№ 2859
гр. София, 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:В.В.АЛ.
при участието на секретаря С.Г.Н.
като разгледа докладваното от В.В.АЛ. Гражданско дело № 20231110141049
по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
19.02.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В.АЛ.
при секретаря С.Н., като разгледа докладваното от съдия В.АЛ. гр. дело № 41049/2023 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „В“ ЕООД срещу „Н“ ЕООД, като се твърди, че на
01.09.2017 г. страните сключили Договор за наем на следния недвижим имот: открита площ,
находяща се в гр. П, ул. „П“, база 1. Поддържа, че ответникът, който бил наемател на имота,
започнал да ползва същия, като разположил в него фасадно скеле, т. а. „Ф*“ „К*“ с рег. №
*********** и т. а. „Н“ „Е“ с рег. № *********. Поддържа, че била уговорена месечна
наемна цена в размер на 100,00 лева, като ответникът, не заплатил уговореното наемно
възнаграждение за периода от м.09.2017 г. до м.03.2023 г. Излага съображения, че ответното
дружество било изпаднало в забава за заплащане на дължимата наемна цена, поради което
дължало и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 1701,19 лева за
периода 01.10.2017 г. до 13.03.2023 г. Поддържа, че била издадена заповед за изпълнение, но
1
ответната страна била подала възражение, поради което имал правен интерес от
предявяването на искове за установяване на вземанията. Иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи сумата от 6700,00 лв., представляваща незаплатена наемна
цена за периода от м.09.2017 г. до м.03.2023 г., както и сумата от 1701,19 лв. – мораторна
лихва за периода 01.10.2017 г. до 13.03.2023 г. Претендира присъждането на деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответното
дружество, с който исковете се оспорват. Поддържа се, че между страните липсвало наемно
правоотношение, тъй като не бил сключван договор за наем. Навежда доводи, че е оставил
описаните в исковата молба вещи в процесния имот, но твърди, че това било на основание
други правоотношения между страните. В тази връзка изяснява, че на 02.12.2016 г.
управителят на ищцовото дружество В.ХР. получил заем от „П.К.“ ЕООД (с управител
Фанка Вушева, която била управител и на ответното дружество). Уточнява, че заемът не бил
върнат в цялост на уговорения падеж и бил договорен допълнителен срок за изпълнение,
поради което, като компенсация за забавата, В.ХР. предложил на ответника (като свързано
със заемодателя лице) да държи в процесния имот движими вещи за неопределен период от
време, без заплащане на наемна цена. Твърди, че през годините е правил опити да вземе
вещите си, но ищецът отказвал да му ги предаде. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност и подробно аргументира същото. Оспорва претенцията за мораторна
лихва, като акцесорна такава, и в допълнение посочва, че между страните не бил уговорен
падеж за заплащане на наемната цена, поради което за поставянето на ответника в забава
била необходима покана по чл. 84 ЗЗД, каквато в случая не била връчвана. Развива доводи,
че претенцията е недоказана, като излага съображения по представените по делото писмени
доказателства. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
I. От фактическа страна.
Приложена е покана от „В“ ЕООД до „Н“ ЕООД, с която „Н“ ЕООД е поканено да
заплати наемна цена в размер на 6700,00 лева за периода от м.09.2017 г. до м.03.2023 г.
(вкл.) за ползването на открити площи, собственост на „В“ ЕООД.
От приложени копия от пощенски пликове (л. 8-10 в кориците на делото) се
установява, че поканата не е достигнала до адресата, като пратката е отбелязана като
непотърсена.
Така приложените писмени доказателствени средства са процесуално допустими,
като са свързани с правния спор, т. е. се явяват необходими и относими, поради което следва
да бъдат кредитирани. Останалите доказателствени средства – представени от ответника,
макар и да са процесуално допустими са неотносими към предмета на правния спор, поради
което не следва да бъдат обсъждани, а оттам и кредитирани.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите
Б.Б., С.С., С.Йо. и В.Г..
