№ 65
гр. Ямбол, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Светла Р. Димитрова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело №
20252300500073 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от М. М. В. от гр.*****, подадена чрез
пълномощника адв. Сн. Е. от АК- Ямбол и по въззивна жалба от Д. С. В. от с.***, обл.***,
подадена чрез пълномощника адв. В. С. от АК- Ямбол, против Решение № 684 от 02.12.2024
г. на Ямболски районен съд, поправено с Решение № 18 от 16.01.2025 г., постановени по
гр.д. № 342 по описа на този съд за 2024 г., с което М. М. В. е осъдена да заплати на Д. С. В.
сумата от 11 660.49 лв.- главница, представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване, въз основа на платени ½ от лизингови вноски към лизингодател по лизингов
договор 183706433407/06.11.2017 г., с която сума ответницата се обогатила за сметка на
ищеца, сумата от 4 865.00 лв., представляваща лихва за забава, изчислена върху ½ от всяка
вноска, извършена по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г.
до 07.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба-
01.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за главница за
сумата над 11 660.49 лв. до предявения размер от 15 835.49 лв. и за лихва за забава над
сумата от 4 865.00 лв. до предявения размер от 5 433.02 лв. като неоснователен и страните са
осъдени да заплатят разноски пред първата инстанция една на друга съобразно уважената и
отхвърлената част от исковете.
Въззивницата М. М. В. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която
е осъдена да заплати на Д. С. В. сумата от 11 660.49 лв.- главница, представляваща
обезщетение за неоснователно обогатяване, въз основа на платени ½ от лизингови вноски
към лизингодател по лизингов договор №183706433407/06.11.2017 г., с която сума
ответницата се обогатила за сметка на ищеца, сумата от 4 865.00 лв., представляваща лихва
за забава, изчислена върху ½ от всяка вноска, извършена по време на брачното съжителство
на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното изплащане на
1
вземането. Според оплакванията й, решението на първата инстанция в тази му обжалвана
част е недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Въззивницата В. счита, че в обжалваното
решение съдът е възпроизвел позициите на страните, описал е част от доказателствата, но не
се е произнесъл по това кои доказателства кредитира и защо, не е извършил анализ на
доказателствата, не се е произнесъл по всички възражения на страните, в резултат на което е
постановил незаконосъобразен, необоснован и неправилен съдебен акт. Поддържа, че съдът
недопустимо е променил правната квалификация на предявения иск в решението, като е
приел, че иска е по чл. 59 от ЗЗД, а не по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, както е възприел в
доклада по делото, без да даде указания на страните за разпределението на
доказателствената тежест при променена правна квалификация, поради което била лишена
от възможността да се защитава по иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, а всички
възражения и оспорвания на тази страна са били във връзка с предявен иск по чл. 55, ал.1,
предл.3 от ЗЗД. Счита се, че в производството пред районния съд не са установени
елементите от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД, а ЯРС не е обсъдил и анализирал
възраженията на тази страна относно приложението на хипотезата на чл.55, ал.2 от ЗЗД,
изключваща неоснователно обогатяване, когато едно лице е изпълнило свой нравствен дълг,
която в процесния случай е налице. Според въззивницата, фактическата обстановка по
делото не е установена правилно от първостепенния съд, който не е извършил анализ на
писмените и гласни доказателства, от които се установява, че именно тя е заплатила всички
лизингови вноски с изтеглените от нея кредити, като поддържа въз основа на това, че при
изплащането на автомобила не са влагани семейни средства и страните не са имали
намерение да придобият вещта в режим на СИО. Твърди се, че при постановяване на
обжалваното решение съдът не е отчел особеностите на договора за финансов лизинг, както
и факта, че правото на собственост върху вещта е придобита след прекратяване на брака
между страните, поради което автомобила няма статут на част от СИО по чл.21, ал.1 от СК.
Позовава се на това, че съгласно лизинговия договор, заплащането на лизинговите вноски не
води до възникване на облигационното право лизингополучателят да придобие вещното
право на собственост върху лизинговата вещ. Институтът на неоснователно обогатяване
изисква наличие на обогатяване на едната страна по правоотношението и обедняване на
другата, а в конкретния случай ищецът не е предоставял лични средства, а е ползвал вещта и
самият той е спестил своята част от разходите за покриване на лизинговите вноски. Сочи се,
че за да бъде основателен предявения иск, ищецът е следвало да докаже, че е обеднял поради
плащане на нещо без правно основание и че от това се е обогатил ответника до размера на
обедняването, каквото доказване в случая не е проведено, а дори и ищецът да е извършил
някакви плащания във връзка с лизинга, според въззивницата В., това не е било без
основание. По тези съображения се моли за отмяна на решението на първата инстанция в
оспорената част и за постановяване на ново решение от въззивния съд, с което исковата
претенция да бъде отхвърлена изцяло, с присъждане на направените по делото разноски.
С подадения писмен отговор Д. Ст. В. е оспорил жалбата на М. М. В., по
съображения, че оплакванията на въззивницата В. не се подкрепят от доказателствата по
делото, а приетата правна квалификация от съда не променя изводите относно
основателността на предявения иск. Изложени са доводи, с които се оспорват твърденията на
насрещната страна, че в случая е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг от страна
на ищеца по отношение на ответницата. Поддържа се, че в процесния случай даденото от
ищеца е само и единствено с оглед на бъдещото придобиване в режим на СИО на
процесната вещ, което след прекратяване на брака не е могло да се реализира, а
придобиването на вещта от ответницата като нейна лична е обусловило правния интерес на
ищеца да поиска даденото от него.
