РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 25.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 7124 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 72253 от 14.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 29108 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав,
първоинстанционният съд е осъдил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
Прокуратурата на Република България да заплати на М.С.Г. сумата в размер на
2600,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди –
платено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ДП №
332/2017 г. по описа на СДВР, НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС и ВНОХД №
1635/2018 г. по описа на САС, и сумата в размер на 2000,00 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и двете причинени от повдигнато
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 3 от НК, за което ищецът бил оправдан с Присъда № 202/03.10.2018 г. по НОХД №
1655/2018 г. по описа на СГС, потвърдена с Решение № 87/27.02.2019 г. по ВНОХД
№ 1635/2018 г. по описа на САС, ведно със законната лихва, считано от
23.03.2019 г. до окончателното изплащане, като охвърлил иска за неимуществени
вреди в останалата част над уважения размер до пълния предявен размер от
5000,00 лева. С решението си СРС осъдил Прокуратурата да заплати на ищеца М.С.Г.
на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер
на 605,26 лева, представляваща съдебни разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство- Прокуратурата на Република България, с
която се обжалва решението на СРС в осъдителните части и се оспорва
доказаността на претенциите по основание и размер. Поддържа се, че не било
доказано претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от
незаконно действие на правозащитните органи (незаконно обвинение). Излагат се съображения,
че ищецът не бил доказал момента на възникване на твърдените тревожни и
емоционални състояния и страданията, като не бил представил медицинска
документация за влошено физическо и психическо здраве. По делото не били
представени доказателства органите на Прокуратурата да са извършвали в хода на
наказателното производство спрямо ищеца действия извън правно регламентираните.
Във въззивната жалба се възразява срещу претенцията за присъждане на законна
лихва върху обезщетението за имуществени вреди от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане, както и срещу претенцията за
присъждане на законна лихва върху претенцията за неимуществени вреди от
прекратяването на увреждането до окончателното изплащане на обезщетението, тъй
като от компетентността на съда било да посочи началния момент на нейната
дължимост, а размерът ѝ се изчислявал в процеса в зависимост от момента
на заплащане на главното вземане. Във въззивната жалба се възразява срещу ангажиране
на отговорността на Прокуратурата за цялата продължителност на съдебната фаза
на процеса, тъй като в този период делото се намирало в съда. Изтъква се, че
делото не се отличавало с правна и фактическа сложност, не са били извършвани
множество действия по разследването с участието на ищеца, не са били представени
доказателства какви са разходите по други досъдебни производство по аналогични
случаи за извършване на съпоставка и нямало представени доказателства за
заплащане на разноски от ищеца. Моли се за отмяна на решението на СРС в
обжалваната част. При условията на евентуалност се моли за намаляване на
присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, тъй като същите
били завишени по размер.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство - М.С.Г.. В открито съдебно заседание от
27.10.2020 г., въззиваемият – ищец, представляван от адв. С.И., е помолил за
оставяне без уважение на въззивната жалба като неоснователна. В писмено
становище, депозирано в същото съдебно заседание, се поддържа, че са налице
основанията за ангажиране на отговорност на държавата по реда на чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Акцентира се върху това, че липсата на възможност да се
упражни претенцията за извършени разноски в наказателния процес в хипотезите на
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ налага търсенето на обезщетяването им на основание
чл. 4 от ЗОДОВ като претърпени имуществени вреди. Сочи се, че видно от
представените по делото договори за правна защита и съдействие от 23.03.2018 г.
и 12.11.2018 г. въззиваемият е заплатил претендираните суми за адвокатско
възнаграждение. Акцентира се, че наказателното производство е преминало през
всички фази, за да бъде постановена оправдателна присъда, като през това време на подсъдимия била наложена мярката за
неотклонение „парична гаранция”, отменена едва с присъдата.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
В исковата молба ищецът е изложил
твърдения, че срещу него било повдигнато обвинение за извършване на
престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 3 от НК, вследствие на което било
образувано НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС, НО, 11-ти състав, по което била
постановена оправдателна присъда. По протест на СРП срещу постановената присъда
било образувано ВНХОД № 1635/2018 г. по описа на САС, НО, 6-ти състав, по което
дело с решение била потвърдена оправдателната присъда. Ищецът е посочил, че
вследствие на продължилия повече от година наказателен процес и осъщественото спрямо
него принудително задържане за срок от 24 часа на 27.11.2017 г. му било
причинено силно нервно раздразнение, което засегнало негативно живота и
здравето му и наложило поемането на лекарство за високо силно налягане (Sarteg). Наред с това ищецът
претърпял и имуществени вреди, представляващи разходвани от него средства за
адвокатска защита в наказателното производство. С исковата молба е заявена
претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер от 1600,00
лева, представляващи заплатени средства за адвокатско възнаграждение в
досъдебното производство и съдебната фаза пред първоинстанционния съд (СГС), и
в размер от 1000,00 лева, представляващи заплатени средства за адвокатско
възнаграждение за производството пред второинстанционния съд (САС), за
неимуществени вреди в размер на 5000,00 лева, изразяващи се в психически
страдания, унижения и отрицателни емоции вследствие на повдигнатото обвинение в
извършване на тежко престъпление, и законна лихва върху главницата от датата на
изискуемостта на обезщетението (23.03.2019 г.) до окончателното ѝ
изплащане.
