№ 250
гр. Пловдив, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000160 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260356 от 15.11.2021 година, постановено по т. дело №
172/2020 година по описа на Окръжен съд – С.З., е осъдено Застрахователно
дружество „Б.И.“ АД, гр. С., район Л., бул. „Д.Б.“ №**, ЕИК *********, да
заплати на ИВ. Д. К., ЕГН **********, от гр.Ст.З., бул. „Св.П.Е.“ №**, ет.*,
ап.**, сумата от 180000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на сина й Н.К.К.,
настъпила при ПТП на 01.01.2019 год., ведно със законната лихва, считано от
22.04.2019год. до окончателното й изплащане.
Със същото решение е осъдено Застрахователно дружество „Б.И.“ АД,
гр. С., район Л., бул. „Д.Б.“ №**, ЕИК *********, да заплати на ИВ. Д. К.,
ЕГН **********, от гр. С.З., бул. „Св.П.Е.“ №**, ет.*, ап.**, в качеството й
на правоприемник на К.К.К., ЕГН **********, б.ж. на с.Б., област С.З.,
сумата от 180000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на сина му Н.К.К.,
1
настъпила при ПТП на 01.01.2019год., ведно със законната лихва, считано от
22.04.2019год. до окончателното й изплащане.
Осъдено е Застрахователно дружество „Б.И.“ АД да заплати на адв.
П.К. от АК-С.З. адвокатско възнаграждение в размер на 12 480 лв. с включен
ДДС.
Осъдено е Застрахователно дружество „Б.И.“ АД да заплати в полза
на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 14 400 лв. за
държавна такса, както и сумата от 550лв. за възнаграждение на вещи лица,
платено от бюджета на съда.
Решението е постановено при участието на третото-лице помагач в
процеса Б. СВ. С., ЕГН **********.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ЗД
„Б.И.“ АД чрез процесуалния представител адвокат П. Кр. П. в частите, с
които на ИВ. Д. К. в лично качество и в качеството й на правоприемник на
съпруга й К.К.К. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на техния син Н.К.К., настъпила при ПТП на 01.01.2019 година, в
размерите над по 90 000 лева до по 180 000 лева, ведно със законната лихва от
22.04.2019 година до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с
която в тежест на жалбоподателя са присъдени разноски за производството
по делото в обжалваната част. Искането е да се отмени решението в
обжалваната част и да се отхвърлят исковете, като се присъдят на
жалбоподателя разноски за първоинстанционното и за въззивното
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете. Оплакванията във
въззивната жалба са за незаконосъобразност на решението в обжалваната
част. Твърди се, че съдът е определил обезщетенията за неимуществени вреди
в завишени размери, несъответстващи на установения в чл. 52 от ЗЗД
принцип за справедливост и несъобразени с конкретните факти и
обстоятелства, установени по делото, свързани с отношенията между ищците
и техния син и с негативните емоции, които смъртта му им е причинила.
Посочено е, че не е установено със събраните доказателства отношенията
между ищците и техния син да са били изключителни и да са се отличавали
от обичайните такива. Втората група доводи във въззивната жалба са
свързани със съпричиняването на вредоносния резултат от страна на
пострадалия, изразяващо се в управление на МПС с висока скорост,
2
надхвърляща повече от два пъти разрешената такава, след употреба на
алкохол и с непоставен предпазен колан. Оспорени са изводите на
първоинстанционния съд за липса на основание за намаляване на
обезщетението съгласно чл. 51 ал. 2 от ЗЗД поради съпричиняването.
