Р Е Ш Е Н И Е
№ 15.04.2021 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение ,
II “Б” състав , в публично
заседание на дванадесети април две хиляди
двадесет и първа година , в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретар К.Георгиева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №2759
по описа на 2021 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №2759/2021 г по
описа на СГС е образувано по въззивна
жалба на И.Ц.Г.
ЕГН ********** от гр.София срещу решение №20017191 от 20.01.2021 г постановено
по гр.д.№19261/2019 г на СРС , 56 състав ; в частта , с което е отхвърлен иска на
въззивника без посочено правно основание да се осъди Посолството на Република
Ирак в РБ да му заплати сумата от 43 335 щатски долара представляваща допълнително трудово възнаграждение
за прослужено време съгласно чл.7 т.1 от трудов договор от 2013 г . Решението
на СРС се обжалва и в частта за разноските .
Въззивникът
излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част . С показанията на разпитаните свидетели е
доказано , че трудовият договор е бил надлежно подписан , но се държи от
ответника и не е представен екземпляр на ищеца . Налице са влезли в сила
решения за други вземания по този трудов договор , както и безспорно трудовото
възнаграждение е било в размер на 1605 щатски долара . Налице е СПН по
предходно предявен и уважен частичен иск за вземания по ТПО . Ответникът е
недобросъвестен и трябва да се приложат последиците по чл.161 ГПК , защото не е
предоставил по чл.190 ГПК трудовия договор от 2013 г .
Въззиваемата
страна не е подала писмен отговор на въззивната
жалба . В о.с.з оспорва същата .
Въззивната
жалба е допустима. Решението е връчено на въззивника на 28.01.2021 г и е
обжалвано в срок на 04.02.2021
г .
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на
СРС в посочената част .
След преценка на доводите в жалбата
и доказателствата
по делото, въззивният съд приема за установено следното от
фактическа и правна страна
:
В
мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост
на съдебното решение в
обжалваната част .Относно доводите за неправилност съдът е ограничен
до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и
императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013
г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да отхвърли иска СРС е приел , че ищецът не е представил трудов договор от 2013 г подписан
от страните , а съгласно чл.62 ал.1 КТ
трудовият договор се сключва в писмена форма . С аргумент от чл.164 ал.1 т.1 ГПК са недопустими свидетелски показания за доказване на конкретни клаузи в
трудовия договор .
Решението на СРС е неправилно в обжалваната част. На първо място в посочената част на
решението липсва каквато и да е правна квалификация на иска , а
първоинстанционният съд е изложил мотиви , че искът е за „допълнително
възнаграждение за прослужено време“ . Според доклада на съда се касае за иск за
трудово възнаграждение , който е с правно основание чл.128 т.2 КТ във
вр.чл.242 КТ .
Според настоящия съд само поради липса
на правна квалификация решението на СРС трябва да се отмени , като настоящият
съд определи правна квалификация и се произнесе според нея . Действителната
правна квалификация на иска е по чл.66 ал.2 КТ във вр. чл.9 ЗЗД и чл.228 ал.2 КТ . При тълкуване на клаузата на чл.7 т.1 от трудовия договор от 2013 г се
установява , че се касае не за „допълнително трудово възнаграждение“ , а за обезщетение при прекратяване на ТПО с
възнаградителен характер /гратификация /. Претендираното „възнаграждение за
прослужено време“ е уредено общо в трудовия договор без да се държи сметка за
конкретното основание за прекратяване на трудовото правоотношение /“при
напускане“/. Клаузата е допустима по чл.66 ал.2 КТ , защото е благоприятна за работника
и му дава допълнителна защита в случай на прекратяване на трудовото му
правоотношение , включително и при основания , при които КТ не предвижда да се
изплаща подобно обезщетение .
Процесният иск е частично основателен . Не могат да се споделят мотивите на СРС , че
по делото не е доказано , че страните са подписали типов трудов договор от
2013 г , с посочената клауза за
гратификация Безспорно страните са били в трудовото правоотношение преди и след
2013 г . Според писмо на стр.26 от делото пред СРС в повечето посолства на
Република Ирак , включително и у нас , е съществувал типов договор за местни
служители , който е бил подписан от всички служители , включително и от
ищеца . Отговор на исковата молба не е бил подаден и ответникът не е оспорил своевременно
въпросното писмо от 30.06.2013 г , както и самият текст на неподписания
екземпляр от трудовия договор . На следващо място , в случая според показанията
на св.Е.Н.и св.М.П.всички служители са подписали типовия трудов договор , но
работодателят недобросъвестно не им е предоставил екземпляр от същия ,
както и не е изпълнил указанията на съда в о.с.з на 17.02.2020 г и 12.10.2020 г
да представи заверено копие от личното трудово досие на ищеца , както и
от съответните административни заповеди касаещи ищеца.
Както е посочено в решение
№467 от
31.01.2014 г по
гр.д.№2392/13 г на ВКС , IV ГО работникът е добросъвестен ако е подал подписан екземпляр от
договор и приет на работа (без да е видял подписа на работодателя върху
договора или да е държал подписания оригинал). Той може да не разполага с копие
от договора и ако работодателят не представи договор, работникът може да докаже
както подаването на подписания от него договор, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства .
Приетото от ВКС следва и по аналогия
на чл.165 ал.1 ГПК , защото ако – както в случая – е подписан трудов договор ,
но работникът е представил единствения екземпляр на работодателя , то на
практика за работника договорът като
документ е „изгубен“ . Работникът е в невъзможност да представи трудовия
договор и затова трябва да може да доказва съществуването му с всички
доказателствени средства , включително със свидетелски показания .
Така е прието и в решение №237 от
14.01.2020 г по гр.д.№695/19 г на ВКС , III ГО . Ако ищецът твърди, че трудовият договор е бил сключен
в писмена форма, но екземпляр от договора не му е бил предоставен от
работодателя (нито преди, нито след започване на работа), то твърдението е за
валидно възникнало правоотношение, което не може да бъде доказано с
удостоверяващия го документ, поради последващата му липса (изгубване, унищожаване). Ако липсата на документа не е по вина на
работника , за установяване на съществуването му са допустими всички доказателствени средства, тъй като в противен
случай действалата добросъвестно страна би била лишена от правата й по трудовия
договор. Допустими за доказване на съществуването му са свидетелски показания,
признания на работодателя, съдържащи се в други документи или други
доказателства, установяващи съдържанието на съществувалия документ.
Следователно , в случая е безспорно доказано с допустими свидетелски
показания , че типовият трудов договор от 2013 г е бил надлежно подписан между
страните . От посоченото обаче не следва уважаване в цялост на процесния
иск . Както се посочи в чл.7 т.1 от трудов договор от 2013 г е уредено възнаградително
ОБЕЗЩЕТЕНИЕ , а не трудово възнаграждение .
Основен принцип при гратификацията е
еднократния й характер - решение №15 от 02.02.2016 г по
гр.д.№2520/15 г на ВКС , III ГО. Според настоящия съд претенцията за въпросното
обезщетение не може да се дублира с тази
по чл.222 ал.3 КТ , което също има възнаградителен характер . Обезщетението
при придобиване право на пенсия по чл.222 ал.3 КТ е частен случай на „напускане“
по смисъла на чл.7 т.1 от трудов договор от 2013 г . Страните са уговорили съобразно чл.228 ал.2 КТ много по-високо обезщетение от това по
чл.222 ал.3 КТ, но това не означава
, че могат да се претендират и двете обезщетения отделно и независимо едно от
друго . На практика по делото – независимо от позоваването на чл.222 ал.3 КТ и
формалното разделяне в два иска - е предявен един иск за възнаградително
обезщетение при пенсиониране . Дадената от ищеца правна квалификация не
обвързва съда , а опитите да се прикрие като „трудово възнаграждение“ уговорено
от страните възнаградително обезщетение са незаконосъобразни .
В случая ответникът дължи единствено
обезщетение по чл.7 т.1 от трудов договор от 2013 г , което съобразно
безспорния трудов стаж на ищеца при ответника е в размер на 27 брутни трудови
заплати или 43 335 щатски долара .
СРС вече е присъдил на ищеца сумата от 9630 щатски долара , поради което на
ищеца трябва да се присъдят още 33 705 щатски долара , а за разликата
искът да се отхвърли .
С оглед изхода на делото в тежест на
ответника са допълнителни разноски на ищеца пред СРС , както и пред СГС . Ответникът
дължи и допълнителна държавна такса в полза на СРС и държавна такса в полза на СГС
, от които ответникът е освободен .
По
изложените съображения , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №20017191 от 20.01.2021 г постановено по гр.д.№19261/2019 г на СРС , 56 състав ; в частта , с което е отхвърлен иск на И.Ц.Г.
ЕГН ********** от гр.София без посочено правно основание да се осъди
Посолството на Република Ирак в РБ да му заплати сумата от 43 335
щатски долара представляваща
допълнително трудово възнаграждение за прослужено време съгласно чл.7 т.1 от
трудов договор от 2013 г ; и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Посолството
на Република Ирак в РБ да заплати на И.Ц.Г.
ЕГН ********** от гр.София на основание чл.66
ал.2 КТ във вр.чл.9 ЗЗД и чл.228 ал.2 КТ допълнително сумата от 33 705
щатски долара представляваща възнаградително
обезщетение за прослужено време съгласно чл.7 т.1 от трудов договор от 2013 г,
ведно със законната лихва от 02.04.2019 г до окончателното заплащане на сумата
.
ОТХВЪРЛЯ посочения
иск да се осъди Посолството на Република Ирак в РБ да заплати допълнително и още 9630 щатски долара от
описаното възнаградително обезщетение , ведно със законната лихва от 02.04.2019
г до окончателното заплащане на сумата .
ОСЪЖДА Посолството на Република Ирак в РБ да заплати
на И.Ц.Г. ЕГН ********** от
гр.София допълнително още 783,64 лева
разноски пред СРС и 1536,36 лева разноски
пред СГС .
ОСЪЖДА Посолството на Република Ирак в РБ да заплати
по сметка на СРС допълнително още 2354,33 лева държавна такса и по
сметка на СГС 1177,17 лева държавна такса .
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.