Решение по дело №2129/2018 на Районен съд - Бургас

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№ 952

 

гр.Бургас, 04.07.2018г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44–ти наказателен състав, в публично заседание на втори юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                     

          

                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: КАМЕЛИЯ НЕНКОВА

 

при участието на секретаря Красимира Андонова, като разгледа НАХД № 2129 по описа на БРС за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод жалба на Х.Д.Д. с ЕГН: **********, адрес: ***, против Наказателно постановление № 140-F106221/19.02.2018г., издадено от заместник директора на ТД на НАП-Бургас, с което на основание чл.355, ал.1 от КСО на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 50 лева за нарушение на чл.5, ал.4, т.1 от КСО, вр. чл.2, ал.1 и чл.3, ал.1, т.1 от Наредба № Н-8 от 29.12.2005г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица.

С жалбата се иска отмяна на обжалваното наказателно постановление, поради незаконосъобразност и необоснованост. Посочва се, че е допуснато нарушение на чл. 34, ал. 1 ЗАНН, доколкото твърдяното нарушение е довършено на 25.10.2013г., а АУАН е съставен след изтичане на тримесечния срок, а именно – на 04.04.2014г. Отделно от това се посочва, че всички задължения за осигуровки, включително и лихвите за закъснение, са надлежно внесени.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява.

За Административнонаказващият орган,  не се явява представител.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН, доколкото видно от приложеното известие за доставяне (л.4 гръб) НП е връчено на жалбоподателя на 20.04.2018г., а жалбата е депозирана на 25.04.2018г. Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е и основателна по следните съображения:

            На 17.01.2014г. жалбоподателят, в качеството му на осигурител, подал декларация Образец 1 в ТД на НАП-Бургас за месец септември 2013г. Декларацията била приета под номер 02-94-Х-14 от служителя – Г.И.. Същата констатирала, че задълженото лице е трябвало да подаде въпросната декларация до 25.10.2013г., а го е сторило едва на 17.01.2014г. – т.е. извън законоустановения срок. И. преценила, че с бездействието си жалбоподателят е осъществил административно нарушение, поради което и пристъпила към съставяне на АУАН за нарушение по чл. 5, ал.4, т. 1 КСО. Актът бил съставен в отсъствието на жалбоподателя, без по преписката да има доказателства същият да е бил уведомен за това. АУАН бил съставен в присъствието на свидетел – И.Д. /разпитана като свидетел по делото, предвид невъзможността да се призове актосъставителят/, като след неговото подписване било престъпено към връчването му. За целта на 04.04.2014г. била изпратена покана до нарушителя за явяване в ТД на НАП и получаване на АУАН. Поканата била върната в цялост с отбелязване на длъжностното лице по призоваването, че адресатът не е намерен.

            На 19.06.2014г. и на 04.07.2014г. контролните органи извършили две посещения на адреса на жалбоподателя, за да му връчат АУАН, но видно от съответните протоколи ( л.8-9) лицето не било установено. При тези данни на 04.07.2014г. актосъставителят И. извършила отбелязване за спиране на производството (л. 8) на основание чл. 43, ал.6 ЗАНН.

            На 25.01.2018г. нарушителят бил издирен, като на същата дата производството било възобновено и АУАН му бил надлежно връчен.

            След връчване на АУАН административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, пристъпил към издаване на НП, като също счел фактическите констатации за безспорно установени и издал обжалваното постановление, с което за нарушение на чл. 5, ал.4, т.1 от КСО и във връзка с чл.2, ал.1 и чл.3, ал.1, т.1 от Наредба № Н-8/2005г. от 29.12.2005г. на основание чл.355, ал.1 от КСО наложил на жалбоподателя „Глоба” в размер на 50 лева.  

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти. Горната фактическа обстановка, като цяло, не се оспорва и от страните.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

            Наказателно постановление е издадено от оправомощено за това лице, а АУАН е съставен от компетентен орган, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № ЗЦУ-1582/23.12.2015г. Въпреки това, съдът счита, че при издаването на НП е допуснато съществено нарушение, което е опорочило производството и е довело до издаването на незаконосъобразно наказателно постановление. Това е така по следните причини:

