Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 27..11.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и първи октомври
през две хиляди и двадесета година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР
ИГНАТОВ
при
секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 14648
по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 77518 от 27.03.2019
г. по гр.д.№ 74712 по описа за 2015 г. СРС, Трето ГО, 138 състав ИЗНАСЯ НА
ПУБЛИЧНА ПРОДАН на основание чл. 348 ГПК допуснатия до съдебна делба недвижим
имот: апартамент, с непосочен номер по нотариален акт за собственост, находящ
се в гр.София, на улица „****, бл.4,
състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, антре и един балкон,
със застроена площ от 79,5 кв.м., при съседи: от изток - училище, от юг - Н.Д.В.,
от запад - двора на кооперацията, от север - Ц.С.Д., от долу - избени
помещения, от горе – С.Д.Б., заедно с избено помещение № 19 с площ от 12,5 кв.
метра, заедно с таванско помещение № 28 с площ от 12 кв. метра, заедно с
57,5/1842 идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.108.193.5.5 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр.София, общ. Столична, обл. София (столица), одобрени със Заповед РД-18-33/15.06.2010
г. на Изпълнителен директор на АГКК, без последващо изменение на КККР, с адрес
на имота:гр.София, район „Средец“, улица
„****, вх. А, ет. 1, като
самостоятелният обект се намира в сграда № 5, разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.108.193; предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент; брой нива на обекта: 1; посочена в документа площ: 79,50 кв. метра;
прилежащи части: избено помещение № 19 от 12,5 кв. метра; 57,5/1842 ид.ч. от
общ.ч. на сградата.; стар идентификатор: няма; при съседни самостоятелни обекти
в сградата: на същия етаж: имоти с идентификатори 68134.108.193.5.23 и
68134.108.193.5.4, под обекта: няма, над обекта: имот с идентификатор
68134.108.193.5.10, като получената от публичната продан сума се подели между
съделителите, съобразно квотите им, а именно: 5/6 идеални части за А.Х.О. и 1/6
/ идеална част за М.Х.О., като ОТХВЪРЛЯ възлагателната претенция на А.Х.О. по
чл.349, ал.2 ГПК.
ОСЪЖДА М.Х.О. да заплати на А.Х.О., на основание
чл.30, ал.3 ЗС сумата от 1360.83 лв., представляваща съответна на дела му част от
извършените необходими разноски за ремонтни дейности в допуснатия до делба
апартамент, находящ се в гр.София, на
улица „****, бл.4, сумата от
70.80 лв., представляваща съответна на дела му част от заплатени местни
данъци и такси за имота за периода от 2012 г. – 2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
необходими разноски за разликата над сумата от 1360.83 лв. до пълния предявен
размер от 1633.17 лв. и иска за сумата от 50 лв., представляваща съответна на
дела му част от заплатени суми за отчитане на топлинна енергия и за общи части
в имота.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Х.О. срещу А.Х.О., иск по
чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 2550 лв., представляваща обезщетение за ползата, от която е
лишен във връзка с ползването на съсобствения апартамент № 5, находящ се в гр.София,
на улица „****, бл.4, за периода от 04.01.2017г. до 03.05.2018 г.
като неоснователен.
Срещу така постановеното
решение са подадени въззивни жалби:
1-от А.Х.О.. Обжалва се решението в частта, с която е
отхвърлена възлагателната й претенция с правно основание чл. 349, ал. 2 от ГПК.
Излагат се доводи, че са
налице всички предпоставки за уважаване на претенцията й. Неправилно СРС бил
приел, че е налице смесена собственост. Сочи, че СРС не бил съобразил факта, че
сделката по силата на която ищцата била придобила 4/6 идеални части е сключена
между нея и друг сънаследник – майка й. В случая наличието на сделка между
сънаследници водело до намаляване на числения състав на сънаследниците, което
било от естеството да опрости отношенията им по повод на общата вещ. Този факт
макар и формално да води до смесена съсобственост, не бил от естеството да
обоснове неоснователност на претенцията за възлагане на неподеляемо жилище.
Счита, че е придобила право да иска възлагане още със смъртта на баща си –
Христо О..
