Р Е Ш Е Н И Е
№ ……..
гр. София, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, в закрито заседание, проведено на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ЗДРАВКА ИВАНОВА
Членове: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Нина Светославова разгледа докладваното от мл. съдия Теодора Иванова въззивно гражданско дело № 2728 по описа на съда за 2021 година.
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20264073
от 30.11.2020 г. по гр.д. № 20031/2015 г. на СРС, 68 състав са отхвърлени
предявените от „З.Д.Е.“
АД против Агенция „П.И.“, а при условията на евентуалност – и против
О..П. искове: 1/. иск с правно основание чл. 213, ал.
1, изр. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД – за присъждане на сумата 1544 лв.,
представляваща регресна претенция за платено
обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 04.06.2012 г. на път в посока от
с. Войводиново към гр. Пловдив, на 200 м. от ЖП прелеза по посока гр. Пловдив,
поради попадане на лек автомобил „Ауди А 8“, с рег. №*******, в необезопасена и
необозначена дупка на пътното платно; и 2/. иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД – за присъждане на сумата 153,45 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода от 15.04.2014 г. до 14.04.2015 г. С
решението ищцовото дружество е осъдено да заплати на Агенция „П.И.“ и на О..П.
по 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението е обжалвано от „З.Д.Е.“ АД
като неправилно. Твърди се, че районният съд е допуснал процесуално нарушение
като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, включително и
ангажираните такива за установяване принадлежността на правото на собственост върху
процесния участък от пътя, съответно общината, която е задължена да го поддържа.
Твърди се и необоснованост на фактическите изводи. Иска се отмяна на решението
и уважаване на исковете, предявени срещу Агенция „П.И.“, както и евентуалните
такива срещу О..П.. Иска се присъждане на направените пред първата и въззивната
инстанция съдебни разноски, включително и за държавна такса по въззивната
жалба. Претендира се и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Агенция „П.И.“ не е подала отговор
на въззивната жалба и не изразява становище по същата.
Подаден е писмен отговор от въззиваемата
О..П., с който се изразява становище за правилност на първоинстанционното
решение и неоснователност на въззивната жалба. Твърди, че не било доказано
процесното ПТП да е настъпило на общински път от пътната мрежа на О..П., поради
което и последната няма задължение да го поддържа. Излага, че не било доказано
плащане на застрахователното обезщетение. Сочи, че общината не била уведомена
по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането от
„Застрахователно дружество И..Б.“ ЕАД на ищцовото дружество „З.Д.Е.“ АД, поради
което извършената цесия не й е противопоставима, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение и иска същото да бъде намалено до минималния
размер, в случай на основателност на въззивната жалба. Иска се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., като моли това искане да се
приеме като списък по чл. 80 ГПК.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и
правна страна на спора.
Фактическият състав на чл. 213, ал.
1, изр. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД, пораждащ право на регресен иск на
застрахователя срещу възложителя на работа, включва следните елементи: 1) наличие на действително застрахователно правоотношение
между ищеца и увредения по имуществена застраховка; 2) настъпване на
застрахователното събитие; 3) изплащане от застрахователя на обезщетение за
настъпилото увреждане на застрахованата вещ; 4) наличие на предпоставките по
чл. 49 ЗЗД за ангажиране на обективната обезпечително-гаранционната отговорност
на ответника по иска спрямо увреденото лице - същият да е възложител на работа,
при или по повод извършването на която да са причинени вредите; наличие на виновно
противоправно поведение (действие или бездействие) на лицето-изпълнител, както
и на причинна връзка между вредата и поведението му.