Оспорен е и началният момент, посочен с решението на първоинстанционния
съд, от който се дължи законната лихва върху обезщетенията за
неимуществени вреди, а именно 22.04.2019 година – датата, на която е
изтекъл срокът за произнасяне на застрахователя по заявената
застрахователна претенция. Твърди се, че към искането за изплащане на
застрахователни обезщетения не са били представени всички документи,
имащи значение за установяване основателността на претенциите, това не е
сторено и след поискването им от застрахователя, поради което според него
законната лихва следва да се дължи от датата на исковата молба.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ИВ. Д. К. в
лично качество и в качеството й на правоприемник на К.К.К., чрез
пълномощника адвокат П.К.. В него се изразява становище за нейната
неоснователност. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното
решение и за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата ведно с ДДС.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, като се запозна със събраните по делото доказателства и
доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу част от
осъдителното решение, като е спазен и предвидения в чл. 259 от ГПК срок.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е
валидно.
При проверка на допустимостта на решението в обжалваната част,
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, съдът намира, че решението е
допустимо в обжалваната част, с която на ИВ. Д. К. в лично качество, като
майка, е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
нейния съд в размера над 90 000 лева до 180 000 лева, ведно със законната
лихва от 22.04.2019 година.
3
Първоинстанционното решение обаче е недопустимо в обжалваната
част, с която на ИВ. Д. К. в качеството й на правоприемник на К.К.К. е
присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н.К.К. в
размера над 90 000 лева до 180 000 лева, ведно със законната лихва от
22.04.2019 година до окончателното изплащане на сумата. В частта, с която
решението не е обжалвано, а именно досежно присъденото обезщетение на
И.К. като правоприемник на К.К. до размера на 90 000 лева, ведно със
законната лихва от 22.04.2019 година, е извън правомощията на въззивната
инстанция да провери неговата допустимост. Изводът за недопустимост на
решението в останалата част, предмет на въззивно обжалване, съдът
мотивира по следния начин:
Решението в тази му част е постановено по иск, който е предявен
първоначално от К.К.К. като баща на починалия при ПТП на 01.01.2019
година Н.К.. Претенцията е за обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на сина на ищеца в размер на 180 000 лева, ведно със законната
лихва от 22.04.2019 година. Исковата молба по иска на К.К. е подадена в ОС
– С.З. на 08.07.2020 година. Ищецът К.К. е починал в хода на процеса, а
именно на 18.12.2020 година. След представяне на данни за неговата смърт,
първоинстанционният съд първоначално е прекратил производството по иска
на К.К. с определение № 260176 от 11.02.2021 година. Това определение е
обжалвано с частна жалба пред АС – Пловдив и е отменено с определение №
39 от 29.04.2021 година по в.ч.т. дело № 307/2021 година, с което е прието, че
след смъртта на К.К. производството по делото следва да продължи с
участието на неговия правоприемник, съгласно чл. 227 от ГПК, като е
посочено, че правоприемник е неговата съпруга ИВ. Д. К..
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск по този начин,
а именно по иска на ИВ. Д. К. в качеството й на правоприемник на К.К.. Още
пред първата инстанция с исковата молба е представено удостоверение за
родствени връзки на К.К., от което е видно, че наред със съпругата си И.К.,
той има и брат и сестра - Д.К.К. и М.К. К..
Пред въззивната инстанция по инициатива на съда са събрани
допълнителни доказателства, необходими за преценка на допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната му част. Става дума за
изпратените от Кметство село Б., Община С.З., данни за родствени връзки и
наследяване, от които може да се направи извод, че наследници по закон на
4
К.К.К., са съпругата му ИВ. Д. К., както и неговите брат и сестра, а именно
Д.К.К. и М.К. К.. В този случай е приложима разпоредбата на чл. 9 ал. 2 от
Закона за наследството, според която при наличие на братя и сестри на
починалия, съпругата наследява заедно с тях, като има право на половината от
наследството, ако то се е открило преди навършване на десет години от
сключване на брака, а в противен случай – на 2/3 от наследството.
Наличието и на други наследници по закон, които наследяват К.К.
заедно с неговата съпруга, им предава и процесуалното качество на
правоприемници в процеса след неговата смърт съгласно чл. 227 от ГПК,
които съдът е следвало да конституира заедно с И.К.. Неконституирането им
и неучастието им като страни по делото пред първата инстанция води до
недопустимост на решението в обжалваната част, касаеща иска на К.К., респ.
