Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Враца, 29.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд - Враца, V граждански
състав в публичното заседание на десети юли през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: Калин
Тодоров
при секретаря М. Богданова, като разгледа докладваното от
съдия Тодоров гр. дело № 1218 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по
предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415,
ал.1 от ГПК вр. с чл. 240, чл. 86 и чл.92 от ЗЗД за съществуване на вземане по
договор за потребителски кредит.
В исковата молба ищецът „Профи
Кредит България” ЕООД, гр.София твърди, че на 21.11.2013г. е сключил с
ответника Р. А.К. ***, в качеството му на клиент, Договор за потребителски
кредит (ДПК) № **********, при следните параметри: Общо задължение по договора
- 2016.00 лева, включващо: сума на кредита - 500.00 лв.; срок на кредита - 42
месеца; размер на месечната вноска по кредита - 42.00 лева; дата на погасяване
на вноска по време на изплащането на заема - 15-ти ден от месеца; годишен
процент на разходите (ГПР %) - 157.75; годишен лихвен процент - 98.52; лихвен
процент на ден - 0.27. Поддържа, че договорът за кредит е подписан при Общи
условия, неразделна част от договора, предадени са на клиента при подписването
им и същият е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема.
Съгласно буква ,,Г” от договора на клиента е предоставен безвъзмездно, на
хартиен носител, в лесна и разбираема форма, на български език - информация във
формата на стандартен европейски формуляр. Сочи, че е изготвен и погасителен
план, неразделна част от договора за потребителски кредит, с определени 42
месечни вноски, всяка по 42.00 лв. с падежна дата - всяко 15-то число на
месеца. Изтъква, че е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като
на 21.11.2013г. е превел парична сума в размер 500.00 лв. по посочената от
длъжника Р. А.К. банкова сметка. ***, че длъжника не е изпълнил задължението,
което е поел по договора, като е направил 31 пълни погасителни вноски и една
непълна, като последната е с дата 06.12.2016г. след прекратяване на договора и
изпадането му в забава и съгласно уговореното и прието от страните в чл. 12.3
от Общите условия към договора за потребителски кредит (поради просрочие на
една месечна вноска по кредита с повече от 30 календарни дни), договорът е
прекратен автоматично от негова страна на 10.11.2015г. и задължението по заема
е обявено за предсрочно изискуемо, за което на длъжника е изпратено
уведомително писмо. Поддържа, че съгласно Общите условия към договора при
прекратяване на същия клиента дължи неустойка в размер на 35% върху целия размер
на заема, която в случая възлиза на 160. 92 лева. Посочва, че към момента на
подаване на исковата молба размерът на погасеното от длъжника задължение по ДПК
№ ********** е в общ размер 1323.61 лева; че с плащанията си същият е погасил
част от номинала по заема в размер 1312.36 лева; че сумата от 11.25 лева е
отишла за погасяване на лихвите за забава по кредита, на основание т. 12.1 от
ОУ; че длъжникът му дължи сума в общ размер 864.56 лева, включваща номинал в
размер 703.64 лева и неустойка в размер 160.92 лева. Твърди, че поради
неизпълнението на договорното задължение, е подал до Районен съд - гр. Враца
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е
образувано ч.гр. дело № 259/2019г. и е издадена заповед за изпълнение, която е
връчена на Р. А.К. при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в резултат на което и
съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, за него е възникнал правен интерес от
завеждане на установителен иск за вземанията на дружеството срещу ответника. Моли
съда, след като установи изложеното, да постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на ответника съществуването на вземането му срещу
длъжника Р. А.К., в общ размер 864.56 лева, включващи номинал в размер 703.64
лева и неустойка в размер 160.92 лева, представляващо неизплатено задължение по
Договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението. Претендира и направените разноски в
заповедното и в исковото производство.