В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК
отговор на исковата молба Прокуратурата на Република България е възразила срещу
предявените искове, като ги е оспорила по основание и размер. В отговора са
били изложени съображения, че за задържането под стража по реда на ЗМВР не
следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата, че не са били представени
доказателства органите на Прокуратурата да са извършвали в хода на
наказателното производство спрямо ищеца действия извън правно регламентираните и
че Прокуратурата не е разпространявала информация за воденото наказателно
производство срещу ищеца, поради което разгласяването на обвинението не било
пряк резултат от действията на ответника, че ищецът е представил списък на
разноските по делото. Ответникът е направил възражение срещу ангажиране на
отговорността на Прокуратурата за цялата продължителност на съдебното
производство.
От приложената по делото преписка по
НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС, НО, 11-ти състав, се установява, че за
процесния случай било образувано ДП № 332/2017 г. по описа на СДВР и със
заповед за задържане от 27.11.2017 г. ищецът бил задържан за 24 часа на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като бил освободен на същия ден в 14,45
часа. От представената декларация от 27.11.2017 г. във връзка със задържането
на ищеца е видно, че същият бил задържан в 12,15 часа на 27.11.2017 г.
Следователно ищецът бил задържан по реда на ЗМВР във времевия интервал от 12,15
ч. до 14,45 часа на 27.11.2017 г.
С постановление за привличане на
обвиняем, предявено на 23.03.2018 г. лично на ищеца и в присъствието на
защитника му – адв. С.И., ищецът бил привлечен към наказателна отговорност за
извършване на престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 3 от НК, като му била
наложена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 200,00 лева. В
рамките на образуваното досъдебно производство срещу и с участието на ищеца, в
качеството му на обвиняем, бил извършен само разпит на обвиняем като действие
по разследването. От приложената по делото справка за съдимост става ясно, че
ищецът имал чисто съдебно минало към момента на досъдебното производство.
На 03.04.2018 г. бил внесен в СГС
обвинителен акт срещу ищеца за престъплението, за което бил привлечен като
обвиняем, и било образувано НОХД № 1655 по описа за 2018 г. на СГС, НО, 11-ти
състав. По образуваното делото били проведени три съдебни заседания, на които
бил извършен разпит на подсъдим и на свидетели, приобщаване чрез прочитане на
основание чл. 282, ал. 3 от НПК на изготвеното в досъдебното производство
заключение по извършената съдебно-археологическа експертиза и на основание чл.
283 от НПК – на писмените доказателства по делото. С присъда от 03.10.2018 г.
ищецът бил признат за невинен по повдигнатото му обвинение и взетата мярка за
неотклонение била отменена. В съдебната фаза пред СГС ищецът бил представляван
от адв. С.И. в качеството му на защитник.
На 03.10.2018 г. бил подаден протест от
прокурор на Софийска градска прокуратура срещу постановената оправдателна
присъда, към която било депозирано допълнение от 21.11.2018 г., срещу което не
било подадено възражение от ищеца. По подадения протест било образувано ВНОХД №
1635 по описа за 2018 г. на САС, НО, 6-ти състав, в рамките на което било проведено
едно съдебно заседание и не били извършвани съдебно-следствени действия. Пред
САС ищецът бил представляван отново от адв. С.И.. С решение № 87 от 27.02.2019
г. била потвърдена постановената от първоинстанционния съд оправдателна
присъда, която е влязла в сила, считано от 23.03.2019 г.
По делото са представени два договора за
правна защита и съдействие, сключени между ищеца и адв. С.И. – от 23.03.2018 г.
