№ 5415
гр. Плевен, 31.12.2024 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на тридесет и първи декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Д. Банкова
като разгледа докладваното от Зорница Д. Д. Банкова Гражданско дело №
20244430106514 по описа за 2024 година
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от
В. Д. Ц. против Агенция за събиране на вземания ЕАД, ***, със седалище и
адрес на управление: ***. В исковата молба се твърди, че със Заповед за
изпълнение №753 от 19.03.2024г. по ЧГД 1270/2024 г. на РС- Плевен ищецът е
осъден да заплати сумата от 2407,97 лева на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, който е получил това вземане чрез цесия от цедента“
СИТИ КЕШ“ ООД чрез Приложение №1 от дата 14.06.2023г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 14.06.2023 г. Със
заповедта за изпълнение са уважени сумите от 1500 лева - главница, договорна
лихва в размер на 97,74лева и обезщетение за забава в размер на 714 лева.
Твърди, че срещу заповедта не е подавано възражение от ищеца и е влязла в
сила, но счита, че същото не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като
районният съд не е извършил проверка за неравноправни клаузи на
потребителския кредит. Изложени са правни аргументи по допустимостта на
предявената претенция, извлечени от правото на ЕС и съдебната практика на
СЕС.
Прави се искане да бъде признато за установено, че договорът за
потребителски кредит №597002/25.11.2021г. е недействителен на основание
чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК поради нарушение на императивните норми на
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. В условията на евентуалност, моли да да бъде
1
признато за установено, че чл. 11, ал.1 от договора за паричен заем е нищожна
клауза. Моля да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на Агенция
за събиране на вземания ЕАД сумата от 1200 лева главница, договорна лихва
в размер на 97,74 лева и обезщетение за забава в размер на 714 лева. В
условията на евентуалност, моля да бъде признато за установено, че ищецът
не дължи на Агенция за събиране на вземания ЕАД сумата в размер на
714лева обезщетение за забава съгласно Общите условия на кредитора.
Съдът, след преценка на представените доказателства, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Молителят е предявил срещу ответника два главни и два евентуални
установителни иска за нищожност на посочените договор за паричен заем и
при условията на евентуалност на описаната клауза от договора, както и за
установяване недължимост на описаните суми евеннтуално на посочената
сума, предмет на евентуалния иск.
Съдът намира предявените искове за недопустими по следните
съображения: Твърди се в исковата молба и се установява от представените по
делото доказателства, че по отношение на ищеца, в качеството му на длъжник
е издадена Заповед за изпълнение №753 от 19.03.2024 г. по ЧГД 1270/2024 г.
на РС-Перник. Видно е от приложеното ч.гр.д.№ 1270/24г. на РС-***, е че
заповедта е връчена надлежно на длъжника и ищец в настоящото
производство на 12.05.2024г., като в едномесечния срок не е подадено
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и тя е влязла в законна
сила на 13.06.2024г.
Поради горното следва да бъде прието, че издадената заповед за
изпълнение е придобила стабилитет. Съгласно трайната практика на ВКС, при
условие, че длъжникът не е подал възражение в срок срещу издадената
заповед за изпълнение, заповедта за изпълнение придобива стабилитет,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и за длъжника не съществува друга
възможност да оспори вземането на кредитора. Бездействието на длъжника,
комуто е връчена заповедта за изпълнение, законът приравнява с последиците
за признание на дълга. Извън уредените в заповедното производство способи
за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Същият по-
специално не може да предяви установителен иск за съществуване
навземането по общия ред по чл. 124 от ГПК.
2
Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена
срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по
чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да
предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или
чл.415, ал.1 ГПК. Ако възражение не бъде подадено в предвидения от закона
срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният
иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната
разпоредба на чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на
влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното
основание се ползва със стабилитет. Оспорването на вземането след влизане в
сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по
чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат
известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по
чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Това
производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на
влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Длъжникът оспорва вземането
по влязлата в сила заповед за изпълнение, а не съдебно решение, ползващо се
със сила на пресъдено нещо, поради което и производството е специално. В
общия случай, след отмяната по чл.307 ГПК се постановява ново решение по
съществото на спора, докато с иска по чл.424 ГПК се отрича съществуването
на вземането по заповедта за изпълнение. Разпоредбата на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е
предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание,
какъвто е настоящия случай. Законодателят е уредил защитата на длъжника да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нормата на
чл.439, ал.1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл.439, ал.2
ГПК. От значение в случая е и пояснението, че фактите следва да са
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание.