Ответникът Р. А.К. ***, в
писмения отговор на исковата молба, оспорва предявеният иск като недопустим,
неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли изцяло. Счита, че ищецът
ненадлежно е упражнил правото си на иск по чл. 422, ап. 1 от ГПК и
следователно, така предявената исковата претенция е недопустима, поради което,
моли съда да прекрати производството по делото. Твърди, че не е запознат с
преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр, а
Общите условия не са подписани от него. Поддържа, че договорът от 21.11.2013 г.
не отговаря на изискванията на чл. 11 от Закона за потребителския кредит ЗПК),
поради което е недействителен. Посочва, че не е ясен общия размер на
извършените от него плащания, броя на месечните погасителни вноски, каква част
от главницата е платена и каква част от договорената лихва, което прави всички
предявени искове недоказани по размер. Счита, че по делото липсват данни, от
които да се направи извод за механизма, по който е формирано всяко от
претендираните задължения (от какви фактически и правни основания произтичат),
а от там и претендирания размер на тези задължения. Твърди, че искът е
неоснователен и поради обстоятелството, че настъпването на предсрочна изискуемост
и прекратяването на договора за кредит са несъвместими. Прави възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на всички искови претенции. Счита
също, че Договора за потребителски кредит от 21.11.2013 г. е нищожен, т.к. с
него се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостига на материални
средства на единия субект в полза на другия, като така са наложени на ответната
страна неизгодни условия. Твърди, че в Договора за потребителски кредит от
21.11.2013 г. страните са уговорили неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143,
т. 5 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, които не отговарят на изискванията на чл. 10, ал.
1; чл. 11, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6, т. 7, т. 9, т. 11, т. 20
и ал. 2 и от ЗПК, като по този начин се претендират необосновано високи
обезщетения. Посочва също, че не е получил приложеното към исковата молба
уведомително писмо от ищеца, с което е уведомен, че считано от 10.11.2015 г.
договорът за кредит е едностранно прекратен и задължението по него е обявено за
предсрочно изискуемо.
Съдът, като прецени събраните по
делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, както и доказателствата по приложеното ч.гр.д. №
259/2019г. на ВРС, намери за установено
от фактическа страна, следното:
Не е спорно между страните и от
представените доказателства се установи, че между ищеца "Профи Кредит
България" ЕООД, в качеството му на кредитор, чрез негов служител, т.нар.
кредитен експерт, и ответника Р. А.К. ***, като клиент, е сключен договор за потребителски
кредит (ДПК) № ********** от
21.11.2013г., по силата на който на клиента е
предоставена заемна сума в размер 500 лева. В точка VІ на попълнената
договорна бланка са посочени параметрите на договора за потребителски кредит: сума
на кредита - 500.00 лв.; срок на кредита - 48 месеца; размер на месечната
вноска по кредита - 42.00 лева; общо задължение - 2016, 00 лв.; дата на
погасяване на вноска по време на изплащането на заема - 15-ти ден от месеца;
годишен процент на разходите (ГПР %) - 157.75; годишен лихвен процент - 98.52;
лихвен процент на ден - 0.27. В б. "Б" на точка VI на бланката е
отразено, че неразделна част от договора са общи условия /"ОУ към ДПК за
физически лица"/, които са предадени при подписването на ДПК и с които
клиента и солидарния длъжник са запознати и приемат. Изрично е вписано, че клиента
и солидарния длъжник внимателно са се запознали със съдържанието на тези ОУ
преди подписване на ДПК, нямат към тях забележки и се задължават да ги спазват
като неразделна част от този ДПК. Не се спори, че този договор е подписан от
ищеца.
По
делото са представени Общи условия на Профи Кредит България ЕООД към договор за
потребителски кредит, версия 12.11.2013г., оформени на 3 страници, съдържащи 16
разпоредби, които не са подписани от страните по договора. В т. 3. от ОУ е
посочен начинът на сключване на договора.