за защита в ДП № 332/2017 г. по описа на СДВР и в съдебното производство пред
СГС с уговорено възнаграждение в размер на 1600,00 лева, и от 12.11.2018 г. за
подаване на възражение срещу протеста на СГП против постановената оправдателна
присъда и защита в производството пред САС с уговорено възнаграждение в размер
на 1000,00 лева. И в двата договора била включена уговорката, че предвиденото
възнаграждение по договора се заплаща еднократно и в брой в деня на подписване
на договора, като последният следва да служи като квитанция. В преписката по
образуваното досъдебно производство се намира и пълномощно в полза на адв. С.И.
от 20.03.2018 г.
От събраните по делото гласни
доказателства от разпита на свидетелката П.Ж.С.се установява, че по време на
наказателното преследване ищецът изживял стрес, бил нервен и неспокоен, като
състоянието му се отразило негативно както върху работата му, свързана с
боравене с машина за рязане на метал и изискваща концентрация, така и върху социалния
му живот, като ищецът ограничил социалните си контакти и се отчуждил от приятелите
си. Съдът кредитира показанията на свидетелката като подробни и последователни
в изложението им. Въззивният съд не счита, че показанията на свидетелката се характеризират
с някаква тенденциозност, предвид близките ѝ лични отношения с ищеца, отчитайки
това, че двамата живеят на семейни начала и именно като лице в най-близкото обкръжение
на ищеца би имала възможност да наблюдава непосредствено ефекта от образуваното
наказателно преследване върху ищеца.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. За да
постанови решението си съдът е приел, че спрямо ищеца било повдигнато незаконно
обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер, като с влязла в сила присъда
ищецът бил оправдан. Вследствие на незаконното обвинение ищецът претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания. При определяне на
заместващото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от процесното
незаконно обвинение съдът е взел предвид: обстоятелствата, че ищецът изпитвал
притеснение от евентуално постановяване на осъдителна присъда и че за пръв път
е бил подложен на наказателна репресия, продължителността на наказателното
производство.
За
да възникне правото на увредения за обезвреждане на неимуществените вреди,
причинени му вследствие на повдигане на незаконно обвинение, следва в
обективната действителност да са се осъществили следните материални
предпоставки: на ищеца да е било повдигнато обвинение от Прокуратурата за
извършено от него престъпление; съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила
присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; подсъдимият
да е претърпял неимуществени вреди и причинените неимуществени вреди да са
необходима, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да
е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което
е било повдигнато незаконното обвинение и причинения вредоносен резултат.
Отговорността на Прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна,
като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице
при Прокуратурата – арг. от чл. 4, предл. последно от ЗОДОВ.
Въззивният съд счита, че са налице
основанията за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3,
пр. 1 от ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди от незаконно повдигнатото
обвинение. От събраните доказателства се установи, че ищецът е претърпял вреди,
изразяващи се в преживян стрес, душевен дискомфорт и притеснение, изолиране от
обществото и приятелската му среда. Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, счита, че твърдението на ищеца за влошено здравословно
състояние не се доказва. Видно от материалите по делото, ищецът е бил задържан
по ЗМВР за няколко часа, като въпреки относителната недълга продължителност на
задържането, същото води до ограничаване на свободата на придвижване на ищеца.
Съдът намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за
неимуществени вреди е справедливо предвид установените по делото обстоятелства,
социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната при спазване на
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, поради което решението на СРС следва да бъде
потвърдено в тази част. По въпроса за съдържанието на понятието „справедливост”,
изведено в принцип по чл. 52 от ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС
- ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.
дело № 3/ 2004 г. на ВКС, ОСГК, и е установена константна съдебна практика на
ВКС, вкл. по реда на чл. 290 от ГПК. Според посочените справедливостта, като
критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не
е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики. Неимуществените вреди нямат парична
оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение
на съда. Въззивният съд счита, че присъденият
от СРС размер на обезщетението съответства на тежестта на престъплението, за
което е повдигнато обвинение (по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК същото представлява
тежко престъпление с предвидено кумулативно налагане на наказанията лишаване от
свобода и глоба), отчитайки злепоставящия му характер, периода на задържането,
наличието на мярка за неотклонение, която не е най-леката предвидена в НПК и
която е действала чак до отмяната ѝ с оправдателната присъда, разумния
срок на продължилото наказателно преследване (около 1 година, при развило се
досъдебно производство и съдебно производство на две инстанции).
