Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 11.09.2019 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светослаова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3126 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 26.11.2018 год., постановено по гр.дело №8182/2018 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Б.Е.Д.К.“ ООД срещу В.Г.В. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 537 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 426 лв. – вземане по запис на заповед, издаден на 07.09.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.03.2017 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз онова на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №14191/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 128.52 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 78.52 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В.Г.В.. Жалбоподателят поддържа, че в действителност на 07.09.2016 год. бил издал в полза на ищцовото дружество процесния запис на заповед за обезпечаване на договор за заем, сключен на същата дата. До момента обаче записът на заповед не му бил предявен, като същият бил оспорен в частта му, в която било посочено, че му е предявен на 19.10.2016 год. Текстът в записа на заповед – „Настоящият запис на заповед ми бе предявен за плащане на 19.10.2016 год.“, бил написан печатно, което означавало, че същият бил написан още при издаването му. По настояване на представител на ищцовото дружество, ответникът в деня на издаване на процесния запис на заповед бил подписал същия и бил изписал имената си две места – в графата „издател“ и втори път – под горепосочения текст, без в действителност на 19.10.2016 год. записът на заповед да му е бил предявен. На 19.10.2016 год. ответникът не се бил срещал с представител на ищеца, записът на заповед не му бил предявяван и не го бил разписвал на тази дата. Изложеното се подкрепяло и от това, че в записа на заповед бил посочен падеж „на предявяване“ без посочена конкретна дата и нямало логика при издаването му да се изпише, напечата и принтира, че същият е предявен на 19.10.2016 год., освен ако не ставало дума за презастраховане от страна на ищцовото дружество, представител на което било накарало ответника да се подпише и напише имената си под този текст още в деня на издаването му. Ако страните искали сумата да се плати на конкретна дата, то падежът щял да е на конкретна дата, а не на предявяване. Съгласно чл. 538, изр. 2 ТЗ, издателят на записа на заповед трябвало да удостовери върху документа, че му е предявен, да постави дата /лично и ръкописно/ и да се подпише. Това законово разрешение било именно с цел гарантиране издателя да не стане жертва на злоупотреба от страна на поемателя. В частност датата на предявяване не била поставена от издателя ръкописно. Следователно издателят не дължал плащане, тъй като вземането не било изискуемо.  Освен това не бил спазен и предвидения в чл. 487 ТЗ срок. Менителницата на предявяване била платима с предявяването й и тя трябвало да се предяви за плащане в срок до една година от издаването й, което в случая не било сторено. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Б.Е.Д.К.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 537 вр. с чл. 535 ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Записът на заповед е разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица – издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. Прекият менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е прекият длъжник – издател на записа на заповед. Чрез прекия иск кредиторът може да претендира плащане на задължението по менителничния ефект, т.е. определената в съдържанието на записа на заповед парична сума и евентуално законна лихва за забава от датата на предявяване на записа на заповед за плащане.

Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.

Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. чл. 154 ГПК, кредиторът /поемателят/ трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът /издателят/ – възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни /срещу формата или съдържанието на записа на заповед/, така и лични, основани на отношенията му с кредитора /в т.ч. и връзката на записа на заповед с твърдяното каузално правоотношение/ – виж т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК.

В разглеждания случай в подаденото възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу заповедта за изпълнение и в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е противопоставил абсолютни и/или релативни възражения. Той е въвел единствено възраженията, че не е настъпила изискуемостта на вземането по процесния запис на заповед и че не е бил спазен срокът по чл. 487, ал. 1 ТЗ. При това положение и с оглед задължителните за съдилищата разяснения, дадени с горепосоченото Тълкувателно решение, се налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед, както и че вземането по него е изискуемо.

Настоящият съдебен състав съд приема, че процесният запис на заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за валидност на менителничното волеизявление. В него се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието му. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 1 694 лв.; падежът е уговорен на предявяване /чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ/ – до 5 години от издаването му. В записа на заповед като място на издаване е определен гр.София, като място на плащане – гр.София, ул.“Незабравка“ №25, ет.5, а като кредитор – ищецът по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписа на издателя – ответника. Следователно записът на заповед не възбужда съмнения относно истинността си и същият е породил валидно менителнично задължение.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че не е спазен срокът, установен в разпоредбата на чл. 487, ал. 1 ТЗ. Адресат на този срок не е издателят на ценната книга, а регресно отговорните лица, които не са страни по настоящия спор – в този смисъл Решение № 132 от 23.06.2016 год. на ВКС по т.дело № 2316/2015 год., І т. о., ТК. Отделно от това следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ допуска издателят да определи по-къс или по-дълъг от законовия едногодишен срок за предявяване на менителничния ефект за плащане. Именно такъв е и разглеждания случай – определен е срок за предявяване до 5 години от издаването на процесния запис на заповед /който всъщност понастоящем не е и изтекъл/.

