Решение по дело №1469/2024 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 937
Дата: 21 август 2024 г.
Съдия: Мл.С. Елица Неделчева Желязкова
Дело: 20243100501469
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 юли 2024 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 937
гр. Варна, 21.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
седми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Мирела Огн. Кацарска

мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно гражданско
дело № 20243100501469 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл., вр. чл. 317 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 51850/26.06.2024 г. при ВРС,
подадена от И. С., чрез пълномощника адв. В. Д., срещу Решение №
2233/14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 3547/2024 г. по описа на ВРС, с
което са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени искове от
ищцата И. С. с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т.1 и т.2 КТ срещу
ответното дружество „МТГ – ДЕЛФИН“ АД, ЕИК *********, да бъде
признато за незаконно и отменено уволнението й, обективирано в уволнителна
Заповед № 05/09.01.2024 г., издадена от работодателя „МТГ- ДЕЛФИН“ АД
ЕИК ********* и да бъде възстановена на заеманата преди уволнението
длъжност „технически организатор“ при „МТГ – ДЕЛФИН“ АД.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на
първоинстанционния акт. Жалбоподателката твърди, че съдът не е взел
предвид основното й твърдение, че срочният трудов договор се е превърнал в
безсрочен. Оспорва извода на съда, че същата дори не е заявила твърдение, че
е работила от 09.01.2024 г. Излага, че противно на приетото, по време на
изтичане на срочния договор тя е била в болничен поради временна
неработоспособност. Твърди, че съдът не се е произнесъл по основния спорен
въпрос, а именно дали времето, през което лицето е в болничен, се зачита за
трудов стаж с оглед преценката за трансформиране на срочния трудов договор
в безсрочен. Оспорва възприетото от първата инстанция, че не попада сред
кръга от лицата, ползващи се със закрилата по чл. 333, ал. 5 КТ, като счита, че
уволнението е следвало да бъде признато за незаконно дори само на това
1
основание. Твърди, че времето през което е била в болничен поради
бременност следва да се зачете за трудов стаж. Счита, че на основаниe чл. 87
ЗЗД и доколкото трудовият договор е сключен в писмена форма, същият може
да се развали само с писмено предупреждение. Моли за отмяна на решението
и за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
Становището на въззиваемата страна „МТГ – ДЕЛФИН“ АД е за
неоснователност на въззивната жалба. Счита постановеното решение за
правилно и законосъобразно, като моли същото да бъде потвърдено. Твърди,
че правилно първоинстанционният съд е установил липсата на
предпоставките по чл. 69, ал. 1 КТ за трансформиране на трудовия договор в
безсрочен, доколкото ищцата не е работила след изтичане на срока му, а е
била в болничен. Излага, че изводите на районния съд за липса на
необходимост от уведомяване на работника за прекратяване на трудовото
правоотношение при изтичане на срока на договора са правилни. Твърди, че
срокът на правоотношението е до 09.01.2024 г., като изпращането на
заповедта за прекратяване на ТПО има само констативен характер, доколкото
същото е прекратено с изтичането на предвидения в договора срок. Споделя
изводите на първоинстанционния съд, че в случая не намира приложение
закрилата по чл. 333 КТ, доколкото правоотношението е прекратено на осн.
чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. Счита, че в случая разпоредбите на ЗЗД, на които се
позовава жалбоподателя, са неприложими с оглед специалните правила на КТ,
които уреждат изрично прекратяването на трудовите правоотношения. Моли
за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез процесуалния си представител,
поддържа депозираната жалба.
С молба, депозирана от адв. А. А., въззиваемото дружество изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба, като моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по
представен към молбата списък.
При така изложеното съдът съобрази следното:
Пред ВРС са предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.
2 КТ. В исковата и уточняващите я молби ищцата И. С. навежда следните
твърдения: На 05.01.2023 г. твърди, че е сключила „срочен“ трудов договор №
94/05.01.2023 г. с ответника - работодател „МТГ – ДЕЛФИН“ АД. Договорът
бил сключен на основание чл. 68, ал.1, т.1 КТ и съгласно т.4 от същия бил
срочен. Твърди, че по време на трудовия си стаж при ответника преминала
през шестмесечен изпитателен срок и останала на работа след изтичането на
този срок, като изпълнявала съвестно и в срок своевременно всички поставени
й задачи. Междувременно сочи ищцата, че забременяла и поради усложнения
в бременността се наложило да ползва отпуск поради болничен. Болничните
от личния лекар, а в последствие и от ЛКК, започнали от началото на м.