Въззивникът Д. Ст. В. е обжалвал решението на ЯРС в частта, с която съдът е
отхвърлил предявения от него иск за главница за сумата над 11 660.49 лв. до предявения
2
размер от 15 835.49 лв. и за лихва за забава над сумата от 4 865.00 лв. до предявения размер
от 5 433.02 лв. Счита, че решението в тази му обжалвана част противоречи на материалния
закон и събраните по делото доказателства, поради което е и необосновано. Намира, че
първостепенния съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, но е
приложил неправилно материалния закон, като е приел в решението си, че предявения иск е
с правна квалификация чл.59, ал.1 от ЗЗД, а не тази, посочена в исковата му молба- чл. 55,
ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази връзка се сочи, че с иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД могат да бъдат
защитени права, за които ищецът не притежава друг иск, а настоящия случай не е такъв, тъй
като доказателствата по делото сочат, че ищецът е вложил парични средства по лизингов
договор за закупуване на лек автомобил при наличието на основания- договор за лизинг на
автомобила, сключен по време на брака между страните, автомобилът е закупен за нуждите
на семейството и управляван от ищеца при липса на правоспособност на ответницата, като
длъжници по този договор са двамата съпрузи, а паричните средства се депозират със
съзнание за придобиване на вещта в режим на СИО, респ. придобиване на право на
собственост върху тази вещ на ищеца. Въззивникът В. счита, че прекратяването на брака,
респ. придобиване на вещта след постановяване на развода само на името на ответницата,
определящо личния характер на вещта, налага извод за отпадане на основанията, при които
са били депозирани парични средства от него и формира хипотезата на чл.55, ал. 1, предл.3
от ЗЗД за възстановяване на вложените от ищеца парични средства в патримониума на
ответницата, придобила заплатената с общи и на ищеца лични средства еднолично вещта,
ангажираща гражданската й отговорност. При правилно установен от ЯРС размер на
действително вложените парични вноски по време на брачното съжителство на страните и
съвместния им принос съгласно чл.21 от СК, се твърди, че съдът неправилно и в
противоречие с материалния закон е приел, че ответницата не дължи възстановяване на
погасените от ищеца лизингови вноски за периода 08.10.2022 г.-11.09.2023 г. /период на
фактическата раздяла между страните/,като е третирал лизинговите вноски като наемни
такива. Сочи се, че ищецът има качеството на съдлъжник по договора за лизинг, поради
което за него съществува задължението за заплащане на месечните лизингови вноски до
окончателното им изплащане, респ. сключване на договора за покупко-продажба. В този
период не са налице предпоставки за заплащане на наем за ползване на автомобила, както
към лизингодателя, така и към ответницата, която към този момент не е собственик на
автомобила и не съществува основание тя да претендира заплащане на наем за ползване на
вещта. Въззивникът В. счита, че хипотезата за заплащане на наем за ползване на автомобила
по време на съществуването на лизингов договор е приложима единствено в отношенията
лизингодател- лизингополучател при неизпълнение на договора, връщане на вещта и
обсъждане на депозираните лизингови вноски. По изложените съображения въззивникът В.
моли за отмяна на решението оспорената му част и за постановяване на решение, с което
иска за главница да бъде уважен в пълния предявен размер, като в пълен размер бъде уважен
и иска по чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава. При уважаване на жалбата се
настоява за коригиране размера на разноските пред първата инстанция, както и за
присъждане на разноски пред въззивната инстанция.
М. В. с подадения писмен отговор е оспорила въззивната жалба на Д. В. като
неоснователна, с доводи за неоснователност на оплакванията в жалбата.
В о.с.з. въззивникът Д. В. се явява лично и с процесуален представител- адвокат,
поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на насрещната страна по
съображенията, изложени в същата.
В о.с.з. въззивницата М. В. се явява лично и с процесуален представител- адвокат,
поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на насрещната страна по
съображенията, изложени в същата
Страните претендират сторените от тях разноски по делото, като от страна на
3
пълномощника на въззивника В. е направено възражение за прекомерност на заплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
ЯОС намира, че въззивните жалби са процесуално допустими, тъй като са
подадени от легитимирани страни, в срок, поради което следва да се разгледат по същество.
За да се произнесе по въззивните жалби, ЯОС установи следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Д. С. В. от с.***, обл.***
против М. М. В. от гр.***** искове по чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за
осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 15 835,49 лв. /след изменение на
иска/, получена на отпаднало на основание, от които 11 660,49 лв.- съставляващи ½ ид.ч. от
депозираните парични суми по договор за лизинг по време на брачното съжителство на
страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г. и сумата от 4 175,00 лв.- съставляваща
погасени суми по договора за лизинг по време на фактическата раздяла на страните през
периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и
сумата от 5 433,02 лв. /след изменение на иска/- обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху всяка месечна вноска в периода на депозиране на вноските за посочения по-
горе период до датата на подаване на исковата молба.