Според т.3.1. кредиторът,
чрез упълномощен от него кредитен експерт, представя на клиента образец на договора
за потребителски кредит, като с помощта на кредитния експерт клиентът е длъжен
надлежно да попълни и провери всички клаузи и данни на договора. След това
клиентът е длъжен собственоръчно да подпише ДПК и неговите приложения и да ги
предаде чрез кредитния експерт на кредитора. Въз основа на попълнен ДПК и при
положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните
си правила, кредиторът се задължава да отпусне на клиента парични средства с
параметрите според точка VІ на ДПК (т. 3.2.). Кредиторът подписва и подпечатва
ДПК и изпраща на клиента екземпляр от подписания и от кредитора и клиента ДПК, заедно
с известието за одобрение, както и погасителен план за вноските по кредита (т. 3.3.
изр. 1). Подписаният от клиента ДПК влиза в сила от момента на подписването му
от кредитора, която дата е датата на сключване на договора (т. 3.3. изр. 2). Съгласно
т. 3.4, изр.3 от ОУ изплащането на кредита се извършва преди изпращането на
клиента на известието за одобрение, като клиента е съгласен усвояването на
заема да се извърши по този ред. В т.7.1. от ОУ е регламентирано правото на
клиента да се откаже от договора.
Съгласно
т. 4.1. от Общите условия за ползвания заем клиента дължи на кредитора годишна
лихва, чиито процент е определен в точка VІ от ДПК. Общият размер на ДВЗ по
кредита е предварително определен в погасителния план на база на лихвения
процент по ДПК. Лихвата по кредита се изчислява върху усвоената и непогасената
главница за периода на ползване на кредита и започва да тече от датата на
усвояване на кредита (т.4.2).
Съгласно
т. 12.3. от Общите условия, в случай, че клиента просрочи една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитора да
изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други. В т. 12.4. от
ОУ към договора е записано, че при прекратяване на договора на основание по чл.
12.3. от ОУ, върху остатъчния размер на задължението на клиента по погасителен
план се начислява неустойка в размер на 50 %. След прекратяването на ДПК остава
в сила задължението на клиента да заплати всички дължими суми, в това число
задълженията по погасителен план, лихви за забава и такси.
По делото не са представени погасителния план и известието за одобрение на кредита.
Установи се също, от
представеното преводно нареждане от 21.11.2013г., и не се спори в
производството, че заемната сума от 500, 00 лева е предадена на
клиента-заемател. Представено е извлечение по сметка от 21.03.2019г. към
договор за потребителски кредит № **********, от
което се установява, че към посочената дата ответникът е заплатил на ищеца по
договора общо сумата 1323, 61 лева и остатъчното задължение е в размер 703, 64
лева. От извлечението се установява, че последното плащане на ответника е
извършено на 06.12.2016г. Представеното извлечение по сметка е частен
свидетелстващ документ, който не е оспорен от ответника. Същото представлява и
признание за неизгоден за ищеца факт, а именно погасените суми от клиента, като
в тази част има обвързваща за ищеца сила. Съдът кредитира изцяло същото при
определяне на размера на дължимата сума.
По делото е представено и уведомително
писмо, съставено на 12.11.2015г., отправено от "Профи Кредит България"
ЕООД до Р. А.К., което съдържа уведомление на кредитора,
че считано от 10.11.2015г. договор за кредит № ********** е едностранно прекратен и че задължението на клиента е обявено за
предсрочно изискуемо. Писмото съдържа информация за дължимите от клиента суми
по договора (непогасена част от задължението, лихва за забава и неустойка) и
покана за изплащане на задължението. По делото няма представени доказателства
за връчване на това писмо на адресата му.
Въз основа на подадено на 28.01.2019г.
от "Профи Кредит България" ЕООД заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК в РС-Враца е образувано ч.гр.д. № 259/2019г. по описа
на съда, по което на 30.01.2019г. съдът е издал заповед № 190 за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Р. А.К. за заплащане на сумата 378.07 лв., представляваща главница
по договор за потребителски кредит № ********** от 21.11.2013г.,
сумата 325.57 лева, представляваща договорено възнаграждение и сумата 160, 92 лева,
представляваща еднократно начислена неустойка за периода от 10.11.2015г. до
15.12.2017г., както и разноските в заповедното производство от 25, 00 лв. държавна
такса и 50, 00 лв. юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414 ГПК длъжникът
Р. А.К. е възразил срещу издадената
заповед и в предвидения в чл. 415, ал. 1 от ГПК едномесечен срок, заявителят е
предявил настоящия иск против длъжника - ответник по настоящото дело.
