Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 26.06.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, първи въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети
юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА МИХАЙЛОВА
РОСИНА
ДОНЧЕВА
при секретаря Теодора Вутева, като
разгледа докладваното от съдията Михайлова в. гр. д. № 279 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Х.И.И. срещу решение № 45/27.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 567/2017 г. по описа на РС – гр. Етрополе, с което Х.И.И. е осъден да заплати на „М.Е.” ЕООД сумата от 1 293.84 лева, неплатени лизингови вноски по договор за лизинг №
8/14.05.2012 год., както и 13 326.55 лева, неустойка на основание чл.7.4
от същия договор.
Постановеното решение е обжалвано с
доводи за недопустимост в частта относно иска за неустойка. Въззивникът
поддържа, че неправилно районният съд е допуснал изменение на иска, като е прел
за разглеждане претенциите за неустойки, тъй като предприетото от ищеца
действие било всъщност предявяване на нови искове, а не изменение на иска.
Искането е за обезсилване на решението в тази част и за прекратяване
производството по делото. В частта по иска за главница решението е обжалвано с
доводи за необоснованост, тъй като се твърди тази сума да е била погасена чрез
плащане. Искането е за отмяна на решението в тази част и за постановяване на
нов акт по съществото на спора, с който претенцията на бъде отхвърлена.
Претендират се и разноските по производството.
Въззиваемата стана оспорва въззивната жалба.
Софийски окръжен съд, като прецени
събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното.
Въззивната жалба е
подадена срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, от
процесуално легитимирано лице, в законоустановения
срок, поради което същата се явява допустима.
Разгледана по същество, тя е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Постановеното от районния съд решение е
валидно, но отчасти недопустимо.
Ищецът „М.Е.” ЕООД е предявил срещу Х.И.И. иск за заплащане на сумата от 1 293. 84 лева (с ДДС – молба за увеличение размера на иска от 1 121,
36 лв. на 1 293. 84 лв. от 23.04.2018 г.),
представляващи лизингови вноски за м. януари 2015, м. февруари 2015 г., м. март
2015 г. и м. април 2015 г. по договор за лизинг от 14.05.2012 г. с предмет: полуремарке, марка „Ф.“,
модел СДС …, рама № …………………….., сключен между
„М. – С.“ ЕООД и „Х . С.“ ЕООД,
вземането по който е цедирано на „М.Е.” ЕООД.
Твърди се в исковата молба, че
ответникът Х.И.И. е солидарен длъжник по посочения
договор, както и че с договор за цесия от 01.06.2016 г. „М. – С.“ ЕООД прехвърлило
на ищеца правата, породени от този договор. Твърди се, че за цесията длъжниците били редовно уведомени още на 26.06.2016 година.
Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 293.
84 лева, представляваща лизингови вноски за м. януари 2015, м. февруари 2015
г., м. март 2015 г. и м. април 2015 г., за което за издадени фактури № №
3862/24.01.2015 г., 3879/24.02.2015 г., 3897/24.03.2015 г. и 3908/24.04.2015
г., по посочения договор за лизинг от 14.05.2012 година.
С разпореждане от 11.12.2017 г.
районният съдия е постановил препис от исковата молба и приложенията към нея да
се връчат на ответника за писмен отговор.
С молба от 23.04.2018 г. ищецът е
заявил, че желае да измени предявения иск, като увеличи размера на иска за
главница от 1 121. 36 лв. на 1 293. 84 лв., както и че предявява иск
с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 13 326.37 лв., представляваща
неустойка по чл 7.4 от договора за лизинг за периода
от 01.05.2015 г. до 27.04.2018 година.
С определение, постановено в открито
съдебно заседание на 29.05.2018 г., районният съд допуснал това изменение на
иска.
Определението на районния съд в частта,
в която е допуснато приемане за разглеждане на иска за неустойка, е неправилно
и се отразява върху допустимостта на обжалваното решение в обсъжданата част.
Изменение на иска
по смисъла на чл. 214 ГПК е налице тогава, когато ищецът променя фактите, на
които се позовава, или отправеното до съда искане за защита. Недопустимо е
едновременното изменение на обстоятелствената част и петитума
на иска, тъй като това представлява предявяване на нов иск, който няма нищо
общо с първоначалния. В случая ищецът е предприел недопустимо последващо обективно съединяване на исковете, което искане
районният съд е следвало да откаже. Последицата от уважаване на това искане е
постановяване на недопустимо съдебно решение, което въззивният
съд ще обезсили, прекратявайки производството по делото в тази част.
Решението на
районния съд в частта по иска за главница е допустимо и правилно.
Видно от представения договор за лизинг
№ 8/14.05.2012 г., ведно с погасителен план към него, „М. – С.“ ЕООД и „Х . С.“ ЕООД, в
качеството му на лизингополучател, са постигнали
съгласие лизингодателят да предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение (лизингови вноски съгласно погасителен план – чл. 6.1) полуремарке, марка „Ф.“ модел СДС …,
рама № ……………. Договорът е бил сключен за срок от 48 месеца (чл.1.3). Страните се уговорили, че лизингодателят може едностранно да променя размера на
лихвите по погасителния план, уведомявайки за това лизингополучателя.