Исковата си претенция ищецът обосновал с това, че страните са бивши съпрузи,
сключили граждански брак на 14.09.1996 г., който е бил прекратен с развод с влязло в сила
на 25.09.2023 г. решение по гр. дело № 2995/2022 г. по описа на ЯРС. Според твърденията на
ищеца, за нуждите на семейството, на 28.08.2018 г. между ответницата като
лизингополучател и „Сожелиз Лизинг“ ЕООД /сега „ОТП Лизинг“ ЕООД, клон гр. Сливен/
от друга страна като лизингодател, бил сключен договор за финансов лизинг №
183706433407 за закупуване на лек автомобил марка „Тойота Корола“ 1,6Р, 6 МТ Luna, по
който договор ищецът имал качеството съдлъжник. Стойността на автомобила била в
размер на 22 683,60 евро с ДДС, в която сума били включени компонентите по част II, т.6 от
СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити. При сключване на
договора страните заплатили авансова вноска /самоучастие/ в размер на 4 242,70 евро с ДДС,
като останалата сума била разпределена в 60 месечни лизингови вноски и остатъчна
стойност, която страните следвало да заплатят за да придобият собствеността върху
автомобила в размер на 5 091,24 евро с ДДС. Автомобилът бил предназначен за нуждите на
семейството и за управление от ищеца, тъй като ответницата не притежавала СУМПС. След
изтичане на срока на лизинговия договор се предвиждало автомобила да бъде придобит в
режим на СИО. Ищецът поддържал, че след сключването на договора за финансов лизинг и
получаване на лекия автомобил, той извършвал действията по неговото управлението,
разпореждането и поддръжка. Вноските по договора за лизинг страните реализирали с общи
семейни средства, като той осигурявал дължимите суми, а ответницата формално ги внасяла
като страна по договора. Считано от 07.10.2022 г. страните били във фактическа раздяла,
като до тази дата с общи средства погасили по договора за финансов лизинг сумата от 29 530
лв., с включена първоначална вноска. След фактическата раздяла автомобилът останал във
владение на ищеца, който с лични средства погасявал месечните лизингови вноски в общ
размер на 4200,00 лв. На 25.09.2023 г. бракът между страните бил прекратен, като в хода в
бракоразводното производство между съпрузите било постигнато съгласие след изтичането
на договора за лизинг лекият автомобил да бъде придобит на името на двамата, с оглед
вложените в него семейни средства и закупуването му за нуждите на семейството им. На
24.11.2023 г. ищеца бил уведомен от сектор „ПП“ при ОДМВР- Ямбол, че управлява чужд
автомобил и следва незабавно да го предаде на ответницата. След разговор с ответницата
установил, че след прекратяване на брака тя е депозирала остатъка по договора за лизинг
/остатъчна стойност/ и придобила правото на собственост върху автомобила. Последният
бил предаден от ищеца на ответницата, а тя от своя страна го обявила за продажба.
4
При изложените в исковата молба фактически твърдения ищецът счита, че е
налице хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като ответницата е придобила
еднолично правото на собственост върху лекия автомобил, в който са вложени семейни
средства, а след фактическата раздяла между съпрузите ищецът вложил лични средства,
автомобила е следвало да бъде придобит в режим на СИО, но поради прекратяването на
брака основанието за придобиване на автомобила в режим на СИО е отпаднало.
С отговора на исковата молба ответницата оспорила предявения главен иск по чл.
55, ал.1, предл.3 от ЗЗД като недопустим, неоснователен и недоказан. Поддържала е, че
ищецът няма правен интерес от предявяване на иска, тъй като ответницата е придобила
автомобила сред прекратяване на брака, както и че между страните по делото не е
възникнало облигационно правоотношение, по което ищецът да е престирал нещо на
ответницата и това да е основание за настъпило имуществено разместване. Счита се, че
наличието на брак не е такова основание, а разводът не може да се счита като събитие,
приравнено на отпадане на правното основание с обратна сила. Ответницата не е оспорила
сключването на договора за финансов лизинг, по която тя имала качеството на
лизингополучател, а ищецът бил съдлъжник. Изложила е, че на същата дата- 28.08.2018 г. и
във връзка с подписването на договоря за лизинг, е изтеглила от „Банка ДСК“ ЕАД кредит за
текущо потребление в размер на 30 000 лв., като с получените средства заплатила както
авансовата вноска, така и дължимите последващи вноски, като средствата били осигурени от
ползвани от нея кредити и получаваната заплата. Ответницата не е оспорила датата на
фактическата раздяла между нея и ответника, като е посочила, че след тази дата ищецът
отказал да й предаде автомобила, както и отказал да заплаща месечните лизингови вноски.
В периода след фактическата раздяла била допусната забава в плащанията по договора, в
резултат на което ответницата е заплащала допълнителни такси на лизингодателя за
изпращани от нето напомнителни писма, както и неустойки за продължително ползване на
актив. Ответницата е поддържала, че в периода на действие на договора тя е заплащала
дължимите суми за данъци и застраховки. След фактическата раздяла от ищеца били
заплатени инцидентно няколко вноски по договора за лизинг, тъй като само той ползвал
автомобила и не искал да го предаде, а не защото имали намерение да бъде семейно
имуществена общност. Ответницата е поддържала, че автомобилът не е придобит в режим
на СИО и не е закупен със семейни средства, а е заплащан от нея с лични средства от
кредити и трудово възнаграждение. На 02.10.2023 г. е заплатила на лизингодателя сумата от
11 181,31 лв., а договорът за придобиване на автомобила е сключен на 11.10.2023 г., като
ответницата е заплатила покупно- продажна цена в размер на 9 957,60 лв., като тези суми
ответницата твърди, че е заплатила със средства, получени от нея по договор да
потребителски кредит от 03.10.2023 г. в размер на 5 900,00 лв. С отговора на исковата молба
ответницата е оспорила и предявения акцесорен иск по чл.86 от ЗЗД.
