Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 13.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №232 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 06.10.2020 год., постановено по гр.дело №80712/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 76 с-в, Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена
да заплати на „Е.Е.С.“ ООД по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7
от Конституцията на Република България /КРБ/ и с правно основание чл. 86 ЗЗД
сумата от 8 696.81 лв.,
представляваща обезщетение, съизмеримо с удържаната такса по § 6, т. 2-3 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год., с
които се създават чл. 35а, ал. 1-3, чл. 35б, ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3 и чл.
73, ал. 1-4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, които са обявени
за противоконституционни, за периода от 01.01.2014 год. до 09.08.2014 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 21.12.2018 год. до 13.03.2020 год., а след това от 16.04.2020 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 3 778.44
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 11.09.2014 год. до 21.12.2018 год., както и на основание чл. 78, ал.
1, 3 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 814.10 лв.
/съразмерно на уважената част от исковете и след направена компенсация/, като
акцесорната претенция е отхвърлена в останалата й част до пълния предявен
размер.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Държавата, представлявана
от министъра на финансите. Жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е
недопустимо, тъй като ищецът претендирал възстановяване
на държавни такси, за които твърдял, че са събрани незаконосъобразно, както и
обезщетение за имуществени вреди пред общия граждански съд. В Закона за
държавните такси било предвидено, че недължимо платените такси се връщат по
искане на заинтересованата страна. Това означавало, че след като ищецът
твърдял, че държавните такси са платени недължимо, то следвало да поиска
възстановяването им по законоустановения административен ред. Освен това разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на
Република България, а и като цяло националната правна уредба, не предвиждала
възможност държавата да носи имуществена отговорност във връзка със
законодателната дейност на Народното събрание. Тази дейност не попадала
в обхвата на „незаконните актове или действия“ по смисъла на посочената норма,
за които държавата може да отговаря имуществено. Това се потвърждавало и от
разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, в която законите
недвусмислено били разграничени от останалите актове на Народното събрание /Конституционният
съд се произнасял по искане за установяване на противоконституционност на
законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на
президента/. Правилото на чл. 7 от Конституцията било доразвито и уредено в
специалния ЗОДОВ, който отново изключвал възможността да бъде ангажирана
отговорността на държавата за законодателната дейност на Народното събрание.
ЗОДОВ изчерпателно предвиждал хипотезите, при които държавата носи отговорност
за незаконни актове и действия на нейните органи и длъжностни лица. Тези
хипотези касаели най-общо дейността на администрацията и органите на съдебната
власт. Законът целенасочено не бил предвидил ред, по който може да бъде
ангажирана отговорността на държавата за законодателната дейност на Народното
събрание. Такава правна възможност не се предвиждала и в друг нормативен акт,
което представлявало търсено и целенасочено разрешение на законодателя, а не
пропуск, който да подлежи на отстраняване по общия гражданскоправен ред.
Следователно държавата не носела имуществена отговорност за приемането на
противоконституционните закони. Законодателната дейност, респективно законите,
не представлявали и не можело да се приравнят на „незаконни актове или
действия“, което важало и за противоконституционните закони. Актовете и
действията на Народното събрание във връзка с осъществяваната законодателна
дейност изначално не подлежали на контрол за законосъобразност, т.е. те не
можело да бъдат „незаконни“ по смисъла на цитираната конституционна норма. В
АПК били уредени ред и процедура за обжалването на подзаконови нормативни
актове. Предвид по-високото място на законите в йерархията на нормативните
актове, Конституцията била предоставила единствено на Конституционния съд
правомощието да упражнява контрол по отношение на тяхната
конституционосъобразност. Отделно от това, дори и да се приемело, че искът за обезщетение за вреди, настъпили
вследствие на законодателната дейност на Народното събрание, е допустим, то
липсвала както процесуалноправна, така и материалноправна легитимация на държавата.
Държавата и Народното събрание били различни правни субекти. На
основание чл. 11, ал. 3 от Закона за публичните финанси първостепенен
разпоредител по бюджета на Народното събрание бил неговият председател.