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която е отхвърлена
претенцията й по чл.349, ал.2 ГПК и вместо това да се постанови друго, с което
същата да бъде уважена. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил
отговор от М.Х.О., в който се излагат доводи за неоснователност на
въззивната жалба и за правилност на така постановеното решение в обжалваната му
част от А.Х.О.. Намира, че правилно претенцията за възлагане е била отхвърлена,
позовава се на тълк. решение № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. Въззивницата била
получила 4/6 идеални части чрез покупко-продажба от майка си Т.П.О., а не по
наследство. Наследствената й квота била равна на тази на самия М.Х.О.- 1/6
идеална част. Възражението, че сделката е сключена с друг сънаследник, а не с
трето лице било неоснователно.
2- от М.Х.О., с която се обжалва същото решение в частта по
сметките:
-да заплати на А.Х.О., на основание чл.30, ал.3 ЗС
сумата от 1360.83 лв., представляваща съответна на дела му част от извършените необходими
разноски за ремонтни дейности в допуснатия до делба апартамент, находящ се в
гр.София, на улица „****, бл.4;
-за сумата от 70.80 лв., представляваща съответна на
дела му част от заплатени местни данъци и такси за имота за периода от 2012 г.
– 2015 г., както и
- е отхвърлена претенцията
му по чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 2550 лв., представляваща обезщетение
за ползата, от която е лишен във връзка с ползването на съсобствения апартамент
№ 5, находящ се в гр.София, на улица „****,
бл.4, за периода от 04.01.2017г. до
03.05.2018 г. като неоснователен.
Излагат се доводи за
неправилност на така постановеното решение в тази му част. По отношение на
претенцията на съделителката О. за извършени ремонтни дейности се сочи, че не
били обсъдени възраженията му във връзка с дължимостта на сумата в размер на
1 753,97 лв. За извършването на ремонтните дейности били изслушани само
гласни доказателства, а не били представени писмени такива. Отделно от това показанията на свидетеля били
разпокъсани и представлявали преразказ. Самите ремонти не били необходими и не
били обосновани с възможността за обитаването му; освен това не били
съгласувани със съделителя. Доводът, че О. не се бил противопоставил на тези
ремонти, бил несериозен. За така извършените ремонти съделителят О. разбрал
една с отправената претенция по сметки. Наред с това нито един от ремонтите не
завишавал цената на делбения апартамент, за да имал участие в разходите. По
отношение на фискалните задължения сочи, че съделителката не била длъжна да ги
плаща от негово име. В този смисъл са и доводите му във връзка със заплатените
такси за топлинна енергия. По отношение на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС сочи,
че за подобен апартамент дължимия наем е в размер на 900 лв. или 1/6
съставлявала сума в размер на 150 лв. или за периода от 17 месеца – 2 550
лв. Дължимата държавна такса била в размер на 102 лв. Претенцията била
своевременно уточнена. Нот.покана до ищцата била връчена на 04.01.2017 г.
Незаконосъобразен бил извода на СРС, че съделителят О. е могъл да ползва
апартамента през времето, когато е бил в страната. Съделителкта О. по никакъв
начин не била доказала, че О. е ползвал апартамента дори и в идеалната му част.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която са уважени
претенциите по сметки на съделителката О., а са отхвърлени неговите претенции и
да постанови друго, с което претенциите на О. да бъдат отхвърлени, а неговите –
уважени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил
отговор от А.Х.О. като се излагат доводи за нейната неоснователност и
правилност на първоинстанционното решение в тази му част. Не били допуснати
сочените нарушения във връзка с необсъждане на възраженията на съделителя О..
Касаело се до необходими разноски за общата вещ, които съгласно чл.30, ал.3 ЗС
се дължали от съсобствениците съобразно частта им. В случая се касаело до
действия по управление поради което не било необходимо съгласието на останалите
съсобственици като се аргументира с ТР № 91/1974 на ВС. Изразеното от
съделителя О., че необходимите разноски следва да водят до повишаване на
стойността на имота било погрешно.