Фактическата обстановка е правилно е разкрита от районния съд въз основа на
събраните пред този съд писмени и гласни доказателства и не е променена пред въззивната
инстанция.
По делото е установено и не е налице спор, че страните са бивши съпрузи,
сключили граждански брак на 14.09.1996 г., който е прекратен с развод с влязло в сила на
25.09.2023 г. с Решение № 411 от 25.09.2023 г. по гр.д. № 2995/2022 г. по описа на ЯРС.
Видно от същото, бракът между страните е прекратен по взаимно съгласие, като е утвърдено
постигнатото между съпрузите споразумение по реда на чл.51 от СК, в което страните не са
уредили имуществените си отношения, вкл. и във връзка с процесния договор за финансов
лизинг.
Между страните не е налице спор, че считано от 07.10.2022 г. същите са във
фактическа раздяла.
По делото е установено, че на 28.08.2018 г. между „Сожелиз- България“ ЕООД,
5
клон Сливен /към момента с наименование „ОТП Лизинг“ ЕООД/, от една страна като
лизингодател и от друга страна М. М. В. като лизингополучател и Д. С. В. като съдлъжник,
е сключен Договор за финансов лизинг № 183706433407 от 28.08.2018 г. с предмет на
лизинга лек автомобил „Тойота Корола“ 1,6Р, 6 МТ Luna, по силата на който лизингодателят
се е съгласил да предостави на лизингополучателя автомобила за временно, до изтичането
на срока на лизинга възмездно ползване. Съгласно договора стойността на лизинговата вещ
е 16 970,80 евро с ДДС, с договорен срок на лизинга- 60 месеца, цена на придобиване на
лизинговата вещ- 14 142,33 евро без ДДС, сума за финансиране- 10 606,75 евро без ДДС,
авансова вноска- 3 535,58 евро без ДДС /4 242,70 евро с ДДС/, остатъчна стойност- 4 242,70
евро без ДДС, такса за одобрение- 159,10 евро без ДДС, с размер на лизинговите вноски-
123,82 евро без ДДС, с падежна дата на всяка лизингова вноска- 25-то число на месеца, с
дата на първата лизингова вноска- 25.10.2018 г. и дата на последната лизингова вноска-
25.08.2023 г., съгласно приложения към договора погасителен план.Съгласно определението
в сключения договор, „съдлъжник“ е физическо или юридическо лице, което се задължава
солидарно с лизингополучателя за изпълнението на всяко едно от задълженията на
последния по договора за лизинг. Страните по договора в чл. 9 от него са се споразумели
още, че лизингополучателят има право да придобие собствеността върху лизинговата вещ
преди или след края на срока на лизинга, след като заплати всички дължими лизингови
вноски в съответствие с приложения към договора погасителен план, остатъчна стойност,
както и всички други плащания, дължими по договора. Падежът на авансовата вноска и
следващите лизингови вноски е предвиден в приложения по делото погасителен план.
От представените от ответницата писмени доказателства се установява, че
фактурите за дължимите суми по договора за финансов лизинг са издавани от лизингодателя
на Марияна М. В. като лизингополучател. От представените от ответницата фактури се
установява, че по две от тях- от 25.09.2023 г. и от 23.06.2023 г. лизингодателят е начислявал
такси за изпращане на напомнителни писма за плащане. По част от фактурите
лизингодателят е начислявал лихви за забава за просрочени суми по договора, както следва:
по фактури от 03.12.2018 г., от 07.01.2019 г., от 04.02.2019 г., от 04.06.2019 г., от 02.07.2019 г.,
от 02.08.2019 г., от 03.09.2019 г. Във връзка с допусната забава в плащането на падежирали
и изискуеми към 20.01.2023 г. задължения в размер на 621,35 лв. по договора за лизинг, до
ответницата от страна на лизингодателя е изпратена покана за доброволно изпълнение.
От представените от ищеца 14 бр. разписки за извършени плащания чрез
системата „Easy Pay“, се установява, че същият е извършил плащания по договора за
финансов лизинг както следва: на 09.05.2022 г.- 102,58 лв.; на 23.05.2022 г.- 290,00 лв.; на
20.09.2022 г.- 285,47 лв. по фактура от 02.09.2022 г.; на 17.11.2022 г.- 295,00 лв. на 11.01.2023
г.- 295,00 лв.; на 27.01.2023 г.- 295,00 лв.; на 13.02.2023 г.- 400,00 лв.; на 07.03.2023 г.- 295,00
лв.; на 10.04.2023 г.- 630,00 лв.; на 04.05.2023 г.- 320,00 лв.; на 12.06.2023 г.- 310,00 лв.; на
06.07.2023 г.- 755,00 лв.; на 06.08.2023 г.- 310,00 лв.; на 11.09.2023 г.- 270,00 лв.
От представеното по делото платежно нареждане за кредитен превод от
02.10.2023 г., се установява, че трето за спора лице- св. М.В.М. е заплатил по сметка на
лизингодателя сума в размер на 11 181,31 лв., с посочено основание в преводния документ
„окончателно изплащане на лизингов договор 33407“.
Във връзка с твърденията и възраженията си, направени с отговора на исковата
молба, ответницата е представила Договор за кредит за текущо потребление от 28.06.2018 г.,
сключен между нея и „Банка ДСК“ ЕАД за сума в размер на 30 000,00 лв., със срок на
издължаване 120 месеца. От страна на ответницата е представен и Договор за потребителски
кредит, сключен между нея и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД от 03.10.2023 г. за сума в размер на
5 900,00 лв., с краен срок на договора 15.09.2027 г.