Съгласно чл. 7.4 от договора при забава в плащанията лизингополучателят
дължи неустойка в размер на 1 % за всеки ден забава. Договорът е подписан и от
солидарните длъжници Х.И.И.
и Е. И. И. Видно от
погасителния план към договора, размерът на дължимите за м. януари 2015, м.
февруари 2015 г., м. март 2015 г. и м. април 2015 г. вноски е по 143. 33 евро
без ДДС.
С договор за цесия от 01.06.2016 г. „М. – С.“ ЕООД е
прехвърлило на ищеца правата, породени от този договор. От извлечение от
сметката на ищеца от 01.07.2016 г. се установява, че на 01.07.2016 г. длъжникът
е извършил плащане на лизингова вноска по процесния
договор, от което съдът обоснована извод за това, че последният е бил уведомен
за прехвърлянето на вземанията.
Прието е заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, според което за периода м. януари 2015, м.
февруари 2015 г., м. март 2015 г. и м. април 2015 г. са фактурирани от лизингодателя по отношение на лизингополучателя
четири броя главници с настъпил падеж, които не са погасени и общият им размер възлиза
на 1 293. 84 лева.
Безспорно е, че вземането произтича от
договор за лизинг, в който страните са уговорили плащането на дължимите суми за
ползване на лизинговото полуремарке да става на точно
определена дата, съобразно погасителен план към договора. С подписване на договора
ответникът Х.И. се е съгласил да отговаря солидарно с лизингополучателя
по договора, към който е съставен погасителен план.
Правното действие на сключения договор
за лизинг попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него
договорно правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е
свързано с упражняването от него занятие – арг. чл.
286, ал. 1 ТЗ. От друга страна, по силата на чл. 286, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 15 ТЗ този договор е от вида на
обективните (абсолютните) търговски сделки. Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на лизингополучателя,
да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на
уговорения срок и да прехвърли правото на собственост върху вещта, предмет на
договора, а за лизингополучателят се пораждат
следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да
пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение,
да заплаща всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, като
и да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не
упражни своето право да придобие правото на собственост върху нея.
Страните не спорят, че процесната вещ е била предадена на лизингополучателя. При
изпълнението на насрещната престация за предаване на
вещта, предмет на договора, правното задължение на лизингополучателя
за заплащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо, но тъй като
страните са разсрочили това задължение на лизингови вноски, всяка една от тях
става изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното – на 24 число на
съответния месец. В тежест на ответника е да докаже плащане на сумите за вноски
за исковия период, което в настоящия процес не е сторено. Ето защо и при
приложение на последиците от правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса съдът приема за неустановен факта на плащането. В този смисъл
искът за главница е основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен
размер съобразно заключението на вещото лице, а решението на районния съд –
потвърдено в тази част.
Решението на районния съд подлежи на
отмяна в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски над
сумата от 79. 92 лева до присъдените общо 904. 81 лева. В останалата част
относно разноските то следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от общо 2 678.37 лева,
представляваща разноски по делото и пред двете инстанции при извод за
неоснователност на наведеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което е близо до мининума.
Воден от горното, Софийски окръжният
съд
Р Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА
решение
№ 45/27.12.2018 г., постановено по гр. д. № 567/2017 г. по описа на РС – гр.
Етрополе В ЧАСТТА, в която Х.И.И. е осъден да заплати на „М.Е.” ЕООД сумата от 13 326.55 лева - неустойка на
основание чл.7.4 от договор за лизинг №
8/14.05.2012 г, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
45/27.12.2018 г., постановено по гр. д. № 567/2017 г. по описа на РС – гр.
Етрополе В ЧАСТТА, в която Х.И.И. е осъден да заплати на „М.Е.” ЕООД сумата от 1 293.
84 лева, представляващи лизингови вноски за м. януари 2015, м. февруари 2015
г., м. март 2015 г. и м. април 2015 г. по договор за лизинг от 14.05.2012 г. с
предмет: полуремарке, марка „Ф.“, модел СДС …
рама № …………………, сключен между „М. – С.“ ЕООД и „Х . С.“ ЕООД,
вземането по който е цедирано на „М.Е.” ЕООД, както и
В ЧАСТТА, в която Х.И.И. е осъден да заплати на „М.Е.” ЕООД сумата от 79.92 лв. –
разноски по делото.
ОТМЕНЯ
решение
№ 45/27.12.2018 г., постановено по гр. д. № 567/2017 г. по описа на РС – гр.
Етрополе В ЧАСТТА, в която Х.И.И. е осъден да заплати на „М.Е.” ЕООД разликата над 79.92
лв. до 904. 81 лева – разноски.
ОСЪЖДА „М.Е.” ЕООД,
ЕИК: ………, да заплати на Х.И.И.,
ЕГН: **********,***, разноски за производството пред районния и окръжния съд в
размер на общо 2 678.37 лв. (две хиляди шестстотин
седемдесет и осем лева и 37 ст.).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.