Неоснователни са възраженията за
недоказаност на претърпените неимуществени вреди и за това, че по делото не
били представени доказателства органите на Прокуратурата да са извършвали
спрямо ищеца действия извън правно регламентираните. При водено наказателно
производство за лицето без съмнение настъпват неимуществени вреди и е налице
негативно повлияване на психиката му, дори и без наличие на формални
доказателства, доколкото липсват такива, установяващи обратното (Решение №
457/2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 480/2012 г. по
гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV ГО). Неоснователно е оплакването на
въззивника-ответник, че Прокуратурата не следва да отговаря за вреди от
задържането на ищеца, както и за времето, през което делото е било в съдебна
фаза. Съгласно залегналите принципи в НПК ръководно-решаващият орган в
досъдебното производство е именно прокурорът. Решението дали да бъде внесен
обвинителен акт в съда или не, подлежи само на неговата преценка. Веднъж
сезиран, съдът следва да разкрие обективната истина по случая. От друга страна,
видно от материалите по делото Прокуратурата не само е внесла обвинителен акт в
съда, но е продължила да поддържа обвинението до края на производството пред
първата инстанция, а след постановяване на оправдателната присъда е подала и
протест срещу нея, който е бил поддържан и от прокурора от Софийска апелативна
прокуратура. Останалите доводи във въззивната жалба на ищеца са ирелевантни по
отношение определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради
което въззивният съд не счита за необходимо да ги обсъжда.
Що се отнася до претендираните
имуществени вреди, въззивният съд частично се съгласява с изводите на СРС. В
наказателното производство не е предвидена възможност за лицето, което е
признато за невиновно с постановена оправдателна присъда, да претендира
направените от него в хода на наказателното преследване разноски. Липсата на
тази процесуална възможност обуславя извода, че направените разходи в хода на
наказателното преследване представляват имуществена вреда, за която държавата
му дължи обезщетение съгласно ЗОДОВ (в този смисъл: Решение № 843 от 23.12.2009
г. по гр. д. № 5235/2008 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 126/10.05.2010 г. по гр.
д. № 55/2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009
г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 355 от 03.08.2010 г. по гр. д. № 1651/ 2009 г. на
ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на
ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Видно от представеното в
досъдебното производство пълномощно, ищецът е упълномощил адв. С.И. за свой
представител (защитник) по образуваното срещу него наказателно преследване,
като същият е участвал в досъдебното и съдебното производство и пред двете
инстанции. От представените два договора за правна защита и съдействие се
установи, че са били действително уговорени и заплатени възнаграждения: в
размер на 1600,00 лева за защита в ДП № 332/2017 г. по описа на СДВР и в
съдебното производство пред СГС, и в размер на 1000,00 лева за подаване на
възражение срещу протеста на СГП против постановената оправдателна присъда и
защита в съдебното производство пред САС, като и двата договора служат като
квитанция за платените суми. В този смисъл се доказва заплащането на
възнаграждения за адвокат като сторен разход, а оттам – и като имуществена
вреда, настъпила в патримониума на ищеца.
Адвокатското възнаграждение за защита по
наказателното дело се включва в дължимите разноски, поради което се дължи
обезщетение за заплатен адвокатски хонорар при предявен иск по чл. 2 от ЗОДОВ,
но само до разумния и обичайния размер. Това е така, тъй като в съответствие с
добрите нрави пострадалият от незаконното обвинение също трябва да положи
усилия, за да не увеличава размера на вредите. В противен случай съобразно чл.
83, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би
могъл да избегне, като положи грижата на добър стопанин (Решение № 255 от
2.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 332 от
04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/ 2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 81 от
27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на ВКС, ІV „А“ ГО). Въззивният съд счита,
че след като ищецът е могъл да получи правна защита по наказателното дело на
разумна и нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил
прекомерни и неоправдани разходи, в съответствие с чл. 83, ал. 2 от ЗЗД следва да
бъде намалено обезщетението за заплатения от ищеца адвокатски хонорар в наказателното
производство. Критерии за обичайния размер на адвокатското възнаграждение се
съдържат в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на
наказателното дело и действащата редакция на относимите разпоредби към датата
на сключване на договора за правна защита и съдействие.
В настоящия случай приложима е
разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 3 от наредбата, според която минималният
размер на адвокатския хонорар възлиза на 800,00 лева за процесуално
представителство в досъдебна и съдебна фаза във връзка с обвинението по чл.
278, ал. 6, пр. 3 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години и с глоба от три хиляди до
петнадесет хиляди лева. Следователно минималният размер на адвокатския
хонорар за воденото досъдебно и съдебно производство пред СГС възлиза на общо на
1600,00 лева, а за производството пред САС – 800,00 лева. Видно от уговорките в
договора за правна защита и съдействие от 23.03.2018 г. уговореното в него възнаграждение
е в съответствие с минималния размер по наредбата. В договора от 12.11.2018 г.