От разпита на св. Богомилов, допуснат за обстоятелства за изясняване на
действителните уговорки между страните, се изяснява, че отношения на Васил знаел само
със Светослав Глушев – като физическо лице. Уговорките били с В.ХР.. Сочи, че някой от
вещите лично ги бил закарал в имота, като това били строителни машини, оборудване от
ресторант, строително скеле. Имало и няколко коли и камион. Предложението било Васил
да съхрани нещата, защото трябвало да се освободи базата. Уточнява, че предложението
било направено във връзка с това, че Васил имал задължение към Светослав, който му бил
уредил заем, който Васил забавил и не връщал и това била причината да му предложи да
2
съхранява вещите. Изяснява, че Светослав бил уреди заема от фирмата на майка му.
Свидетелства, че не бил уговорен срок и цена, като сочи, че някои от вещите ги били
прибрали. Липсвало скелето, останали колите и камиона. Имало автомобил Ф*, тип
баничарка и камион с двойна кабина. Изяснява, че строителното скеле и оборудването за
ресторант към което имало витрини го бил карал с личния си бус. Вещите били стоварени
на голяма база, която приличала на трафопост, като скелето бил разтоварено отвън, тъй като
било по-обемисто, а по-малките машини и техника били в сградата като склад. Уточнява, че
това се било случило през 2017-2018 г. Свидетелства, че бил присъствал на разговор, в
който не бил уговорен наем, като същият се провел в гр. София на Първа българска армия.
Също така бил присъствал на разговор между Васил и Светослав в базата в гр. П, когато
били карали някои неща. Сочи, че майката на Светослав била управител на ответника,
поради което предполага, че вещите са на това дружество.
При разпита на св. Стайков, допуснат за обстоятелства за изясняване на
действителните уговорки между страните, се изяснява, че работи при ищеца, като бил
работил и през 2017 г. Управител на дружеството бил В.ХР., като дружеството разполагало
с база в гр. П. През 2017 г. Светослав бил дошъл в базата и разговаряли с Васил, след което
докарал някакви машини, които бил оставил в един стар трафопост, както и други вещи,
които били оставени в базата на открито. Свидетелства, че смята, че се разбрали да плаща за
автомобили и скеле по 100,00 лева на месец, като ги остави на открито, защото така щяло да
му излезе по-евтино, като казал, че нямало къде да ги остави и ги оставил да ги съхраняват,
тъй като базата била охраняема. Сочи, че сумата, която били уговорили била в размер на
100,00 лева месечно. Също така се разбрали да няма срок, тъй като не знаел кога ще си вземе
вещите. От Васил знаел, че майката на Светослав била управител на ответното дружество, а
Светослав бил представител на дружеството. Уточнява, че вещите и към този момент били в
базата. Изяснява, че не бил чувал Светослав да говори за прекратяване на договори за наем
на вещи. Свидетелства, че това за което казва било уговорено между Васил и Светослав,
като Васил предложил цената, а Светослав се съгласил. Уточнява, че не знаел и не му било
известно Васил да е получавал заем.
От казаното от св. Йотов, допуснат за обстоятелства свързани с безпрепятственото
ползване на имота от ответника и прекъсването на давността, се изяснява, че през 2017 г., а
и към настоящият момент работи при ищеца. Свидетелства, че бил лицензиран лесовъд към
фирмата. Управител на дружеството бил В.ХР., като дружеството разполагало с голяма база
в гр. П. Уточнява, че от няколко години се съхранявали вещи – част от тях били в хале, като
били взети, а другите били отвън на открити площи. Свидетелства, че е бил с Васил, който
бил провел разговор със Светослав, като бил чул, че Васил казал, че вещите са от доста
време в базата, като нищо не било плащано и искал да си уредят сметките. Доколкото бил
чул не било ставало въпрос за прекратяване на договора. Изяснява, че ориентировъчно
разговорите били провеждани края на лятото на 2018 г. и 2019 г. Сочи, че не бил постоянно
в базата, тъй като бил лицензиран лесовъд, но автомобилите още били там. Уточнява, че
колите били „Ф* К*“ и камион „Н“, като не бил виждал някой да ги ползва. Сочи, че докато
той е бил там не е виждал някой да ходи при колите, както и че не бил присъствал на
разговор, че някой е поискал колите. Не знаел дали се осъществява поддръжка на същите.