            Производството по установяване на административни нарушения и издаване на наказателни постановления е строго формален процес, който се провежда в стриктно регламентирани срокове, част, от които са регламентирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН. Съгласно въпросната разпоредба - сроковете по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН са давностни (Тълкувателно постановление №1/27.02.2015г. на ОСС на ВКС и ВАС, Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н.д. № 48 / 81 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 112 от 16.ХII.1982 г. по н. д. № 96 / 82 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 44 от 29.XII.1983 г. по н. д. № 29 / 82 г., ОСНК на ВС). Наказателната и административнонаказателната доктрина приема, че давността е институт на материалното право. Следователно за давността по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН съдът трябва да следи служебно. Началото на тримесечната административно наказателната давност е обусловено от откриването на нарушителя (чл. 34 ал. 1 от ЗАНН). Под откриване на нарушителя следва да се разбира не моментът, в който съответното длъжностно лице е изградило своята субективна представа относно индивидуализиращите белези на нарушителя, а моментът, в който е било обективно възможно да се изгради тази субективна представа. Обратното би означавало, че предметът на доказване ще трябва да обхване субективните преживявания на едно длъжностно лице, което е практически трудно осъществимо и че началото на един давностен срок ще зависи от свободното усмотрение на длъжностното лице, а именно – кога същото ще реши да възприеме факта на нарушението и неговия извършител. Коментираният давностен срок не може да бъде поставен в зависимост от подобни субективни състояния и решения. Той трябва да предпоставя само и единствено обективни дадености. При неспазване на една от двете алтернативно предвидени предпоставки по чл.34 ал.1 от ЗАНН, а именно да не се състави АУАН в срок от три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението (две и повече години за определени нарушения), не следва да се образува административнонаказателно производство, а образуваното се прекратява.

            Видно от константната съдебна практика /Решение № 80/02.05.2011г. по КАНД № 59/2011г. по описа на Адм.С-София, Решение № 678/11.04.2011г. по КАНД № 45/2011г. по описа на АдмС-София, и др./ щом даден орган или длъжностно лице са овластени да установяват определени административни нарушения, то те са и задължени да следят дали такива нарушения са извършени. Това е така, тъй като реализирането на административнонаказателна отговорност не е свързана само с предоставяне на определени публични права на конкретни органи или длъжностни лица, но и със задължението те да упражняват въпросните права. Тези органи, респ. длъжностни лица, не разполагат с оперативна самостоятелност (последната е типична само за административното право, но не и за административнонаказателното право). Затова реализацията на административнонаказателната отговорност не може да бъде оставена на усмотрението на овластените правни субекти, така че те да избират кога да формират своите субективни представи за състава на административното нарушение и индивидуализиращите белези на нарушителя и кога да предприемат дължимите действия по установяването и налагането на административно наказание. Това те са длъжни да направят в рамките на законоустановените срокове, които както вече се спомена по-горе, имат за свой начален момент обективни, а не субективни юридически факти т.е. те са длъжни  еx officio /служебно, по свой почин/ да предприемат действия по установяване на лицата осъществили състава на нарушението. Следователно, компетентността се определя като система от правомощия, т.е. съвкупност от права и задължения от особен характер, предоставени на органа за осъществяване на държавна власт, вкл. и административнонаказателна. Правата на органа са права спрямо гражданите и юридическите лица, но тяхното осъществяване е задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност. Недопустимо е органът да извърши „отказ от компетентност”. /”Коментар на АПК”, К.Лазаров, Ем.Къндева, Ал.Еленков, София 2007г., ЦОА ”Кр.Цончев”, стр.170 - стр.181/.

Следователно, определената с нормата на чл. 53 от ЗАНН компетентност на органите на НАП да съставят АУАН, по дефиниция означава освен право да привличат към административнонаказателна отговорност субектите извършили нарушения, още и задължение за тези длъжностни лица за установяват своевременно нарушенията и техните извършители. Ето защо и реализацията на административнонаказателната отговорност на правните субекти не може да бъде оставена на усмотрението на овластените администрации, така че те да решават кога и по какъв начин да формират субективните си представи относно съставите на административните нарушения, техните автори и вината, както и кога да предприемат дължимите действия по тяхното установяване по чл. 36 ЗАНН и съответното им санкциониране по реда на чл. 52 - чл. 57 ЗАНН. Това те са длъжни да правят по силата на закона /с предоставената им нормативна компетентност/ и в пределите на законно установените срокове, които както стана въпрос по-горе имат за свой начален момент обективни юридически факти, в конкретния случай – изтичането на нормативен срок за подаване на декларацията в законно определения срок. Изрично в горния смисъл е и константата практика на касационната инстанция, например Решение от 02.11.2012г. по КНАХ дело № 527  по описа на АдмС-Бургас, където изрично се приема, че денят, следващ крайния срок за подаване на дължимата декларация е моментът, от който нарушителят става известен на административнонаказващия орган, а дали административният орган “ще узнае” този факт е въпрос на полагане на дължимата грижа в разумни срокове