Искът
по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.),
вр. чл. 49 ЗЗД, срещу Агенция „П.И.“ е неоснователен, тъй като по делото не е
доказано агенцията да е задължена да поддържа пътя, на който е станал
инцидентът, в състояние непораждащо опасност за участниците в движението, както
и да осъществява сигнализирането и обозначаването на неравности и опасности на
пътя. Пътят, на който е настъпило произшествието не е сред пътищата, обявени за
републикански с Решение № 945/01.12.2004 г. на МС за утвърждаване на списък с
републиканските пътища, поради което нормата на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП е
неприложима – АПИ осъществява управление, включващо дейностите по чл. 19, ал. 2
ЗП, сред които и поддържане, ремонт, регулиране и т.н. на пътищата, които са
републиканските, но не и на общинските такива. Поради
изложеното не би могло да се ангажира имуществената отговорност на агенцията по
чл. 49 ЗЗД, съответно и по предявения срещу нея регресен иск по чл. 213, ал. 1,
изр. 1 КЗ (отм.).
Неоснователно е оплакването на въззивника, че
районният съд не е обсъдил представено от ищцовото дружество доказателство
относно обстоятелството дали процесният път е републикански или общински.
Направеното искане по чл. 190 ГПК, за задължаване на ответника АПИ да представи
документи, удостоверяващи правото на собственост върху процесния път и субекта,
стопанисващ същия, е уважено. Такива не са представени, предвид позоваването на
АПИ на цитираното Решение № 945/01.12.2004 г. на МС, от което е видно, че
процесният път не фигурира в списъка на републиканските пътища.
Неоснователността на главния иск по
чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД срещу Агенция
„П.И.“ води до неоснователност и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
поради което последният също подлежи на отхвърляне.
С отхвърляне на главните искове
настъпва процесуалното условие за разглеждане на евентуалните такива против О..П..
Същите са неоснователни по съображения, сходни с изложените по-горе. Съгласно Решение
№ 236/13.04.2007 г. на МС за утвърждаване списък на общинските пътища, с
последни изменения и допълнения от 2012 г., и т. 373 от приложение към него,
процесният път № PDV1191 се
обслужва от О..П. (участъкът от гр. Пловдив до границата с община Марица) и от
Община Марица (от границата между О..П. и Община Марица до с. Войводиново). По
делото не е доказано дали участъкът от пътя, на който е настъпил произшествието,
се намира в границите на О..П. или в тези на Община Марица. При тези данни не
би могло да се приеме, че О..П. е била задължена да поддържа участъка от пътя,
на който е станал инцидентът, в състояние непораждащо опасност за участниците в
движението, както и да осъществява сигнализирането и обозначаването на
неравности и опасности на пътя, съгласно чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП. Поради
изложеното не би могло да се ангажира имуществената отговорност на О..П. по чл.
49 ЗЗД, съответно и по предявения срещу нея регресен иск по чл. 213, ал. 1,
изр. 1 КЗ (отм.).
Неоснователно е оплакването на
въззивника, че районният съд не е обсъдил представено от ищцовото дружество
доказателство за принадлежността на правото на собственост върху процесния
участък на пътя на О..П.. От данните по делото е видно, че доказателства за
установяване на това обстоятелство въобще не са били ангажирани от ищцовото
дружество – не са представени нито писмени доказателства, нито е поискано допускане
на експертиза за установяване на факта дали процесният участък от пътя се
намира в границите на О..П. или в границите на Община Марица.
Неоснователността на главния иск по
чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД срещу О..П. води до
неоснователност и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което
последният също следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадение между изводите на
настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще
следва да бъде потвърдено изцяло, включително в частта за разноските.
При този изход на делото въззивната
страна „З.Д.Е.“ АД следва да понесе отговорността
за разноските, направени от въззиваемата О..П. пред
настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Поради това претенцията
на общината за присъждане, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на юрисконсултско
възнаграждение в минималния предвиден в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането
на правната помощ размер от 100 лв. е основателно и следва да бъда уважено.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20264073 от 30.11.2020 г. по гр.д. №
20031/2015 г. на СРС, 68 състав.
ОСЪЖДА „З.Д.Е.“ АД, ЕИК: ********, на осн. чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, да
заплати на О..П. сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.