№ 79
гр. Русе , 19.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на
тридесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Въззивно гражданско
дело № 20214500500137 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл ГПК.
М. С. Д. обжалва Решение № 260635 от 29.12.2020г, постановено по гр.д.
№ 2667/20 по описа на РРС, с което е установено по отношение на него, че
дължи на Р.Я. сумата от 2000лв , представляваща главница по сключен устен
договор за заем от 27.04.2015г, ведно със законната лихва от 04.02.2020г до
окончателното й плащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 617/20 по описа на РРС и е осъдена
заплати сумата от 340лв разноски в заповедното производство и 440лв,
разноски в настоящото производство. Излага оплаквания за неправилност на
съдебното решение като необоснованост, постановено при съществени
нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на
материалния закон. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с
което искът да се отхвърли. Претендира направените в двете съдебни
инстанции разноски.
Въззиваемият Р. А. Я. в писмен отговор счита жалбата за допустима, но
неоснователна. Претендира разноските във въззивната инстанция.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
1
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК за установяване
вземането на Р.А. Я. към М.С. Д., за което е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № 270 от 06.02.2020г по ч.гр.д.№
617/20 по описа на РРС за сумата от 2 000лв-главница по неформален договор
за заем от 27.04.2015г, ведно със законната лихва от подаване на заявлението
03.02.2020 до изплащане на сумата, както и 40лв държавна такса и 300лв
адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
По делото е спорно съществуването на договор за заем между страните.
Ищецът Р.Я. твърди, че на 27.04.2015 е дал заем на ответника М.С. Д. в
размер на 2000лв срещу задължението му да го върне в 5-месечен срок. Д.
оспорва да е искал и получавал пари в заем от Я.. С оглед разпоредбата на чл.
154,ал.1 ГПК в тежест на ищеца е установи при условията на пълно и главно
доказване сключването на договора за заем межсу страните и неговите
елементи- сума, предаването й на заемателя и уговореният срок за връщането
й.
По делото са събрани две групи гласни доказателства. Според св.М.Л.Е.
и св. С.Я. Я. през пролетта преди 4-5 години, според св.Е.-края на м.март,
началото на м.април, те били пред дома на Р.Я., за да подготвят трактора му
за посевите, дошъл ответника М. Д.. Викнал ищеца и св.Я. го викнал. Пред
дома на Р.Я. двамата разговаряли като свидетелите, които били на около 10
метра разстроение от тях, чули, че Д. искал пари в заем от Я..Св. С. Я. чул, че
иска 2000лв. Тогава ищеца Р.Я. влязъл в къщата и се върнал с пари, които
броил на улицата и ги дал на Д.. Свидетелите не знаят каква сума е предал на
Д., но после Я. им казал, че му е дал 2000лв. Според св.Е. се договорили, че Д.
ще ги върне след около 2-3 месеца, а според св. Я. след около 5-6 месеца.
От всички събрани по делото доказателства се установя,че ответника Д.
живее в Германия от години, но всяка година се връща в България. Според
св.Р.Б. Д.а-съпруга на ответника и св.Г.С.Н. през 2015г Д. си дошъл през
м.октомври и не е бил в България през м.април 2015г. Св.Д.а установява, че
през м.12.2014г съпруга й се разболял в Германия където бил в болница до
11.02.2015г, след което ходел на физиотерапия цяла година в Германия и бил
2
на инвалидна количка, поради което си дошли в България едва през м.10.15,
въпреки че всяка година юли или юли се връщат в България. Св.Н. също
установява, че Д. и съпругата му през октомври –десети месец се върнали в
България, но според нея когато са били на село е било пролетно време. Тогава
му правили и ритуал за здраве. Според св. Н. от 2012г Д. и съпругата му не са
си идвали в селото, а твърди, че знае кога се връщат и заминават за чужбина.
Правилно първоинстанционният съд е ценил показанията на св.Е. и
св.Я., тъй като двамата установяват, че са присъствали на договорките между
страните и са видяли, че Р. Я. дава пари на М. Д., които последният е поискал
в заем. Действително свидетелите не сочат дата , но и двамата заявяват, че
това е през пролеттта-април преди 4-5 години, което кореспондира с
твърденията на ищеца, че заемът е даден на 27.04.2015г. Неоснователно е
възражението в жалбата, че съдът не е обсъдил правилно техните показания.