Необходимите разноски водели до съхранението на вещта, за разлика от
полезните, каквито по делото не били претендирани. Счита, че вземането й е
доказано въз основа на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза
/СТЕ/. От това заключение се установило, че всички сторени разходи са за
поддържането на вещта в състояние, годно за обитаване, т.е. за обикновено
потребление. От показанията на свидетеля Петров се установило, че средствата,
използвани за ремонтите, са лични на съделителката А.Х.О.. По отношение
претенцията на съделителя М.О. по чл.31, ал.2 ЗС се позовава на необходимостта
от наличие на предпоставката за лишаване от възможност на съделителя
/съсобственик/ да ползва вещта. О. бил доказал едната предпоставка за уважаване
на претенцията – отправяне на покана, но не бил доказал другата- че е бил лишен
от ползването на вещта. Точно обратното, от събраните по делото доказателства
се установило, че О. е посещавал редовно процесния имот и не бил срещал пречки,
създадени от ищцата за ползването му, вкл. и членове на неговото семейство били
ползвали имота. Последното се установявало от показанията на свидетелката
Андреева.
По
допустимостта на въззивните жалби:
1-от А.Х.О.:
За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 09.04.2019
г., Въззивната
жалба е подадена на 15.04.2019 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
2- от М.Х.О.:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 11.04.2019
г., Въззивната
жалба е подадена на 24.04.2019 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След извършена проверка
въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел:
1-по претенцията за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК:
Установено било от
заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, неоспорено от
страните, че посоченият делбен имот – апартамент, е реално неподеляем, жилищен.
Съсобствеността върху него,
обаче, била възникнала между страните само отчасти в резултат на наследяване.
Налице била задължителна практика на ВКС, обективирана в по тълк. д. № 1/2004 г., ОСГК, ВКС, т. 7 и т.
8, в което се приемало, че само възникналата в резултат на наследяване
съсобственост попада под диспозицията на чл.288, ал.3 (отм.), аналогична на
чл.349, ал.2 ГПК, като при нито една от хипотезите на смесена съсобственост
съдът не можел да извърши делбата на основание чл.288, ал.3 ГПК (отм.),
съответно на основание чл.349, ал.2 ГПК. Съобразно дадените задължителни
разяснения в т.8 на цитираното ТР от обхвата на способа за извършване на
делбата, визиран в чл.288, ал.3 ГПК (отм.), била изключена всяка друга
съсобственост, освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване.
Комбинирана (смесена) съсобственост представлявала такава съсобственост,
възникнала в резултат на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска
имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Първоинстанционният
съд се е позовал на мотивите на решението по допускане на делбата, където било
прието, че общият наследодател на страните Х.Д.О. бил признат за собственик на процесния
апартамент с нотариален акт за собственост върху жилище, построено върху
държавна земя по стопански начин от жилищно-строителна кооперация № 6, том X.,
дело № 4511/1961 г. на I Нотариус при СНС, като починал на 27.11.2001 г. и
оставил за свои законни наследници съпругата си Т.П.О., дъщеря си А.Х.О. и сина
си М.Х.О., последните двама - страни по делото. С договор за покупко-продажба
от 03.09.2004г., обективиран в нот.акт № 15, том III, дело № 271/2004г., на
нотариус В.В., с рег.№ 320 на НК, Т.П.О. продала на ищцата А.Х.О. всички свои
4/6 ид.части от делбения недвижим имот. Съгласно влязлото в сила решение по
допускане на делбата страните били съсобственици на описания в исковата молба
недвижим имот, като ищецът А.О. притежавала общо 5/6 ид. части от имота, като била
придобила съответно 1/6 ид.ч. по наследяване от баща си Х.Д.О. и 4/6 ид.ч. – с
посочения по-горе договор за покупко-продажба от 03.09.2004 г., а ответникът М.О.
притежавал 1/6 ид.част по наследяване. Предвид на тези си мотиви СРС е
достигнал до извода, че съсобствеността между страните е възникнала в резултат
на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност,
сделка и наследяване, поради което възлагането по реда на чл.349, ал.2 ГПК било
недопустимо. СРС се е позовал и на приетото в решение № 44 от 13.07.2017 г. по
гр.д. № 2894/2016 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. При
това положение и с оглед неподеляемостта на имота, делбата следвало да бъде извършена
чрез изнасяне на имота на публична продан по чл.348 ГПК.
По въззивната жалба на А.Х.О.:
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Не се спори по делото, че допуснатия до делбата недвижим имот е
жилище. С оглед заключението на съдебно-техническата експертиза същият е
неподеляем. Това не се оспорва и от страните по спора.
Не се спори и, че
въззивницата О. е придобила квотата си в съсобствеността – 4/6 идеални части въз
основа на договор за покупко-продажба от другата наследница по закон на общия
наследодател и 1/6 по наследяване.