е предвидено възнаграждение в размер от 1000,00 лева за подаване на възражение
срещу протеста на СГП против постановената оправдателна присъда и защита в
производството пред САС. Видно от данните по делото възражение срещу протеста
не е бил подаден, а пред САС е било проведено само едно открито съдебно
заседание, на което ищецът е бил представляван от адв. С.И., но не са били
събирани нови доказателства. При съобразяване на тези обстоятелства, извършените
процесуални действия, фактическата и
правна сложност на наказателното дело, въззивният съд намира, че обезщетението
за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени претендираните разноски за
адвокатско възнаграждение за правна помощ и съдействие пред САС, следва да бъде
намалено до минимума от 800,00 лв. с оглед минимума по наредбата, а оттам
общото обезщетение за имуществени вреди следва да бъде намалено до размера от
2400,00 лева.
Що се отнася до оплакването във
въззивната жалба срещу претенцията за присъждането на законна лихва върху
обезщетението за имуществени вреди и неимуществени вреди, въззивният съд счита,
че същата е правилно присъдена съгласно постановеното в т. 4 от ТР № 3 от
22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Решението на САС, с което е била
потвърдена оправдателната присъда, е връчено на Прокуратурата на 07.03.2019 г.
и липсват данни за обжалването му в законоустановения 15-дневен срок, при което
същото е влязло в сила на 23.03.2019 г. Освен това, във въззината жалба е
формулиран период на претенцията за лихвата, различен от претендирания в
исковата молба.
Предвид това, решението на СРС следва да
бъде отменено в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена
да заплати на М.С.Г. обезщетение за претърпени имуществени вреди – платено
адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ДП № 332/2017 г. по
описа на СДВР, НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС и ВНОХД № 1635/2018 г. по
описа на САС за размера над 2400,00 лева до присъдения размер от 2600,00 лева,
като в тази част искът следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадение на останалите
изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено в
останалата му част.
При този изход на спора, решението на
СРС следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на ищеца са присъдени
разноски за сумата над 590,53 лева до 605,26 лева. За въззивника и въззиваемата
страна се поражда правото на претенция за сторени във въззивното производство
разноски, но само въззиваемата страна е направила искане в тази насока.
Страната е била представлявана от адвокат и претендира заплащането на разноски
за адвокатски хонорар в размер на 1000,00 лева, като представя договор за
правна защита и съдействие от 31.08.2020 г. и списък с разноски. Въззивникът
прави възражение за прекомерност. Съдът счита възражението за основателно с
оглед фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на
страната и по-специално – обстоятелството, че същата не е депозирала отговор на
въззивната жалба, а процесуалният ѝ представител се е явил в единственото
проведеното по делото открито съдебно
заседание, на което е депозирал становище по същество в писмен вид, а пред
въззивната инстанция не са били събирани нови доказателства. Предвид това на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение
с оглед обжалваемия интерес, отхвърлената част от въззивната жалба и минимума,
предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съгласно действащата към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие редакция, в размер на 528,00 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 72253 от 14.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 29108 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав, в частта, с която
Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, е
осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на М.С.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата над 2400,00 лева до пълния уважен размер от 2600,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – платено адвокатско
възнаграждение за правна защита по ДП № 332/2017 г. по описа на СДВР, НОХД №
1655/2018 г. по описа на СГС и ВНОХД № 1635/2018 г. по описа на САС, настъпили
от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 278, ал.
6, пр. 3 от НК, за което е оправдан с Присъда № 202/03.10.2018 г. по НОХД №
1655/2018 г. по описа на СГС, потвърдена с Решение № 87/27.02.2019 г. по ВНОХД
№ 1635/2018 г. по описа на САС, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 23.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, и в частта, с
която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М.С.Г. сумата
над 590,53 лева до 605,26 лева –съдебни разноски,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск на основание чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу
Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, за
заплащането на разликата над 2400,00 лева до пълния предявен и уважен размер от
2600,00 лева, която сума представлява обезщетение за претърпени имуществени
вреди – платено адвокатско възнаграждение за правна защита по ДП № 332/2017 г.
по описа на СДВР, НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС и ВНОХД № 1635/2018 г. по
описа на САС, настъпили от повдигнато незаконно обвинение в извършване на
престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 3 от НК, за което е оправдан с Присъда №
202/03.10.2018 г. по НОХД № 1655/2018 г. по описа на СГС, потвърдена с Решение
№ 87/27.02.2019 г. по ВНОХД № 1635/2018 г. по описа на САС, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 23.03.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72253 от
14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 29108 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България,
с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2 да заплати на М.С.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 528,00
(петстотин двадесет и осем) лева, представляваща сторени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението на СРС в отхвърлителната част
не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.