Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................/ 24.06.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на трети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар НИНА И.,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 825
по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на К.И.П. срещу Решение № 785 от
25.02.2019г. по гр.д. № 14223/2018г. по описа на ВРС, XXIV-ти състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 108 от ЗС са отхвърлени предявените от въззивника
срещу Р.С.П. с ЕГН **********, И.П.И. с ЕГН ********** и М.П.И.
с ЕГН ********** искове за приемане за установено в отношенията между страните,
че К.И.П. с ЕГН ********** е собственик на 6/24
ид.ч. от недвижим имот, съставляващ ПИ с идентификатор 04426.502.191 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-18/06.03.2015г. на Изпълнителния
директор на АГКК, находящ се в с. Близнаци, ул. ”Места” № 24, с площ от 889
кв.м. и при граници: ПИ с ид. 04426.502.198, 04426.502.195, 04426.502.192,
04426.502.190 и 04426.502.196, както и на 6/24
ид.ч. от построената в него еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор 04426.502.191. 1 с площ от 65 кв.м., на
основание договор за покупко – продажба от 08.06.2018г., обективирана в НА №
105/2018г., както и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението
върху така описания поземлен имот и жилищна сграда.
В частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че К.П.
е собственик на 18/24 ид.ч. от поземления имот и жилищната сграда на твърдяно
основание, решението е влязло в законна сила и не е предмет на въззивен
контрол.
Въззивната жалба е основана на оплаквания за незаконосъобразност и
необоснованост на решението в обжалваните части. Основният довод, поради който
ВРС е отхвърлил исковете е, че праводателката на ищеца Й. С. в рамките на шест
месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение по делбеното дело не
е платила на всеки от съделителите и лихвите по присъденото с решението съдебно
уравнение. Тези лихви обаче са незначителни по размер по смисъла на чл. 87, ал.
4 от ЗЗД. Същевременно самите ответници дължат на праводателката на ищеца Й. К.
С. суми съгласно делбеното решение, които те не са платили, поради което са
били налице предпоставките за прихващане на вземането й със задължението, което
има към ответниците. Това право има и сина й – ищец по делото. При незначителен
размер, въззивникът може да предложи изпълнение и в хода на делото.
Същевременно, с оглед характера на правото на ползване, като право,
предоставено с оглед личността, счита, че същото не може да се упражнява чрез
другиго, нито чрез отдаването му под наем, нито чрез договор за заем за
послужване. Моли в тази връзка да се отмени решението в обжалваните части, а
предявените искове се уважат в цялост.
В отговор на жалбата, Р.П., И.И. и М.И.
оспорват изложените в нея доводи. Излагат такива, с които обосновава правилност
и законосъобразност на решението, което молят да бъде потвърдено. Установено е
по делото, че към момента на продажбата по НА № 105/2018г. праводателката на
ищеца не е заплатила определеното парично уравнение и дължима лихва и по силата
на чл. 349, ал. 6 от ГПК възлагателното решение е обезсилено по право. В срока
по чл. 349, ал. 5 от ГПК и след сключване на прехвърлителната сделка са платени
единствено сумите за уравнение, а не и дължимата законната лихва. Правилно в
тази връзка ВРС е приел, че праводателят на ищеца не е станал собственик на
целия възложен имот, извън притежаваните ид.ч. преди делбата, поради което и не
е могъл да прехвърли права, които не притежава. След като въззиваемите не са
загубили собствеността на притежаваните по наследство ид.ч., то същите го владеят
на правно основание – наличие на съсобственост.
Постъпила е и частна жалба от Р.С.П., И.П.И. и М.П.И. срещу Определение №
3929 от 25.03.2-19г. постановено по същото дело, с което на основание чл. 248,
ал. 1 от ГПК е отхвърлена молбата им за изменение на решението в частта за
разноските.
Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
определение с доводи, че с оглед постановения правен резултат ответниците не
дължат на ищеца разноски, а направените от тях разноски им се дължат в цялост.