Спорно по делото е налице ли е смесена /комбинирана/
съсобственост и от тук налице ли са предпоставките за уважаване на претенцията
на въззивницата по чл-349, ал.2 ГПК.
Съгласно т.8 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 19.05.2004 Г. ПО ГР.
Д. № 1/2004 Г., ОСГК НА ВКС:
Комбинирана
(смесена) съсобственост е съсобственост възникнала в резултат на повече от един
юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност и
наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др.
Доколкото
с възприетото становище по т. 7 от същото ТР се приема, че само
възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на
чл. 288, ал. 3 ГПК /сега
чл.349, ал.2 ГПК/, то следва, че при нито една от хипотезите на
смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288,
ал. 3 ГПК /сега
чл.349, ал.2 ГПК/. Делбата следва да се извърши на основание чл.
288, ал. 1 ГПК /сега
чл.348 ГПК/,чрез изнасяне имота на публична продан. Вложеното
от законодателя ново виждане във формулирането на нормите в чл. 288 ГПК /сега чл.349, ал.2 ГПК/,
че пазарният икономически критерий е определящ при избор на способа за
извършване на делбата, цели да осигури на съсобственика, който е лишен от дял в
натура, да получи най-справедливото парично възмездяване.
Съдебната
практика на ВКС, в безспорните хипотези на смесена съсобственост, прилага без
отклонения разясненията по т. 8 на ТР 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. При действието
на новия ГПК, в рамките на постановени по реда на чл. 290 ГПК
съдебни решения, съставите на ВКС разшириха приложното поле на чл. 349, ал.
2 ГПК, респ. по делата, заведени преди 1.03.2008 година на чл. 288, ал.
3 ГПК (отм.) като се прие, че сделките сключени измежду сънаследниците с
части от делбения имот, макар и да сочат на хипотеза на смесена съсобственост,
поради предмета на разпореждане - а именно в рамките на наследствения имот, не
са пречка да се възложи сънаследствения неподеляем недвижим в полза на
сънаследника, който е заявил в срок възлагателната си претенция и отговаря на
изискванията на закона, като се избегне изнасянето имота на публична продан.
Това означава, че когато
са извършени разпоредителни сделки между сънаследниците, не е
налице смесена съсобственост, а следователно - и пречка за възлагане на имота
по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) /сега чл.349, ал.2 ГПК/, ако,
разбира се, са налице и останалите предпоставки, тъй като разпоредителната
сделка не променя наследствения характер на имота, а само уголемява квотата в
съсобствеността на някой от наследниците. Обемът на правата на сънаследника
не е сред
критериите за възлагане на имота по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) /сега чл.349, ал.2 ГПК/,
поради което извършената в негова полза разпоредителна сделка не го поставя в
привилегировано положение и не злепоставя интересите на останалите
сънаследници. Разясненията, дадени в т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС са
приложими в случаите на придобиване чрез правна сделка на част от наследствения
имот от лице, извън кръга на наследниците. В този смисъл са и
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 86 от 09.03.2012 г. по гр. д. №
1100/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение № 148 от 07.04.2010 г. по гр. д. №
437/09 г. на І г.о. на ВКС, решение № 143 от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 1693/2016 г. на ВКС, ГК, Второ
ГО.
Следователно, недвижимият имот, предмет на делбата,
е запазил наследствения си характер и за двамата съделители /въззивници в настоящето
производство/, в съсобствеността не участват чужди на
наследството трети лица, поради което в духа на закона е имотът да остане в
патримониума на един от тези наследници, каквато възможност предвижда
хипотезата на
чл.349, ал.2 ГПК.
По
изложените съображения следва да се приеме, че решението е постановено в
нарушение на материалния закон и следва да се отмени, като се постанови ново
решение по съществото на спора с уважаване на претенцията на съделителя А.Х.О. за
възлагане на имота, предмет на делбата, на основание чл.349, ал. 2 ГПК,
тъй като имотът е неподеляем, тя е живяла в него при откриване на
наследството и не притежава друго жилище.
За
уравнение на дела на съделителя М.Х.О. съделителката А.Х.О. следва
да му заплати
сума, съответстваща на дела му от 1/6 ид.ч., а именно 31 331,67 лв.,
ведно със законната лихва, при пазарна цена на имота от 187 990 лв.