11.2023 г., тъй като на ищцата било препоръчано задължително да не се
натоварва и да стои, без много да се движи. Първият болничен на ищцата бил
от 03.11.2023 г. до 09.12.2023 г. - първичен с включващ престой в болница,
входиран от ответника в НОИ, вторият бил от 10.12.2023 г. до 08.01.2024 г.,
изпратен от ищцата чрез вайбър на ответника и след това занесен на място на
19.02.2024 г., третият болничен бил от 09.01.2024 г. до 07.02.2024 г., който
ищцата изпратила на 12.01.2024 г. чрез „Еконт“ на работодателя си. В исковата
2
молба ищцата излага твърденията, че след като изпратила и третия си
болничен до ответника - работодател, изненадващо на 23.01.2024 г. получила
чрез куриерска фирма „Еконт“ заповед за прекратяване на трудовия й договор,
която била издадена некоректно със задна дата. Заповедта била написана с
дата 09.01.2024 г., но реално била изпратена на ищцата на 22.01.2024 г.
Твърди, че уволнението е незаконосъобразно, като счита, че датата на която е
прекратено ТПО е датата, на която е попълнена обратната разписка, с която
ищцата получила от „Еконт“ уволнителната заповед - 23.01.2024 г. Ищцата
сочи, че не е подписвала уволнителната заповед, а само обратната разписка за
доставка чрез „Еконт“. Твърди, че е спазила срока за оспорване на заповедта,
считано от получаване на същата – 23.01.2024 г. Твърди, че към датата на
уволнението е била в болничен, като е изпълнила задълженията си да изпрати
на работодателя болничните листи съгл. чл. 313а КТ, както и че работодателят
е „надписал“ датата на уволнителната заповед 09.01.2024, но изпратил
заповедта чрез „Еконт“ на 22.01.2024 г. Сочи, че са налице условията на чл. 69,
ал.1 КТ за превръщане на срочния трудов договор в такъв за неопределено
време, като не е била уведомена от работодателя си за това, че ТПО ще бъде
прекратено. Отделно от горното ищцата сочи, че ответникът не е изисквал
разрешение от Инспекцията по труда за освобождаването й, поради което на
осн. чл. 344, ал. 3 КТ уволнението следва да бъде отменено на това основание.
В депозирания писмен отговор ответното дружество „МТГ – ДЕЛФИН“
АД изразява становище за недопустимост на предявените искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, като счита, че същите са предявени след
изтичане на законоустановения двумесечен давностен срок по чл. 358, ал. 1, т.
2 от Кодекса на труда, с което към момента на подаване на исковата молба се
погасило правото да се иска отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, респективно възстановяване на заеманата преди
прекратяване на трудовото правоотношение длъжност. Освен за недопустими,
предявените искове ответникът намира и за неоснователни, поради което ги
оспорва. Обстоятелствата, на които се основава твърдението на ответника за
недопустимост на предявените искове, вследствие на изтеклия двумесечен
срок за предявяване, са следните: Трудовият договор с ищцата бил сключен на
основание чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ на 05.01.2023 г., като уговореният срок за
постъпване на работа бил 09.01.2023 г. Съгласно чл. 4 договорът бил със срок
до 09.01.2024 г. На 09.01.2024 г. Ирена Добрева - служител на длъжност „ТРЗ
и Личен състав“ в „МТГ- Делфин“ АД оформила Заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение № 05/09.01.2024 г. и изпратила електронно
уведомление до Националната агенция по приходите. Основанието, на което
бил прекратен срочен трудов договор № 04/05.01.2023 г. било „изтичане на
уговорения срок“, съгласно разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. След
оформяне и подписване на заповедта от страна на работодателя, на 09.01.2024
г. в телефонен разговор Ирена Добрева уведомила ищцата за правото й да си
занесе трудовата книжка за попълване на осигурителния и трудовия стаж и да
получи екземпляр от Заповедта за прекратяване. Същата се явила на
18.01.2024 г. в офиса на „МТГ-Делфин“ АД в гр. Варна, ул. „Дръзки“ № 8
заедно с лице, което се представило за адвокат, и отказала да подпише и
получи Заповедта, излагайки, че трудовият й договор се е превърнал в
безсрочен, тъй като считано от 09.01.2024 г. до 18.01.2024 г. тя продължила да
работи и били изминали повече от 5 работни дни без писмено възражение от
3
страна на работодателя. След като ищцата отказала да получи екземпляр от
Заповедта за прекратяване, й бил изпратен документа чрез лицензиран
куриерски оператор „Еконт“ с обратна разписка. Съгласно чл. 358, ал. 2, т. 1 от
КТ, началният момент, от който започвал да тече двумесечният срок, в който
ищецът следвало да оспори чрез иск законността на прекратеното трудово
правоотношение, подчертава ответникът, че е моментът на прекратяването му,
а именно датата на изтичане на срока на трудовия договор - 09.01.2024 г.
Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата била
изготвена на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, която по своята същност
представлява писмен акт, който има само констативен характер и според
ответника е без значение кога е връчен на служителя. В конкретния случай,
ответникът сочи, че трудовото правоотношение е прекратено на 09.01.2024 г. и
срокът за предявяване на иска, с който се оспорва прекратяването на
трудовото правоотношение, изтичал на 09.03.2024 г. Твърди, че доколкото
трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал.1, т. 3
КТ, закрилата по чл. 333 КТ била неприложима. Сочи, че неподписването на
заповедта от ищцата е ирелевантно, доколкото същата има само констативен
характер. В заключение излага, че исковете са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
В съдебно заседание пред първата инстанция всяка от страните
поддържа доводите си. Ответникът, чрез процесуалния си представител,
изразява становище за неоснователност на исковете, като твърди, че срочният
договор не се е превърнал в безсрочен поради това, че ищцата не е
продължила да работи 5 или повече работни дни след изтичане на срока на
договора.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
становищата и доводите на страните, прие за установено следното от
фактическа страна:
На 05.01.2023 г. страните са сключили срочен трудов договор на осн. чл.
68, ал. 1, т. 1, вр. чл. 70 КТ, съгласно който ищцата е била назначена на
длъжност „технически организатор“, считано от 09.01.2023 г. Видно от т. 4 на
договора, същият е сключен като срочен до 09.01.2024 г., като е уговорен срок
за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя „МТГ-Делфин“ АД. По
делото са представени болнични листи, видно от които ищцата е ползвала
болничен последователно в периода от 03.11.2023 г. до 09.12.2023 г., от
10.12.2023 г. до 08.01.2024 г., както и от 09.01.2024 г. до 07.02.2024 г. В
съдебно заседание, проведено на 31.05.2024 г., съдът е обявил за безспорно
обстоятелството, че болничен лист, издаден за периода 09.01.2024 г. до
07.02.2024 г. е бил анулиран, което се установява и от представената и приета
по делото справка от НОИ /л. 64 по делото на ВРС/, в която като статус на
болничния лист е посочено „анулиран“.
От представената по делото Заповед № 05/09.01.2024 г. се установява, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1,
т. 3 КТ поради изтичане срока на договора, считано от 09.01.2024 г.
Представени са доказателства, видно от които заповедта за прекратяване на
ТПО е връчена на ищцата с обратна разписка чрез „Еконт“ на 23.01.2024 г.,
което обстоятелство също е обявено за безспорно между страните в
проведеното последно открито съдебно заседание по делото пред първата
4
инстанция. Видно от справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62,
ал. 5 КТ /л. 36 по делото на ВРС/, работодателят „МТГ-Делфин“ АД е подал
уведомление към НАП за прекратяване на трудовия договор с ищцата И. С. на
дата 09.01.2024 г.
Обстоятелството за наличието на сключен между страните срочен трудов
договор от 05.01.2023 г. със срок на действие до 09.01.2024 г., фактът, че
ищцата е преминала уговорения изпитателен срок, както и че до 09.01.2024 г.
трудовото правоотношение не е било прекратено, са обявени за безспорни по
делото. В случая спорно е дали са били налице основания за прекратяване на
трудовото правоотношение на посоченото в заповедта от 09.01.2024 г.
основание, а именно поради изтичане на уговорения срок на осн. чл. 325, ал. 1,
т. 3 КТ или не са били налице такива, доколкото договорът е преминал в такъв
за неопределено време на осн. чл. 69, ал. 1 КТ.