Тук следва да се подчертае, че пропускането на по-краткия тримесечен срок не е основание за прилагане на по-дългия едногодишен/двугодишен срок от извършване на нарушението при преценката за срочното съставяне на акта за установяване на нарушението. Двата срока се намират в определено съотношение помежду си, което се изразява в поглъщането на тримесечния срок от откриването на нарушителя от едногодишния/двугодишния срок от извършването на нарушението. Т.е. след изтичане на по-дългия срок за компетентния орган се погасява правото да състави акт за административно нарушение, независимо че не е изтекъл тримесечният срок от откриване на нарушителя. Съответно след изтичане на тримесечния срок от откриване на нарушителя се погасява административно наказателната отговорност на нарушителя и респективно правото на компетентното длъжностно лице да състави акт, макар и в рамките на едногодишния/двугодишния срок от извършване на нарушението.

В конкретния случай Декларация Образец 1 за месец септември 2013г. е била подадена от жалбоподателя на 17.01.2014г., вместо в срока до 25.10.2013г. Нарушението е на просто извършване и е осъществено с бездействието на задълженото лице към първия работен ден, след датата следваща последния срок 25.10.2013г., а именно 26.10.2013г.. Контролните органи на данъчната администрация на ТД на НАП-Бургас са имали обективната възможност да констатират нарушението, тъй като всички данни, даващи основание да се прецени извършено ли е нарушение или не, са били на разположение на наказващия орган през цялото време, без да е било необходимо извършването от негова страна на каквито и да било допълнителни действия по разкриване на нарушителя и фактите, даващи основание за преценка извършено ли е или не нарушението. Тримесечният срок, в който може да се състави на жалбоподателя, в конкретния случай започва да тече от 26.10.2013г. Актът за установяване на административно нарушение е съставен на 04.04.2014г., след изтичане на тримесечния срок, предвиден в разпоредбата на чл. 34, ал.1 от ЗАНН. Административнонаказващият орган не е съобразил това обстоятелство и като е издал обжалваното наказателно постановление, въз основа на така съставения акт, е допуснал съществено процесуално нарушение, което не може да бъде „санирано” в съдебната фаза на производството и налага отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен.

На самостоятелно основание съдът счита, че в конкретния случай към датата на издаване на НП е била изтекла и абсолютната давност за реализиране на административнонаказателната отговорност на лицето. Това е така по следните причини.

В ЗАНН няма разпоредба аналогична на разпоредбата на чл.81, ал.3 от НК, уреждаща абсолютната давност, при която административнонаказателното преследване се изключва, независимо, че актът, с който е наложено наказанието не е влязъл в сила. Затова, съдът счита, че тази разпоредба следва да се приложи в конкретния случай, с оглед изричното препращане визирано в чл.11 от ЗАНН, към уредбата на обстоятелствата, изключващи отговорността в разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс, защото при посочената хипотеза в ЗАНН има непълнота. Препращането на чл.11 от ЗАНН към чл.81 от НК /т.е. към давността като правен институт/е възприето като допустимо още с Тълкувателно решение № 112/ 16.12.1982 г. по н.д.№ 96/1982 г., ОСНК на ВС, а в последствие е доразвито със съвместното Тълкувателно решение на ВАС и ВКС № 1 от 27.02.2015г. Нещо повече, дори и при липсата на препращане към НК, той би следвало да бъде приложим по правилата на аналогията при съществуваща в ЗАНН празнота поради степента на сходство в институтите на административнонаказателното и наказателното право (по аргумент за противното и от чл. 46, ал. 3 от ЗНА).

Не може да бъде споделена тезата, че законодателят съзнателно не е предвидил абсолютната давност като способ за погасяване на административно наказателното преследване поради спецификата на материята за административните нарушения. Съгласно чл.31, ал.7 от Конституцията на РБ, не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството. По аргумент за противното във всички останали случаи, включително за административни нарушения, наказателното /респективно административнонаказателното/ преследване и изпълнението на наказанието се изключват при настъпване на давност. Гарантирането на такъв принцип е в унисон с изискването за разумен срок за провеждане на административно-наказателното производство като гаранция за спазване на правата на човека по чл.6 от ЕКЗПЧОС, за което Република България е поела ангажимент, присъединявайки се и ратифицирайки конвенцията. Допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че в противен случай лицата, извършили престъпление, ще се поставят в по-благоприятно положение от извършилите административно нарушение.