Сумите
за уравнение на дяловете, ведно със законната лихва следва да бъдат платени в
срок от 6 месеца, считано от влизане в сила на решението. Вещно-правният ефект
на възлагателното решение се проявява след плащане на сумите за уравнение в
указания от законодателя срок. В случай, че задължението за заплащане на
паричното уравнение не бъде изпълнено в този срок, възлагателното решение се
обезсилва по право и делбата се извършва отново по реда и условията на чл. 349,
ал. 6 ГПК.
По
дължимите държавни такси следва да се има предвид, че същите са в размера
определен от СРС,
в тази част решението не е обжалвано и е вляло в сила.
2-по претенциите по сметки на А.Х.О.:
СРС е приел, че необходими са разноските, които
се извършват, за да се запази вещта и без които тя би погинала или би се
повредила. Тези разноски представлявали обективна последица от използването на
вещта и от нейното ежедневно изхабяване. Всеки съсобственик, съгласно чл.30,
ал.3 ЗС, бил длъжен да участва в тези разноски, съразмерно на частта си.
За да приеме, че описаните в
молбата на ищеца от 03.05.2018 г. строително-монтажни работи са изпълнени на
място в допуснатия до делба имот, СРС се е позовал на заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, както и на събраните по делото гласни доказателства чрез
разпит на свидетеля Р.П., чиито показания е кредитирал като безпристрастни и
непосредствени. Въъз основа на тези доказателства съдът е достигнал до извода,
че ищцата е извършила със свои средства посочените ремонтни дейности. Всички
извършени ремонтни дейности имали характер на необходими, тъй като били свързани
с поддържането на вещта в състояние, годно да бъде използвана по
предназначение, поради което по правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС следвало да се
понесат от всеки от съсобствениците съразмерно с притежаваната от тях част в
съсобствеността. По отношение на необходимите разноски на възстановяване подлежала
стойността на направените разноски. От заключението на СТЕ се установило, че
стойността на извършените необходими ремонтни работи към момента на
извършването им възлизала на 8165 лв. Ищцата имала право да получи такава част
от сумата от 8165 лв., която съответствала на дела на ответника, а именно 1/6
или общо 1360.83 лв., като
претенцията за разликата до пълния предявен размер от 1633.17 лв. е отхвърлена
като недоказана.
По отношение на платените
данъчни задължения за имота в размер на сумата от 70.80 лева, претенцията
за заплатените местни данъци и такси за делбения имот за периода от 2012 г. –
2015 г. е квалифицирана като такава на основание чл.30, ал.3 ЗС. Съгласно тази разпоредба
всеки съсобственик участвал в тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.
По отношение на публичните задължения за имота (местни данъци и такси) това
означавало, че всеки от съсобствениците следва да участва в заплащането им
съразмерно на притежавания дял от съсобствеността. В случаите, когато един
съсобствениците заплати цялото задължение, той има вземане спрямо останалите
съсобственици за тяхната част. От представените приходни квитанции за периода
от 2012 г. до 2015 г. /л. 129 – 132 от делото/ се установило, че тези данъчни
задължения на ответника М.О. за имота в
общ размер от 88.90 лв. са платени и при липса на спор и данни за обратното,
съдът е приел, че са платени от ищцата, доколкото и приходните квитанции били представени
от О.. Данъчните задължения за имота възниквали в тежест на собствениците по
арг. от чл.11, ал.1 ЗМДТ, като за тях
отговаряли всички съделители в обема на притежаваните от тях права. Затова и ответникът
следвало да отговаря до обема на притежаваните от него права или в размер на
сумата от 88.90 лева. Като се е позовал на диспозитивното начало в гражданския
процес, СРС е приел, че претенцията за заплащане на дължими данъци и такси
следва да се уважи в предявения размер от 70.80 лв.
Относно претендираните от
ищеца направени разноски за заплатени суми за отчитане на топлинна енергия и
за общи части в процесния имот СРС е приел, че, въпреки предоставената
процесуална възможност, ищцата не е доказала размера на претендираните разноски
по размер и период, поради което претенцията в тази част е отхвърлена като недоказана.
По въззивната жалба на М.Х.О.:
Относно необходимите разноски:
Въззивната инстанция споделя
мотивите на СРС в тази част на първоинстанционното решение поради което по арг.
от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето.