Пред първоинстанционния съд са назначени и изслушани основна и
допълнителна съдебно- счетоводни експертизи. От заключенията на вещото лице С.Д.,
6
неоспорени от страните и приети от съда, се установява че първоначалната /авансова/ вноска
по договора за финансов лизинг от 28.08.2018 г., платена по фактура от 31.08.2018 г. е в
размер на 8 297,99 лв. Вещото лице е установило, че общия размер на извършените
плащания, постъпили по договора за периода 28.08.2019 г.- 04.10.2023 г. са в размер на 38
797,29 лв. Общия размер на извършените плащания, постъпили по договора за периода
28.08.2018 г.- 11.09.2023 г. са в размер на 27 495,98 лв. Размерът на внесените суми по
договора за периода от 28.08.2018 г.- 07.10.2022 г. е 23 320,98 лв., с които са погасени
следните задължения: такса регистрация- 250,00 лв.; първоначална вноска- 8 297,99 лв.;
такса управление- 373,40 лв.; лизингови вноски /до вноска №50- частично/- 13 873,66 лв. и
данък МПС- 525,93 лв. Размерът на внесените суми по договора за лизинг за периода от
08.10.2022 г.- 11.09.2023 г. е 4 175,00 лв., с които са погасени следните задължения:
лизингови вноски /до №59- частично/- 2 920,61 лв.; данък МПС- 66,90 лв.; лихва за забава-
30,60 лв.; разходи за застраховка- 976,89 лв. и разходи за кореспонденция- 180,00 лв.
Установения от вещото лице размер на лихвата за забава върху ½ ид.ч. от месечните вноски
по договора за лизинг за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., от датата на вноската до
датата на подаване на исковата молба е 5 222,69 лв., а лихвата за забава върху ½ ид.ч. от
всяка вноска, извършена в периода от 08.10.2022 г. до 109.2023 г., считано от датата на
вноската до датата на подаване на исковата молба, е в размер на 210,33 лв. В табличен вид
/л.152 от първоинстанционното дело/ в допълнителното заключение, въз основа на
представена от лизингодателя справка относно погасяване на лизинговите вноски по
договора за периода от 21.08.2018 г. до 04.10.2023 г. Въз основа на предоставената от
лизингодателя информация за вносителите на суми по договора за лизинг, вещото лице е
установило, че вноските за периода от 28.08.2018 г.- 04.10.2023 г. в общ размер на 38 797,29
лв., са извършени както следва: от М. М. В. в размер на 19 491,93 лв.; от Д. С. В. в размер на
7 829,05 лв.; от М.В.М. в размер на 11 181,31 лв.; от С.Д.В. в размер на 5,00 лв. и от
неустановен източни в размер на 290,00 лв.
Във връзка с представения от ответницата договор за кредит за текущо
потребление от 28.06.2018 г., вещото лице е установило, че сумата по този договор в размер
на 30 000,00 лв. е предоставена и усвоена еднократно по разплащателната сметка на М. В. на
28.06.2018 г. Въз основа на представената от „Банка ДСК“ ЕАД справка за извършените
плащания от разплащателната сметка на М. В., по която е извършен превода на заетата сума
от 30 000,00 лв., вещото лице е установило, че общо платената сума по договора за кредит за
текущо потребление от 28.06.2018 г. е в размер на 37 000,61 лв., от които: 36 300,61 лв.
платени чрез вноски по разплащателната сметка на ответницата и 700,00 лв.- от директни
плащания по кредитната сметка, от които 350,00 лв. на 30.07.2018 г. с вносител М. В. с
основание „изв. вноска по КТП“ и 350,00 лв. на 05.10.2018 г. с вносител Д. В., с основание
„извън планова вноска“. Съгласно заключението, в справката за извършените плащания от
разплащателната сметка на ответницата М. В. не се съдържа друга информация за договора
за кредит за текущо потребление, освен посочената.
Тъй като в първоначалното заключение лихвата за забава е била изчислена от
вещото лице върху вноските по договора за финансов лизинг от 28.08.2018 г., съобразно
поставената задача, без оглед на това какво задължение е било погасено с нея, вкл. върху
сумите, използвани за такса регистрация, такса управление, данък, застраховки, разходи за
кореспонденция, неустойки за забава и др. задължения, които не са лизингови вноски, в
допълнителното заключение е посочило размера на лихвата за забава върху сумите,
разходвани за погасяване на лизингови вноски, при което вещото лице е установило, че
лихвата за забава върху ½ ид.ч. от всяка вноска, погасяваща лизингова вноска в периода от
28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., считано от датата на вноската до датата на подаване на
исковата молба е в размер на 4 993,46 лв. Лихвата за забава върху ½ от всяка вноска,
погасяваща лизинговата вноска, извършена по време на фактическата раздяла на страните в
периода 08.10.2022 г.- 11.09.2023 г., считано от датата на вноската до датата на подаване на
7
исковата молба, е в размер на 146,87 лв. От поясненията на вещото лице, дадени в съдебно
заседание, се установява, че от представеното от „Банка ДСК“ ЕАД извлечение от
разплащателната сметка на М. В., не би могло да бъде установено за какво е използвана
сумата от 30 000,00 лв., предоставена в заем на ответницата, вкл. и дали с тази сума или част
от нея са били извършени плащания по други договори за кредит, както и плащания на
лизингови вноски по договора за лизинг.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на изслушаните в
първоинстанционното производство свидетели Г.Г. и М.М..