Доколкото ищецът поддържал да е претърпял вреди от акт на Народното събрание, то
именно последното било пасивно процесуално легитимирано по предявения иск като
субект с призната от закона процесуална дееспособност, действащо като
процесуален субституент по реда на ЗОДОВ или на възложител на работа по реда на
ЗЗД, като последният като общ закон бил със субсидиарно приложение. Дори да се
приемело, че е налице възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД от страна на
Държавата към Народното събрание за осъществяване на законодателната дейност на
страната /каквото възлагане обаче в частност не било налице/, то приложение намирало
разрешението, дадено в т. 3 от ППВС №
17/1963 год. – че отговорността на юридически лица за действия на
физически лица, на които те са възложили работа, се простира само до онези
физически лица, чиято дейност се намира под пряк контрол на юридическото лице,
чиято отговорност се търси. Ако работата била възложена от едно юридическо лице
на друго юридическо лице, което под свой контрол я е възложило на свои
служители или лица, работещи за него, то тогава първото юридическо лице не носело
отговорност. Такъв бил и настоящия случай, тъй като твърдените вреди били
следствие от незаконосъобразно поведение на народните представители, като част
от Народното събрание на Република България. Следователно в случая било налице
извършване на дейност по повод мандата на народните представители, които
съгласно чл. 63 от Конституцията били част от състава на Народното събрание. На
следващо място сочи, че Държавата не
можела да се разглежда като възложител на работа на Народното събрание или на
народните представители, нито Народното събрание и народните представители можело
да се приемат за лица по смисъла на чл. 45 ЗЗД, на което държавата е възложила
работа. Изборът, функциите и правомощията на Народното събрание били
детайлно регламентирани и произтичали от разпоредбите на Конституцията на
Република България. Народното събрание било конституционно установена форма на
народно представителство. Възникването на това отношение на представителство,
както и неговото съдържание се определяли от политическата воля на
избирателите. Тази воля се изразявала чрез акта на избора. Нямало друг акт,
освен изборът, който делегирал власт на парламента. Т.е., не можело да се
твърди, че Народното събрание извършва законодателна дейност по възлагане на Държавата,
нито че Държавата се явява опосреден възложител на народните представители. Неправилно СРС бил приел, че
приемането на противоконституционни разпоредби от законодателния орган
представлява противоправно деяние. В
българското законодателство не съществувала законова уредба, съгласно която
действията на Народното събрание по приемане на закон, който впоследствие Конституционният
съд е обявил за противоконституционен, да са противоправни, както и че
прилагането на такъв закон до отмяната му с акт на Конституционния съд е
противоправно. На основание чл. 149, т. 2 от Конституцията и кореспондиращият
му чл. 12, ал. 1, т. 2 ЗКС Конституционният съд бил единственият орган,
компетентен да се произнесе с решение по
искане за установяване на противоконституционност
на закон, а на основание чл. 151, ал. 2 от Конституцията актът, обявен за
противоконституционен, не се прилагал от деня на влизането на решението в сила.
Приемайки, че нормата на чл. 35а ЗЕВИ е противоконституционна от момента
на нейното приемане, първоинстанционният съд се бил произнесъл извън своята
компетентност, като в нарушение на чл. 149, т. 2 от Конституцията бил установил
противоконституционност на закон с правораздавателен акт, правните последици,
от който били различни и в пряко противоречие на правните последици при обявена
противоконституционност, посочени в чл. 151, ал. 2 от Конституцията. По този
начин гражданският съд на практика отричал и не зачитал установителното
конститутивно действие на решенията на Конституционния съд, нито установеното с
императивни норми действие на закон във времето, който е бил обявен за
противоконституционен; не зачитал също така и задължителната обвързваща съда
сила на решенията на Конституционния съд, посочена в чл. 14, ал. 6 ЗКС.