Първото, което следва да
уточним е, че оспорената от въззивника О. сума в размер на 1 753,97 лв.,
включва всички пера на претенцията на другата съделителка – О., по сметките,
предявена по реда на чл.346 ГПК, вкл. сумата в размер на 50 лв. относно стойността
на услугата дялово разпределение, която претенция, както вече беше посочено
по-горе е приета за недоказана и като такава отхвърлена.
Следователно настоящата
инстанция дължи произнасяне с мотиви досежно основателността на претенцията на О.
за необходими разноски в размер на 1360.83 лв. /за разликата до 1 633,17 лв. /виж л.110 по делото
пред СРС/претенцията е отхвърлена.
За извършването на
необходимите разноски по поддържането на общата вещ не е необходимо съгласието
на останалите съсобственици и те дължат възстановяването им дори когато
съсобственикът, извършил тези разноски, сам си е служил с цялата обща вещ.
Извършването на необходимите
разноски е доказано от ищцата с показанията на свидетеля Р.П., който е извършил
дейностите, както и от заключението на СТЕ. Неоснователен е довода на
въззивника, че ремонтните дейсности били недоказани, тъй като не били
представени писмени доказателства. Договорът за изработка не следва да бъде
изрично съставен в писмена форма поради което правилно СРС се е позовал на
свидетелските показания. Противно на твърдяното от въззивника, свидетелските
показания не са „разпокъсани“ и не представляват преразказ, защото самият
свидетел е извършвал ремонтните дейности.
За да се уважи тази
претенция не е необходимо разноските да повишават стойността на имота;
последното е относимо към подобренията.
Нещо повече, част от
разноските касаят общите части на сградата, подмяна на хоризонтални и
вертикални щрангове, които безспорно са необходими разноски и по смисъла на
чл.41 ЗС за съсобственика възниква задължение за заплащането им. Както е
посочило самото вещо лице жилището се намира в стара сграда и е налице
необходимост от ремонт за поддържането на същото в състояние годно за
обитаване. Подмяната на водопроводната и канализационна инсталация също
обезпечават възможността жилището да се ползва по предназначение /виж таблицата
на л.122 по делото пред СРС.
Следователно обжалваното
решение в тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
Относно заплатените от ищцата фискални задължения:
Действително, ищцата не е
била длъжна да заплаща частта от фискалните задължения на ответника, но след
като това е сторено, то отношенията между съделителите се уреждат именно по
реда на чл. 346 ГПК. Доколкото плащането от страна на ищцата по отношение на
фискалните задължения, съответстващи на квотата на ответника в съсобствеността-70,80
лв., не се оспорва, а и са представени от ищцата платежни документи в този
смисъл, то решението на СРС в тази му част е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
В частта, в която претенциите на ищцата А.О. по чл.346 ГПК са отхвърлени относно необходими разноски за разликата над сумата от
1360.83 лв. до пълния предявен размер от 1633.17 лв. и иска за сумата от 50 лв.
относно заплатени суми за отчитане на топлинна енергия и за общи части в имота,
решението на СРС като необжалвано е влязло в сила.
Относно претенцията по чл.31, ал.2 ЗС:
Съгласно разпоредбата на
чл.31, ал.2 ЗС когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване.
Действително, както е прието
от СРС посочената разпоредба предоставя средство за защита на лишените от
възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял в
съсобствеността и представлява компенсация срещу неправомерното ползване на
един от съсобствениците, като при невъзможност да получи реално ползване,
лишеният от ползване съсобственик има право на парично обезщетение. За да постанови решение в обжалвания смисъл,
СРС е приел, че задължението за заплащане на това обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Основателността на претенцията
за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване се обуславяла от
кумулативното наличие на следните предпоставки: съсобственост върху вещта,
лично ползване на вещта от единия съсобственик за задоволяване на свои
собствени нужди, писмена покана за заплащане на обезщетение от лишения от
ползването съсобственик.
СРС се е позовал на приетото
в Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, постановено по тълк. дело №
7/2012 г., съгласно което лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират
добиви и граждански плодове. Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължало само за
времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата
вещ съобразно своя дял. Това право не възниквало, когато съсобственик отказва
да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно
с него, защото в този случай нямало лишаване от ползване, а нежелание да се
ползва. С оглед на разбирането за лично ползване следвало да се приеме, че
такова е налице и когато съсобственик отправи покана до другия съсобственик да
ползват общо съсобствения имот, но такава възможност обективно не съществува,
като за този извод били и от значение данните за вида, предназначението и
местонахождението на имота, семейното положение на съсобствениците, тяхното
местоживеене и всички други обстоятелства по делото, относими към разглеждания
въпрос.