В показанията си св. Г. /съсед на страните и без родство с тях/, сочи, че му е
известното от ищеца, че последният притежава СУМПС, а ответницата не притежава такова,
не е виждал последната да управлява автомобила. Известно му е, че преди 3-4 години
страните закупили автомобил на лизинг, но не можел да посочи марката на автомобила. От
ищеца знаел, че договора за лизинг бил на името на жена му. По данни на ищеца му било
известно, че след раздялата на съпрузите ищецът плащал автомобила и управлявал същия.
Свидетелят сочи, че не му е известно каква е била уговорката между съпрузите на чие име
ще бъде автомобила след развода.
Свидетеля М.В.М., без родство със страните, в показанията си излага, че познава
ищеца и ответницата, тъй като работят заедно в поделението в с. Безмер. Известно му е
това, че бившите съпрузи са закупили автомобил на лизинг- марка „Тойота“. До м. октомври
2023 г. автомобилът би управляван от ищеца, а от ответницата му било известно, че е
сигнализирала органите на полицията и автомобилът бил взет принудително от ищеца.
Свидетелят сочи, че ответницата имала финансови затруднения във връзка със заплащането
на последната вноска, поради което той заплатил сумата, като я предоставил в заем на
ответницата. Част от тази сума към момента на разпита му била върната /около половината/,
за което М. В. теглила кредит. Свидетелят е поддържал, че в момента автомобилът се ползва
от ответницата, която от 2024 г. придобила правоспособност.
При изложената по- горе фактическа обстановка, с постановеното по спора
решение ЯРС е преквалифицирал предявения главен иск като такъв по чл.59 от ЗЗД. Приел
е, че същият е основателен и доказан за сумата от 11 660,49 лв., а акцесорния иск по чл.86 от
ЗЗД- за сумата от 4 865,00 лв., поради което ги е уважил за тези размери, а иска за главница
за сумата над 11 660,49 лв. до предявения размер от 15 835,49 лв. и иска за лихва за забава за
сумата над 4 865,00 лв. до предявения размер от 5 433,02 лв., е отхвърлил като
неоснователни. С решението ЯРС е присъдил законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че ответницата
М.М. е придобила правото на собственост върху лизинговата вещ след прекратяване на
брака й с ищеца и след заплащане от нея на остатъка по договора за лизинг. Приел, е че
преди фактическата раздяла между страните при заплащането на лизинговите вноски са
влагани семейни средства, а след датата на фактическата раздяла ищецът е влагал лични
средства за заплащане на лизингови вноски, а ответницата е вложила лични средства при
изплащането на остатъка от лизинговите вноски. Съдът е приел за недоказани твърденията
на ответницата, че лизинговите вноски по договора за лизинг са плащани от банков кредит,
който тя изплаща. Позовавайки се на особеностите на договора за финансов лизинг, ЯРС е
приел, че ищецът Д. В. е страна по договора за лизинг в качеството му на солидарен
длъжник, който след фактическата раздяла с ответницата продължил да ползва автомобила
лично за себе си, като платената от него сума в размер на 4 175,00 лв. е затова, че е ползвал
автомобила за себе си.
При тези данни, ЯОС приема следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
8
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните- т.1 от ТР №1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в
рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Въз основа на твърденията и доводите на страните и събраните по делото
доказателства, настоящия въззивен състав счита, че в обжалваното решение
първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на иска, като е приел, че
същият е осъдителен иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на ищеца на сума, с която
ответницата се е обогатила без основание, до размера на обедняването му. Съдебната
практика, включително и тази на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК,
безпротиворечиво приема, че ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба
единствено факти и обстоятелства /съществуващи преюдициални отношения/, а в петитума-
да индивидуализира претендираното право, като посочи неговото съдържание. Правна
квалификация на предмета на делото и на преюдициалните отношения ищецът не е длъжен
да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи
вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички
възражения, реплики, дуплики и пр. /в този см. Решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр.д. №
1050/2012 г., ГК, IV ГО на ВКС/. Съобразно твърденията, изложени в исковата молба, е
видно, че предявената претенция следва да бъде квалифицирана като такава по чл.55, ал.1,
предл.3 от ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание, каквато правна
квалификация е дадена от районния съд с доклада по делото по чл.146 от ГПК. ЯОС намира,
че неправилната правна квалификация на предявения иск с решението по делото, е резултат
от неправилно приложение на материалния закон. Този порок съставлява основание за
отмяна на първоинстанционното решение, както и за разрешаване на спора по същество, а
не води до недопустимост на решението, тъй като първоинстанционният съд не се е
произнесъл извън заявените факти и искане, т.е. по непредявен иск /в този см. Решение №
157 от 30.10.2013 г. на ВКС по т.д. № 1091/2012 г., I т.о., ТК/.
Основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.3 от ЗЗД за връщане на сума в размер на 15 835,49 лв. /след изменение на иска/, от
които 11 660,49 лв.- съставляващи ½ ид.ч. от депозираните парични суми по договор за
лизинг по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до
07.10.2022 г. и сумата от 4 175,00 лв.- съставляваща погасени суми по договора за лизинг по
време на фактическата раздяла на страните през периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г., по
който страните отговарят солидарно- ищецът в качеството му на съдлъжник, а ответницата в
качеството й на лизингополучател, е обусловена от установяване по безспорен начин на
настъпило за ищеца обедняване за сметка на обогатяването на ответницата, както и на
обстоятелството, че разместването на имуществените блага е настъпило по силата на
валидно правоотношение между тях, чието действие е отпаднало. Основанието, на което
ищецът твърди, че до фактическата му раздяла с ответницата на 07.10.2022 г. сумите за
погасяване на задълженията по договора за лизинг са превеждани по сметка на
лизингодателя и представляват семейни средства, а след фактическата раздяла до 25.09.2023
г. сумите са превеждани от него и представляват негови лични средства, са намеренията на
страните след погасяване на лизинговите вноски да придобият лизинговия автомобил в
режим на съпружеска имуществена общност. С прекратяването на брака между страните
ищецът твърди това основание да е отпаднало и претендира връщането на половината от
заплатеното от бившите съпрузи по договора за лизинг преди фактическата им раздяла на
07.10.2022 г. в размер на 11 660,49 лв. и заплатеното от него по договора за лизинг след
фактическата раздяла до 11-09.2023 г. в размер на 4 175,00 лв., с които суми твърди, че
9
ответницата се е обогатила.
Процесния договор за лизинг има правната характеристика на договор за
финансов лизинг, уреден в чл. 342, ал.2 от ТЗ. Съгласно дадените с Решение № 102 от
03.08.2010 г. по т.д. № 897/2009 г., ТК., ІІ т.о. на ВКС разяснения, по своята същност
финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на
кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. С него лизингодателят,
финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на
лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на
покупната цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на
лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени
интервали от време. При договора за финансов лизинг размерът на лизинговото
възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че
покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата
печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от
лизингополучателя. До настъпване на предпоставките за възмжността предметът на
договора за лизинг да бъде придобит от лизингополучателя, същият има характеристиките
на договор за наем. Лизинговите вноски не съставляват авансова платена цена за
придобиване на собствеността върху вещта, а наемна цена. Съгласно разпоредбата на чл.345,
ал.1 от ТЗ, лизингополучателят има задълженията на наемател по чл.232 и чл.233, ал.2 от
ЗЗД.Налице е изрично препращане към основното задължение на наемателя за заплащане на
наемна цена- чл.233, ал.2 от ЗЗД, както и към други законови разпоредби в ЗЗД,
регламентиращи наема на вещи, с изключение на тези, чието съответно приложение е
изрично изключено- чл.347, ал.2 от ТЗ.
Сам по себе си договорът за финансов лизинг не съставлява придобивен способ,
той няма вещно- правни последици и моментът на неговото сключване е ирелевантен по
отношение преценката дали съответното имущество има статут на част от съпружеската
имуществена общност или не. Релевантни в тази насока са обстоятелствата дали и кога е
закупен отдадения на лизинг актив, както и какво е правното положение на средствата,
изразходвани за закупуването му от лизингополучателя. /В този смисъл разясненията,
дадени в Решение № 109 от 14.01.2015 г. по гр.д. № 4981/2014 г., ГК, II г.о./
В процесния случай със сключването на договора за финансов лизинг между
бившите съпрузи и третото за спора лице- лизингодател, ищецът Д. С. В. е поел задължение
като съдлъжник да отговаря за изпълнението на задълженията на лизингополучателя по
договора за лизинг. Т.е. ищецът е бил солидарно отговорен заедно с ответницата за
изпълнението на задълженията по договора за лизинг и извършените плащания от страните
са на основание този договор. Лизингодателят, на основание уговорената в договора за
лизинг солидарна отговорност на страните, може да търси изпълнение на вземанията си от
всеки един от тях като солидарни длъжници. Основанието за плащане на лизинговите
вноски от страните не е отпаднало с фактическа раздяла между тях, нито с прекратяването
на брака им, доколкото всеки един от тях е длъжен да погасява задълженията си по
лизинговия договор. Следователно плащането от ищеца на процесните суми по договора за
лизинг както преди фактическата раздяла между страните, така и след това, не води до
основателност на претенцията му за връщане на сумите, доколкото самият ищец е страна по
договора за лизинг.
Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал.1 от ЗЗД, доколкото не следва друго от
отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се
понесе от тях по равно. В отношенията с кредитора, всеки от солидарните длъжници дължи
цялата сума по сключения договор за лизинг и може да се освободи от отговорност, ако
общото задължение е изпълнено изцяло. Във вътрешните отношения между съдлъжниците
те дължат по равно, освен ако не е установено друго от отношенията между тях. Ищецът не
10
твърди, а това не се установява и от доказателства по делото, да е заплатил повече от
половината от дължимото по договора за лизинг. От заключението на вещото лице по
възложената допълнителна съдебно- счетоводна експертиза, се установява, че общо
платеното по договора за лизинг е в размер на 38 797,29 лв. за периода от 31.08.2018 г. до
04.10.2023 г. , от които от ищеца са заплатени за този период 7 829,05 лв.
С оглед на изложеното, съдът приема, че ищецът е дължал изпълнение по
договора за лизинг и платените от него суми са именно въз основа на възникналото валидно
облигационно правоотношение по този договор между него като съдлъжник и
лизингодателя по договора за лизинг, което е продължило да съществува както след
фактическата раздяла между съпрузите, така и след прекратяване на брака им във вида, в
който е възникнало.