 Ако се изключи въобще приложението на института на давността в производството по установяване на административни нарушения и налагане на административни наказания ще се допусне възможността административните нарушения да се санкционират след изтичане на неопределен период във времето, с което на практика ще се допусне трайна несигурност в правния мир. Такава възможност няма нито по отношение на извършителите на противообществени прояви с най-висока степен на обществена опасност, каквито са престъпленията (чл. 79, т. 2 НК), нито по отношение на извършителите на други проявни форми на правно запретено поведение като гражданските деликти (чл. 110 и чл. 111 ЗЗД) и дисциплинарните простъпки (чл. 194, ал. 1 КТ, чл. 94, ал. 1 ЗДСл, чл. 134, ал. 1 ЗАдв., чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ, чл. 76, ал. 1 ЗННД и др.). Неоснователно е да се счита, че административните нарушения представляват изключение от общото правило.

С оглед всичко посочено по-горе настоящият състав счита, че на основание чл. чл.11 от ЗАНН вр. с чл.81 ал.3 НК институтът на абсолютната давност следва да се приложи в конкретния случай, защото при посочената хипотеза в ЗАНН има непълнота.

Според чл.80, ал.1, т.5 от НК наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на три години. Процесният случай наказателното постановление не е връчено надлежно в продължение на повече от 4 години, а съобразно чл.81, ал.3 от НК, независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по чл.80, ал.1, т.5 от НК, като този срок започва да тече съобразно ал.3 на чл.80 от НК, от довършване на деянието. В конкретния случай в АУАН се твърди, че то е довършено 26.10.2013г. Следователно абсолютната давност е четири години и шест месеца, и изтича на 26.04.2018г., независимо от спирането на производството. Наказателното постановление е издадено на 19.02.2018г. т.е. около 6 месеца, след изтичане на абсолютната давност за преследване на това нарушение, поради което и само на това основание се явява незаконосъобразно и следва да се отмени.

Отделно от това и само в допълнение би могло да се посочи, че Върховният съд последователно в своята практика е посочвал, че щателното издирване представлява издирвателна дейност, съставена от целенасочени, последователни, систематични и активни действия, насочени към установяване точното местонахождение на издирваното лице по всички допустими от закона и фактически възможни начини. Тази активност следва да се осъществява продължителен период от време, издирвателните мероприятия не следва да се ограничават в определен часови интервал и до един и същи адрес, след като лицето не бива откривано там, в издирването следва да бъдат ангажирани органи, имащи отношение към регистрацията и контрола върху лицата, каквито с положителност са общинските администрации и органите на МВР. Едва при условие, че описаната по-горе дейност в течение на разумен период от време не доведе до откриване на лицето, ще е налице посоченото в чл. 43, ал. 6 ЗАНН основание производството да бъде спряно до откриване на нарушителя. В конкретния случай такова издирване изобщо не е извършено, а споменатите две посещения на адреса на дружеството не са от естество да променят този извод на съда. Следва да се отбележи и че след нарочно направена от съда справка в ТР се установи и че Дружеството не е променяло адреса си на седалище и управление, което и към настоящия момент е същия, както и към процесния /този адрес е посочен и в жалбата/. Следователно от всичко дотук изложено се налага извод, че производството е било спряно без да са налице предпоставките за това, поради което е допуснато и нарушение на чл. 43, ал. 6 ЗАНН, самият акт на спиране е незаконосъобразен, поради което е негоден да произведе целения с него резултат – да преустанови теченето на срока за издаване на обжалваното НП. По тази причина 6-месечният срок за издаване на НП, който според чл. 34, ал. 3 ЗАНН започва да тече от съставянето на акта, т.е. в случая от 04.04.2014 г.., безпрепятствено е изтекъл на  05.10.2014 г., без въз основа на процесния АУАН да е било издадено НП. След тази дата, издаването на обжалваното НП е било недопустимо, и като е сторил обратното, АНО е постановил незаконосъобразен и подлежащ на отмяна акт.

Регламентираното в ЗАНН производство по своята същност е санкционно (наказателно), и само редът за реализиране на тази отговорност е административен, което във всички случаи налага стриктно спазване на установените в закона гаранции за правата и интересите на привлеченото към отговорност лице (субект), в това число правото на лично участие в производството, правото да сочи и ангажира доказателства, да прави възражения. Стриктното спазването на тези правила гарантира законосъобразното провеждане на производството и в значителна степен го освобождава от недостатъци, които биха евентуално обосновали последваща отмяна от съда на издаденото НП.

 

Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.3 ЗАНН, Бургаският районен съд

 

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 140-F106221/19.02.2018г., издадено от заместник директора на ТД на НАП-Бургас, с което на основание чл.355, ал.1 от КСО на Х.Д.Д. с ЕГН: ********** е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 50 лева за нарушение на чл.5, ал.4, т.1 от КСО, вр. чл.2, ал.1 и чл.3, ал.1, т.1 от Наредба № Н-8 от 29.12.2005г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

 

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.

 

 

 

 

                                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

В.О:К.А.