Практиката на Конституционния съд била трайна и непротиворечива относно
момента, в който един противоконституционен закон преустановявал да бъде
обективно приложимо право – това бил моментът, в който решението му влиза в
сила. Всякакво тълкуване в обратен смисъл от гражданските съдилища противоречало
на правилото на чл. 151, ал. 2, както и на чл. 149, т. 1 от Конституцията. Щом
Конституцията запазвала действието на противоконституционния закон като изрично
постановявала, че той не се прилага след влизане в сила на решението на Конституционния
съд, нямало никакво основание да се приеме, че той е приет противоправно,
прилаган е противоправно и е увреждащ адресатите си преди обявяването му за
противоконституцинен. Това се потвърждавало и от Решение № 3 от 28.04.2020 год.
на Конституционния
съд по съединени дела № 5/2019 год. и № 12/2019 год. – действието на решението
на Конституционния съд, с което се обявявал закон за противоконституционен,
било занапред. До
обявяването му за противоречащ на Конституцията, законът регулирал обществени
отношения, имал правен ефект и се прилагал валидно, т.е. уреждал
правоотношения. Ето защо неправилен бил
изводът на СРС, че в периода от
приемането до обявяването на един закон за противоконституционен същият не бил породил всички правни последици
на перфектен закон и че приемането на противоконституционен закон от Народното събрание представлява
противоправно поведение. Действието
на решенията на Конституционния съд занапред изключвало противоправността както
на приемането, така и на прилагането на обявения впоследствие за
противоконституционен закон. Неправилно СРС бил приел, че е налице
противоправно действие. След като Основният закон постановявал, че за периода
от влизането в сила до обявяването му за противоконституционен нормативният акт
продължава да се прилага, нямало основание да се приеме, че същият е приет
противоправно и незаконосъобразно. Упражняването на законодателна власт от
Народното събрание не представлявало незаконно действие, а негово
конституционноустановено правомощие и актът на гласуване на народните
представители на закон на 04.12.2013 год. не водело до настъпване на
имуществени вреди на общо основание. В България конституционният контрол бил
последващ, т.е. имал за предмет действащи правни актове. Теорията и
константната съдебна практика били единодушни, че решенията на Конституционния
съд имат действие ех nunc, като обявените за противоконституционни актове не се прилагали от датата
на влизане на решението на съда в сила. Следователно всеки нормативен акт,
преди обявяването му за противоконституционен, бил валиден, действащ и
законосъобразен, т.е. преди влизането на решението на Конституционния съд в
сила липсва каквато и да е противоправност както на обявения за
противоконституционен акт, така и на действията по неговото приемане. По същата
логика не можело да се твърди наличието на неправомерна законодателна дейност
въобще. Доколкото осъществяваният контрол бил винаги последващ с действие
занапред, се приемало, че е налице презумпция за законосъобразност на
законодателната дейност. Така ищецът не можел да твърди настъпването на вреди
за минал период вследствие на действия, които били напълно правомерни към
момента на извършването им. Неправилно първоинстанционният съд бил приел и че е налице противоправно бездействие от страна на Народното
събрание, което следвало да преуреди последиците от действието на процесните
разпоредби по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС. Конституционната разпоредба на чл.
151, ал. 2 не задължавала Народното събрание да приеме закон по смисъла на
чл. 22, ал. 4 ЗКС. Посочената разпоредба
не вменявала абсолютно задължение за Народното събрание да осъществи
законодателна дейност при всички случаи на обявяване на противоконституционност
на закон. Съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС, възникналите от обявения за
противоконституционен закон правни последици се уреждали от Народното събрание.
Според Правилника за организацията и дейността на Народното събрание тези
правни последици трябвало да бъдат уредени в срок от два месеца от влизане на
решението на Конституционния съд в сила. Дали обаче щяла да бъде приета правна
уредба по съответния въпрос и с какво съдържание зависело единствено от
Народното събрание. Законодателната дейност на Народното събрание и в частност дейността по чл.
