гр. София с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ за
сумата над 3 000 лв. до уважения размер от 10 000 лв. за обезщетение за
неимуществени вреди като неоснователен и недоказан
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратура на РБългария, гр. София да заплати на З. Л. И.,
ЕГН **********, . ***, ул. „***“ № **, общ. ***, област *** и със съдебен
адрес: гр. Монтана, бул. „ Трети март“ № 78, партер, офис 11 чрез адв. А.
сумата от 0,43 лв. / четиридесет и три стотинки/ разноски по делото пред
САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12