При така изложеното, настоящият състав намира от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
От представения по делото трудов договор е видно, че същият е сключен
като срочен на осн. чл. 68, ал. 1, т. 1, вр. чл. 70 КТ с уговорен срок на
изпитване от 6 месеца в полза на работодателя. Не е спорно, че срокът на
договора е определен до 09.01.2024 г., както и че ищцата е преминала
изпитателния срок, като до 09.01.2024 г. трудовото правоотношение не е било
прекратено на друго основание. Съгласно чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ трудовият
договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие с
изтичане на уговорения срок. В настоящия случай съдът намира, че трудовото
правоотношение е прекратено с изтичане на срока, посочен в т. 4 от договора,
а именно 09.01.2024 г., доколкото по делото се установи, че след изтичането на
този срок ищцата реално не е полагала труд. От представените по делото
болнични листи се установява, че в периода от 03.11.2023 г. до 07.02.2024 г. /в
рамките на който период е изтекъл срокът на договора/ ищцата е ползвала
болничен, поради което и не е била реално на работа. Обстоятелството, че
същата не е полагала реално труд в предприятието се установява и от
изявленията й, че в този период е ползвала болничен, както и от представеното
по делото извлечение от системата на ответника, отразяващо датата, на която
ищцата е върнала пропуска си за достъп до работното място, а именно на
22.12.2023 г. /преди изтичане на срока на договора – л. 62/
Настоящият състав не споделя изложеното от ищцата, поддържано и
пред въззивния съд, че срочният трудов договор се е превърнал в безсрочен на
осн. чл. 69, ал. 1 КТ. Съгласно цитираната разпоредба трудовият договор,
сключен за определен срок, се превръща в договор за неопределено време, ако
работникът или служителят продължи да работи след изтичането на
уговорения срок 5 или повече работни дни без писмено възражение от страна
на работодателя и длъжността е свободна. Предпоставките, установени в
цитираната разпоредба трябва да са кумулативно налице. За да е осъществено
условието по чл. 69, ал. 1 КТ - работникът да е продължил да работи 5 и
повече работни дни след изтичането на срока на договора, е необходимо
работникът/служителят реално да е работил през тези дни /5 или повече/, а не
да е бил в отпуск, независимо от неговия характер, или да е отсъствал от
работа на някакво друго основание. В случая от данните по делото се
5
установява, че ищцата не е полагала реално труд, като самата тя дори не
твърди реално да е посещавала работното си място, а обосновава
превръщането на срочния договор в такъв за неопределено време с факта, че
времето през което е ползвала болничен се зачита за трудов стаж. В случая без
значение е обстоятелството, че ищцата е ползвала отпуск поради временна
неработоспособност, тъй като ползването на отпуск не спира теченето на
срока, за който е сключен трудовият договор, независимо че този срок се
зачита за трудов стаж, още повече като се съобрази, че в случая последният
болничен за периода от 09.01.2024 г. до 07.02.2024 г. е бил анулиран. Поради
изложеното настоящият състав приема, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено на 09.01.2024 г. с изтичането на уговорения срок на
договора.
На следващо място следва да бъде отбелязано, че в хипотезата на
прекратяване на срочен трудов договор по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ е без значение
кога е връчена заповедта на работника/служителя, доколкото трудовото
правоотношение се прекратява с изтичане на уговорения срок по силата на
закона. Законодателят обвързва прекратяването на трудовото правоотношение
с връчване на писменото изявление /заповедта/ само в хипотезата на
прекратяване на ТПО без предизвестие по чл. 327 и чл. 330 КТ, което следва
от разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ. Прекратяването на срочния трудов
договор е уредено в чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ и не попада в приложното поле на
чл. 335, ал.1, т. 3 КТ. В случая заповедта за прекратяване на
правоотношението има само констативен характер и моментът на нейното
връчване на работника/служителя е без правно значение.
