Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 23.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
седми май две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 4050 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение
№ 20217958 от 07.10.2020 г., постановено
по гр. д. № 60507 описа за 2018 г. на СРС, 69 състав, Л.П.Х. е осъдена на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, сумата от 156,72
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.09.2015
г. - 30.04.2016 г. в имот, находящ се в гр. София, ,
ул. „******, аб. № 203846, ведно със законната лихва
от 13.09.2018 г. до погасяване на задължението, като този иск е отхвърлен за
разликата над уважения до предявения размер от 403,99 лв. и за периода
м.07.2014 г. - м.08.2015 г. Отхвърлен е и искът с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 102,78 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2015 г. - 14.08.2018 г.
Решението е
постановено при участието на „Б.“ ООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението са
подадени въззивни жалби и от двете главни страни в производтвото.
Въззивникът ищец „Т.С.“ ЕАД обжалва решението в частта, с която
са отхвърлени предявените искове, като поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приложил правилата на материалния закон за погасяване по
давност на главното вземане. На следващо място решението се обжалва с доводи за
неправилност при отхърляне на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като не са изтъкнати конкретни нарушения на закона в тази връзка.
Подаден е отговор
на тази въззивна жалба от ответника Л.Х., чрез адв. Д. С., с който са развити подробни съображения за
неоснователност на депозираната от страна на ищеца въззивна
жалба.
С подадената от
ответника въззивна жалба, с която решението се
обжалва в частта, с която е уважен предявеният главен иск за цена на доставена
в имота толинна енергия, се поддържа, че съдебният
акт е постановен в нарушение с обективни закони на земята, като според
жалбоподателя тези закони стоят над всички други писани закони, с оглед което и
съдебните решения не следва да им противоречат. Позовава се на решение по адм.д. № 13721/2017 г. по описа на ВАС, Оспорва като
неправилни изводите на съда, че предявеният иск е доказан в своето основание и
за размера, за който е уважен. Счита, че договорът следва да е сключен в
писмена форма с изрично подписани от потребителя общи условия, а освен това в
производството не е било доказано ответницата да е собственик на процесния недвижим имот. Поддържа, че ЗЕ противоречи на ЗЗП
и на норми от общностното право. Критикува дейността
на съда по анализ на събраните в хода на производството доказателства, в това
число и кредитиране заключението на СТЕ. Изложени са съображения за
неправилност на решението и по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД /отхвърлен с обжалвания
съдебен акт/.
Подаден е отговор
на тази въззивна жалба от страна на ищеца, с който
жалбата е оспорена с бланкетни доводи.
Третото
лице-помагач не e изразило становище по въззивните жалби.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество на оплакванията
на страните въззивният съд приема следното:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора. По
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на
ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за
продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия
в твърдяните количества и за ответника е възникнало
задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер.
При извършване на
собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата
инстанция доказателствен материал настоящата съдебна
инстанция намира, че по делото е установено, че ответницата притежава право на
собственост върху процесния недвижим имот. Противно
на възраженията, поддържани от ответната страна в производството, следва да се
посочи, че по делото са приети като писмени доказателства нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 4, том I, дело № 5/1998 г. и удостоверение за наследници на П.А.Х..
От съдържанието на същите се установява, че на 03.09.1998 г. за обезпечение на
отпуснатия на Л.П.Х. от Държавната спестовна каса кредит, П.А.Х. е учредил
върху собствения си недвижим имот /апартамент, находяш
се в гр. София, ул. „******, договорна ипотека в полза на кредитора по договора
за кредит. Нотариусът, изповядал сделката, е посочил в акта /като в тази част
същия има белезите на официален документ и се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила/, че за установяване правото на
собственост на ипотекарния длъжник са му били
представени изброените в акта писмени документи, въз основа на които е
установено правото на собственост върху имота. Установява се, че П.Х.е починал
на 29.08.2004 г. и е оставил за свой единствен наследник по закон ответницата Л.П.Х.
– негова дъщеря.
Следва също така
са се посочи, че съгласно разпоредбите на чл. 166 – чл. 179 ЗЗД ипотека може да
бъде учредена само върху собствен, не и върху чужд недвижим имот. Изводът, че
наследодателят на ответницата е бил собственик на процесния
апартамент се потвърждава и от други писмени доказателства, представени в
производството – напр. протокол от проведено на 24.10.2001 г. общо събрание на
етажните осбственици от адрес: гр. София, ул. „Университетстка“ № 1, 3и 5 и списък към същия, в който П.Х.фогурира под № 18, а срещу собственоръчно изписаните му
имена е положен подпис, чиято автентичност не е била оспорена от ответницата.