При разпита на св. Глушев, допуснат за обстоятелства свързани с това дали ищецът е
отказал да върне вещите на ответника се изяснява, че знаел за движими вещи на „Н“, които
били оставени в имот на В.ХР., през 2017 г. Вещите били строителна механизация и
автомобили. Единият бил „Ф* К*“, а другият „Н т135“. Това се случило по лична уговорка
между него и В.ХР., като уточнява, че не знаел за негови дружества. Свидетелства, че 6-7
месеца по-рано бил съдействал на В.ХР. за получаването на необезпечен заем в размер на
20000,00 лева, като ангажимента бил Васил да го върне за седмица или десет дни, но тъй
като се забавил повече от шест месеца и разбрал, че изнасят базата си, която държали под
наем на Първа българска армия, сам предложил да съхранява споменатите вещи в знак на
3
компенсация за забавянето. Срокът бил докато им е необходимо вещите да се съхраняват.
Изяснява, че за пари не били провеждани разговори, защото Васил искал да компенсира
забавянето, като приятелска услуга. Сочи, че му били отказали да му дадат вещите, като му
казали да си помисли за цена, за да му ги платят, а той казал, че вещите не се продават.
Уточнява, че през 2019 г. бил посетил базата на Васил в гр. П, за да вземе част от
строителните машини, като тогава видял, че лекия автомобил „Ф*“ се управлявал от тъста
на Васил, който работел като охранител в базата. Свидетелства, че поискал да прибере и
двете МПС-та, но Васил му отказал, като му казал, че са взели да ги карат и били вложили
пари в тях, за да ги стегнат и ако желаел да му ги плати. Уточнява, че се бил възпротивил на
това, като бил направил още един опит да си вземе вещите, но той също бил безуспешен,
като не искал към онзи момент да влиза в по-голяма конфронтация, тъй като се съхранявала
и по-дребна техника, която можело да изчезне. Предпочел да си прибере останалата техника,
механизация и част от скелето, а за автомобилите да подаде сигнал, за което бил уведомил
прокуратурата. Изяснява, че липсвало половината от фасадното скеле, за което имало
уговорка да се върне, но не било върнато. Другите вещи с изключение на дребни липси ги
били прибрали. Сочи, че когато бил оставил автомобила и камиона бил оставил ключове,
като той имал втори ключ от лекия автомобил в офиса, а от камиона няма втори ключ.
Свидетелства, че обикновено на мястото с тях присъствал пазач, като лично В.ХР.и му бил
отказал да прибере вещите. Уточнява, че последния път когато прибирали вещите камионът
бил разглобен и не можел да се прибере в това състояние. Сочи, че камионът бил разглобен
в далечната част на базата, а лекия автомобил се карал от тъста на Васил, като той лично не
бил давал разрешение за това, но му отказвали обяснение.
Настоящата съдебна инстанция приема показанията на свидетелите Б.Б., С.С., С.Йо. и
В.Г. за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни,
житейски и правно логични, като не се доказа свидетелите да са заинтересовани от изхода
на правния спор, предмет на делото. Въпреки наличието на противоречия в някой детайли,
това не може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на
показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си
спомнят случая по-общо, допускай неточности в някои детайли, които избледняват с
времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че субективните им
възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не
са взаимоизключващи се. Необходимо е да се изясни, че с оглед непосредственото
формиране на субективните възприятия е нормално свидетелите да описва някои детайли по
различен начин, според собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславя от
човешка перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени от обективни, но и от
субективни фактори. В тази насока обаче трябва да се изясни, че настоящият съдебен състав
цени казаното от всеки от свидетелите единствено по отношение на обстоятелства за които
всеки един от свидетелите е бил допуснат с Определението от 03.11.2023 г. и 04.12.2023 г.