В разглеждания случай относно установяването на писмена покана до
ищцата за заплащане на обезщетение по делото била представена нотариална покана
с рег. № 15085/30.12.2016 г. по описа на нотариус Н.Л., рег.№ 536 на НК, от
която се установява, че М.Х.О. е поканил
А.Х.О. да му заплаща месечно обезщетение в размер на 350 лв. за лишаване от
ползване на процесния апартамент № 5 като ищцата не била оспорила нотариалното
удостоверяване на гърба на нотариалната покана, че същата е връчена на адресата
на 04.01.2017 г. В отговор на връчената нотариална покана ищцата отправила до
ответника отговор на нотариална покана с рег. №523 от 13.01.2017 г. по описа на
нотариус И.Д., който бил връчен на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК на
06.02.2017 г., с който било заявено, че счита искането за заплащане на
обезщетение за неоснователно и е информирала ответника, че не желае да ползва
неговата 1/6 идеална част и не е възпрепятствала ползването ѝ от
ответника. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля
Н.А., се установило, че е виждала ответника да посещава апартамента- два пъти
със съпругата му и веднъж лично.
При така направената преценка
на събраните по делото писмени и гласни доказателства СРС е достигнал до извода,
че по делото не се установява по несъмнен начин след получаване на писмената
покана, а и в по-ранен момент, ищцата да е препятствала достъпа на ответника до
имота, поради което е намерил, че не се доказва ответникът да е бил лишен от
възможността да ползва имота, т.е. в негова полза не било възникнало право на
обезщетение. По тези съображения искът се явявал неоснователен и и като такъв е
отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Забраната
да не се пречи на другите съсобственици е израз на общото правило за
добросъвестно упражняване на притежаваното право. Ползващият съсобственик
започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с
вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта,
съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да
ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да
ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него
обем права съсобственик - има съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС право да
получи обезщетение. Касае се до имуществено право, установено като коректив при
настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на
съпритежателите на общата вещ.
Хипотезата
на чл. 31, ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено
във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика.
Правото
на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от
възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато
съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от
общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва
общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 7 ОТ 02.11.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 7/2012 Г., ОСГК НА ВКС.
По делото /пред СРС, с
отговора по исковата молба/ е представена нотариална покана с рег. №
15085/30.12.2016 г. по описа на нотариус Н.Л., рег.№ 536 на НК, от която се
установява, че М.Х.О. е поканил А.Х.О.
да му заплаща месечно обезщетение в размер на 350 лв. за лишаване от ползване
на процесния апартамент № 5. Същата е
връчена на адресата на 04.01.2017 г. , факт, който не се оспорва от
съделителката О.. В отговор на връчената нотариална покана О. е отправила до другия
съсобственик – О., отговор на нотариална покана с рег. №523 от 13.01.2017 г. по
описа на нотариус И.Д. /л.69 по делото пред СРС/, който е бил връчен на
ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК на 06.02.2017 г., с който е било заявено,
че счита искането за заплащане на обезщетение за неоснователно и е информирала
ответника, че не желае да ползва неговата 1/6 идеална част и не е
възпрепятствала ползването ѝ от ответника.
От събраните по делото /пред
СРС/ гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Н.А., се установява, че е
виждала ответника да посещава апартамента- два пъти със съпругата му и веднъж
лично. Дъщерята на ответника също е ползвала апартамента заедно с нейни
приятелки от Франция. Възприятията на свидетелката са лични и непосредствени –
същата е помагала на О. в домакинството; не е налице личен интерес от
разрешаване на спора поради което няма основание да не се приеме, че
показанията на свидетелката са обективни. Правилно показанията са кредитирани
от СРС, кредитират се и от настоящата инстанция.
Налага се извод, че
обжалваното решение в тази му част е правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
Страните по спора не обжалват решението в частта за
разноските. Не е обжалвано и определението по чл.248 ГПК.
Разноските са разпределени от първоинстанционния съд
съобразно изхода на спора по претенциите по чл.346 ГПК, в която част настоящата
инстанция прие решението за правилно.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата А.О. се следват разноски- държавна такса за исковата
молба по чл.346 ГПК – 70,50 лв. и 800 лв.- адв.възнаграждение за процесуално
представителство или общо 870, 50 лв.