Обратното, подробно в решението са анализирани всички гласни
доказателства по делото. Показанията на св. Е. и св.Я. са достатъчно
конкретни и кореспондират едни с други, не е доказано, че същите са
заинтересовани и показанията им не следва да се ценят. Обстоятелството, че
същите са подготвяли технически трактора на ищеца, не ги прави негови
работници. Това не е доказано в процеса по никакъв начин. Такова твърдение
се прави едва във въззивната жалба.
Правилно съдът не е ценил на св.Н., тъй като са противоречиви. Св.Н.
твърди,че ответника се е върнал в България през м.10.2015, но в същото време
заявява, че е било пролетно време. Твърди, че от 2012 ответникът не се е
връщал в селото и че зная кога той си идва и заминава за чужбина, което е в
явно противоречие с останалите гласни доказателства-дори и тези на
съпругата на ответника, че всяка година се връщат в България. В този смисъл
показанията на св.Д.а, която е съпруга на ответника, относно факта кога
съпругът й през 2015 е бил в България, не следва да се ценят. Показанията на
тази свидетелкта следва да се ценят през призмата на чл.172 ГПК, тъй като
същата като съпруга та ответника е заинтересована от спора. Показанията й
противоречат на останалите гласни доказателства-св.Е. и св.Я..
Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че тези свидетели били
заинтересовани, тъй като това не е установено в процеса. Събраните по
делото писмени доказателства също не могат да мотивират съда, че през
3
м.април 2015г ответника е бил в Германия. От медицинските документи той е
бил в болница в Германия от 24.12.2014 до 12.01.2015г, след което е бил
преместен за рехабилитация. Липсват обаче каквито и да било документи,
установяващи до кога е продължило това лечение- при твърдения от св.Д.а,
че това е продължило една година в Германия. Няма медицински докуементи
какво е било състоянието на Д. към м.април 2015г, както и че и към този
момент той се е придвижвал с инвалидна количка и не е могъл да пътува до
България. Обстоятелството, че едва през м.октомври 2015г ответника е
преглеждан в България, тогава са му правени изследвания и се е явил на
комисия пред ТЕЛК, не води автоматично до извода, че през м.април 2015г не
е бил в България. По отношение на това възражение правилно
първоинстанционният съд е приел, че не е наведено в отговора, а едва след
изготвяне на проекто –доклада и отхвърляне на доказателствените искания на
ответника. Следва да се отбележи, че в първото по делото заседание след
доклада по делото страните могат да правят доказателствени искания,
възражениета си по спора обаче ответникът следва да направи в отговора на
исковата молба. След доклада по делото същият не може да навежда нови
възражения.
Възражението в жалбата, че съдът не е преценил, че ако заемът е даден
преди 4-5 години, както твърдят свидетелите на ищеца, то вземането е
погасено по давност, е неоснователно. Преценка дали вземането на ищеца е
погасено по давност не се извършва от съда служебно, а е необходимо да има
изрично възражение от ответника за това. /чл.120 ЗЗД/ Видно от
съдържанието на отговора на М. Д., такова възражение не е направено, поради
което съдът служебно не може да се произнася по този въпрос.
Предвид изложеното съдът намира, че постановеното от
първоинстанционният съд решение, с което е признал за установено, че М. Д.
дължи на Р.Я. сумата от 2000лв дадена в заем , за която е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№617/20 по описа на РРС,ведно с сумите за разноски в
заповедното производство.
В тежест на жалбоподателя са направените от въззиваемия разноски по
делото във въззивната инстанция в размер на 400лв,представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение.
4
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260635 от 29.12.2020, постановено по
гр.д.0 2667/20 по описа на РРС.
ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН ********** със съд.адрес –гр.Разград, ул.”***
чрез адв.Е.С. да плати на Р. А. Я., ЕГН ********** от с.Кошарна, община-
Сливо поле, обл.Русе, ул.”*** сумата от 400лв, представляваща разноски във
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5