Съдът не споделя и изложеното в жалбата, че уволнението следва да
бъде отменено на осн. чл. 344, ал. 3 КТ поради липса на предварително
съгласие на инспекция по труда. В случая закрилата на бременна служителка
по чл. 333, ал. 5 и ал. 6 КТ е приложима само когато се касае за прекратяване
на трудовото правоотношение по волята на работодателя, упражнил
потестативното си право чрез едностранно волеизявление. В случая договорът
е прекратен с изтичане на уговорения срок, при което прекратяването на ТПО
настъпва без волеизявление на работодателя, а издадената от него заповед има
само декларативен ефект. Касае се за особеност при самото възникване на
трудовото правоотношение, която е отчетена от законодателя и именно поради
спецификите на срочния договор прекратяването на това основание не е
включено в обхвата на закрилата по чл. 333, ал. 5 и 6 КТ. Предварителната
закрилата по чл. 333 КТ има социален характер и е уредена само в изрично
изброени от закона основания, при които работодателят разполага със
значителна свобода за преценка дали да уволни или не определен работник
или служител, поради което и с оглед уязвимостта на определена категория
лица, законодателя е въвел изискването за даване на разрешение от един трети
и независим орган. В хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, както се посочи по-
горе, прекратяването на ТПО настъпва по силата на закона с изтичането на
уговорения срок, като волята на работодателя е без правно значение. Именно
поради това и при прекратяване на договора на това основание законодателят
не е предвидил такава закрила, доколкото съдбата на ТПО не е предпоставена
от едноличната преценка на по-силната икономически страна в
правоотношението – работодателя.
6
На следващо място съдът не споделя изложеното от въззивника, че в
случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и че
трудовият договор може да се прекрати само при писмено предупреждение от
страна на работодателя. Съгласно чл. 10, ал. 1 КТ разпоредбите на кодекса се
прилагат за трудови правоотношения между работодател и
работник/служител с място на работа в Република България, доколкото не е
предвидено друго в закон или международен договор, който е в сила за
Република България. В случая Кодексът на труда е специален нормативен акт
по отношение на Закона за задълженията и договорите. Кодексът на труда
урежда изрично трудовите правоотношения между работник/служител и
работодател, вкл. тези по сключване и прекратяване на трудовото
правоотношение, поради което и разпоредбите на ЗЗД и в частност чл. 87, ал. 1
ЗЗД не намират приложения в настоящия случай.
Поради изложеното, настоящият състав намира, че трудовото
правоотношение между И. С. и „МТГ – ДЕЛФИН“ АД е законосъобразно
прекратено, като искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява
неоснователен. Първоинстанционното решение в тази му част като краен
резултат е правилно и следва да бъда потвърдено.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, съдът намира
следното:
Доколкото искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е обусловен от иска по т. 1 и
предвид изводите за неоснователност на иска за отмяна на уволнението, то
съдът намира, че и вторият кумулативно съединен иск за възстановяване на
ищцата на предишната работа също се явява неоснователен. По изложените
съображения решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на
въззиваемата страна. С молба от 01.08.2024 г. въззиваемото дружество е
поискало присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1000 лева, като е представен списък по чл. 80 ГПК, както и договор за правна
защита и съдействие, от който се установява, че сумата е заплатена на
процесуалния представител. В открито съдебно заседание представителят на
жалбоподателя – адв. Б. е направил възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
Настоящият състав намира, че доколкото въззиваемото дружество не е
представлявано в съдебно заседание, а единствено е постъпила молба от адв.
А. по хода на делото, както и че отговорът на въззивната жалба е подаден от
юрисконсулт, а не от адвокат А., то възражението за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение се явява основателно. Съгласно
чл. 9, ал. 1 от Наредбата за адвокатските възнаграждения за подаване на
отговор на въззивна жалба /в случая единствено молба по хода на делото/, без
процесуално представителство възнаграждението е в размер на ¾ от
дължимото по чл. 7 от Наредбата. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредбата
възнаграждението по трудови дела е в размер на минималната месечна
работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна
помощ – в случая същият е сключен на 01.08.2024 г. Към този момент
минималната работна заплата в страната съгласно Постановление № 193 от 12
октомври 2023 г. на Министерски съвет е в размер на 933 лева, поради което
7
съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се
определи в размер на 700 лева на осн. чл. 9, ал. 1 от Наредбата.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2233/14.06.2024 г., постановено по гр. д.
№ 3547/2024 г. по описа на ВРС, 42 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на
Република България в едномесечен срок, считано от 21.08.2024 г. на осн. чл.
315, ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8