22, ал. 4 ЗКС била по целесъобразност, подчинена на съответна нормативна
уредба. Респективно, единствено законодателят бил компетентен да реши, като
държи сметка за принципите и изискванията на Основания закон, налице ли са
правни последици и правоотношения възникнали от прилагане на закон, обявен за
противоконституционен, подлежащи на трайна законова уредба. В този смисъл преценката за наличие на подлежащи на уредба правни последици от
прилагане на противоконституционен закон до влизане в сила на решението на
Конституционния съд, била въпрос от изключително правомощие на законодателен
орган при спазване на нормативно установените правила, която преценка била
задължителна на основание чл. 86, ал. 2 от Конституцията. С Решението
№ 13 от 31.07.2014 год. на Конституционния съд се спирало прилагането на
нормативна уредба, в която било уредено задължение за заплащане на такса, която
така или иначе не е била дължима до началото на 2014 год. Нормите на чл. 35а и
сл. от ЗЕВИ имали отношение единствено към задължението за заплащане на таксата
и начина за определяне на размера й. Това означавало, че правните последици,
които възниквали с посоченото решение се свеждали до обстоятелството, че от
датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд таксата по чл. 35а
ЗЕВИ спирала да се начислява. Този вид правни последици не създавали празнота в
нормативната уредба, която да предполага преуреждане по смисъла на чл. 22, ал.
4 ЗКС, не било налице засягане на имуществената сфера на адресатите на
обявените за противоконституционни разпоредби след 10.08.2014 год. Т.е., в настоящия случай не било необходимо
последващо ревизиране на законосъобразно развили се и приключили публичноправни
отношения, защото не било налице правоотношение, което обявените за
противоконституционни разпоредби да са оставили неуредено. СРС, изземайки компетентността
на законодателния орган, не само неправилно бил извършил преценка за наличие на
определен вид последици, но сам бил определил по какъв начин да бъдат
репарирани. Единствено законодателният орган бил овластен да признае
извършеното законосъобразно на основание чл. 151, ал. 2 от Конституцията
плащане на държавна такса за имуществена вреда по отношение на група
организации и да постанови със задължителен за всички граждани, организации и
държавни органи закон тяхното възстановяване със средства от държавния бюджет.
Освен това СРС не бил разгледал и
установил останалите елементи от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД, като
обжалваното решение било немотивирано. За да уважи предявеният иск, първоинстанционният
съд се бил ограничил единствено декларативно да констатира, че било налице
противоправно поведение на народните представители, изразяващо се в действие – приемането на
противоконституционен закон и бездействие – неуреждане на последиците от
неговата отмяна. Следвало да се има предвид също така, че заплатените такси нито
представлявали вреди, нито била налице причинно-следствена
връзка между твърдяните противоправни действия и бездействия на народните
представители. За периода от 01.01.2014 год. до 10.08.2014 год.
правните разпоредби, въз основа на които било осъществено удържането на такси и
внасянето им към държавния бюджет, били валидно и действащо право. По тази причина
законосъобразно платените държавни такси не можело да се разглеждат
като пропусната полза за съответния период на действие на законови разпоредби
за финансово задълженото лице. По отношение на
причинно-следствената връзка, от една страна, към момента на приемане на
закон от Народното събрание на 04.12.2013 год. не била налице
сигурност за настъпване на увеличение на имуществото на ищеца за посочения
период. Ежемесечното
удържане на такси за следващ период не било резултат от противоправно
действие на Народното събрание, а се явявало резултат от прилагането на
вече приет и обвързващ ищеца със задължителна сила закон до 10.08.2014 год. Първоинстанционният
съд не бил разгледал своевременно
релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност /в отговора
на исковата молба/. От решението не ставало ясно от коя начална дата започва да
тече погасителната давност за вземането на ищеца – дали от датата на приемане
на процесиите разпоредби, датата на влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014
год. на Конституционния съд или датата на извършване на всяка престация. Съгласно
чл. 114, ал. 3 ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността започвала да
тече от откриването на дееца. В конкретния случай съгласно твърденията на ищеца
в исковата молба се претендирали вреди от действия на народните представители
от 42-тото Народно събрание по приемане на точки 2 и 3 от пар. 6 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 год., с които били създадени
процесиите разпоредби от ЗЕВИ. Увреждащото действие било настъпило на 04.12.2013 год., защото именно тогава били
гласувани и приети процесните норми. При известен към момента на извършването
му деец, давността започвала да тече именно от тази дата. Неправилно СРС бил приел, че всеки съд може
да осъществи косвен контрол за противоконституционност на закон, като изложил и
неправилни мотиви относно приложението на принципа на правна сигурност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата „Е.Е.С.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел,
че предявените искове са допустими и отнесения до него правен спор е
подведомствен и подсъден на гражданските съдилища. Спорните вземания нямали
публичен характер, поради липсата на изрично установен ред за възстановяване на
недължимо събрани вземания от държавата в нарушение на правото на Европейския
съюз по ДОПК, както и поради това, че претендираните при условията на
евентуалност обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС или от
причиняване на вреди по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД не влизали в обхвата на случаите
изрично уредени в ЗОДОВ, които се разглеждали от административните съдилища. В
публичните правоотношения държавата участвала чрез своите органи, които
осъществявали предвидените в Конституцията и законодателната уредба правомощия.