на неговите правоприемници. Това е така, тъй като макар правоприемниците
да имат качеството на обикновени другари в процеса и да имат самостоятелно
материалноправно положение, те черпят права от общи факти с еднакво
доказателствено и правно значение и принципът за дирене на истината
изисква общите факти да бъдат установени еднакво спрямо всички тях.
По тези съображения съдът намира, че следва да обезсили решението
на първоинстанционния съд в обжалваната част, касаеща присъденото
обезщетение на И.К. като правоприемник на К.К. и следва да върне делото
на първоинстанционния съд за ново разглеждане в тази част след
предприемане на необходимите процесуални действия по конституирането и
на останалите правоприемници на починалия в хода на процеса ищец.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение в
другата обжалвана част, касаеща предявения от И.К. в лично качество иск,
въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или
когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото
или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС/.
С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените
с въззивната жалба оплаквания, отнасящи се до справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди, до наличието или липсата на
основания по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетенията за
5
неимуществени поради съпричиняване от страна на пострадалия, както и
досежно началния момент, от който се дължи законната лихва върху
обезщетенията.
В исковата молба, въз основа на която е образувано производството по
т. дело № 172/2020 година по описа на Окръжен съд – С.З. са изложени
следните обстоятелства по предявения от ИВ. Д. К. против ЗД „Б.И.“ АД иск
за обезщетение за неимуществени вреди:
Твърди се, че синът на И.К. и на починалия в хода на процеса К.К.
Н.К.К. е загинал в резултат на ПТП, станало на 01.01.2019 година на път
*-* в Община С.З.. Н.К. управлявал лек автомобил марка „Б.“ модел „328 И“
с рег. № *********, който при движение в собствената си пътна лента бил
ударен от насрещно движещ се автомобил „Т.“ модел „К.В.“ с рег. №
*********, управляван от Б. СВ. С., след като последният напуснал
собствената си пътна лента и навлязъл в насрещната. Ударът между двата
автомобила настъпил в резултат на виновното поведение на водача на лекия
автомобил Т. Б.С.. Вследствие на травмите, получени при този удар, Н.К.
починал. Автомобилът, управляван от Б.С., имал валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ в ответното застрахователно дружество.
Посочено е в исковата молба, че родителите на Н.К. са преживели най-
голямата трагедия и ще търпят до края на живота си мъката, свързана със
загубата на техния син. Между родителите и сина им съществувала силна
емоционална връзка, те го отгледали с много любов и желание, живеели
заедно до момента на смъртта му, в едно домакинство. Родителите усещали
болезнено липсата на сина си и никога нямало да се съвземат от загубата му.
След смъртта на сина им , животът на ищците се променил коренно, те
станали необщителни, затворени в себе си и обезверени, отказвали да
общуват с хората. По отношение на майката И.К. в исковата молба е
посочено, че тя е била в много топли и близки отношенията с детето си, в
дома им се усещала обич, привързаност и грижа. Смъртта на Н. й причинила
неспирни мъки и страдания, които ставали все по-силни с всеки изминал ден,
тя чувствала вътрешно напрежение и емоционална неустойчивост,
психическото й състояние било разклатено, като и до момента тя живеела със
спомена за шока и ужаса от случилото се. В исковата молба се сочи, че
загиналият Н. е бил само на 20 години, имал е мечти и амбиции, които е
преследвал, целият живот бил пред него и ранната му смърт правела болката
6
на родителите му още по-дълбока и неописуема, тъй като били прекъснати
мечтите им да споделят бъдещето с детето си. Въз основа на така изложените
обстоятелства И.К. е претендирала обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 180 000 лева, ведно със законната лихва от 22.04.2019 година,
когато е изтекъл тримесечният срок за извънсъдебно уреждане на
отношенията със застрахователя по застрахователната претенция от
22.01.2019 година.