От страна
на ответника не се твърди и не се ангажират доказателства да е заплатил на
"Профи Кредит България" ЕООД претендираните суми, предмет на
заповедта за изпълнение.
За установяване размера на
погасените и дължимите по договора за потребителски кредит суми по делото е
назначена съдебно-счетоводна експертиза, изпълнена от вещото лице Г.Л.. От
заключението на експертизата, неоспорено от страните, което съда приема изцяло
като обективно, професионално и пълно, изготвено след извършена проверка в
счетоводната документация на ищеца, се установи, че с платежно нареждане от
21.11.2013г. "Профи
Кредит България" ЕООД от разплащателната сметка с IВАN: ВG50ВUIN9561 ********** при Алианц Банк
България чрез преводно нареждане за кредитен превод № 6576835 с референция:
270РМWР133250044 е извършил банков
превод с получател Р. А.К. по банкова сметка ***: ВG40PRСВ92301014689514 при Прокредит Банк
България АД в размер на 500,00 лв. с основание за плащане: "**********”.
Според заключението от ответника Р. А.К. са внесени общо 1323,61 лв., с която сума
са погасени 31 вноски за главница в размер на 121.93 лв. за периода от
15.01.2014г. до 15.07.2016г., 31 вноски за договорна лихва в размер на
1180.07лв. за периода от 15.01.2014г. до 15.07.2016г. и частично 32-ра вноска с
падеж 15.08.2016г. в размер на 10,36 лв., лихва за забава в размер на ОЛП + 10%
годишно в размер на 6,49 лв. за периода от 15.03.2014г. до 04.12.2015г. и лихва
за забава в размер на договорната лихва - 98.52% годишно в размер на 4,76 лв.
за периода от 15.03.2014г. до 04.12.2015г. Последно са постъпили средства на
06.12.2016г., в размер на 78.80 лв., с които е извършено погасяване на остатъка
по 30-та вноска с падеж 15.06.2016 г. в размер на 26,44 лв., 31 -ва вноска с
падеж 15.07.2016г. в размер на 42,00 лв. и частично на 32-ра вноска с падеж
15.08.2016г. - 10, 36 лв. за договорна лихва. От заключението се установява, че
размерът на непогасените задължения на ответника по договора за потребителски
кредит към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 28.01.2019г.
е общо 703,64 лв. по пера, както следва: главница за периода от 15.08.2016г. до
15.12.2017г. - 378, 07 лв. и договорна лихва за периода от 15.08.2016г. до
15.12.2017г. - 325, 57 лв. В случай, че се приеме, че има прекратяване на
договора на 10.11.2015г., на основание чл.12.4. вр. с чл.12.3. от ОУ, се дължи
неустойка в размер на 229, 89 лв. /50% върху непогасената главница - 459.78
лв./. В заключението подробно и нагледно (чрез множество таблици) е отразено
движението по кредита, както и размера на задължението по пера, като е посочено
какви суми и кога са били погасени и какви остават дължими.
При така изложената фактическа
обстановка, съдът приема следното от правната страна на спора:
Предявени
са по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК при условията на
обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД за съществуване на вземания
за главница, договорна лихва и неустойка по договор за потребителски кредит.
С иска по
чл. 422 от ГПК се цели установяване на съществуването на вземане, реализирано
по реда на заповедното производство в хипотезите на подадено възражение от
страна на длъжника или когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК или когато съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение (чл.415, ал.1 ГПК). В това производство по същество се установява
дали вземането съществува и дали е изискуемо. Искът е положително установителен
и съгласно разпределяне на доказателствената тежест при условията на пълно и
главно доказване ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му
и размера на последното. Целта на предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК е да се установи със сила на присъдено нещо, че ищецът има вземане срещу
ответника, като заповедта за изпълнение на паричното задължение и решението по
иска по чл. 422 ГПК съставляват двете кумулативни предпоставки за издаването на
изпълнителен лист.