Поради неоснователността на въззивната жалба, подадена
от въззивника М.О., разноски не му се
следват.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 77518 от
27.03.2019 г. по гр.д.№ 74712 по описа за 2015 г. СРС, Трето ГО, 138 състав, в частта досежно начина
на извършване на делбата- изнасяне имота на публична продан
и
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПОСТАВЯ В ДЯЛ на
основание чл.349,
ал.2 ГПК на А.Х.О.,
ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв. П., допуснатия до делбата недвижим имот: апартамент, с
непосочен номер по нотариален акт за собственост, находящ се в гр.София,
на улица „****, бл.4, състоящ се от две
стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, антре и един балкон, със застроена площ
от 79,5 кв.м., при съседи: от изток - училище, от юг - Н.Д.В., от запад - двора
на кооперацията, от север - Ц.С.Д., от долу - избени помещения, от горе – С.Д.Б.,
заедно с избено помещение № 19 с площ от 12,5 кв. метра, при съседи : С.Б.и Р.Б.,
заедно с таванско помещение № 28 с площ от 12 кв. метра, при съседи: Н.Г.и П.С.И.,
заедно с 57,5/1842 идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.108.193.5.5 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.София, общ. Столична, обл. София (столица), одобрени със Заповед
РД-18-33/15.06.2010 г. на Изпълнителен директор на АГКК, без последващо
изменение на КККР, с адрес на имота:гр.София, район „Средец“, улица
„****, вх. А, ет. 1, като самостоятелният обект се намира в сграда № 5,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.108.193; предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; посочена в
документа площ: 79,50 кв. метра; прилежащи части: избено помещение № 19 от 12,5
кв. метра; 57,5/1842 ид.ч. от общ.ч. на сградата.; стар идентификатор: няма;
при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: имоти с идентификатори
68134.108.193.5.23 и 68134.108.193.5.4, под обекта: няма, над обекта: имот с
идентификатор 68134.108.193.5.10, с пазарна стойност 187 990 лв.
ЗА УРАВНЕНИЕ НА ДЯЛОВЕТЕ ОСЪЖДА А.Х.О., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв. П. ДА ЗАПЛАТИ на М.Х.О., ЕГН **********, съдебен
адрес: ***,офис № 3- адв.С.Б., сумата от 31 331,67 лв., ведно със законната лихва в 6 /шест/- месечен срок,
считано от влизане на съдебното решение в сила. При неизпълнение на паричното
задължение в указания срок, възлагателното решение се обезсилва по право.
Собствеността на поставеното
в дял жилище ще бъде придобита от лицето, в чиято полза е възлагането, от датата на плащане в
пълен размер на сумата от 31 331,67
лв.,
ведно със законната лихва, считано от дата на влизане в сила на решението по
възлагане до плащането.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
77518 от 27.03.2019 г. по гр.д.№ 74712 по описа за 2015 г. СРС, Трето ГО, 138
състав, в частта, в която се ОСЪЖДА М.Х.О., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***,офис № 3- адв.С.Б., да заплати на А.Х.О., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв. П.,
на основание чл.30, ал.3 ЗС сумата от 1360.83 лв., представляваща съответна
на дела му част от извършените необходими разноски за ремонтни дейности
в допуснатия до делба апартамент, находящ се в гр.София, на ул.“-******, вх.А, ет.-партер, ап.5, сумата
от 70.80 лв., представляваща съответна на дела му част от заплатени местни
данъци и такси за имота за периода от 2012 г. – 2015 г., както и в частта, в
която се ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Х.О., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,офис
№ 3- адв.С.Б., срещу А.Х.О., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв. П., иск по чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 2550 лв., представляваща
обезщетение за ползата, от която е лишен във връзка с ползването на
съсобствения апартамент № 5, находящ се в в гр.София, на ул.“******, вх.А, ет.-партер, ап.5, за
периода от 04.01.2017г. до 03.05.2018 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА М.Х.О., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***,офис № 3- адв.С.Б., да заплати на А.Х.О., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв. П., сумата в
размер на 870, 50 лв., представляваща държавна
такса за исковата молба по чл.346 ГПК – 70,50 лв. и 800 лв.- адв.възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се
обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.