Във връзка с претърпените от ищцата И. К. неимуществени вреди по
делото са събрани гласни доказателства. От показанията на разпитаните в
съдебно заседание на 21.06.2021 година свидетели С.Й.Т., А.И. П.а и А.П.К.
се установява, че починалият Н. К. е живеел заедно с родителите си. Той бил
единствено дете на К.К., който станал баща на 48 години. И.К. имала две
дъщери от предишен брак, след което се родил и Н.. Дъщерите й били
семейни, живеели в град С.З.. Ищцата заедно със съпруга си и с починалия Н.
живеели заедно, били много близки, разбирали се, помагали си. С раждането
си Н. донесъл голяма радост на родителите си, те били много щастливи, той
осмислял живота им. До смъртта на Н. семейство било задружно, събирали
се със своите съседи и приятели, контактували, празнували, били лъчезарни,
никога не се карали / св. А. П.а/. След смъртта на сина й и до момента на
разпита на свидетелите ищцата И.К. не разговаряла с никого, а само леко
кимала при среща с познати, вървяла като призрак, била съсипана, стояла до
некролога на вратата и плачела.
При тези доказателства, съобразявайки се с критериите за определяне
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, очертани в т. ІІ
от ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС, съдът намира, че
справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 180 000
лв. за ищцата И.К.. Съдът отчита възрастта на пострадалия към датата на
злополуката / 20 години/, възрастта на ищцата / 53 години/, обстоятелството,
че децата на ищцата от предходен брак са се устроили самостоятелно
другаде, а тя е живеела, грижила се е, разчитала е и е осмисляла живота си
чрез своя син Н. и неговия баща К.К., с които е била в много близки и топли
отношения. Събраните гласни доказателства сочат на коренна промяна в
начина на живот и в психическото състояние на ищцата след случилото се.
Тя отказва да говори с когото и да било, продължава да страда и да плаче
ежедневно за сина си, макар от неговата смърт до разпита на свидетелите да
7
са минали повече от две години.
Съдът не споделя доводите на ответника, че при липсата на експертиза
на психолог или психиатър не могат да се приемат за установени
психическите страдания на ищцата. В случая става дума за загуба на дете, с
което майката е била в много добри отношение, живеели са заедно и то е било
нейната надежда. Свидетелските показания, с които се установяват
конкретни обстоятелства както за отношенията между ищцата и нейния син
преди смъртта му, така и за коренната промяна в поведението и
отношението й към околните след това, за продължителността на
страданията й и за липсата на подобряване на състоянието й, са достатъчни.
Те не се опровергават от други събрани по делото доказателства.
Показанията за конкретни факти и обстоятелства, възприети от свидетелите
са достатъчни за преценка на интензитета и продължителността на търпените
от ищцата неимуществени вреди вследствие смъртта на нейния син.
Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди
отчита и икономическите условия в страната към месец януари 2019 година
и е съобразен с нормативно определените лимити на отговорност по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити,
макар и да не са абсолютен критерий при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, са индиция за общественото
разбиране за справедливост. Размерът на тези лимити непрекъснато
нараства. До 01.01.2010 година нормативно определените минимални размери
на лимитите са нараствали почти ежегодно, като от 25 000 лева за всяко
събитие са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие при едно пострадало
лице и до 1 000 000 лева – при две или повече лица. След тази дата са
определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на имуществени и
неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт от 1 000
000 лева при едно пострадало лице и от 5 000 000 лева при две или повече
пострадали лица. Съгласно чл. 266 от КЗ / отм./, в сила от 11.06.2012 година,
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
се сключва за следните минимални застрахователни суми: за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 2 000 000
лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лв. за всяко
8
събитие при две или повече пострадали лица. Сега действащият Кодекс за
застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година, който е приложим към
спора по настоящото дело, в чл. 492 предвижда лимит за неимуществени и
имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 000 000
лв. / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/ за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
Вторият спорен въпрос, очерта с въззивната жалба, е налице ли е
основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване размера на обезщетението
за неимуществени вреди.