В гражданските правоотношения държавата участвала като отделен равнопоставен
правен субект и се представлявала от министъра финансите, освен когато в закон било
предвидено изрично тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участвала
в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ
чрез нарочно определен процесуален субституент – органът, от чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинени вредите /чл. 7 ЗОДОВ/. В
отнесения до съда спор били предявени три евентуално съединени иска, като
първоинстанционният съд бил уважил третия предявен иск за ангажиране
отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове и действия на
неин орган и длъжностни лица в съответствие с чл. 7 от Конституцията на
Република България вр. с чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен в полето на действие
на вътрешното право. Народното събрание било държавен орган, осъществяващ
предвидени в Конституцията властови правомощия, сред които – приемане на
законодателни актове. Конституцията на Република България не изключвала
отговорността на държавата за вреди, причинени от Народното събрание чрез
законодателни актове. Следователно съгласно чл. 7 от Конституцията държавата
отговаряла за вредите, причинени от противоправни актове или действия на
Народното събрание като държавен орган, както и от народните представители,
като длъжностни лица, представляващи персоналният състав на този орган към
определен период във времето. При липсата на изрично установена уредба, която да
определя специален ред на разглеждане и решаване на въпроса за отговорността на
държавата за вреди от законодателен акт и доколкото такава хипотеза не била изрично
уредена в ЗОДОВ, прилагането на чл. 7 от Конституцията и спазването на принципа
на правовата държава, установен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, предполагало
въпросът за отговорността на държавата за вреди от акт на Народното събрание да
се решава по общия ред на деликтна отговорност, установен в ЗЗД. При липса на
специално правило, което да определя, че при иск за обезщетяване на вреди,
произтичащи от противоправен акт на Народното събрание в съдебното производство
държавата се представлява от нарочен процесуален субституент, следвало да се
прилага общото правило за представителство на държавата, а именно, че държавата
се представлява от министъра финансите /в този смисъл Решение № 71 от 06.04.2020
год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год., IV г.о., ГК/. В разглеждания случай
били налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
ответника. Отговорността по чл. 7 от Конституцията била имуществена, като
конституционната разпоредба очертавала най-общо основанието за тази отговорност
и посочвала в чия правна сфера и в кой имуществен патримониум настъпва
задължението за обезвреда. Доколкото държавата съществувала и осъществявала
функциите си единствено чрез системата от органи на публичната власт и
учреждения на публичната администрация, отговорността на органите на публичната
власт и на учрежденията на публичната администрация била идентична с тази на
държавата в материалноправен аспект. Държавата била възложила на народните
представители да упражняват публичноправни властови функции и се явявала
възложител на тяхната работа, поради което както държавата, така и
учреждението, към което се числели съответните длъжностни лица, отговаряли
имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията. Съгласно
разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 – 3 ЗЕВИ, приети с § 6, т. 2 и 3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България
за 2014 год. на заседание на Народното събрание, проведено на 04.12.2013 год.,
за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се
събирала такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия били задължени за таксата по ал. 1. С Решение №
13 от 31.07.2014 год. на Конституционния съд на Република България било прието,
че разпоредбата ал. 1 на чл. 35 3ЕВИ противоречи на чл. 60 ал. 1 от Конституцията,
съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със
закон, съобразно техните доходи и имущество; разпоредбата на ал. 35а, ал. 3
противоречи и на чл. 19 ал. 2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът
създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия
за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма,
нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската
дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от
закона; разпоредбите на чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ сами по себе си не са
противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а,
ал. 1 и 3, които са противоконституционни и поради обусловеност от тях са също
противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в
противоречие с принципа на правовата държава. Съгласно чл. 5, ал. 1, Конституцията
била върховен закон и другите закони не можело да й противоречат. Съгласно чл.
