Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 11.06.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8585 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 10.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 4511/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144
състав, са отхвърлени като неоснователни
предявените от „Т.С.“ ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу Л.И.П. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че Л.И.П. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК********/
сумата 841 лв.,
представляваща цена на доставена през периода от 1.04.2014 г. до 30.04.2016 г. в
имот с аб.№ 021990, находящ се на адрес: гр. София, ул. „********, партер, топлинна
енергия, ведно със законна лихва от 30.05.2017 г. до изплащане на вземането, и
сумата 9.67 лв.- лихви за
забава за периода от 15.6.2014 г. до 12.5.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 34872/ 2017 г.
на СРС, 144 състав. С решението е оставена без уважение молба на ответницата Л.П.
за присъждането на разноски в размер на 300 лв.- за платено адв.
възнаграждение.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта
на горепосочените вземания, претендирани от ответницата Л.П., с присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Л.И.П. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено
решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за
въззивното производство.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Б.Б." ООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото установителни
искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация
на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към
ответницата Л.И.П. на твърдението, че е собственик на идеална част от процесния
имот, в която връзка представя Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим
имот № 95/ 18.12.2015 г. на софийски нотариус, легитимиращ я като собственик и
продавач на 4/8 идеални части от апартамент на партера в сградата ул.“********
в гр. София, ведно с принадлежности. Представени са от страна на ищеца с
исковата молба и следните писмени доказателства, релевантни за извършването на
преценка относно легитимацията на ответницата да отговаря по исковете: заявление-
декларация на Л.И.П. от 23.07.2003 г. за откриването на клиентска партида на
абонат на топлинна енергия при ищеца /аб.№ 21990/; молба- декларация и
заявление от 20.11.2007 г., изходящи от третото за настоящия спор лице ЕТ
„БЕТЦ- Е.М.“- с едноличен търговец Е.В.М., съдържащи искане за сключването на
договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди /нежилищни нужди/ в
процесния имот на ул.“******** в гр. София, приети от ищеца- топло-преносно
предприятие; писмен договор № 5445-
Т021990 от 20.11.2007 г., сключен
между ищеца и посочения ЕТ- за доставка на топлинна енергия за стопански нужди
в процесния имот с аб.№ 21990; договор за наем на процесния имот от 22.05.2006
г., по който ЕТ „БЕТЦ- Е.М.“ е наемател на същия; и заявление- декларация от 2.03.2016
г. на А.П.Г.- купувач на част от имота, съгласно цитирания по- горе Нот. акт №
95/ 18.12.2015 г., за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна
енергия при ищеца /аб.№ 21990/. Представени са по делото от третото лице-
помагач и индивидуални справки за начислена за процесния имот топлинна енергия,
съставени на името на ЕТ „БЕТЦ- Е.М.“ и на името на А.Г..
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между ищеца и ответницата Л.П. е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния
период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова
договорно
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 8585/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Е с-в
отношение възниква- писмен договор по чл.149
ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1
ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия
по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е
обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото
лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на
задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в
негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са
приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1 ЗЕ
изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди- т.3, съответно-
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда-
етажна собственост- т.6. При наличието на такъв договор, сключен относно
доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали
освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота, какъвто е
настоящият случай.
В
случая в подадения по делото писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК
ответницата Л.П. е оспорила наличието на обвързващо я с ищеца договорно
правоотношение, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на последния
е било да докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото
доказване от негова страна в процеса не е проведено. Според представените от
ищеца писмени доказателства през част от исковия период /до 18.12.2015 г./ ответницата
се легитимира като съсобственик на процесния имот, видно от цитирания по- горе нотариален
акт за покупко- продажба, но предвид сключения между наемателя ЕТ „БЕТЦ- Е.М.“ и ищеца- топло-преносно предприятие, писмен договор №
5445- Т021990 от 20.11.2007 г. за доставка на топлинна енергия за стопански
нужди в процесния имот с аб.№ 21990, отговорността на ответницата П. за
заплащане цената на доставената в него топлинна енергия при условията на
чл.153, ал.1 ЗЕ не може да бъде ангажирана. За периода след 18.12.2015 г.,
когато ответницата е отчуждила правото си на собственост върху част от имота
/т.е. не би могла да е страна по договорно правоотношение с ищеца при условията
на чл.153, ал.1 ЗЕ/, отговорността й също не може да бъде ангажирана, освен
поради наличието на посочения по- горе договор от 20.11.2007 г., и поради сключването
на 2.03.2016 г. на последващ договор за доставка на топлинна енергия- между „Т.С.“
ЕАД и приобретателя на част от имота А.Г., подал молба- декларация за
откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия и съответно-
сключил индивидуален договор с топлопреносното предприятие при условията на чл.149,
ал.1, т.6 ЗЕ.
При
това положение, тъй като относно доставката на топлинна енергия в процесния
имот са били сключени договори по смисъла на чл.149, ал.1, т.3 и т.6 ЗЕ с трети
за настоящия правен спор лица- наемател и последващ съсобственик на същия, тяхно
е задължението да заплатят цената на потребената в имота през исковия период
топлинна енергия на претендираното от ищеца договорно основание. Този извод е в
съответствие и с дадените в Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.
дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателни разрешения.
Предвид горното, при
установената по делото фактическа и правна обстановка се налага извод, че
ответницата Л.П. не е пасивно материално-
правно легитимирана да отговаря по предявените искове. Наличието
на сключени договори между ищеца-
топлопреносно предприятие и посочените
по- горе трети лица, явяващи се
клиенти на топлинна енергия, доставена в процесния имот, не позволява обосноваването
на извод, че ответницата П.- като съсобственик на имота за периода до
18.12.2015 г., е също носител на задължението за плащане цената на доставена в
него топлинна енергия през исковия период.
Искът
на „Т.С.“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като недоказан и неоснователен
следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на
иска относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за
неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви
за забава по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 300 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. възнаграждение/.
На
основание чл.77 ГПК въззивникът дължи да заплати по сметка на СГС сумата 16
лв.- държавна такса по въззивната жалба /допълнително/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 10.04.2019
г., постановено по гр. дело № 4511/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД- *** /ЕИК********/
да заплати на Л.И.П. /ЕГН **********/
сумата 300 лв. /триста лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 16 лв. /шестнадесет
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 8585/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Е с-в
лева/- държавна
такса по въззивната жалба /допълнително/, на основание чл.77 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Б.Б.“ ООД- *** като трето лице- помагач на
ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.