В преклузивния срок – с отговора на исковата молба ответникът ЗД
„Б.И.“ АД е направил възражение за съпричиняване, изразяващо се в това,
че Н.К.К. е бил без поставен предпазен колан към момента на ПТП, в
нарушение на чл. 137 а ал. 1 от ЗДвП и по този начин е допринесъл за
настъпване на вредните последици.
Това възражение не е установено по делото. Приетата и неоспорена от
страните комплексна съдебномедицинска и автотехническа експретиза / в т.
17/ е дала категорично заключение, че в конкретния случай, с оглед
механизма на настъпване на ПТП и посоката на действие на инерционните
сили върху тялото на пострадалия и деформациите на купето на автомобила
травматични увреждания биха били еднакви по тежест и изход с поставен
или без поставен предпазен колан. В т. 13 от експертизата е посочено, че при
навлизане на лекия автомобил Т. в лентата за движение на управлявания от
Н.К. автомобил Б., първоначалният удар за автомобила Б. е бил странично
прохлузен, обособен в предния край на преден ляв калник, след което
контактът между двата автомобила е продължил по левите им странични
части, достигайки до задния край на задна лява врата на л.а. Б., в резултат на
което автомобилът се е завъртял. В заключението, както и при изслушването
на вещите лица в съдебно заседание те обясняват, че при този удар
предпазният колан не би могъл да предотврати движението на тялото на
пострадалия в купето на автомобила, респ. телесните увреждания, които са
довели до неговата смърт. Тази експертиза не е оспорена от ответника ЗД
„Б.И.“ АД при приемането й от първоинстанционния съд.
След приемането на тази експертиза по делото е поискана от адвокат
Ш. като процесуален представител на третото лице – помагач Б. СВ. С.
9
допълнителна експертиза, която да отговори на въпроса: „Ако водачът на
лекия автомобил Б. се движеше със съобразената скорост от 50 километра в
час, какво би било натоварването му при удара и какви биха били
травматичните увреждания?“.
Въззивният съд намира, че по начало това искане е преклудирано,
доколкото данните за скоростта, с която се е движел лекия автомобил Б. към
момента на удара, както и за наличието на пътен знак, ограничаващ
скоростта му до 50 километра в час, събрани в хода на досъдебното
производство, са представени още с исковата молба. Става дума за протокола
за оглед на ПТП, който не е оспорен и е приет като доказателство, както и за
автотехническата експертиза, в която е отразено, че автомобилът Б. е
управляван от Н.К. със скорост от 115,98 километра в час. Законосъобразно
първоинстанционният съд е отказал да приеме експертизата, изготвена в
хода на досъдебното производство като доказателство по настоящото дело.
Доколкото обаче в нея има данни за скоростта на движение на пострадалия,
не може да се приеме, че за ответника и за третото лице – помагач
обстоятелството, свързано с превишената скорост на движение на
автомобила на пострадалия е новоузнато едва след приемане на комплексната
експертиза по настоящото дело. При наличните данни ответникът е
разполагал с възможността да направи в срок възраженията си,
включително такова за съпричиняване от пострадалия поради движение с
превишена скорост и да поиска доказателства за установяване на
обстоятелствата, на които то се основава, което не е сторено в преклузивния
срок , който съгласно чл. 370 във връзка с 367 ал. 2 т. 5 и ал. 3 от ГПК е
срокът за подаване на отговора на исковата молба.
Отделен е въпросът, че искането за допълнителната комплексна
експертиза е за установяване на твърденията на третото лице –помагач, че
уврежданията на пострадалия биха били по-малки от тези, довели до смъртта
му, ако той се движеше с по-ниска скорост.