67, ал. 2 от Конституцията, народните представители действали въз основа на
Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.
Следователно, при упражняване на законодателната власт народните представители
следвало да се съобразяват с разпоредбите на Конституцията, като не приемат
закони, които й противоречат. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 6 ЗКС,
решенията на Конституционния съд били задължителни за всички държавни органи,
юридически лица и граждани. Следователно, когато приели § 6, т. 2 и 3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България
за 2014 год., народните представители били действали противоправно, в
противоречие с посочените в решението на съда норми на Конституцията.
Разпоредбата на чл. 7 от Конституцията представлявала конституционна гаранция
за гражданите, че ще бъдат обезщетени за понесените от тях вреди, причинени от
противоправни актове и действия на държавата, включително от приемането и
прилагането на противоконституционни закони. Прогласяването на закон за
противоречащ на Конституцията не пораждало, а констатирало противоправност на
законодателния акт поради несъответствие с основния закон, която е била налице
от самото приемане на закона и се е материализирала с влизането му в сила.
Поради това не може да се приеме за издържано тълкуване, според което законът
ще се счита за противоконституционен от деня на влизане в сила на решението, с
което се обявява и занапред, докато за периода преди обявяването на
противоконституционността той се разглежда като правомерно положение в
българския правен ред. Подобно тълкуване изключва в неговата същност
гарантираното от чл. 7 от Конституцията право на обезщетение за вреди,
причинени чрез противоправни действия на законодателя, винаги, когато тези
вреди са се материализирали преди обявяване съответния закон за
противоконституционнен. Такова тълкуване противоречало и на правната логика. То
предполагало разбиране, че един акт е противоконституционен не защото противоречи
на най-висша норма на българския правен ред, а защото е обявен за такъв от
Конституцонния съд, т.е. противоконституционността е последица от обявяването,
а не от обективното противоречие с норма на Конституцията. В този смисъл, когато
един закон бил обявен за противоконституционен той бил противоправен от деня на
влизането му в сила, а с решение на Конституционния съд това обективно
съществуващо положение в правото се прогласявало, което водело до спиране на
неговото прилагане занапред. Противоконституционният закон обаче бил
противоправно явление от момента на влизането му в сила и съответно от този
момент във времето той бил годен да увреди частните субекти, спрямо които се
прилагал. В същия смисъл било и изричното произнасяне на Конституционния съд на
Република България с Решение № 3 от 20.04.2020 год. Ето защо народните
представители, като приели чл. 35а ЗЕВИ, били нарушили разпоредбите на чл. 60,
ал. 1 и чл. 19, ал. 2 и 3 от Конституцията и предизвикали наличието на
противоправност, като елемент от деликтния състав по чл. 49 ЗЗД, респективно
наличието на незаконен увеждащ акт по смисъла на чл. 7 от Конституцията. Наличието
на вреда от прилагането в следното.
Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗЕВИ, размерът на таксата бил
20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от обществения
доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържала и внасяла от
обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. Видно било от приетите
по делото доказателства, че за периода от 01.01.2014 год. до 09.08.2014 год.