За останалите обстоятелства, за които свидетелите не са допуснати показанията им не могат
да бъдат ценени. Посочването и допускането на доказателствени средства са част от
съвкупността процесуални действия по доказването. При допускането съдът преценява дали
те са допустими, относими и необходими, съгласно чл. 146, ал. 4 ГПК. Посочване на
доказателствено средство от страната, в частност искане за допускане на свидетели,
направено своевременно, с указване на релевантни за спора факти, за които те ще бъдат
разпитвани съгласно чл. 156, ал. 2 ГПК, не следва да бъде отклонявано. Такава възможност
съдът има само когато за установяване на един и същи факт се сочат повече свидетели и
макар и предварително, се прави преценка, че всички те не са необходими. В случай, че
доказването с допуснатите свидетели се окаже неуспешно, следва да бъдат допуснати и
останалите. При отказ да уважи доказателствено искане съдът е длъжен да се мотивира – в
този смисъл Решение № 92 от 3.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2012 г., IV г. о., ГК.
В случая следва да се изясни, че съдът намира, че макар и показанията на св.
4
Богомилов и св. Стайков са процесуално недопустими, тъй като е налице забраната на чл.
164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същата е неприложима единствено, ако страните не спорят, че е
налице договор, а каква е действителната воля на страните – така Решение № 546 от
23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК. Въпреки това, тъй като се касае за
относителна забрана (арг. чл. 164, ал. 2 ГПК) и предвид факта, че и на двете страни са
допуснати свидетели за посочените обстоятелства и липсва противопоставяне от тях, съдът
счита, че е изпълнен фактическият състав на чл. 164, ал. 2 ГПК – т.е. налице е съгласие от
всяка от страните, с което забраната се преодолява. Това е и причината настоящият съдебен
състав да коментира по същество казаното от тези свидетели.
II. От правна страна.
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително облигационно отношение,
възникнало на основание договор за наем, размер на наемната цена и настъпил падеж за
плащане на същата; 2) наемодателят да е предоставил безпрепятстваното ползване на
недвижимия имот предмет на договора на наемателят.
С оглед твърденията на страните, ищецът носи доказателствената тежест да установи
пълно и главно посочените материални предпоставки за възникване на притезанието, което е
предмет на настоящото производство, а ответникът носи доказателствената тежест да
установи, че е заплатил претендираните вземания. По отношение направеното възражение
за погасителна давност ответникът, следва да установи изискуемо вземане и период на
изтекла погасителната давност, а ищецът следва да докаже, че в периода давността е била
спирана или прекъсвана.
В случая, съдът като извърши преценка на събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно правилото на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК
намира, че ищецът не е успял да докаже пълно и главно първата материална предпоставка –
наличието на действително облигационно отношение, което да е възникнало по договор за
наем, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът
е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност –
арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока за пълнота и яснота на мотиви, съдът намира, че следва
да изясни и следното:
В т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК, е възприето схващането, че „В производството по иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение,
може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За
разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и
пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви
осъдителен иск в това производство.“. Следователно в процесния случай, доколкото
претенцията за главницата е предявена при условията на чл. 422 ГПК, то ищецът следваше
да установи пълно и главно, че е сключил твърдения и отразен и в Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.04.2023 г. по ч. гр. д. № 13417/2023 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав – Договор за наем от м.09.2017 г. за имот в гр. П, ул. „П“ № 1.
Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
5
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет
на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включва в неговия
фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да
възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, наемодателят
следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основното задължение на наемодателя е да предаде наетата вещ на наемателя и да му
предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за
наемателя се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното наемно
възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение, да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
От посоченото изяснената по-горе правна характеристика на договора за наем една в
процесния случай е съществена – обстоятелството, че ex definitione договорът е
консенсуален. В съвременното договорно право принципът на консенсуалността е изведен
на преден план в противовес на тежките форми познати в правната история. Логиката на
консенсуалните договори е, че те се постигнат с постигането на простото съгласие между
страните, като въпросите за офертата и приемането и са регламентирани в общите
разпоредби на чл. 13 ЗЗД и чл. 14 ЗЗД. Тоест, за да се направи извод, че в случая е бил
сключен договор за наем по делото следваше ищецът да установи пълно и главно, че е
отправена оферта, която съдържа изцяло необходимото договорно съдържание (т. нар. е
Essentialia negotii), която е достигнала до контрахента, който да я е приел изрично или с
конклудентни действия. В случая от събраните по делото доказателства – основн0
свидетелски показани не може да се направи извод, че изобщо ответникът е договарял
каквото и да били с ищеца чрез участието на органен или договорен представител.