За пълнота на изложеното, следва да се посочи, че нормата на чл.32, ал.2 от СК
предвижда солидарна отговорност на съпрузите за поетите от тях задължения по време на
брака, имащи за цел задоволяване нуждите на семейството. Дори и едно парично
задължение да е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по
силата на законовата презумпция, че поетото задължение е за задоволяване на нуждите на
семейството. В случая тази презумпция не е оборена. Тъй като договорът за лизинг е
сключен по време на брака на страните и автомобилът е бил използван за задоволяване на
нуждите на семейството /независимо от това кой го е управлявал/, на основание чл. 32, ал.2
от СК двамата съпрузи са носили солидарна отговорност спрямо лизингодателя за
дължимите лизингови вноски. Ищецът е поддържал, че плащанията по договора за лизинг
до фактическата раздяла между съпрузите са извършени с общи семейни средства на
двамата съпрузи. Основанието да се търси половината от платеното за този период е в
нарушение на принцип на неоснователното обогатяване, защото се предполага, че
погасеното задължение е задоволило нуждите на семейството. Спецификата на семейните
отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127, ал.1 от ЗЗД, докато
съпрузите са в брак. Платеното тогава за погасяване на поети задължения за задоволяване на
нуждите на семейството им, независимо от титулярството по платежните документи, е с
общи средства и в изпълнение на задължението по чл.17 от СК, според която разпоредба
всеки от съпрузите е длъжен да осигурява благополучието на семейството, съобразно своите
възможности, имущество и доходи. Затова съпругът, платил по време на брака поети за
нуждите на семейството задължения със семейни средства, не може да иска половината им
от другия съпруг.
Доколкото по делото не се установиха елементите от фактическия състав на
неоснователното обогатяване и с оглед на изложените от настоящата инстанция
съображения, предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Поради отхвърлянето на главния иск, като неоснователни следва да бъде
отхвърлени и акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава до датата на
завеждане на искова молба, както и претенцията за заплащане на законна лихва върху
исковата сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено
изцяло поради материалната му незаконосъобразност и вместо него се постанови друго
решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което предявените от ищеца
против ответницата искове бъдат отхвърлени като неосновани.
При този изход на делото и на основание чл.78 от ГПК на въззивницата М. М. В.
следва да се присъдят направените по делото разноски пред първата и въззивната инстанция
в общ размер на 3 480, 51 лв., от които 2 150,00 лв. разноски пред ЯРС и 1 330,51 лв.
разноски пред ЯОС, за които по делото са представени доказателства.
11
Направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
въззивницата М. В. адвокатско възнаграждение във въззивното производство е
неоснователно. Заплатеното от тази страна адвокатско възнаграждение във въззивното
производство, съгласно представеният по делото договор за правна защита и съдействие от
09.01.2025 г. е в размер на 1000.00 лв. при защитаван материален интерес във въззивното
производство 16 525,49 лв. Определено по реда на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа съобразно защитавания материален
интерес дължимото адвокатско възнаграждение е в минимален размер на 1887,29 лв.. При
отчитане на фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника на
страната процесуални действия- подаване на въззивна жалба, отговор на въззивна жалба на
насрещната страна, участие в съдебно заседание пред въззивния съд, ЯОС намира, че
заплатеното от въззивницата В. адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лв. не е
прекомерно.
Водим от изложеното, Ямболският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО Решение № 684 от 02.02.2024 г., поправено с Решение № 18
от 16.01.2025 г., двете постановени по гр.д. № 342/2024 г. по описа на Ямболския районен
съд, с което М. М. В. е осъдена да заплати на Д. С. В. сумата от 11 660.49 лв.- главница,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, въз основа на платени ½ от
лизингови вноски към лизингодател по лизингов договор 183706433407/06.11.2017 г., с която
сума ответницата се обогатила за сметка на ищеца; сумата от 4 865.00 лв., представляваща
лихва за забава, изчислена върху ½ от всяка вноска, извършена по време на брачното
съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното
изплащане на вземането, като иска за главница за сумата над 11 660.49 лв. до предявения
размер от 15 835.49 лв. и за лихва за забава над сумата от 4 865.00 лв. до предявения размер
от 5 433.02 лв., са отхвърлени като неоснователен и М. М. В. е осъдена да заплати на Д. С.
В. разноски пред първата инстанция в размер на 2 409,25 лв., а Д. С. В. е осъден да заплати
на М. М. В. разноски пред първата инстанция в размер на 479,46 лв., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЯ предявените от Д. С. В., ЕГН **********, от с.***, обл.***,
ул.****№** против М. М. В., ЕГН **********, от гр.*****, ул.******№*** ет.***, ап.**,
иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15 835,49
лв., от които: 11 660,49 лв.- съставляващи ½ ид. част от заплатените парични суми от ищеца
за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2023 г. и сумата от 4 175,00 лв.- съставляваща погасени
суми от ищеца за периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г. по Договор за финансов лизинг №
183706433407 от 28.08.2018 г., като дадени на отпаднало основание, ведно със законната
лихва върху сумата от 15 835,49 лв., считано от датата на подаване на исковата молба-
01.02.2024 г. до окончателното изплащане, и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 5 433,02 лв. обезщетение за забава, като неоснователени.
ОСЪЖДА Д. С. В., ЕГН **********, да заплати на М. М. В., ЕГН **********,
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции в размер на 3 480,51 лв., от които
2 150,00 лв. разноски пред ЯРС и 1 330,51 лв. разноски пред ЯОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13