Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 18.02.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретар Ваня Ружина, като разгледа докладваното от съдия
Луканов гр. дело № 7394 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Предявен е
иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК,
прецизиран с молба вх. № 94431 от 22.07.2019г. по описа на съда (лист 20 от
делото), с цена 30 000 евро, от Г.П.Д. срещу „Ю.Б.“ АД.
Ищецът твърди
в исковата молба, че изпълнително дело № 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.е
образувано с молба от 15.05.2019г. за събиране на вземане в размер на 30 000
евро, обективирано в изпълнителен лист от 08.11.2012г. по гр. д. № 49371/2012г.
на СРС и заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от същата дата и по същото дело.
Поддържа, че преди това изпълнително дело взискателят е образувал изп. дело №
20128470400732 при ЧСИ Н.П., за същото вземане обективирано в изпълнителния лист
от 08.11.2012г. по гр. д. № 49371/2012г. на СРС и заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК, въз основа на същите изпълнителен лист и заповед. Твърди, че в
продължение на над пет години по изп. дело № 20128470400732 не са били
извършени никакви изпълнителни действия, поради което през 2019г. с молба до
ЧСИ от длъжника било поискано да бъде прието, че изпълнителното дело е
прекратено по силата на закона. Последвал отказ на ЧСИ, който отказ бил отменен
с решение от 08.04.2019г. по ч. гр. дело № 4042/2019г. на СГС и постановено
прекратяване на изпълнителното дело № 20128470400732 на осн. чл. 433, ал.1, т.8
от ГПК. В решението си съдът приел, че взискателят „Ю.Б.“ АД е извършвал за
последно изпълнителни действия на 21.01.2013г., като след тази дата не са
извършвани никакви други изпълнителни действия, нито пък взискателят е поискал
извършването на такива. С решението било установено, че изпълнително дело №
20128470400732 никога не е било спирано. Твърди, че през 2014г., след като е
научил за изпълнителното дело от 2012г., ищецът е депозирал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, но то било прието за просрочено, а
междувременно заведеното от ответника гражданско дело № 9437/2014г. на СГС, по
предявения установителен иск за съществуване на вземането, било прекратено, тъй
като искът е недопустим.
Ищецът излага,
че от 21.01.2013г. - датата на последното изпълнително действие по изп. дело № 20128470400732,
до образуването на новото изпълнително дело № 20198470400157 на 15.05.2019г.,
са изтекли над пет години и е настъпила погасителна давност, на основание
чл.110 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД). Твърди още, че предявяването
на установителния иск от страна на ответника не е прекъснало давността за
вземането, тъй като искът е отхвърлен като недопустим, а делото е прекратено. Поддържа,
че през годините от 2012г. не е имало пречка за „Ю.Б.“ АД да извършва
изпълнителни действия и да събере вземането си, но това не се е случило, а взискателят
е бездействал и не е извършвал никакви изпълнителни действия. Според ищеца изпълнителното
дело от 2012г. никога не е било спирано, а се е прекратило автоматично с
неизвършване на изпълнителни действия за период от над две години, като последното
изпълнително действие е от 21.01.2013г. и от тази дата започва да тече петгодишна
погасителна давност за цялото вземане, поради което на 21.01.2018г. е изтекла
давността за вземането - както за главното, така и всички акцесорни вземания
(лихва и разноски).
С оглед на изложените твърдения ищецът поддържа, че има правен интерес от
водене на делото и моли съда да признае за установено по отношение на „Ю.Б.“ АД,
че Г.П.Д. не дължи каквито и да е суми по изпълнително дело № 20198470400157 на ЧСИ Н.П., включително
главница, лихва и разноски, което изпълнително дело е образувано за събиране на
вземане в размер на 30 000 евро, обективирано в изпълнителен лист от
08.11.2012г. по гр. д. № 49371/2012г. на СРС и заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК от същата дата и по същото дело, тъй като вземането е погасено поради изтичане
на петгодишната погасителна давност. Моли да бъде установено, че ответникът
няма изискуемо вземане срещу ищеца, произтичащо от изпълнителния лист от 08.11.2012г. по гр. д. № 49371/2012г.
на СРС и заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 08.11.2012г. по същото дело.
Сочи
доказателства и претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК, с отговора на исковата молба ответникът не
оспорва, че в полза на „Ю.Б.“ АД срещу Г.П.Д., в качеството на авалист е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 08.11.2012 г.