При произнасянето си ВРС не е съобразил, че при иска по чл. 108 от ЗС водеща е
осъдителната част на решението, която в случая е отхвърлена в цялост. Молят
поради това обжалваното определение да се отмени, а на ответниците се присъдят
разноските в цялост.
Отговор на жалбата не е депозиран от другата страна.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените
позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски за въззивното
производство.
При проверка
валидността на обжалваното решение в пределите на въззивното производство,
съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от К.И.П. срещу Р.С.П., И.П.И. и М.П.И. осъдителни искове с правно основание чл. 108 от ЗС за приемане за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот представляващ ПИ с идентификатор 04426.502.191 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-18/06.03.2015г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в с.
Близнаци, ул. ”Места” № 24, с площ от 889 кв.м. и при граници: ПИ с ид. 04426.502.198,
04426.502.195, 04426.502.192, 04426.502.190 и 04426.502.196, както и на
построената в него еднофамилна жилищна
сграда с идентификатор 04426.502.191. 1 с площ от 65 кв.м., както и за
осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху същия.
Фактическите твърдения, на които са основани исковете са
следните: на основание договор за покупко – продажба, обективиран в НА №
105/2018г. на
08.06.2018г. ищецът придобил в
индивидуална собственост правото на собственост върху описания недвижим имот от
продавача и негова майка Й. К.С., която учредила върху имота пожизнено право на
ползване. Праводателката му придобила правото на собственост на основание
възлагателно решение от 27.03.2018г. постановено по гр.д. № 9975/2017г. по описа
на ВРС. Ответниците са съпруга и деца на покойния му брат П. И.П., участвали
като съделители в делбата. След приключване на делбеното производство, същите
продължили да живеят в имота без основание и след покана, отказват да предадат
владението върху същия. Отправил искане в тази връзка да се приеме за
установено правото му на собственост, както и да се осъдят ответниците да му
предадат владението върху имота.
В отговор на исковата молба, ответниците оспорили валидността
на договора за покупко продажба с твърдения, че е симулативен и прикрива
действителен договор за дарение, както и материалноправната легитимация на ищеца
със следните възражения: възлагателното решение по гр.д. № 9975/2017г. по описа
на ВРС в полза на праводателя на ищеца Й. К. Ст. е влязло в законна сила на
18.04.2018г. Договорът за покупко продажба от 08.06.2018г. е сключен преди
праводателката да е заплатила на съделителите в делбата сумите за уравнение на
дяловете, съответно преди да придобие правото на собственост. Суми за уравнение
на дяловете на ответниците не са преведени от Й. Ст. въобще, а на 03.10.2018г.
същите са преведени от ищеца по пощата. Наред с това навели доводи, че не
ползват целия имот, а М. и Р. ползват една от трите стаи със съгласието на
ползвателката, а И. живее в стая с баня-тоалет, пристроени от него в двора на
имота, които пристройки не са били предмет на делба.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
С Решение № 1296 от
27.03.2018г. постановено по гр.д. № 9975/2017г. по описа на ВРС, влязло в
законна сила на 18.04.2018г., на основание чл. 349, ал. 1, пр. I
от ГПК недвижимият имот, находящ се в с. Близнаци, Община Аврен, ул. „Места“ №
24 и съставляващ ПИ с ид. 04426.502.191, ведно с построената в него сграда с
ид. 04426.502.191.1 е възложен в самостоятелен дял на Й. К. Ст.. Със същото
решение, на основание чл. 349, ал. 6 от ГПК съделителят, на който е възложен
имота е осъден да заплати на останалите съделители суми
за уравнение на дяловете, както следва: на К.И.П. – сумата от 3 775 лв.;
на Р.С.П. – сумата от 1 258.33 лв.; на И.П.И. – сумата от 1 258.33
лв. и на М.П.И. – сумата от 1 258.33 лв., ведно със законната лихва върху
всяка, в шестмесечен срок от влизане на решението в сила.