Когато записът на заповед съдържа падеж, който е поставен в зависимост от предявяването на записа на заповед – чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, за да настъпи падежът, ценната книга трябва да се предяви на издателя, за да настъпи изискуемостта на задължението за плащане. Това е необходимо условие за определяне падежа на задължението и настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Задължението по записа на заповед с падеж на предявяване възниква със самото му подписване, но това не го прави изискуемо от този момент – издателят отлага изпълнението на задължението до момента, в който записът на заповед не му бъде предявен за плащане. С извършването на предявяването, до знанието на издателя се довежда и на кого трябва да плати – преди плащането записът на заповед може да е джиросан на друго лице. Даденото в т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2005 г., ОСТК, разрешение не касае тази хипотеза – то се позовава на законово отречената при запис на заповед, съответно на съдържанието му /за разлика от менителницата/ необходимост от приемане за плащане /акцепт/ на записа, за валидно възникване на задължението. Предявяването за плащане на запис на заповед с падеж „на предявяване“ има различна от разглежданата в посоченото ТР функция на предявяването /в хипотези на падеж, различни от падеж „на предявяване“/, като осигуряващо съдействието на кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, поставящо последния в забава, но не съставляващо условие за валидно възникване на задължението. Относно начините, по които следва да се извърши предявяването, ТЗ не предписва определена форма – то може да се извърши неформално и по всякакъв начин; най-често предявяване се извършва чрез отбелязване върху самата ценна книга, че е предявена на издателя; чрез покана, връчена от нотариус по правилата за връчване на съобщения по ГПК; чрез пощенска или куриерска служба, стига предявяването за плащане да е достигнало до знанието на издателя /лично, не чрез другиго/ – в този смисъл Решение № 112 от 23.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1556/2015 г., ІІ т. о., ТК.

Във връзка с оплакванията на жалбоподателя следва да бъде посочено, че нормата на чл. 538, ал. 2 ТЗ е неприложима в разглеждания случай, тъй като падежът на плащането е изрично уговорен при предявяване, а не на определен срок след предявяването – чл. 486, ал. 1, т. 2 ТЗ /в последната хипотеза предявяването трябва да бъде датирано, за да се знае от кога започва да тече срокът, защото по този начин се осъществява напълно един от реквизитите на менителничния ефект – падежът/.

На следващо място СГС приема, че фактът на предявяване на процесния запис на заповед е доказан по делото – чрез отбелязване в самия менителничен ефект. Издателят на менителничният ефект /ответникът/ се е подписал и е изписал ръкописно трите си имена под находящия се непосредствено след съдържанието на записа на заповед текст: „Настоящият запис на заповед ми бе предявен за плащане на 19.10.2016 год.“. Освен че по делото липсват каквито и да било данни, че предявяването не е станало на посочената в документа дата /а наличието в него на предварително изготвен за целите на предявяването текст, съдържащ дата, само по себе си не обуславя извод, че ответникът се е подписал под него в различен момент/, следва да бъде посочено, че ответникът не е оспорил неговата автентичност в тази му част, поради което и обсъжданото изявление се ползва в формална доказателствена сила, т.е. следва да се приеме, че същото изхожда от лицето, посочено за негов автор – чл. 180 ГПК. Подписвайки се под текста за предявяването, издателят /ответникът/ е признал факта на предявяване. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е приел, че записът на заповед е предявен на посочената в него дата – 19.10.2016 год. Следва да бъде споделен и изводът на СРС, че по принцип липсва законова забрана менителничният ефект да бъде предявен в деня на издаването му.

В този смисъл и при липсата на спор между страните, че процесният запис на заповед е бил издаден във връзка с вземането на ищеца по сключения между страните на 07.09.2016 год. договор за заем, то въззивният съд приема, че предявеният пряк менителничен иск, при който и основанието и размера на претенцията се доказват със самия менителничен ефект, се явява основателен и законосъобразно е бил уважен от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                    Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.11.2018 год., постановено по гр.дело №8182/2018 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                             2/