по гр. д. № 49371/2012 г. по описа на СРС, Първо гражданско отделение, 47 с-в,
за сумата от 30 000.00 евро, ведно със законната лихва за периода от 19.10.2012
г. до изплащане на главницата, 2 417.60 лв. разноски от които
1 173.50 лв. - държавна такса и 1 244.10 лв. - адвокатско
възнаграждение. Оспорва иска като недопустим и неоснователен. Поддържа, че изтичането
на давността след срока за възражение не представлява новооткрито обстоятелство
или ново писмено доказателство, защото давността е срок, а не настъпил след
издаване на заповедта факт, който може да обуслови приложението на специалната
норма на чл. 439 от ГПК и в този смисъл страната не може да се позовава на
правото си на защита чрез иск в качеството си на длъжник в изпълнителния
процес, поради което и на това основание, счита за недопустимо производството
по чл. 439 от ГПК.
Твърди, че искът е и неоснователен, тъй като погасителната давност за
вземанията на банката не е изтекла. Излага подробни аргументи, като се позовава
на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело №
2/2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния
касационен съд, както и цитира практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК.
Поддържа също, че ако се приеме, че последното изпълнително действие е
извършено на 21.01.2013 г., както и че делото е перемирано ех lege на
21.01.2015 г., то и в тази хипотеза давността не е изтекла. Излага, че в този
период (21.01.2013 г. - 21.01.2015 г.) е действало ППВС № 3/1980 г., с което се
приема, че при образувано изпълнително дело давността спира, поради което до
21.01.2015 г. (датата на перемиране на изпълнителното дело) за вземанията по
висящото изпълнително дело давността е спряла и не е текла. В този случай,
давност е започнала да тече от 21.01.2015 г. и тя би изтекла на 21.01.2020 г.,
ако „Ю.Б.“ АД не беше предприело действия и образувало ново изпълнително дело №
20198470400157 на 15.05.2019 г., с което давността е прекъсната. Счита, че
решението по ч. гр. д. № 4042/2019 г. на СГС няма сила на пресъдено нещо,
поради което след като изпълнителното дело е спряно ех lege за времето, през
което се е водил искът по чл. 422 от ГПК, то и вземането по изпълнителният лист
не е погасено по давност. Поддържа, че ищецът също е приемал, че делото трябва
да бъде спряно ех lege, за което с молба вх. № 02313/11.06.2014 г. е
уведомил ЧСИ за подаденото възражение, като е поискал спиране на изпълнителното
дело с аргумента, че след като е спряно изпълнението на заповедта, то следва да
бъде спряно и изпълнителното дело, образувано въз основа на изпълнителен лист,
издаден със заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК.
Спирането е за времето, през което се води установителния иск, което спиране
настъпва ех lege с подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение въз основа на
менителничен ефект (чл. 417, т. 9 от ГПК) и не е необходим изричен акт на съда,
но ако бъде постановен такъв, с определението си съдът само констатира
обстоятелството, че е налице валидно постъпило възражение, което е предпоставка
за спиране на изпълнението. Твърди също, че независимо коя дата ще бъде приета,
като дата на която изпълнителното дело е спряно ех lege по аргумент от чл. 420,
ал. 1 от ГПК (тази на възражението - 27.01.2014 г. или на разпореждането на
съда, с което ЧСИ е уведомен за постъпилото възражение), то производството е
спряно преди да изтече двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Поддържа,
че по изпълнителното дело няма двугодишен период на бездействие от взискателя преди
спирането му ех lege.
На следващо място ответникът поддържа, че давността е прекъсвана, както с
искането на банката за образуване на новото изпълнително дело, така и с
предприетите изпълнителни действия по него. Твърди, че давността не е изтекла,
тъй като е започнала нова давност от датата на тълкувателното решение и/или от
21.01.2015 г. - датата на перемиране на изпълнителното дело, както че не е
текла докато се е водил иска по чл. 422 от ГПК, то давността е прекъсвана
многократно, новото изпълнително дело е образувано на 15.05.2019 г., т.е. преди
изтичането на давността на 21.01.2020г. и по него има извършени множество
действия.
С оглед изложеното, моли производството да бъде прекратено като
недопустимо, а при условията на евентуалност – искът да бъде отхвърлен, като
неоснователен. Претендира ищецът да бъде осъден да заплати на „Ю.Б.“ АД
направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в съдебното производство.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез представителя си по пълномощие,
поддържа исковата молба. Сочи доказателства. Представя списък на разноските по
чл.80 от ГПК (лист 100 от делото).
Ответникът, чрез надлежно упълномощен представител, в открито съдебно
заседание поддържа отговора на исковата молба. Не представя доказателства.
Прави възражение за прекомерност на заплатения от ищецът адвокатски хонорар.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и представя списък по чл.
80 от ГПК (лист 110 от делото).
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводи на
страните по свое убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
С доклада по чл. 146, ал. 1 от ГПК (лист 114 от делото) съдът е приел, че от
страните се признава и не се нуждае от доказване, че в полза на „Ю.Б.“ АД срещу
Г.П.Д., в качеството на авалист е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист от 08.11.2012 г. по гр. дело № 49371/2012 г. по описа на СРС,
Първо гражданско отделение, 47 с-в, за сумата от 30 000.00 евро, ведно със
законната лихва за периода от 19.10.2012 г. до изплащане на вземането, 2 417.60
лв. разноски от които 1 173.50 лв. - държавна такса и 1 244.10 лв. - адвокатско
възнаграждение.