Предвид горепосоченото, съдът намира, че оспорването от длъжника,
основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414
ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за
3
оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК. На
новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти
длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439
ГПК. Неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането
по чл.422 или чл.451, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на
заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира,
освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК.
/Определение № 956/22.12.2010, по ч.гр.д.№886/2010 на ВКС/
Съдът намира, че наведените в исковата молба факти касаят
ликвидността и изискуемостта на вземането и навеждането им се преклудира
с изтичането на срока за възражение по реда на чл.414 ГПК. Както се
установи ищцата по делото не е подал възражение. Посочените в исковата
молба факти не представляват нито новоузнати обстоятелства, които да
обосноват допустимост на исковата претенция с правно основание чл.424
ГПК, нито нововъзникнали, които да обосноват допустимост на исковата
претенция по чл.439 ГПК. Всички наведени обстоятелства е следвало да бъдат
релевирани след подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, в
евентнуално предявен иск от ответника по делото по чл.422 ГПК.
В настоящия случай оспореният като нищожен договор, както и
оспорените като нищожни клаузи от него са релевантни към основанието за
възникване на задължението на ищеца в качеството му на кредитополучател,
за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу
която последния не е подал възражение и е подчинен на нейното
установително и регулиращо действие по аргумент от чл. 424, ал. 1 ГПК. Този
извод е в съответствие и с постановките по т. 11в и т. 11б от ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по
установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК подлежат на разглеждане
всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни
възражения на длъжниците като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на
делото. Ето защо, защитата на длъжника в заповедното производство срещу
издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за
недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по
заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение
4
на осн. чл. 414 ГПК, след което най-късно в срока по чл. 133 ГПК с отговора
на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК,
длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези
възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в
производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, се преклудира
възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно
исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно
изричната и ясна норма на чл. 424, ал. 1 ГПК. Този извод е в съответствие с
решение на Съда на ЕС по дело С-421/14 г., според което Директива
93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба,
която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни
клаузи в договор, когато вече е установена законосъобразността на всички
клаузи в договора с влязло в сила решение. Дадените разрешения в
посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на
действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им
характер от потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им
в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното
сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за
съществуването на вземането по този договор. В т. 46 и 47 от решението,
както и в т. 68 от решение по съединени дела С-154/15 г., С-307/15 г. и С-
308/15 г. на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено
нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи.
Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и
правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията,
които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за
защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат
повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е
абсолютна и по-специално, че правото на Съюза не задължава национална
юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми,
които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това би
позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на
разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на
това нарушение.
5
Неоспорената от длъжника заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се
ползва с присъщите на силата на пресъдено нещо последици и установеното в
тази заповед вземане не може да бъде оспорвано, с изключение на случаите по
чл. 424, ал. 1 ГПК, с което е налице процесуална пречка за съществуването на
правото на иск на кредитополучателя да установява нищожността на целия
договор за кредит или на отделни клаузи от него поради неравноправния им
характер, независимо от факта, че действителността на същите не е била
предмет на преценка в приключилото заповедно производство, не
противоречи на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз.
/така Определение № 195 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2648/2021 г., IV г.
о., ГК/
Поради изложеното, съдът намира, че предявената искова претенция е
недопустима и по тези съображения производството по делото следва да бъде
прекратено, а исковата молба да бъде върната, на основание чл.130 ГПК
Мотивиран от изложените съображения и на осн.чл.130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА исковата молба на В. Д. Ц., ЕГН********** по гр.д.№
6514/2024г. по описа на РС-Плевен.
ПРЕКРАТЯВА, на основание чл.130 ГПК, производството по гр.д.
№6514/2014г. по описа на РС-Плевен като недопустимо.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ОС-Плевен в
едноседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6