Въз основа на заключението на допълнителната експертиза такъв извод
не може да бъде направен с категоричност. Вещите лица са посочили само, че
при движение на автомобила Б. със скорост от 50 километра в час, а не с
изчислената от тях такава от 116 километра в час хипотетично би могло да се
приеме, че биха се получили по-малки деформации на купето на лекия
10
автомобил на Н.К. и съответно по-леки от установените травматични
увреждания, но не може да се твърди с категоричност, че смъртният изход
при такава скорост на движение на водача е бил предотвратим. В съдебно
заседание при изслушването си вещото лице инж. П.а е пояснило, че при по-
ниска скорост деформациите по автомобила биха били различни от тези,
които са се получили, но не може да се отговори дали биха били по-малки
или по-малко животозастрашаващи.
По тези съображения – както поради преклудирането на възражението,
така и поради липсата на категорични данни, съдът намира, че не може да се
приеме за установено съпричиняване от страна на пострадалия на телесните
увреждания, довели до смъртта му, поради движението му със скорост над
разрешената за съответния пътен участък.
Пред първонстанционния съд от страна на ответника ЗД „Б.И.“ АД не
са въведени в преклузивния срок възраженията за съпричиняване, които се
поддържат с въззивната жалба.
Едното от тях е, че при движение на пострадалия К. с разрешената
скорост от 50 километра в час до удар между двата автомобила не би се
стигнало. Вярно е, че при изслушването на вещото лице инж. П.а в съдебно
заседание на 27.09.2021 година, без да е имала такава задача и без да й е
зададен въпрос от страните, тя е посочила, че ако пострадалият е възприел
знака, ограничаващ скоростта до 50 километра в час и ако се е движел с
такава скорост след знака, до ПТП не би се стигнало. При липсата обаче на
своевременно въведено в процеса възражение за съпричиняване,
основаващо се на тези обстоятелства и на доказателствени искания на
страните за тяхното установяване, направени в преклузивния срок, съдът не
следва да се произнася по това възражение, респ. да прилага чл. 51 ал. 2 от
ЗЗД.
Горните съображения важат и за посоченото едва с въззивната жалба
възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо в
управление на лекия автомобил след употреба на алкохол. С отговора на
исковата молба ответникът не се е позовал на такова поведение на
пострадалия, което да се дължи на употребата на алкохол от негова страна и
да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Вярно е, че по
делото е представено от процесуалния представител на третото лице –
11
помагач писмено доказателство – протокол за извършено химическо
лабораторно изследване / стр. 112/, от което е видно, че в пробата, иззета от
Н.К.К. след ПТП, е установено наличие на алкохол в кръвта 1,79 промила, без
обаче да е направено такова възражение в срок. Отделен е въпросът, че от
първоначалната комплексна експертиза е видно, че с оглед разстоянието и
скоростите на движение на двата автомобила, в момента, в който лекият
автомобил Т. е напуснал своята пътна лента и е навлязъл в насрещната пътна
лента, по която се е движел автомобила на пострадалия, ударът между двата
автомобила е бил непредотвратим. Т.е. несвоевременната или неадекватната
реакция на пострадалия К. не са довели до настъпване на ПТП, за да се
обсъжда повлияването му от употребения алкохол, респ. съпричиняване,
основано на това обстоятелство. Категоричният извод на вещите лица в
неоспорената експертиза е, че причината за настъпване на ПТП е поведението
на водача на лекия автомобил Т. Б. СВ. С., който е навлязъл в лентата на
насрещно движещото се МПС, нарушавайки задължението си да контролира
непрекъснато превозното средство, което управлява. В т. 7 от комплексната
експертиза е посочено, че Н.К. не е имал техническата възможност да
предотврати настъпването на ПТП, тъй като опасната зона за спиране на Б. е
по-голяма от разстоянието, на което се е намирал до мястото на удара, когато
е възникнала опасността за движението му – навлизането на лекия автомобил
Т. в неговата пътна лента.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице основания
по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за намаляване на размера на обезщетението за
неимуществени вреди, което ответното дружество следва да заплати на ИВ.