Обстоятелството, че единият от свидетелите сочи, че знаел, че Светослав бил и представител
на дружеството – ответник, в което майка му е била управител не може да доведе до извод,
че лицето задължително действа като такова. Напротив останалите гласни доказателствени
средства водят до извод за евентуален преговорен процес, съответно неизяснен по характера
си договор (т.е. налице са единствено индиции в тази насока), но между физически лица. В
тази насока – няма пречка нито да се отдаде чужд имот под наем, нито има пречка едно лице
да сключи договор за наем по повод на чужди вещи – подобни договори са допустими, имат
облигационнен ефект и може да са налице в множество конструкции – напр. при договори в
полза на трети лица, мандатни отношения и т. н.
На следващо място, за да направи горният си извод, съдът отчита и факта, че
ответникът изрично е оспорил наличието на облигационно отношение между страните.
Тоест, ищецът е следвало да изпълни доказателствения стандарт за пълно и главно
доказване (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК).
Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването
или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква
при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното
доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в
съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде
осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства
пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт.
Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено – т. нар. индиции
или доказателствени факти. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в
съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените
6
доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени
доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените
средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като
гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени,
писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или
категорични в сравнени с други. Тоест, българският граждански процес не предвижда
предустановени или формални доказателства. Те се преценяват поотделно, но и в
съвкупност на чл. 235 и чл. 12 от ГПК. Пълно доказване може да се осъществи и само при
косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени,
достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без
съмнение главният факт. Доказването е процес по установяване на истината относно
фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато
доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то
е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у
съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се
осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват
релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за
осъществяването на правнорелевантни факти. Последните са такива факти от обективната
действителност, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден
в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени
доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени
факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните
доказателствени факти, наистина се е осъществил.
Отделното от гореизложеното – за пълнота и с оглед събраните по делото гласни
доказателствени средства следва да се споемене, че са налице индиции, че ако изобщо може
да се приеме наличието на договор за наем, то наемодателят по него не е осигурил
безпрепятственото ползване, което ако имаше договор е основно негово задължение, поради
което искът би могъл да се отхвърли и на това основание
Претенцията за заплащане на мораторна лихва е обусловена от изхода на спора по
иска за главницата за наемната цена. След като обуславящата (главната) претенцията е
неоснователна, то такава се явява и акцесорната (обусловената) претенция, поради което
същата следва да бъде отхвърлена в цялост.
Необходимо е да се спомене, че съдът намира, че изобщо не следва да коментира
въпроса за допустимостта и относимостта на възражението за упражнено право на
задържане по чл. 315 ТЗ, доколкото в случая предмет на правния спор са парични
притезания. Отделен е въпроса с оглед обсъдената по-горе индиция за неизпълнение на
задължението за безпрепятствено ползване (ако се приемеше, че изобщо договор е сключен
между страните по делото), че упражняването на правото на задържане не предоставя нито
облигационна, нито вещноправна възможност на ретинента да ползва вещите за които
твърди, че упражнява право на задържане – за което както беше посочено по-горе са налице
индиции.
III. По отношение на разноските.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
7
разноски разполага само ответникът. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК следва да му се присъди сумата от 2240,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „В“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. П, п. к. 2161, ул. „П“ № база 1 срещу „Н“ ЕООД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Златни врата“ № 15, вх. А, офис 5, за
признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Н“ ЕООД, ЕИК: ******** дължи на „В“
ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 6700,00 лева, представляващи неплатена наемна цена по
Договор за наем от м.09.2017 г. за имот в гр. П, ул. „П“ № 1 за периода от м.09.2017 г. до
м.03.2023 г., както и сумата от 1701,19 лева, представляващи мораторна лихва за периода
от 01.10.2017 г. до 13.03.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.04.2023 г. по ч. гр. д. № 13417/2023 г. по описа на СРС, II
Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „В“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на
„Н“ ЕООД, ЕИК: ********, сумата от 2240,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8