На следващо място
съдът намира за необходимо да подчертае, че ответницата не е оспорила в производтвото качеството си на собственик на недвижимия
имот, а само е поддържала, че от представените от ищеца документи, приети като
доказателства по делото, този факт не е установен. Ето защо и съдът приема, че
за целите на настоящото производство притежаваното от ответницата право на
собственост върху недвижимия имот е доказано, с оглед което и това възражение
не следва да бъде по-подробно обсъждано.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г., следователно и
към процесния период) потребител, респ. битов клиент
на топлинна енергия е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно тази законова уредба свързва качеството
потребител с лицето, което е носител на право на собственост или ограничено
вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за
доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е
встъпило в облигационни отношения с ищцовото
дружество.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор или такъв сключен от разстояние между
ответницата, респ. нейния наследодател, и ищцовото
дружество не означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между
тях, каквито доводи са наведени с отговора на исковата молба и са поддържани с въззивната жалба, подадена от ответницата. Разпоредбата на
чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна
енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният
случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена срещу ответника в качеството
му на потребител/клиент на топлинна енергия за битови, а не за стопански нужди.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия
за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от
комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба бщите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено
особено рекламационно производство - в срок до 30 дни
след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях,
имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от
клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В конкретния
случай ответницта не твърди, а и не установява по
делото по отношение на нея да се прилагат специални условия, договорени между
страните, използвайки установения в закона механизъм.
С решение № 35 от
21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е възприето
становището, че потребител на топлинна аенергия е
лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като
ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по
силата на облигационно право на ползване. По силата на закона между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на
подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона. В конкретния случай облигационното
правоотношение между страните и качеството на потребител на ответницата на
топлинна енергия произтича от правото й на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя изискване
за наличието на индивидуален писмен договор, доколкото се касае за топлинна
енергия за битови нужди, а апартаментът се намира в сграда в режим на етажна
собственост. С оглед изложеното съдът намира за неоснователни всички доводи, че
обстоятелството, че между страните не е бил сключен изричен писмен договор и
приемане от страна на потребителя на общите условия към същия, не води до извод
за липса на облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди през процесния период, доколкото
ответницата не е установила насрещно да се е разпоредила с притежаваното от нея
право на собственост върху имота.
Не е спорно също
така и се установява от приобщените по делото писмени доказателства, че сградата,
в която се намира жилището, собственост на ответника, е с непрекъснато
топлоподаване през процесния период. За пълнота
следва да се посочи, че с Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се
възприе становището, че присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става по решение на общото събрание на етажната собственост. Прекратяване
на топлоснабдяването е уредено като възможно само при
постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да
прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6
ЗЕ).
Неоснователни са и
доводите, поддържани от страна на ответницата и във въззивното
производство, че се касае за непоискана доставка и за противоречие на ЗЕ със
ЗЗП и норми от правото на ЕС. С решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени
дела С-708/2017 и С-735/2017 г. е даден отговор на поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси, като е прието, че чл.27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики
от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на
Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на
Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да
се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна
енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент. Според СЕС допустима е национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се
изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на
отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова становище е
застъпено и с възприетото с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. на ОСГК, ВКС,
съгласно което приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на
топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се
ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана,
за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект,
явяващ се самостоятелен потребител на услугата "доставка на централно
отопление".
Законодателното
решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и
невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по
друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна
инсталация.
Тази уредба на
отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим
на етажна собственост заварва при влизането си в сила от 10.06.2006 г. ЗЗП,
който изрично забрани доставката на централно отопление без искане на
потребителя. Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител,
без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява,
че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП -
двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат.
В действащата си
редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната
мрежа на етажни собствености само по искане на
етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133,
ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при
тази уредба противоречие между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни
акта изискват искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия такава да му
бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането й. Различен е
само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в
сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено от
естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на
собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради.
Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. №
15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим
на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява
обща част на сградата. Предназначението на сградната
инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и
чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на
потребителите.
Общите части не
могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на
някои собственици и титуляри на вещни права.
Потребителите на
топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително
по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.
Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на
избягване на конфликти между етажните собственици, е "решава
мнозинството". Затова при доставката на централно отопление в сградите под
режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството
етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да
бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно цитираното по-горе
решение на Конституционния съд) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Ето защо и въззивният състав на съда приема, че въпросът за наличието
на противоречие на ЗЕ с норми от ЗЗП е разрешен по задължителен за настоящата
инстанция начин, като доводите на жалбоподателя и ответник в производството, че
са нарушени разпоредби от общностното право, не могат
да бъдат споделени.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, изготвено въз основа на писмените
документи и допълнителни проверки, извършени от експерта при ищеца и третото
лице помагач, настоящата инстанция приема, че в апартамента на ответницата е
имало монтирани 5 броя отоплителни тела с б броя ИРРО, които са реално отчитани
през периода в края на всеки отоплителен сезон. Установява се от заключението
на вещото лице, че е начислявана ТЕ отдадена от сградната
инсталация в съответствие с действащата през периода нормативна уредба и въз
основа на отопляемия обем на жилището. Видно е, че не е начислявана ТЕ за
подгряване на вода, като сумите, дължими от ответницата са преимуществено за
ТЕ, отдадена от сградната инсталация, като за периода
м.09.2015 г. – м. 04.2016 г. /с оглед релевираното от
ответницата възражение за давност/ дължимата сума за ТЕ е в размер на 156,72
лева. Не е налице основание съдът да не ползва заключението на вещото лице по
СТЕ, доколкото обективно е дало отговор на стоящите пред изследването задачи,
изготвено е от специалист, притежаващ необходимите специални знания из областта
на техническите науки, а в производството искът е установен по основание въз
основа на другите приети писмени доказателства. Заключението на експерта съдът
ползва на основание чл. 162 ГПК единствено по въпроса за размера, за който
претенцията да бъде уважена.
При това положение
главното задължение за топлинна енергия възлиза на размера, посочен по-горе и
установен с обжалваното решение.
В отговор на
доводите на въззивницата, че съдът следва да извърши
преценка за материалната законосъобразност на Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2017 г. за
топлоснабдяването към момента на постановяване на
решението си, следва да се посочи, че този подзаконов нормативен акт намира
приложение към настоящия случай, независимо, че с Решение № 11603/31.07.2019 г.
по адм. д. № 13721/2017 г. на Върховния
административен съд разпоредби от нея са обявени за нищожни, както и се отменят
като незаконосъобразни други текстове. Обявяването на нищожност на подзаконов
нормативен акт няма обратно действие, като съгласно чл. 195, ал. 2 АПК правните
последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен
или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от
компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на
съдебното решение. Следователно задълженията възникнали в исковия период за
заплащане на топлинна енергия, доставена до сградата, в която се намира процесния имот и чийто размер е определен съобразно
обявените за нищожни правила, не се заличават с обратна сила. (В този смисъл са
и мотивите на Тълкувателно решение № 2/27.06.2016 г. на Върховен
административен съд). Към настоящия момент за въззивната
инстанция не е налице основание да приеме друго, независимо от доводите на жалбоподателката Х., поддържани в хода на устните
състезания пред въззивния съд.
Неоснователни са и
изложените в жалбата на ищеца доводи, че съдът не е приложил правилно разпоредбите
от материалния закон относно погасяването по давност на част от претенцията на
ищеца за главница за топлинна енергия. Първоинстанционният
съд е изложил изчерпателни мотиви относно приложението на института на
погасителната давност за част от вземанията на ищеца, като настоящата съдебна
инстанция не намира за нужно да преповтаря същите. Възражението за погасяване
по давност е релевирано своевременно - с отговора на
исковата молба. Ето защо верен е изводът на районния съд, че с оглед
разпоредбите относно ежемесечното фактуриране, изискуемост и изпълняемост на задълженията на потребителите на топлинна
енергия съгласно приложимите за съответните периоди общи условия, погасени по
давност се явяват вземанията за топлинна енергия за периода до 31.08.2015 г.
Неоснователен е
доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба, за
„изместване“ напред във времето на
изискуемостта на задълженията по общите фактури, доколкото изложените аргументи
не са в съответствие с приложимите към договорите с потребителите общи условия.
Вземането е за доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки
месец дружеството издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни
документа от ищеца за това вземане не е от естество да промени вземането и да
обоснове извод, че погасителната давност за него тече от последната издадена
фактура за това вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от
поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на
погасителната давност, което противоречи на целите на института на
погасителната давност. Моментът, от който започва да тече погасителната давност
е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и
настъпването на изискуемостта. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава
на плащането на същото са различни юридически факти, от тях произтичат и
различни последици. В случая разпоредбите на ОУ, приложими към договора, сочат
изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка,
поради което и обвързването от ищеца на началния момент на погасителната
давност за месечните задължения с издаването на обобщена фактура по
изравнителната сметка е неоснователно.
В тази връзка и за
пълнота на мотивите въззивният състав на съда
отбелязва, че за главните вземания, необхванати от погасителна давност, изцяло
са приложими общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г.,
а не както неправилно сочи въззивникът в жалбата си -
тези от 2008 г. или тези от 2016 г.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя
съображенията, изложени в решението, чиято отмяна се иска с депозираната от
ищеца въззивна жалба, като аргументите за това са
следните:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни
задължения и забава в погасяването на същите. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно предвиденото в клаузата на чл. 33, ал.2 от Общите условия
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер
на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху
тези, начислени с фактура за реално потребено
количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки
/чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в
плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение
в размер на законната лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя
доказателства за публикуването на общата фактура за двата отчетни периода,
необхванати от погасителна давност, на интернет страницата си /например
съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването на
последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за ТЕ,
чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в
масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. С
оглед последното съдът приема, че без доказателства в тази връзка забава за
длъжника в плащането на установената главница до датата на депозиране на
исковата молба в съда, не е налице, както е приел в решението си и първоинстанционният съд. Ето защо правилно СРС е заключил,
че исковете за мораторна лихва върху главните
вземания са неоснователни.
Доколкото изводите
на първия съд изцяло съответстват на изложените от въззивната
инстанция съображения, решението следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
Неоснователността на
подадените въззивни жалби обуславя извод, че
разноските пред настоящата инстанция следва да останат в тежест на всяка от
страните така, както са сторени.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20217958 от 07.10.2020 г., постановено по гр. д. № 60507 описа за
2018 г. на СРС, II Гражданско отделение, 69 състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.