В
контекста на повдигнатият правен спор в тежест на ищеца по настоящото дело е
доказване на факта на съществуване на валидно облигационно отношение между
страните по делото, произтичащо от договор за потребителски кредит, изпълнение
на поетите от него задължения по договора, основното от които е за предаване на
заемната сума, факта на осъществяване на всички предпоставки по договора, въз
основа на които е възникнало правото му да обяви кредита за предсрочно
изискуем, надлежното уведомяване на длъжника за последното и размера на претендираното
вземане по отделни пера. По претенцията за неустойка в тежест на ищеца е
установяване наличието на валидна договорна клауза, която обосновава
начисляването на претендираната неустойка, сбъдване на условията за това и
нейния размер.
С оглед оспорването от ответника
на предявеният иск в тежест на същия, съгласно чл.154, ал.1 от ГПК, е да докаже
недължимост на претендираната сума изцяло или отчасти, като установи изпълнение
на задълженията си по договора или да докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи,
правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства.
От
съвкупната преценка на писмените доказателства съдът намира за установено
наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника Р. А.К. и
кредитора "Профи Кредит България" ЕООД, а и това обстоятелство не е
спорно по делото, както и че последният е изправна страна в правоотношението,
предвид предоставяне на усвоената сума на ответника. Процесният договор за
кредит е двустранно подписан и съдържа уговорки за всички съществени елементи
на договора за заем, което налага извода, че е налице валидно възникнала
облигационна връзка между страните по договора за кредит.
По делото
няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по чл. 3а ЗКИ
се установява, че ищцовото дружество е регистрирано като финансова институция
по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга
страна, отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява
предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и ответникът има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
При тези
съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП.
В настоящия
случай не стои въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, тъй като падежът
на цялото задължение е настъпил на 15.12.2017г., т.е. преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 28.01.2019г. Както се изложи
задължението на длъжника за главница по договора за кредит възлиза на 500 лв.
Общо непогасеното задължение за главница /след приспадане на платената главница
в размер на 121, 93 лв./ според заключението на експертизата възлиза на 378, 07
лв. и в този размер би следвало да се уважи предявения установителен иск.
По
отношение останалите елементи на претендираното вземане извън главницата по
кредита /договорна лихва и неустойка/, настоящата инстанция намира предявения
иск за неоснователен по съображения за нищожност на неравноправни клаузи.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен. Посочено е също,
че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като възражение.
По
отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице
категорично установена съдебна практика (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д.
№ 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о.), която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение №
384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение №
751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се
посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика /решение по дело
Pannon GSM, EU:C:2009:350, т. 31 и 32, решение по дело Aziz, EU:C:2013:164, т. 46
и др./, както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на
което страната не се е позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по
дело № С-618/10 на B. Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon C./.
В
Закона за защита на потребителите и по-конкретно в чл. 143 от същия е дадено
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от
посочената разпоредба.
В случая съдът намира, че размерът на възнаградителната лихва, определен в
процесния договор за потребителски кредит, противоречи на добрите нрави и е в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето. Както вече беше
посочено, в случая ГЛП по договора е определен от кредитора на 98.52 %, а
дневният лихвен процент на 0.27%, като общо договорната лихва се равнява на
1516 лева. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на ЗПК по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че става дума за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на
ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за
облагодетелстване на друг. Поради това съдебната практика (напр. решение № 906
/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., на ВКС, II г. о., решение № 1270 /
09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., на ВКС, II г. о., решение № 378 /
18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., на ВКС, II г. о.) приема ориентировъчна
стойност, над която уговореното по кредитния договор възнаграждение е прекомерно
и поради това противоречащо на добрите нрави – в случай, че надвишава трикратно
размера на законната лихва. Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната лихва е бил 10.02 %, а трикратният й размер - 30.06
%. В случая определената възнаградителна лихва в размер на 98.52 % годишно
надхвърля с над три пъти трикратния й размер, което представлява нарушение на
добрите нрави.