Д. К. като майка на загиналия Н.К., поради съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия.
Последният спорен въпрос между страните е свързан с началния
момент, от който застрахователното дружество дължи законната лихва за
забава върху обезщетението за неимуществени вреди.
По делото е представено писмено доказателство – застрахователна
претенция с вх. № ОК-48331/22.01.2019 година, подадена от ИВ. Д. К. и от
починалия в хода на процеса К.К.К. до ЗД „Б.И.“ АД на основание чл. 380 ал.
1 от КЗ, с която са претендирани обезщетения за неимуществени вреди в
размер на по 200 000 лева за всеки един от двамата. Безспорно е, че до
12
извънсъдебно уреждане на отношенията и заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди не се е стигнало, както към момента на предявяване на
иска по делото – 08.07.2020 година, така и към настоящия момент. С писмо
изх. № НЩ -960/05.02.2019 година ищцата И.К. е уведомена, че
застрахователното дружество няма основание за изплащане на обезщетение
към момента и че е необходимо представянето на изброени в писмото
писмени доказателства, включващи влязъл в сила акт по наказателното дело,
експертизи, протокол за оглед на местопроизшествието, алкохолна проба на
водачите на двата автомобила, акт за смърт на Н.К.. Твърденията на
застрахователя, че описаните доказателства не са представени, не са оспорени
от ищцата И.К.. Това обаче не е основание да се приеме, че законната лихва
върху обезщетението се дължи едва от датата на исковата молба, каквото е
искането на застрахователя във въззивната жалба.
Разпоредбата на чл. 429 ал. 3 във връзка с чл. 429 ал. 2 т. 2 от
Кодекса за застраховане урежда по императивен начин въпроса за дължимите
лихви от застрахователя върху застрахователното обезщетение. Според чл.
429 ал. 3 от КЗ от застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от
застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430 ал. 1 т. 2 или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна. В случая това е датата на
сезиране на застрахователя от ищцата - 22.01.2019 година, доколкото не
са събрани доказателства застрахователят да е уведомен на по-ранна дата за
настъпилото застрахователно събитие от застрахования при условията на чл.
430 ал. 1 от КЗ.
С исковата молба е поискано присъждане на законната лихва от по-
късен момент – 22.04.2019 година, а не от момента, от който тя се дължи –
22.01.2019 година, в каквато насока съдът изложи мотиви по-горе. Решението
на първоинстанционния съд е съобразено с искането. Настоящият съдебен
състав намира, че липсва основание за изменение на първоинстанционното
решение в частта, касаеща началния момент на дължимост на законната
лихва.
По тези съображения съдът намира, че първоинстанционното решение
в обжалваната част, касаеща иска, предявен от И. К. в лично качество, е
13
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по въпроса за
дължимите разноски от страните.
Отговорността на страните за разноски ще бъде съобразена с
обезсилването на първоинстанционното решение в едната му част и
връщането му на ново разглеждане. Разноски за тази част от исковата
претенция не следва да се присъждат към настоящия момент, а след
постановяване на акт по съществото на спора. В тази връзка следва да бъде
отменено първоинстанционното решение в частта, с която ЗД „Б.И.“ АД е
осъдено да заплати на адвокат П.К. адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38 ал. 2 от ЗА ведно с ДДС в размера над 9234 лева до 12480 лева. Следва
да се отмени решението и в частта, с която ЗД „Б.И.“ АД е осъдено да заплати
държавна такса за първоинстанционното производство в размера над 10800
лева до 14400 лева, както и разноски за вещи лица в размера над 412,50 лева
до 550 лева.
