№ 809
гр. Казанлък, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20255510100027 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на С. С. З. ЕГН
**********, с адрес: ***, действащ чрез пълномощника си Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адвокат Д. М., служебен
адрес: ***, против Ф.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от И.В.В. и Д.В.Н., с която е предявен иск с правно
основание чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът С. С. З. ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез
пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано
от адвокат Д. М., служебен адрес: *** моли съда да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на чл. 5 от договор № 777776 за предоставяне
на потребителски кредит от 15.07.2019 г., сключен между него и ответника
„Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И.В.В. и Д.В.Н..
Твърди, че С. С. З. ЕГН ********** е сключила с „Ф.“ ЕООД договор №
777776 от 15.07.2019г. за предоставяне на потребителски кредит, съгласно
който договор бил приложим ЗПФУР. Страните се били договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 400 лева. Посоченият годишен процент
на разходите бил в размер на 49.85%. В чл. 5 от Договора било уговорено, че
кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „Мултитюд Банк" в
полза на Дружеството ответник. При сключването на договора за
потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието на договора
какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от
свързано на кредитора дружество. След като усвоила сумата от 400 лв., С. С.
1
З. с ЕГН: ********** установила , че освен заемната сума от 400лв., са
начислили такса за обезпечение c поръчителство – услуга, предоставяна от
партньор на „Ф." ЕООД, в размер на 118.48 лв. Ищецът счита процесния
договор за недействителен поради следните причини: дължимите вноски по
договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък
било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително
условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като
възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явявало всъщност. Твърдим че договорът не бил подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало
съгласие. Ищцата твърди, че не е подписвала договор за поръчителство, както
и че такъв не й е бил представян. Смятам, че процесният договор е нищожен
на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за
допълнителна услуга. Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на
чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като не
съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как бил формиран
същият, респ. общо дължимата сума по него. Посочено било само ГПР в
49.85%, но не бил посочен начинът на изчисляването му. Ето защо договорът
бил недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място бил
посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била
включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено,
поради следните причини. Ответникът не предоставял възможност за
сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събирал допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане
се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата
и следвало да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което
същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния
му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за
гаранцията. Посоченият в договора годишен процент на разходите и обща
дължима сума не отговаряли на действителните такива. Посочените в
договора за заем по-ниски стойности представлявали невярна информация и
следвало да се окачествят като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. /В този
смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г.; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2
2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2344/2019 г./
Счита, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за
поръчителство, несъмнено следвало да бъде включена в ГПР, тъй като била
разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита,
че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което било
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, била
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Действителният размер на ГПР по процесния договор с включени и разходите
за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, бил в размер над
70%. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на
действително уговорените такива, налице била неяснота при определяне на
ГПР, което водело до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 2 6 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следвало да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те процедирали по този начин" В решение
По дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022
г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3,
буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити, СЕС постановява:,,...посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер",,...член 10, параграф
2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
3
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница" Целият договор за потребителски кредит
следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него
клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора;
начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не бил
включен в самия договор и в посочения ГПР, налагало на потребителя да
приеме клауза, с която не бил имал възможност да се запознае преди
сключването на договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не
отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително
неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и
потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.
Ищецът счита договора за потребителски кредит за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК., евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК.Счита клаузата на
чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № за нищожна, като
неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща
разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.В срока по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ф.“ ЕООД чрез
юрисконсулт Г. Г..
Ответникът счита иска за неоснователен по следните
съображения:Ищецът посочвал, че на 15.07.2019 . между него и ответника
„Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, бил сключен Договор за потребителски кредит №
777776. По силата на чл. 5 от договора ищецът бил длъжен също да даде
подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от
Мултитюд Банк (Малта). Ищецът твърдял, че чл. 5 от Договорът за кредит бил
нищожен. Ответникът моли съда да приеме, че твърдението на ищеца е
неоснователно. Относно твърдяната липса на право на избор от страна на
потребителя спрямо начина на обезпечаване на задължението за връщане на
кредитните средства: Твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк
(Малта) е задължително условие за сключване на кредитен договор, било
неоснователно. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или
този, предложен от кредитора. Според сайта на „Ф.“, потребителят сам
избирал обезпечението. Следователно сключването на договор за гаранция не
билп задължително. Също така, исковете за нищожност или унищожаване на
Договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу
правилната страна — Мултитуюд Банк, а не „Ф.“ ЕООД. Мултитуюд Банк
било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в
Малта, която предоставяла услуги на територията на Република България по
силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното
признаване на единния европейски паспорт, и била вписана под № 178 в
нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно
правоотношение, по което Ф. не бил страна. Прогласяването на Договора за
гаранция бил нищожен, съответно унищожаването му в рамките на
4
настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на присъдено
нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в
патримониума на ищеца. Ищецът бил завел исковете за прогласяването на
нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу
ненадлежна страна по делото, поради което същите следвало да бъдат
оставени без разглеждане като недопустими. Ищецът сам бил избрал
Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител в електронния формуляр и след като
е бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит. Получил
бил преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочвала, че за
сключването на договора за кредит „Ф.“ изисквало поръчителство. Ищецът
получил и документи от Мултитуюд Банк, включително Договор за гаранция.
След като бил информиран, ищецът потвърдил чрез SMS желанието си да
сключи договора.
С оглед на това не можело да се говори за заблуждаваща търговска
практика по чл. 68е от ЗЗП. Ответникът не бил въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът бил
информиран за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими
на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител. Претенциите на ищеца не
били подкрепени с убедителни доказателства. Исковата молба съдържала
общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, и не
представяла ясни доказателства за плащания, възникнали отношения или
суми.
Твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП били неоснователни. Чл. 5
от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без
задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно
описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към Мултитуюд
Банк, които ищецът е приел доброволно.
Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК - договорът за
гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал
в ГПР, тъй като била незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни
разходи било неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от оценка
на кредитоспособността по закон. „Ф.“ предоставила необходимата
информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере
обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил това
си право.
Ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен
на основанията, изложени в писмения отговор, и да присъдите на „Ф.“ ЕООД,
ЕИК *** направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор № 777776 от
5
15.07.2019г. за предоставяне на потребителски кредит, с който на ищецът е
предоставен паричен заем в размер 400,00 лв. при лихвен процент 3,38%, а
годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 48,05 %. От събраните по
делото доказателства е видно, че на 15.07.2019 г. пълният размер на кредита е
усвоен от ищеца.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
Договор № 777776 от 15.07.2019г. за предоставяне на потребителски кредит е
сключен при следните условия: отпуснат заем в размер на 400 лв., годишен
процент на разходите /ГПР/ - 48,05 %. Експертизата е установила, че при
калкулиране на ГПР по процесния договор в размера от 48,05 % е включен
само разхода за редовни лихви – 3,38%. Ако при калкулиране на ГПР се
включи възнаграждението по чл. 5 от Договора, то същия ще бъде 2950,21 %.
На 15.07.2019 г. пълният размер на кредита е усвоен от ищеца.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор № 777776 от 15.07.2019г. за
предоставяне на потребителски кредит, с който на ищецът е предоставен
паричен заем в размер 400,00 лв., при лихвен процент 3,38%, а годишният
процент на разходите /ГПР/ е в размер на 48,05 %. От събраните по делото
доказателства е видно, че на 15.07.2019 г. пълният размер на кредита е усвоен
от ищеца..
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на чл. 5 от договора за паричен заем, които следва да
бъдат установени при условията на пълно и главно доказване по делото.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
Ищцата оспорва действителността чл. 5 от договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
6
недействителността чл. 5 от договора за потребителски кредит е основателно,
но също така намира и договора за потребителски кредит също за
недействителен. От анализа на съдържанието на процесния договор става
ясно, че не спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази
разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 48,05 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на такса/възнаграждение за поръчителство. Липсва яснота дали
тези разходи са включени при формиране на ГПР. Следователно неясни
остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начисленото такса за предоставяне на
поръчителство /възнаграждение за поръчителство/, чиито размер е близък до
размера на отпуснатия паричен заем. По този начин се нарушава и
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля допустимия
7
петкратен размер на законната лихва. Видно от приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза при положение, че се включи таксата за
предоставяне на поръчителство по чл. 5 от Договора, ГПР ще бъде 2950,21 %.
Клаузата на чл. 3 от договора, предвиждаща лихва в размер на 3,38%
(възнаградителната лихва) е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй
като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната лихва не е
включено вземането по чл. 5 от договора (такса за предоставяне на
поръчителство), което е довело до неточно посочване на действителния
размер на лихвата и така ищецът-потребител не е могъл да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 5 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на възнаградителната лихва по чл. 3 от договора, тъй като по
своята същност представлява не такса, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства
и да заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да
предоставя обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на
дължимия по договора резултат. Процесната клауза за означена като такса не
обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на кредитополучателя, а
обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение и
същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията
за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза не мотивира кредитополучателя
да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито обезщетява
кредитора при такова неизпълнение – т. е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с
допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението на
основните задължения по договора, които допълнителни парични задължения
представляват скрито начисляване на допълнително възнаграждение за
кредитодателя. Уговорената такса за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора и клаузата на чл. 4 от договора, посочваща ГПР в размер на 48,05 %.
Това е така, защото в размера на ГПР не е включено вземането по чл. 5 от
Договора (такса за предоставяне на поръчителство), което е довело до неточно
посочване на действителния размер на ГПР и така ищецът-потребител не е
могъл да прецени реалните икономическите последици от сключването на
договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 5 от Договора е следвало
да бъде включено при изчисляването на ГПР по чл. 4 от договора, тъй като по
своята същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение
8
на кредитодателя или на посочено от него лице, което ищецът не може да
определя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК).
В случая в ГПР е следвало да бъде включено задължението по чл.5 от
договора, тъй като същото не представлява такса, а възнаграждение за
кредитодателя или на посочено от него лице, което ищецът не може да
определя (по изложени по-горе съображения), тоест разход по кредита.
Клаузата на чл. 4 от договора е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй
като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С
непосочването на действителния ГПР ответното дружество е целяло да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че чл. 5 от договора за
потребителски кредит и самият Договор № 777776 от 15.07.2019г. за
предоставяне на потребителски кредит между страните се явяват
недействителни на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не пораждат
целените правни последици.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете
ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото исковото
производство. Ищецът е представил своевременно списък на разноските по
делото по реда на чл. 80 ГПК.
При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца съответно сумата от 2370,00 лв., включваща: 50,00 лв. за държавна
9
такса, 1900,00 лв. за адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита
и съдействие от 30.12.2024 г., заплатено на 30.12.2024 г. от ищеца, 420,00 лв. за
възнаграждение на вещото лице по назначената по делото съдебносчетоводна
експертиза. За останалите претендирани разноски не са предоставени
доказателства, поради което съдът не следва да ги присъжда.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД чл. 19,
ал. 4, ЗПК клаузата на чл. 5 от Договор № 777776 от 15.07.2019г. за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между С. С. З. ЕГН
**********, с адрес: *** и „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от И.В.В. и Д.В.Н., с която кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от И.В.В. и Д.В.Н. да заплати на С. С. З. ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата в размер на 2370,00 лв., представляваща
направените по делото разноски.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
10