На 08.06.2018г. с
договор за покупко продажба оформен с НА № 105/2018г. на Нотариус П. Д., рег. №
332, Й. К. Ст. продала на К.И.П. собствения си недвижим имот, придобит на
основание горното възлагателно решение за сумата от 9 990 лв., изплатена
напълно в брой от купувача на продавача, като запазила за себе си правото на
пожизнено безвъзмездно ползване върху имота.
Исковата молба е
предявена пред ВРС на 21.09.2018г., а от служебни бонове, приложени на л. 32-33
от делото на ВРС е видно, че на 03.10.2018г. са извършени парични преводи чрез
„Български пощи“ ЕАД, с подател К.П. и получатели съответно М.И., И.И. и Р.П.
за сумите от по 1 258.33 лв. за всеки, с основание „от Й. К. Ст.“, а на
04.10.2018г. преводът на сумата от 3 775 лв. е нареден от Й. Ст. в полза
на получателя К.П. на основание „гр.д. № 9975/17 РС, 43 с-в“.
Няма спор по делото,
че в шестмесечния срок от влизане на възлагателното решение в сила /до
18.10.2018г./, законната лихва върху сумите за уравнение за периода от влизане
на решението в сила до реалното плащане, не е платена от Й. Ст. на останалите
съделители.
Пред ВРС са събрани
гласни доказателства посредством показанията на свидетеля П. С., ангажиран от
ищеца и Й. Г. Б. – ангажиран от ответниците.
СЪДЪТ, въз основа на така
установеното от фактическа страна, прави
следните правни изводи:
Съгласно чл. 108 от ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното
право да се иска предаване фактическата власт върху недвижим имот, включва
установяване правото на собственост на ищеца върху спорната вещ, както и че
ответникът я владее или държи без правно основание, противопоставимо на ищеца.
Ищецът в случая основава правото си на собственост по
отношение на спорния имот на твърдения за придобиване на деривативно основание
– сделка, с праводател Й. Ст.. Оспорена на първо място е валидността на
сделката, както и вещния й ефект с довод за придобиване от несобственик.
Възражението за нищожност е основано на чл. 26, ал. 2,
пр. V от ЗЗД с довод за относителна симулация, при която
явното съглашение за покупко продажба е привидно и прикрива действително такова
за дарение.
За да се произнесе по същото, ВОС съобрази следното: при
защитно възражение на ответника по иск за разкриване на абсолютна симулация, че
симулацията е относителна, т.е. че страните са се съгласили да бъдат обвързани
от прикрита, действителна сделка за дарение и при положение, че съдът приеме
същата за установена по това възражение, без то да е предмет на иск,
прилагането на правилата относно прикритото съглашение по смисъла на чл. 17,
ал. 1 от ЗЗД следва да води до отхвърляне на иска на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, а не до обявяване на привидност, при която действителните отношения се
уреждат от прикрита сделка. Друг е случаят, при който е предявен иск за
собственост и предмет на спора е това право. Съдът следва да признае или отрече
същото, независимо от това дали то е възникнало от оспорваната сделка, или от
прикритото съглашение. Във всички случаи, при установяването на действителна
прикрита сделка не подлежи на отмяна нотариалният акт, който я обективира,
макар изповяданата чрез същия акт явна сделка да е нищожна като привидна
/Решение № 204 от 21.09.2011г. по гр.д. № 1212/2010г. на ВКС, III ГО/. В този
смисъл релевираното от ответниците възражение за нищожност, поради привидност
на договора за покупко продажба, прикриващ действителен безвъзмезден договор е
без практическо значение за изхода на спора за собственост. Същото не е
доказано по делото, но и евентуалният извод за основателността му не би повлиял
на твърдяното право на ищеца.
По материалноправната легитимация на ищеца: твърдението
за придобиване в случая е от праводател, легитимиращ се на основание възлагане
с влязло в сила решение по чл. 349, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.
349, ал. 1 от ГПК ако неподеляемият имот е жилище, което е било СИО, прекратена
със смъртта на единия съпруг, и преживелият съпруг няма собствено жилище, съдът
по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите
съделители с други имоти или пари. Когато уравнението е парично, то заедно със
законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на
решението за възлагане /чл. 349, ал. 5 от ГПК/. Съгласно чл. 349, ал. 6 от ГПК
съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 1, става негов собственик,
след като изплати в срока по ал. 5 определеното парично уравнение заедно със
законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за
възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан.
В задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №
№ 1 от 19.05.2004г. по гр.д. № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, т. 10 и т. 13, е дадено
разрешението, че основанието за обезсилване на възлагателните решение по чл.
288, ал. 2 или ал. 3 от ГПК /отм./, аналогични на чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК
/действащ/ по право и за възстановяване висящността на делбения процес, е
неплащането в законовия срок на определеното с това решение парично задължение
за уравнение на дял заедно с лихвите. Срокът за изпълнение и плащането на
сумите, имат характеристиката на отлагателно условие за проявление
конститутивното действие /вещноправния ефект/ на влязлото в сила решение по
възлагане. Приемането на извинителни причини по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД за
неспазване изискванията на закона е недопустимо. Възражението за изпълнение на
паричното задължение за уравнение на дял и лихви чрез уредените в ЗЗД общи
способи е средство за защита на получилия възлагане съделител-длъжник срещу
искането за прогласяване на обезсилване по право на възлагателно решение по чл.
349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и подлежи на пряко и пълно доказване от него. Ако
трети лица са придобили чрез разпоредителна сделка имота от съделителя, получил
възлагане по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, но неплатил сумите за уравнение, то
тези лица са приобретатели на имот от несобственик и не са придобили права,
които са противопоставими на сънаследниците. Ако разпоредителната сделка е
извършена, след като е налице точно плащане и преди постановяване на
отменителното решение по чл. 231 от ГПК /отм./, то недвижимият имот - предмет
на делбата, е валидно отчужден и не може да бъде върнат в делбената маса.
Няма спор по делото, че в рамките на 6-месечния срок
от влизане в сила на възлагателното решение по чл. 346, ал. 1 от ГПК
съделителят Й. Ст., на който е възложен имотът, не е изправен по задължението
си за плащане на парично уравнение заедно със законната лихва. Уравнителните
суми са платени на останалите съделители в хода на делото, без дължимата по тях
законна лихва от влизане на решението в сила /18.04.2018г./ до момента на
плащането /03.10 и 04.10.2018г./, респ. до изтичане на 6-месечния срок
/18.10.2018г./. Предвиденият в закона 6-месечен срок е изтекъл и решението е
обезсилено поради това по право. Несъстоятелни с оглед даденото разрешение са
доводите в жалбата за незначителен размер на неизпълнената част, както и за
наличие на предпоставки за прихващане. Вещноправният ефект на възлагателното
решение е осуетен, а разпореждането по договора по НА № 105/08.06.2018г. в
частта надхвърляща установените права на съделителя Й. С. с решението по
допускане на делба от 18/24 ид.ч., е извършено от несобственик. Следователно
ищецът не придобил от собственик правото на собственост за разликата от 6/24
ид.ч. от имота на основание договора по НА № 105/2018г. Решението на ВРС в
частта, с която искът с правно основание чл. 108 от ЗС е отхвърлен за 6/24
ид.ч. от имота е правилно и следва да се потвърди.
По осъдителната част на ревандикационния иск: след
като възлагателното решение е обезсилено по право на основание чл. 346, ал. 6
от ГПК, то съсобствеността между страните в делбата не е прекратена. Страните
по делото са съсобственици на имота при квоти 21/24 ид.ч. за ищеца /18/24 –
гола собственост + 3/24 – по наследяване/ и по 1/3 ид.ч. за
всеки от ответниците. Делбата следва да продължи при условията на чл. 226, ал.
1 и ал. 3 от ГПК.
Макар и в обем на идеална част, правото на
собственост на съсобственика включва трите правомощия – да се владее
собствената идеална част, да се ползва съвместно с другите съсобственици и да
се разпорежда с нея. При съсобствеността правото на собственост се съпритежава
от отделните съсобственици, като всеки един от тях има правото и да владее
имота. Няма спор по делото и се установява от съвкупната оценка на всички
доказателства, че ответниците Р.П. и М.И. ползват една от стаите в жилищната
сграда, а И.И. ползва пристройка в двора, която не е част от процесната сграда,
всички с изричното съгласие на ползвателя на 18/24 ид.ч. от имота Й. Ст.
/декларация на л. 55 от делото/. Неоснователен е доводът в жалбата, че правото
на ползване не може да се упражнява чрез другиго. По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не
се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се
разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като
всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности,
свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че
ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на
наем /арг. чл. 60 от ЗС/, както и под формата на заем за послужване и съответно
да упражнява правото си чрез другиго /Решение
№ 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на ВКС, II ГО/. При
така установеното не може да се приеме, че ответниците съсобственици са
завладяли целия имот, включително и че са отнели владението на ищеца върху
собствените му 3/24 ид.ч. от имота. Установява се в тази връзка косвено от
показанията на свидетеля П. С., че ищецът е ползвал една от стаите в жилищната
сграда, като няма данни понастоящем достъпът му до имота да е осуетен, както и
владението му върху собствените 3/24 ид.ч. да е отнето от това на ответниците.
Следователно искът за ревандикация на целия имот, съответно в обема на
идеалната част на ищеца е неоснователен и следва да се отхвърли. Решението на
ВРС в тази част е правилно и законосъобразно, поради което следва да се
потвърди.
Частната жалба срещу произнасянето по реда на чл. 248,
ал. 1 от ГПК е неоснователна. Не могат да бъдат споделени съображенията в нея,
че при иска по чл. 108 от ЗС водеща е осъдителната част на решението, която в
случая е отхвърлена в цялост. Иска по чл. 108 от ЗС е един, без наличие на
„водеща“, респ. второстепенна част в съдържанието му. Доколкото е уважен
частично, разноските пред ВРС са присъдени при спазване правилата на чл. 78,
ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Частната жалба следва се остави без уважение.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемите имат право на разноски.
Доказаният размер на действително реализираните разноски по въззивната жалба
възлиза на 200 лв. платено възнаграждение за адвокат. В този размер разноските
следва да се възложат в тежест на въззивника. Разноски по частната жалба не
следва да се присъждат.
Мотивиран от така
изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 785 от 25.02.2019г. по гр.д. №
14223/2018г. по описа на ВРС, XXIV-ти състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 108 от ЗС са отхвърлени предявените от К.И.П. с
ЕГН ********** срещу Р.С.П. с ЕГН **********, И.П.И.
с ЕГН ********** и М.П.И. с ЕГН ********** искове за приемане за установено в
отношенията между страните, че К.И.П. с ЕГН ********** е собственик на 6/24 ид.ч. от недвижим имот,
съставляващ ПИ с идентификатор
04426.502.191
по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-18/06.03.2015г. на Изпълнителния директор
на АГКК, находящ се в с. Близнаци, ул. ”Места” № 24, с площ от 889 кв.м. и при
граници: ПИ с ид. 04426.502.198, 04426.502.195, 04426.502.192, 04426.502.190 и
04426.502.196, както и на 6/24 ид.ч.
от построената в него еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор 04426.502.191. 1 с площ от 65 кв.м., на
основание договор за покупко – продажба от 08.06.2018г., обективирана в НА №
105/2018г., както и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението
върху така описания поземлен имот и жилищна сграда.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от Р.С.П., И.П.И. и М.П.И.
срещу Определение № 3929 от 25.03.2019г. постановено по същото дело, с което на
основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е отхвърлена молбата им за изменение на
решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК К.И.П. с ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на Р.С.П. с ЕГН **********, И.П.И. с ЕГН ********** и М.П.И.
с ЕГН ********** сумата от 200 /двеста/
лева, представляваща съдебни разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да
тече от получаване на съобщението за постановяването му по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.