ищецът не бил получил пълния размер на дължимата цена на произведена и
доставена електрическа енергия, като процесната сума, представляваща 20 % от
цената, била удържана от крайния снабдител – купувач на електроенергията. Тази
сума не била платена на ищеца, а била внесена в държавния бюджет на основание
противоконституционните разпоредби. Ако посочените норми не били приети
процесната сума със сигурност щяла да бъде получена от ищеца. Следователно,
като пряка и непосредствена последица от поведението на законодателя, в
имуществената сфера на ищеца била настъпила вреда. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр.
с чл. 7 КРБ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Възражението
на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС е неоснователно, поради
следните съображения:
Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената
от ищеца принадлежност на спорното материално право, т.е. от правното му
твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият
за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в
обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според
които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност,
изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност
приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на
задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4
от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която Държавата
се явява възложител /на работата на народните представители, формиращи
държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение на
специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата
претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен
ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за
функционирането на държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за
отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия
на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по
чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и
длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ
законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда пряка
отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да
се приеме, че държавата е възложила на съответните длъжностни лица да
упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от
съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в
конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя
съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните
органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са
органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не
може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от
държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да
съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява
правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния
орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от
действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган
не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди,
която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен
против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск,
предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният
има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да
участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от
министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител. Следователно
релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество
– виж и Решение №71 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год., ІV
г. о., ГК и Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК. А значението и правното
действие във времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено
към съществото на спора.
Следва
да се посочи също така, че исковете на производители на електрическа енергия
срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ
държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми
източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на
разглеждане по общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на
вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се
претендира обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд – в този смисъл
Определение № 634 от 12.12.2017 год. на ВКС по ч.т.дело № 2496/2017 год., І т.
о., ТК, Определение № 796 от 20.12.2017 год. на ВКС по ч.т.дело № 2206/2017
год., ІІ т. о., ТК, Определение № 86 от 31.01.2018 год. на ВКС по ч.т.дело №
3001/2017 год., ІІ т. о., ТК и
Определение № 157 от 02.03.2018 год. на ВКС по ч.т.дело № 432/2018 год., ІІ т.
о., ТК, Определение № 389 от
14.05.2021 год. на ВКС по гр.дело № 145/2021 год., III
г. о., ГК, Определение № 281 от
12.04.2021 год. на ВКС по гр.дело № 3504/2020 год., IV г. о., ГК.
Решението
е и правилно. Във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи и следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се
ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа –
виж Постановление № 7 от
29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на
ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от
28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи
се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в
други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на
увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които
произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното
увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване
на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на писмените
доказателства и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, сe установява, че ищецът е собственик на фотоволтаична центарала и притежава
разрешение за ползване, като е сключил с „Енерго Про-Продажби“ АД договор за
изкупуване на електрическа енергия №254 от 14.12.2012 год., при договорена цена
от 567.421 лв. /без ДДС за 1 Мвтч/. Считано от 01.01.2014 год. с § 6, т. 2 и 3
от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. е въведена
такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия,
като съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза през процесния
период от 01.01.2014 год. до 09.08.2014 год. от ищеца били удържани 20 % такси
по чл. 35а ЗЕВИ върху приходите в размер на 8 696.81 лв. – за които „Енерго
Про-Продажби“ АД издало удостоверения за удържани такси и ги превело в бюджета
/за противното не са ангажирани данни/. С Решение № 13 от 31.07.2014 год. по
к.дело № 1/2014 год. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014
год./ са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от 2013 год./,
с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 год./.
Не се
твърди, нито са ангажирани доказателства, че има приет закон, който да урежда
последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна,
в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт по друг начин.