С оглед
предходното, настоящата инстанция приема, че уговорен ГЛП в размер на 98, 52 %,
прави въпросната договорна клауза неравноправна, и на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП същата е нищожна. Претендираното вземане за 325, 57 лв. - договорено
възнаграждение /лихва/ е неоснователно поради нищожността на клаузата, свързана
неравноправния й характер при сключване на договора.
По отношение на претенцията за
неустойка в размер на 160, 92 лв. дължима съгласно т. 12. 4 от ОУ: при
прекратяване на договора на основание по чл. 12.3. от ОУ, върху остатъчния
размер на задължението на клиента по погасителен план се начислява неустойка в
размер на 50 %.; след прекратяването на ДПК остава в сила задължението на
клиента да заплати всички дължими суми, в това число задълженията по
погасителен план, лихви за забава и такси. Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/09 г. ОСТК, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както от принципа на справедливост в
гражданските и търговски отношения. Преценката следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като се отчита
естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечават с неустойка;
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи; видът на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и видът неизпълнение на задължението /съществена
или незначителна част/; съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди и др. Процесната неустойка е компенсаторна,
обезпечава неизпълнение на договора, дължима при прекратяването му поради
забава и е в размер 50% върху остатъчния размер на задължението. Същата
позволява кредиторът да получи едновременно неизплатената част от дълга, ведно
с неустойка, което излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция и
противоречи на принципа на справедливостта. Клаузата е неравноправна на
основание чл. 146, ал. 1 вр. с чл. 143, т. 5 от ЗЗП.
Освен това
по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата; когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва. Т. е., цитираната клауза за неустойка заобикаля
законовото изискване при забава потребителят да дължи обезщетение само в размер
на законната лихва, тъй като предвижда друго, различно и допълнително
обезщетение за кредитора, свързано изцяло с факта на забавата на
кредитополучателя, каквото законът не допуска. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Поради това, клаузата, на
която основава вземането си ищецът, е недействителна като заобикаляща Закона за
потребителския кредит. Нищожността на клаузата за неустойка изключва
възникването на претендираното с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД вземане и обуславя
неоснователност на исковата претенция.
Изложи се по горе, че искът касаещ непогасена главница би следвало да се
уважи за сумата 378, 07 лв. От тази сума, обаче следва да
се приспадне внесената от ответника общо сума в размер на 1201, 68 лева, която
следва да се отнесе към погасяване единствено на главницата по договора, поради
неравноправния и нищожен характер на клаузата за договорна лихва, при което
искът за главница следва да се отхвърли, като неоснователен.
С
оглед на изложеното съдът намира, че претенцията на ищеца за приемане за
установено по отношение на ответника съществуването на вземането му, възникнало
на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит № ********** от 21.11.2013г.
в общ размер 864.56 лв., включващо главница в размер 378.07 лева, договорено
възнаграждение в размер 325, 57 лв. и неустойка в размер 160.92 лв., предмет на
ч.гр.д. № 259/2019 г. на ВРС, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да
се присъдят направените разноски в размер на 300, 00 лева за адвокатско
възнаграждение.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от ,,Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. *******против Р.А.К.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК вр. с чл. 240,
чл.86 и чл. 92 от ЗЗД за приемане за установено съществуването на вземането на ,,Профи
Кредит България” ЕООД спрямо Р.А.К., произтичащо от договор за
потребителски кредит № **********
от 21.11.2013г. в
общ размер 864.56 лв., включващо главница в размер 378.07 лева,
договорено възнаграждение в размер 325, 57 лв. и неустойка в размер 160.92 лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 190 от 30.01.2019г. по ч.гр.дело № 259/2019
г. по описа на РС-Враца, като неоснователен.
Решението може да се обжалва чрез Районен съд - Враца пред Окръжен съд - Враца
в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: