№ 191
гр. Сливен, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500223 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 260560/25.02.2022 г. на Г. СТ. Д., ЕГН **********,
срещу Решение № 260013/10.02.2022 г. по гр. д. № 493/2021 г. по описа на РС Сливен, с което
съдът е отхвърлил предявения от въззивника иск с правно основание чл. 23 от СК срещу ЗДР. Г.
СТ. и С. Г. С., и е допуснал делба между З.Г. С., ЕГН **********, и ответниците Г. СТ. Д., ЕГН
**********, СВ. Г. СТ., ЕГН **********, в качеството им на съсобственици на недвижим имот:
апартамент **, вх. *, ет. *, построен върху държавна земя, състоящ се от две стаи, кухня и
сервизни помещения, с площ от 63.90 кв. м. ведно с таванското помещение, избено помещение № 1
и 1.02 % от общите части на сградата, при квоти на собственост на всеки от съделителите: ¼ ид. Ч.
за ЗДР. Г. СТ., 2/4 ид. Ч. за Г. СТ. Д. и ¼ ид. Ч. за СВ. Г. СТ..
По делото е постъпила частна жалба с вх. № 260503/21.02.2022 г. от Г. СТ. Д., ЕГН
**********, срещу Решение № 260013/10.02.2022 г. по гр. д. № 493/2021 г. по описа на РС Сливен,
в частта, с която съдът е предоставил на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК на З.Г. С. ползването на
делбения имот, считано от влизане на определението в сила до окончателното извършване на
делбата.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради
нарушение на материалния закон, съществени нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост.
Въззивникът неправилно тълкувал нормата на чл. 19, ал. 1 от СК (отм. 1985 г.), тъй като от
представените по делото писмени доказателства се установило, че бракът с Г.К.Д.а е прекратен на
19.07.1984 г., т.е. преди да е влязъл в сила СК от 1985 г. На бившата му съпруга било предоставено
1
ползването на семейното жилище, а не собствеността.
Твърди, че договорът за покупко-продажба на делбения имот е от 20.06.1979 г. по реда на чл.
117 от ЗТСУ за сумата от 10 477 лв., като 4 477 са техни средства. Договорът за кредит бил
сключил на 22.05.1979. в размер от 6000 лв. и за срок за изплащане от 25 г., като макар бившата му
съпруга да е вписана като длъжник на първата страница, то на втората не е вписана като такъв.
Твърди още, че са му удържани суми за периода от 05.1986 г. до 01.1989 г. в размер на 47 лв. и 60
лв. От представеното удостоверение на „Мини Марица-Изток“ се установило, че за периода от
05.1986 г. до 01.1989 г. са му удържани суми за погасяване на заем в размер на 1315 лв., което се
равнявало на 65 вноски.
Въззивникът счита, че размерът на удържаните суми от Г.Н. са с неустановен размер и то за
много по-късен период 1992-1993 г. За периода от 22.05.1979 г. до прекратяване на брака на
19.07.1984 г. същи са били удържани суми. При така установения погасителен план следвало всеки
месец да се плащат по 20 лв. на месец без лихва. Тези констатации обуславяли извода, че вноските
или не са плащани или са плащани само от него за периода от 05.1986 г. до 01.1989 г., като внасял
двойни и тройни вноски, и следователно заемът следвало да е заплатен. Поради това удържаните
суми от Г.К.Д.а за периода от 1992 г. до 1993 г. не е ясно за какво са, след като заемът бил
погасен.
В допълнение въззивникът твърди, че имало периоди през които е извършвал плащания и то
след като бракът е прекратен, като в тази връзка счита, че не било налице СИО и разпоредбите на
СК счита за неприложими. Следователно е имал по-голям принос към изплащане на дълга между
съсобственици, а не между съпрузи. Поради това счита, че не е налице преобразуване на лично
имущество на съпруга в закупеното жилище, а влагане на лични средства при изплащане на общ
дълга, които създали облигационни отношения помежду им. Съдът неправилно отхвърлил иска по
чл. 23 от СК, което довело и до неправилни изводи относно квотите от правото на собственост на
съделителите. Правилното разпределение следвало да бъде: 1/8 ид. ч. за З.С. и 1/8 ид. Ч. за С. С., а
за него 6/8 ид. Ч.
Иска от съда да отмени обжалваното решение и да постанови такова, с което да допусне
делбата при горе посочените квоти.
За установяване на действителните квоти от правото на собственост между съделителите,
въззивникът иска да бъде назначена ССЧЕ, която да отговори на подробно посочените в жалбата
въпроси.
В частната жалба въззивникът излага доводи за неправилност на обжалваното определение
за ползване на делбения имот от ищеца, изразяващи се в това, че той не притежава друго жилище,
направил е искане да му бъде предоставен делбения имот за ползване, но въпреки това съдът е
предоставил ползването на ищеца З. С.. По делото се установило, че последният притежава
няколко жилища и счита, че за З. С. и семейството му не е от особено значение обитаването на
делбения имот. Въззивникът счита, че той следва да ползва имота, тъй като не притежава друго
жилище, има издадено експертно решение на НЕЛК и е с напреднала възраст. В случая той е
принуден да живее в жилището на съпругата си. Иска от съда да отмени обжалваното определение
и да му бъде предоставено ползването на делбения имот на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ЗДР. Г. СТ., ЕГН
**********, чрез адв. Д.Д.. Въззиваемата страна счита, че въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение е правилно, тъй като решаващият съд е определил правилно квотите и
2
правилно е отхвърлил иска по чл. 23 от СК като неоснователна. Изводът за предоставяне на
ползването на делбения имот на него също счита за правилен, както и за заплащането на наем
съобразно заключението на вещото лице. Намира искането за назначаване на ССЧЕ за
неоснователно и липсвали данни за периода за който се искало определяне на размера на
платените суми. Иска от съда да потвърди обжалваното решение като правилно и да остави
въззивната жалба без уважение
В с. з. въззивникът, чрез адв. М., поддържа въззивната и частна жалба. Направил е
доказателствени искания и иска от съда да уважи жалбите му срещу обжалваното решение, като
му бъде предоставено ползването на жилището. Претендира разноски, за които представя списък.
В указания срок е представил и писмена защита, с която твърди, че от събраните във въззивната
инстанция доказателства, се установило, че З.Г. С. от 01.06.2018 г. живее в делбения апартамент.
От представеното писмо на „ВиК Сливен“ се установило, че няма консумирана вода за периода от
01.06.2021 г., т.е. че жилището не се обитава. Поради това счита, че нужда от жилище има именно
той, а неговият син, който съгласно обжалваното определение е получил ползването на имота.
Счита, че от представеното удостоверение от „Мини Марица-Изток“ ЕАД за периода от 05.1986 г.
до 01.1989 г. има по-голямо участие в съсобствеността и иска от съда му определи по-голям дял от
6/8 ид. ч. върху делбения имот. Иска от съда да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което да бъде допусната делба при квоти 6/8 ид. ч. за въззивника, и по 1/8 ид. ч. за З.С. и
С. С..
В с. з. въззиваемият оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска от съда да я остави
без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Представя списък на
разноски.
Подадената въззивна жалба е процесуално допустима с оглед на това, че е подадена от
процесуално легитимирано лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК, и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и допустимо в обжалваната част. По
отношение на решението, имащо характер на определение, за предоставяне на ползването на
делбения имот, съдът ще обсъди същото отделно по-надолу.
При извършване на въззивния контрол за правилност върху първоинстанционното решение,
в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция и след преценка на събраните
пред двете съдебни инстанции доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно.
Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с
оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като я допълва със събраните
пред въззивната инстанция доказателствени средства, както следва:
От писмо от „Икономбг.ком“ ООД, Сливен, ЕИК *********, се установява, че дружеството
управлява етажната собственост, в която попада ап. ** и ** на адрес гр. С. ж. к. „С.к.“ ***, от
01.06.2018 г., като до настоящия момент като живущ в апартамента е воден ЗДР. Г. СТ..
От справка на „ВиК – Сливен“ ООД за консумирана питейна вода в делбения имот от ЗДР. Г.
СТ., се установява, че за периода от 01.01.2021 г. до настоящия момент, за партида с титуляр ЗДР.
Г. СТ. за адрес гр. С., ж. к. „С.к.“ бл. **, вх. „*“, ап. ** и ап. **, няма фактутирани количества
3
питейна вода. За партида на адрес: гр. С, ж. к. „С.к.“, бл. **, вх. „*“, ет. *, ап. ** и ап. **, лицето
ЗДР. Г. СТ. не е титуляр на партидата.
Съдът дава пълна вяра на събраните писмени доказателствени средства, доколкото не са
налице данни, налагащи изключването им от фактическата обстановка, поради недостоверност на
източника на сведения.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е иск за делба на наследство съгласно чл. 69 от ЗН вр. 34 от ЗС. В хода на делото,
преди приключване на първото заседание, въззивникът е предявил иск за частична трансформация,
който намира своето правно основание в чл. 13 от отменение СК от 1968 г. вр. с ППВС № 5/1972 г.
Сключеният на 09.11.1969 г. брак между въззивникът и Г.К.Н. е прекратен на 19.07.1984 г. с
решение № 886/19.07.1984 г., т.е. съпружеската имуществена общност е прекратена с развод при
действието на СК от 1968 г. / отм./, поради вина на въззивника. Бракът не е заварен от СК от 1985
г., за да намери същия приложение съгласно § 4 от ПР на СК 1985 г. (отм.). С оглед на това
първоинстанционният съд не е приложил правилно материалния закон, но в конкретния случай
това не води до неправилност на извода му за отхвърляне на иска по чл. 23 от СК като
неоснователен. Разпоредбата на чл. 13 от СК от 1968 г./отм./ е възпроизведена от законодателя и в
чл. 19 от СК от 1985 г./отм./, като придобитите през време на брака права върху вещи от
съпрузите, принадлежат общо на двамата, независимо от чие име са придобити. Изключение от
това правило е регламентирано в чл. 13, ал. 2 от СК от 1968 г. /отм./. Съгласно чл. 13, ал. 2, изр.
последно от СК от 1968 г./ отм./ за поетите от единият или двамата съпрузи задължения за
удовлетворяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно.
По делото безспорно се установява, че тогавашното семейно жилище, предмет на настоящата
делба, е придобито по време на брака през 1979 г. по силата договор за покупко-продажба по реда
на чл. 117 от ЗТСУ /отм./ за сумата от 10 477 лв. За заплащане на част от продажната цена на имота
/6000лв./, съпрузите сключили договор за кредит с ДСК-Сливен. Сумите по кредита изплащали и
след като бракът е прекратен през 1984 г.
За разлика от СК от 1985 г. и от сега действащия СК от 2009 г., СК от 1968 г. не урежда
последиците от трансформацията на личното имущество на съпруга. С ППВС № 5/31.10.1972 г.
Върховният съд е извършил нормативно тълкуване на СК от 1968 г. в упражнение на своята
компетентност, предвидена в чл. 59 ЗУС (отм.). Запълвайки празнотата в тази група обществени
отношения, с т. 3 от ППВС № 5/31.10.1972 г. се възприе принципа на пълна трансформация като
изключение от съпружеската имуществена общност: лична (индивидуална) собственост на съпруга
е и новопридобитото имущество, когато средствата за това са вложени от лично имущество.
Зачитайки изходната тълкувателна позиция - изключване на императивния режим на общността и
за тези имущества, за придобиването на които другия съпруг няма никакво участие, - в
тълкувателното постановление Върховният съд предвидил и две хипотези на частична
трансформация на лично имущество: 1) когато съпругът при делба на личен имот получи имота с
доплащане и 2) когато срещу отчужден личен имот на единия съпруг му се определи като
обезщетение друг имот с доплащане. Тогава в общността влиза само идеалната част от имота,
която не се покрива от цената на личния имот на съпруга / Решение № 42 от 27.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 6994/2013 г., I г. о., ГК/.
В конкретния случай предявеният иск за частична трансформация не попада сред посочените
изключения и следователно оборването на презумпцията за равенство на дяловете не може да
4
стане и чрез института на частична трансформация, който не е могъл да се приложи при
имуществени отношения по отменения СК от 1968 г., тъй като случаят не е сходен с
изключенията, дадени в Постановление № 5/72 г. - р. III ППВС. С оглед на това, не се налага
обсъждане на доводите на въззивника за установеност на плащанията, обуславящи твърдяното
преобразуване. За пълнота обаче следва да бъде посочено, че отчитането на преобразуването на
личното имущество (средства) става към момента на придобиването - тогава, когато настъпва
вещно-прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. В случая се спори дали има
преобразуване на лично имущество на мъжа в закупуване на апартамента от съпрузите по време на
брака им, когато той е издължил значителна част от заема за това жилище след развода. За така
изплатените суми не възниква основание за отчитане на трансформация по чл. 13, ал. 2 от СК от
1968 г. / отм./, тъй като моментът на издължаването следва момента на придобиването правото на
собственост. Към момента на придобиването съпрузите са сключили заем, който е дълг за
задоволяване нужди на семейството. Този дълг обвързва и двамата съпрузи солидарно - чл. 13, ал.
2 СК от 1968 г. /отм./. Придобитият жилищен имот е бил с предназначение да задоволи нуждите на
семейството. Затова, ако и доколкото е поето дори и едностранно задължение във връзка с
придобиване на жилищния имот, обвързан солидарен длъжник е и другият съпруг. Без значение е
кой и кога погасява заема. Ако погашението е след развода или по време на фактическата раздяла
след която веднага настъпва прекратяване на брака, плащането от единия съпруг създава за него
основание за облигационни вземания срещу другия, но в никакъв случай погасяването на общия
солидарен дълг не може да обуслови частична трансформация / Решение № 209 от 28.IV.1988 г. по
гр. д. № 127/88 г., I г. о. на ВКС, Решение № 309 от 09.04.2009 г. по гр. д. № 719/2008 г., ІІІ ГО на
ВКС/.
Предвид гореизложеното, предявеният иск за признаване на установено на основание чл. 13
от СК от 1968 г. /отм./ по отношение на ответниците, че въззивникът е собственик на
8238.50/10477 ид. части от делбения имот, е неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен.
Респективно съдът не е допуснал и грешка при изчисление на квотите при които да бъде допусната
делбата.
Въззивникът е сезирал съда и с искане по чл. 344, ал. 2 от ГПК за предоставяне ползването на
делбения имот, докато трае процеса. Искането е основано на твърденията, че не притежава друг
жилищен имот, съсобствениците не успяват да постигнат съгласие и делбеният имот не се ползва
от сина му – ищец по делото, който притежавал други четири жилища. В условията на
евентуалност е поискал от съда да му бъде присъдено обезщетение за ползването, което е уважено
от първоинстанционния съд.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е предоставил на основание чл. 344,
ал. 2 от ГПК ползването на делбения имот на З.Г. С. и е осъдил същия да заплаща на въззивника
сумата от по 90,50 лв. месечно, представляваща обезщетение за еднолично ползване на делбения
имот, съответно на притежаваната от въззивника ид. част от делбения имот. Прието е, че искане за
ползване са направили и двете страни, но е уважил това на въззиваемия С., поради това, че вече
ползва делбения имот.
Привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК се налага когато имотите се ползват само от
част от съделителите, или когато установеното ползване не съответства на дяловете от
съсобствеността. Целта на привременните мерки / предоставяне на ползване на имота на единия
съделител и осъждането му да заплаща обезщетение за ползването/ е да осигурят ефективно и
5
справедливо използване на делбения имот от всички съделители докато трае производството по
съдебна делба.
Обжалваното определение е недопустимо. Съгласно чл. 344, ал. 2 от ГПК съдът по искане на
някой от страните постановява кой ще ползва имота до окончателното извършване на делбата. С
отговора на исковата молба искане за ползване на делбения имот е направено от въззивника, но не
и от ищеца-въззиваем. Такова искане не е материализирано, нито в исковата молба, нито в
последващи молби или протоколи от провелите се открити съдебни заседания. Произнасянето на
съда без да е надлежно сезиран с такова искане е в нарушение на принципна на диспозитивно
начало съгласно чл. 6 от ГПК и така обжалваното определение следва да бъде обезсилено като
недопустимо.
По делото безспорно се установява, че въззиваемият ползва лично делбения имот заедно със
своето семейство – жена и дъщеря, но не предоставят ползването на въззивника. В случая се
установява, че едновременното ползването на имота от двамата съделители е фактически
невъзможно. С оглед на това и поради факта, че същият разполага с друг жилищен имот в който да
живее, претенцията на въззивника за предоставяне на ползването до приключване на
производството е неоснователна. Справката на „ВиК – Сливен“ ООД за това, че няма фактурирани
сметки за вода не е достатъчна и не променят този краен решаващ извод, който е изграден въз
основа на събраните от първата инстанция гласни и писмени доказателствени средства. Ето защо
искането на въззивника за временно предоставяне на ползването на имота, е неоснователно и
следва да бъде оставено без уважение. Евентуалното му искане за присъждане на обезщетение
обаче е вече уважено от първоинстанционния съд и въззивникът не го обжалва в тази част. В тази
част обжалваното решение, имащо характер на определение, следва да бъде обезсилено, а искането
на въззивника оставено без уважение, респ. частната му жалба е неоснователна.
Предвид гореизложеното, налице е съвпадение между крайните правни изводи на двете
съдебни инстанции по предявения иск за трансформация и допуснатата делба на наследство при
посочените в обжалваното решение квоти, като това обуславя правилност на обжалваното
решение. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание
чл. 271, ал. 1 от ГПК, а предявената въззивна жалба оставена без уважение.
При този изход на спора въззивникът следва да понесе сторените от въззиваемата страна
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, които съгласно представения договор и списък за
разноски по чл. 80 от ГПК възлизат в размер на 700 лв., за адвокатско възнаграждение.
Настоящата състав на съда намира, че макар претенцията да е допустимо, същата не е доказана по
основание, тъй като с договорът за правна защита и съдействие №78912 е уговорено
възнаграждение в размер на 700 лв., но не и начина на плащане – в брой или по банков път. Такъв
извод не може да бъде направен и от представения списък по чл. 80 от ГПК, поради което
претенцията на въззиваемия за осъждане на въззивника да заплати тези разноски е неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение.
Ръководен от горното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260013/10.02.2022 г. по гр. д. № 493/2021 г. по описа на РС
6
Сливен, в частта имаща характер на определение, с която съдът е предоставил на основание чл.
344, ал. 2 от ГПК на З.Г. С. ползването на делбения имот, считано от влизане на определението в
сила до окончателното извършване на делбата.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на Г. СТ. Д., ЕГН **********, с правно основание чл. 344, ал. 2 от
ГПК, за предоставяне на ползване на делбения имот, представляващ апартамент № **, находящ се
в гр. С., ж. к. "С.к.", бл. № **, вх. *, ет. *, ап. **, считано от влизане на определението в сила до
окончателното извършване на делбата.
ПОТВЪРЖДАВА в останалата обжалвана част Решение № 260013/10.02.2022 г. по гр. д. №
493/2021 г. по описа на РС Сливен.
Решението подлежи на обжалване в частта, с която е потвърдено първоинстанционното
решение, в едномесечен срок от съобщаването, пред ВКС и при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7