РЕШЕНИЕ
№ 1081
гр. Пловдив, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330112221 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „Мъни Плюс
Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, /правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт“
ЕООД, ЕИК ********* против В. М. Л., с която са предявени обективно съединени
установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Твърди, че между страните бил сключен на 29.04.2020 г. Договор за потребителски
кредит № ****/29.04.2020 г.. Съгласно договора ищецът предоставил на ответника паричен
кредит за сумата от 3920 лева за следните цели, посочени в чл. 7 от договора: 2986.63 лева –
сума за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица – негови
кредитори, подробно описани в чл. 7, б. „а“ от договора, 513.57 лева – сума за текущи нужди
на потребителя, съгласно чл. 7, б. „б“ от договора, 420 лева – сума за финансиране на
дължима в деня на сключване на договора – такса за оценка на риска, финансирана от
кредитора за сметка на потребителя, съгласно уговореното в чл. 7, б. „в“ от договора.
Твърди се, че ищецът е изпълнил задължението си по чл. 7.2 от договора и е предоставил на
ответника сумата по кредита в общ размер на 3920 лева, от които: сумата от 2986.63 лева –
сума за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица – негови
кредитори, която била усвоена, съгласно чл. 7, б. „а“ по посочените банкови сметки на
третите лица и сума в размер на 513.57 лева– за текущи нужди на потребителя, усвоена от
потребителя по посочената от него банкова сметка. Сочи, че сумата за еднократно такса за
оценка на риска била усвоена служебно от кредитора за сметка на потребителя, както
страните се били договорили в чл. 7, б. „б“ от договора. Твърди още, че съгласно чл. 11.4 от
договора, общият размер на задължението, което потребителят се задължил да върне за
срока на договора е в размер на 5120.10 лева, при лихвен процент – 25.28 % и ГПР – 48.53
%, като общодължимата сума от потребителя в края на периода сума от 5120.10 лева
включвала по пера: 3920 лева /в т.ч. за такса за оценка на риска/; 893.90 лева – договорна
възнаградителна лихва, дължима съгласно чл. 8 от договора и 306.20 лева – обезщетение за
неизпълнение по чл. 18 от договора.
1
Съгласно чл. 11.6 от договора, потребителят се задължил да върне получения паричен
заем, ведно с договорна възнаградителна лихва, на двадесет месечни вноски, като падежът
за плащане на последната е 20.12.2021 г.
С уточняваща исковата молба, молба, сочи, че кредитът не е обявен за предсрочно
изискуем, а исковите претенции са за падежиралите към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда, вноски по погасителния план.
Ответникът дължал сума в общ размер на 793.89 лева – главница, представляваща
пет броя незаплатени месечни погасителни вноски по главницата по кредита, дължими по
погасителния план за периода от 21.09.2020 г. – 20.01.2021 г.; сумата от 304.26 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода от 21.09.2020 г. до 20.01.2021 г., дължима на
основание чл. 8 от договора, както и сумата от 25.38 лева - мораторна лихва върху
непогасената главница, за периода от 21.09.20 г. до 04.02.2021 г.
Сочи, че ответникът, до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда,
бил заплатил първите 4 броя месечни вноски по посагителния план, след което е
преустановил плащанията по кредита, като общо платената сума била в размер на 1029 лева,
платена в периода от 20.05.2020 г. до 20.08.2020 г.
Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 1348/08.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 2295/2021 г. по описа на ПРС,
ІІІ бр. с., за следните суми: 898.89 лева – главница за периода 21.09.2020 г. – 20.01.2021 г.;
304.16 лева – просрочена договорна възнаградителна лихва за периода 21.09.2020 г. –
20.01.2021 г.; 76.08 лева – част от обезщетение за неизпълнение на договора – чл. 18; 25.38
лева – лихва за забава по чл. 17 от договора за периода от 21.09.2020 г. до 04.02.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 05.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
Заповедта била връчена на по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което за ищеца се
породил правен интерес да предяви настоящите искови претенции в срока по чл. 415 ГПК.
Моли се за уважаване на претенциите по Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 1348/08.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2295/2021 г. по описа на ПРС,
ІІІ бр. състав, с изключение на вземането в размер на 76.08 лева – част от обезщетение за
неизпълнение на договора – чл. 18 от договора.
С Определение от 16.09.2021 г., производството е прекратено частично по отношение
на искът за главница за разликата над 793.89 лева до 898.89 лева, за периода от
20.09.2020 г. до 20.01.2021 г., на основание чл. 232 ГПК.
Претендират се сторените в заповедното и в настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
излага съображения за неоснователност на предявените искове.
Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 22
вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като размерът на текстовата част на шрифта му е по-малък от 12.
Освен това, твърди, че при сключване на договора са нарушени разпоредбите на ЗПК, а
именно: чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен начин на изчисляване на ГПР, както и
нямало яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.
Твърди, че в ГПР не е включена определената в договора неустойка, както и т.нар.
„еднократна такса за оценка на риска“, поради което е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4
ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна, а оттук е нищожен и договора на осн. чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Освен това, излага доводи, че предвидената в договора неустойка, е нищожна, като
уговорена в нарушение на добрите нрави, както и е прекомерна. Твърди и, че клаузата за
неустойка е недействителна и на допълнително основание по чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с
нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин
2
се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала и на чл. 33 ЗПК, според
която кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забава, а не и на допълнителни разходи.
Навежда доводи, че тъй като договорът е недействителен, то съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща единствено заемната сума. Тъй като исковата молба, обаче, била
заявена на договорно основание, искането е да се отхвърлят предявените искове изцяло. В
случай, че съдът присъди неплатената част от главницата, искането е от претендираната
главница да бъде приспадната вече платената сума по кредита.
Счита, че не дължи заплащането на сумата от 304.26 лева – възнаградителна лихва,
поради недействителност на договора.
Счита, че не дължи и заплащане на сумата от 25.38 лева за заявения период, тъй като
при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, длъжникът дължи
обезщетение за забава от поканата, каквато преди датата на заявлението нямало.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 1348/08.02.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2295/2021 г. на РС -
Пловдив, ІІІ бр. с-в., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата
от 898.89 лева – главница за периода 21.09.2020 г. – 20.01.2021 г.; сумата от 304.16 лева –
договорна лихва за периода 21.09.2020 г. - 20.01.2021 г.; сумата от 76.08 лева – част от
обезщетение за неизпълнение на договора; сумата от 25.38 лева – обезщетение за забава за
периода 21.09.2020 г. – 04.02.2021 г., произтичащи от договор за паричен заем № 455 от
29.04.2020 г., сключен между „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД и длъжника; ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението - 05.02.2021 г. до
окончателното плащане, както и разноските в заповедното производство в размер на 26.10
лева – държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева.
Заповедта е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК и
съответстват на вземанията по заповедта за изпълнение.
Ето защо и съдът намира, че предявените установителни искове по реда на чл.422
ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок, имащо за предмет същите вземания.
Относно тяхната основателност, съдът намира следното:
Страните по делото не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски
кредит № ****/29.04.2020 г. С посочения договор на ответника е предоставена заемна сума в
общ размер на 3 920 лева, формиран от следните компоненти: 2986.63 лева – сума за
погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица – негови
кредитори, подробно описани в чл. 7, б. „а“ от договора, 513.57 лева – сума за текущи нужди
на потребителя, съгласно чл. 7, б. „б“ от договора, 420 лева – еднократна такса за оценка на
риска, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансирана от кредитора за
сметка на потребителя, съгласно уговореното в чл. 7, б. „в“ от договора. Уговорена е
договорна лихва с фиксиран годишен лихвен процент по заема от 25.28 %, а годишният
процент на разходите (ГПР) е 48.53 %. Заемателят се е задължил да върне сумата на 20
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 255.92 лева, като общият размер на всички
плащания е записан на 5120.10 лева., с дата на първа погасителна вноска: 20.05.2020 г. и
последна погасителна вноска: 20.12.2021 г. Съгласно чл. 15.1 от договора, Потребителят се
задължава, в срок от 3 работни дни след сключването на договора, да представи на
Кредитора, оригинален документ, наричан „документ за доходите“, съдържащ подпис и
печат на издалите го лица и/или компетентни органи (служебна бележка, подадена данъчна
3
декларация, сключен договор и др.), удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи
от страна на Потребителя, в представената молба за оценка на кредитоспособността на
Потребителя, използвана при оценка за кредитоспособността и по настоящия договор.
Според чл. 18 от договора, страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на
Потребителя, посочено в чл. 15 ще причини на Кредитора вреди, изразяващи се в
извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие
по погасителните вноски, дължими от страна на Потребителя в договорените размери. В
случай, че Потребителят в определения срок не изпълни задължението си, посочено в чл. 15,
същият дължи на Кредитора заплащането на извършените разходи от страна на Кредитора в
общ размер на 306.20 лева.
От представените по делото доказателства – платежни нареждания за кредитен превод
/л.18-20/, че на ищецът е предоставил на ответника сума по кредита в общ размер на 2986.63
лева – преведени на 29.04.2020 г. суми за погасяване на съществуващи задължения на
потребителя към трети лица – кредитори на ответника, както и сумата в размер на 513.57
лева– за текущи нужди на ответника, преведени му по банковата сметка, посочена в чл. 7.2
от Договора за кредит.
По делото е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, по което в.л. е
посочило, че заемът в размер на 3920 лева (главница – 3500 лева и такса за оценка на риска
– 420 лева) е усвоен изцяло по банков път на 29.04.2020 г. в.л. установява също, че ищецът
„Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД прилага следния погасителен план, както следва: 20
месечни вноски, първата с падежна дата: 20.05.2020 г., а последната: 20.12.2021 г., с размер
на вноската – първата в размер на 257.62 лева, а останалите по 255.92 лева, от които
главница в общ размер на 3500 лева; лихва в общ размер на 893.90 лева; такса за оценка на
риска – в общ размер на 420 лева; неустойка по чл. 18 – в общ размер на 306.20 лева, като
общият размер на всички плащания е 5 120.10 лева. в.л. установява още, че по заема са
внасяни суми от страна на ответника в общ размер на 1 029 лева, като със сумата от 596.54
лева е погасена главница; със сумата от 283.60 лева е погасена договорна лихва; със сумата
от 84 лева е погасена такса; със сумата от 61.71 лева е погасена неустойка; със сумата от 3.15
лева е погасена начислена лихва за забава. в.л. установява още, че към датата на депозиране
на заявлението в съда по чл. 410 ГПК – дължимите суми по Договора за потребителски
кредит № ****/29.04.2020 г. за периода от 20.09.2020 г. до 20.01.2021 г., възлизат на 793.89
лева – главница, 304.16 лева – възнаградителна лихва, 105 лева – такса за оценка на риска,
76.08 лева – неустойка по чл. 18 и 16.49 лева – начислена лихва за забава. в.л. установява
още, че към датата на подаване на заявлението в съда по чл. 410 ГПК, процесният кредит не
е обслужван редовно, като е имало забавяне в плащания на вноските по кредита.
При така установените обстоятелства съдът приема, че на 29.04.2020 г. между ищеца
като кредитор от една страна и ответника в качеството му на кредитополучател, от друга
страна, е сключен договор за потребителски кредит.
Относно сключения между страните Договор за потребителски кредит № **** от
29.04.2020 г., съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
4
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48.53 %, а възнаградителната лихва – 25.28 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.53 % и
общата сума на плащанията от 5 120.10 лева, не съответстват на действителните. Това е
така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 18 неустойка в
общ размер на 306.20 лева да се плаща разсрочено във времето, заедно със месечните
вноски, съобразно нов актуализиран погасителен план. Въведеното изискване за
предоставяне на „документ за доходите“ от потребителя, съдържа изначално поставени
ограничения, които предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави –
тридневен от сключване на договора, на практика прави задължението неизпълнимо. Срокът
е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, изисква се набавяне на
документи, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Независимо, че в конкретния случай ищецът изрично завява, че не предявява
претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен
дори да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без
значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от
договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност,
следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е
от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.
5
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Законодателят е предвидил в чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото страните не спорят, а и от съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от
страните, която съдът кредитира изцяло, безспорно се установява, че „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ЕАД е превело на 29.04.2020 г. сума в общ размер на 3500 лева, формирани,
както следва: 2986.63 лева – преведени на 29.04.2020 г. суми за погасяване на
съществуващи задължения на потребителя към трети лица – кредитори на ответника, както
и сумата в размер на 513.57 лева– за текущи нужди на ответника, преведени му по
банковата сметка, посочена в чл. 7.2 от Договора за кредит.
По отношение на сумата 420 лева, представляваща такса за оценка на риска, дължима
в деня на подписване на процесния договор, съдът намира, следното: Уговорката за такса за
оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК .
Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Посочената такса е уговорена в чл. 7.1.б „в“ от договора като задължителна. Според тази
клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит,
финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски,
съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация. Съдът
счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК , тъй
като е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса.
Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по
аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК . Съдът счита също така, че доколкото оценката на риска
предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във
връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
6
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК . Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда
императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди
да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска,
на практика прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената норма и води до неоправдано
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
По така изложените съображения за длъжника не е възникнало задължение за
заплащане на сумата от 420 лева, доколкото последната е установена с недействителна
клауза, поради което в частта, с която се претендира главница, включваща посочената такса
за оценка на риска, предявеният иск следва да се отхвърли, като следва да се вземе предвид
и осъщественото от страна на длъжника плащане на част от посоченото задължение, което
като недължимо заплатено следва да се приспадне от размера на претендираната главница.
Предвид изложеното, както и предвид недействителността на договора, съдът
намира, че ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер на 3500
лева.
Съдът, намира, че тъй като Договор за потребителски кредит № **** от 29.04.2020 г.,
сключен между страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, но не и
лихви или други разходи, като връщането й се осъществява по правилата на
неоснователното обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него
заемна сума е усвоена при липса на правно основание за това.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата.
От заключението на в.л. К. по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
която съдът кредитира изцяло като пълна и обективна се установява, че размерът на
извършените частични плащания от ответника, в периода от 12.05.2020 г. до 15.09.2020 г., са
в общ размер на 1029 лева.
Следователно, непогасената стойност на цялата главница възлиза на 2471 лева (3500
лева - 1029 лева).
Към датата на подаване на заявлението в съда – 05.02.2021 г., не е настъпил крайния
падеж на договора за кредит – 20.12.2021 г., като ищецът претендира сумата в размер на
793.89 лева – главница, представляваща пет броя незаплатени месечни погасителни
вноски по главницата по кредита, дължими по погасителния план за периода от 21.09.2020
г. – 20.01.2021 г.
Доколкото, както се посочи и по – горе, съдът приема, че сключения между страните
договор е недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК и потребителят връща само чистата стойност
на кредита, като връщането й се осъществява по правилата на неоснователното
обогатяване, т.е. правоотношението е с извъндоговорен характер /то не възниква в
резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са
определили предварително срок за изпълнение, какъвто няма и определен и в закона/. В
този смисъл няма как да бъде установена дължимата главница за претендиран период,
поради което същата следва да бъде установена без посочване на период, а като част от
задължението за главница по договора.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск за сумата от
7
793.89 лева – главница, представляваща част от задължение по договор за паричен заем №
**** от 29.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 05.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, следва да се
уважи изцяло.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
793.89 лева – главница, представляваща част от задължение по Договор за потребителски
кредит № **** от 29.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 05.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за
заплащане на възнаградителна лихва от 304.26 лева, за периода от 21.09.2020 г. – 20.01.2021
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
По делото не са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на
посочената сума, преди датата на подаване на заявлението – 05.02.2021 г., което се счита, за
покана за връщане на сумата при начална липса на основание.
Поради тази причина, ще се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 25.38 лева, за периода от 21.09.2020 г. – 04.02.2021 г., като
неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските,
сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е представил доказателства за сторени такива в размер
на – 151.10 лева – ДТ, 150 лева – за ССЕ и 360 лева – за адвокатско възнаграждение. От
разноските от общо 661.10 лева, по съразмерност, за исковия процес на ищеца се дължат
467.18 лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
на ОСГТК на ВК/. Те са в размер на 26.10 лева – ДТ и 360 лева - адвокатско
възнаграждение. По съразмерност се дължат 234.97 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените разноски за заповедното – 234.97 лева и исковото производство – 467.18 лева,
или в общ размер от 702.15 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът претендира разноски за заповедното производството и исковото
производство, изразяващи се в определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По исковото производство, ответникът е представляван от свой пълномощник в
процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на
неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. В
8
представените договори за правна защита и съдействие на ответника е посочено, че той се
представлява безплатно от АД „Г.“, поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва
да бъде изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза на 370.37 лева с вкл. ДДС.
От приложеното по делото Удостоверение за регистрация по ЗДДС, се установява, че
АД „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Ето защо и, върху адвокатското възнаграждение се дължи
ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с пар. 2а от ДР на Наредба
№ 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС.
По отношение на адвокатското възнаграждение на ответника Л., е в размер на 153.73
лева с вкл. ДДС за исковото производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Посочената сума следва да се присъди в полза на Адвокатското дружество, а не на
ответника, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че В. М. Л., ЕГН
**********, гр. П. **** дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6,
сумата от 793.89 лева /седемстотин деветдесет и три лева и осемдесет и девет стотинки /–
представляваща част от дължима главница по Договор за потребителски кредит № **** от
29.04.2020 г., на основание чл. 23 ЗПК, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 05.02.2021 г. до окончателното й погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в размер 304.16 лева
- възнаградителна лихва за периода 21.09.2020 г. – 20.01.2021 г.; като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за установяване на дължимост на сумата в размер на 25.38 лева – лихва за
забава по чл. 17 от договора, за периода 21.09.2020 г. - 04.02.2021 г., за които суми
включително е издадена Заповед за изпълнение № 1348 от 08.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2295 по
описа на ПРС за 2021 г., ІІІ бр. с.
ОСЪЖДА В. М. Л., ЕГН **********, гр. П. **** да заплати на „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, сумата в общ размер от 702.15 лева (седемстотин и
два лева и петнадесет стотинки) - разноски, от които сумата от 234.97 лева за заповедното
производство по ч.гр.д. № 2295 по описа на ПРС за 2021 г., ІІІ бр. с. и сумата от 467.18 лева
за настоящото производство по гр.д. № 12221 по описа за 2021 г. на РС – Пловдив, ХVІІІ
гр.с., съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6 да заплати на АД „Г.“,
Булстат *********, сумата в размер на 153.73 лева с вкл. ДДС (сто петдесет и три лева и
седемдесет и три стотинки) за настоящото производство по гр.д. № 12221 по описа за 2021 г.
на РС – Пловдив, ХVІІІ гр.с., съразмерно с отхвърлената част от исковете - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на В. М. Л..
9
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
10