Обжалваемият интерес пред въззивната инстанция е в размер на по
90 000 лева по всеки един от двата субективно съединени иска. Въззивната
жалба срещу решението по иска на И.К. за сумата от 90000 лева / разликата
над 90 000 лева, присъдени с първоинстанционното решение до 180 000 лева/
е неоснователна и съдът следва да се произнесе за дължимите разноски по
въззивнано жалба в тази й част. Претендираните такива са от процесуалния
представител на И.К., осъществил безплатна правна помощ. Дължимото
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата на
адвокат П.К. от АК – С.З., определено на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с включен
ДДС, е 3876 лева, които следва да бъдат присъдени в тежест на ЗД „Б.И.“ АД.
Що се отнася до въззивната жалба в останалата й част, касаеща
обезщетението в размер на 90 000 лева по иска на правоприемниците на
К.К., разноски не следва да се присъждат поради липса на окончателен
съдебен акт при обезсилване на решението.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
14
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260356 от 15.11.2021 година,
постановено по т. дело № 172/2020 година по описа на Окръжен съд – С.З., В
ЧАСТТА, С КОЯТО е осъдено Застрахователно дружество „Б.И.“ АД, гр. С.,
район Л., бул. „Д.Б.“ №**, ЕИК *********, да заплати на ИВ. Д. К., ЕГН
**********, от гр.Ст.З., бул. „Св.П.Е.“ №**, ет.*, ап.**, сумата от 90 000
лева / разликата между 90 000 лева, присъдени с влязлото в сила
първоинстанционното решение и 180000 лева /, представляваща обезщетение
за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на
сина й Н.К.К., настъпила при ПТП на 01.01.2019 год., ведно със законната
лихва, считано от 22.04.2019год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Б.И.“ АД, гр. С., район Л., бул.
„Д.Б.“ №**, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38 ал. 2 от Закона
за адвокатурата на адвокат П.Х. К. от АК-С.З., с адрес град С.З., ул. „П.Е.“
№***, офис №*, адвокатско възнаграждение в размер на 3876 с включен ДДС
за осъществената безплатна правна помощ на ИВ. Д. К., ЕГН **********,
пред въззивната инстанция.
ОБЕЗСИЛВА решение № 260356 от 15.11.2021 година, постановено
по т. дело № 172/2020 година по описа на Окръжен съд – С.З., В ЧАСТТА, С
КОЯТО е осъдено Застрахователно дружество „Б.И.“ АД, гр. С., район Л.,
бул. „Д.Б.“ №**, ЕИК *********, да заплати на ИВ. Д. К., ЕГН **********,
от гр.Ст.З., бул. „Св.П.Е.“ №**, ет.*, ап.**, в качеството й на правоприемник
на К.К.К., ЕГН **********, сумата от 90 000 лева / разликата между 90 000
лева, присъдени с влязлото в сила първоинстанционното решение и 180000
лева /, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди -
болки и страдания от смъртта на Н.К.К. - син на К.К.К., настъпила при ПТП
на 01.01.2019 год., ведно със законната лихва, считано от 22.04.2019год. до
окончателното й изплащане и ВРЪЩА делото на ОС – С.З. за ново
разглеждане в тази му част след конституиране на основание чл. 227 от ГПК
на всички правоприемници на К.К..
ОТМЕНЯ решение № 260356 от 15.11.2021 година, постановено по т.
дело № 172/2020 година по описа на Окръжен съд – С.З. В СЛЕДНИТЕ
ЧАСТИ:
15
- в частта, с която е Застрахователно дружество „Б.И.“ АД е осъдено
да заплати на адв. П.К. от АК-С.З. адвокатско възнаграждение в размера над
9234 лева до 12 480 лв. с включен ДДС;
-в частта, с която е осъдено е Застрахователно дружество „Б.И.“ АД
да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, държавна
такса в размера над 10800 лева до 14 400 лв. ;
-в частта, с която е осъдено Застрахователно дружество „Б.И.“ АД да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сума в размера
над 412,50 лева до 550лв. за възнаграждение на вещи лица, заплатено от
бюджета на съда.
Решението е постановено с участието на Б. СВ. С., ЕГН **********,
като третото-лице помагач на страната на ЗД „Б.И.“ АД.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16