Според
приетото в Решение № 71 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год.,
ІV г. о., ГК, Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 09.03.2021
год. на ВКС по гр.дело № 3812/2018 год., ІІІ г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е
оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията
от 1991 год., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С
такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при
действието на Конституцията, т.е. след 13.07.1991 год. Уреденото в чл. 5, ал. 2
от Конституцията непосредствено действие оправомощава съда да прилага
разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който
да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за
упражняване на признатите от Конституцията права. Съответствието на приетите
при действието на Конституцията от 1991 год. закони е отговорност на Народното
събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 год. закон й
противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд
съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да
приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да
тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е. при възможни различни
тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на
Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на
противоконституционност на закон, че той противоречи на Конституцията, приетото
от Конституционният съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т.ч. за
съда. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и
решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за
установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези
решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след
обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила
решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по
отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е длъжен
да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според
обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно
чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му действие
във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на
Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон.
Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и
приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите
отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на
Конституционния съд е породило действие.
Отговорност
на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на
Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание.
Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното
задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители.
То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на
първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането
му е противоправно деяние /във висша степен/ и приложението на
противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти –
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с
Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си „правова“, ако
не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако
е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е
онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на
Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд е
съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред
на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да
уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови
по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а
с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови,
Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да
възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен.
Правните
последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие;
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния
закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие,
не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с
конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата
държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното
събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния
закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги
задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно
конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционния закон винаги се
поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за
определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на
Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния
закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска
връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е
възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита
възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Съгласно
задължителното тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на
чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ, с Решение № 3 от 28.04.2020 год. по конст. дело №
5/2019 год. на Конституционния съд на Република България, обявените за
противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения
на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или
издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд
неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционния закон не се прилага. Народното събрание
урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен
закон.
Точното
изясняване на така даденото задължително тълкуване обаче е невъзможно без
съобразяване и с решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно: По принцип
решението на Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон,
действа занапред /ex nunc/, а правният ефект на решението
е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила на решението на
Конституционния съд, от който момент той представа да действа и да регулира
обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал. 2, изр. 3
КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен,
се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно регулира
обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от
прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили
до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват,
но Народното събрание е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/
задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно
отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може
да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ,
предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До
произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го
решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.
В
контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания
случай са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника.
Налице е възлагане от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение
на длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган – Народното
събрание, изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и
в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на
противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3
ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума.
Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена.
Запазването
на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили
отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността /каквото е
и процесното/, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното,
решението на Конституционния съд, с което е установена
противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на
всички сила на пресъдено нещо /която съдът е длъжен да зачете/, че законът е
противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му от
Народното събрание е във висша степен противоправно, като и след това същият
този орган противоправно е бездействал.
С удържането
на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса /който закон
е задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл.
86, ал. 2 КРБ/, имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението
на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното
събрание, което съответно ангажира отговорността на Държавата, като правен
субект. В този смисъл релевираната главна претенция следва да бъде изцяло
уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба.
Своевременно
направеното от ответника възражение за погасителна давност – чл. 120 ЗЗД вр. с
чл. 131 ГПК /само по отношение на претендираното главно вземане/ се явява
неоснователно, поради следните съображения:
По
отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен
срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в
разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца
– от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е известен
още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а когато е неизвестен – от
деня на неговото откриване. С оглед приетото вече по-горе, че увреждането е
настъпило от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 год.
по к.дело № 1/2014 год. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014
год./, с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от
2013 год./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и
4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., посл. изм. и доп., бр. 9 от
2013 год./, а именно на 10.08.2014 год., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРП,
то от този момент до датата на предявяване на иска – 21.12.2018 год. не е изтекъл
необходимият срок и вземането не е погасено по давност.
Доколкото
ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в размер на 8 696.81
лв. и с оглед разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ГПК, настоящият съдебен състав
намира, че предявената акцесорна претенция се явява установена в своето
основание за периода от 11.09.2014 год. до 21.12.2018 год., а нейният размер,
определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК, възлиза
на 3 778.44 лв., до който и подлежи на уважаване.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден
да заплати на ищеца действително направените разноски във въззиввното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 090.80 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.10.2020 год., постановено по
гр.дело №80712/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на
финансите, с адрес: гр.София, ул.“*********да заплати на „Е.Е.С.“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 1 090.80 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/