Приел е също, че по молба на банката, въз основа на издадения изпълнителен лист
за събиране на вземането е образувано изпълнително дело № 732/2012 г. на ЧСИ Н.П..
На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение. След образуване на
изпълнителното дело са предприети действия от ЧСИ. По изпълнителното дело на
31.03.2014 г. е получено съобщение от СРС, с което ЧСИ е уведомен за постъпило
възражение по ч. гр. дело № 49731/2012 г. на СРС, 47 с-в от авалиста Г.П.Д. по
чл. 414, ал.1 от ГПК срещу заповедта за незабавно изпълнение и съдът е указал
на ответника, че в едномесечен срок от получаване на разпореждането „Юробанк
България“ може да заведе иск за вземането си, като в противен случай издадената
заповед ще бъде обезсилена. Съобразявайки се с акта на СРС, в законоустановения
срок „Ю.Б.“ АД е подало искова молба по чл. 422 от ГПК въз основа на която е
образувано гр. д. № 9437/2014 г. по описа на СГС, І ГО, 9 с-в. Съдът е
прекратил гр. д. № 9437/2014 г. на СГС, І ГО, 9 с-в, поради недопустимост на иска
по чл. 422 от ГПК, тъй като възражението срещу заповедта за изпълнение е
просрочено, което прави производство по чл. 422 от ГПК недопустимо. Приел е
също за безспорно между страните, че с определение № 3255/24.10.2018 г. по ч. гр.
дело № 4600/2018 г. Апелативен съд София е потвърдил определението от
19.07.2018 г. по гр. дело № 9437/2014 г. на Софийски градски съд, а с
определение № 100/22.02.2019 г. по ч. т. дело № 3157/2018 г. на ВКС, ТК, I ТО
не е допуснато касационното обжалване от длъжника на определение №
3255/24.10.2018 г. по ч. гр. дело № 4600/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението на ВКС е необжалваемо, поради което прекратителното определение
по гр. дело № 9437/2014 г. на СГС, І ГО-9 с-в е влязло в сила на 22.02.2019 г.
Определението от 19.07.2018 г. е влязло в сила на 01.03.2019 г. След тази дата
е стабилизирана заповедта за незабавно изпълнение.
С доклада по делото съдът е обявил, че тези обстоятелства не се нуждаят от
доказване. Приел е също, че страните не спорят по фактите, а спорят по
приложението на правото. Страните не са възразили по доклада на делото.
Видно от приложеното в цялост изпълнително
дело № 20128470400732 по описа на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Н.П., с район
на действие СГС, изп. дело е образувано по молба от 06.12.2012 г., подадена от „Юробанк
И ЕФ Джи България“ АД – гр. София и приложен към нея изпълнителен лист от 08.11.2012
г., издаден на основание заповед за незабавно изпълнение от 08.11.2012 г. по
гр. дело № 49371/2012г.
по описа на СРС. С молбата е поискано ЧСИ да връчи на длъжника Г.П.Д. заповедта
за изпълнение с отбелязване за издадения изпълнителен лист и покана за
доброволно изпълнение.
Установява се, че на 21.01.2013 г. на
ищеца, в качеството на длъжник по изпълнението е връчена покана за доброволно
изпълнение по изпълнително дело № 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П.(лист 44
от същото изп. дело).
С постановление по изпълнително дело
№ 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П.е наложена възбрана върху недвижим имот – собственост
на длъжника, което е вписано в Службата по вписванията - гр. Каварна на 21.01.2013г.
(лист 48 от изп. дело).
С решение № 2508 от 08.04.2019г. по ч.
гр. дело № 4042/2019г. по описа на СГС, І ГО, съдът по жалба на Г.П.Д. – длъжник
по изп. дело № 20128470400732
по описа на ЧСИ Н.П.е отменил отказът на съдебният изпълнител да прекрати
изпълнителното производство по цитираното дело, на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 от ГПК и го е прекратил на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Решението
на СГС е окончателно и е влязло в сила на 08.04.2019г. (лист 116-119 от изп.
дело).
Видно от съставения протокол от 15.05.2019г.,
оригиналът на изпълнителния лист от 08.11.2012 г., издаден по гр. дело № 49371/2012 г. по описа на СРС, 47
състав е върнат на взискателя „Ю.Б.“ АД, чрез упълномощената юрк. М.Д. (лист 121
от изп. дело).
С постановление за вдигане на
възбрана върху недвижим имот, по изп. дело № 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П., е вдигната възбраната,
която е била наложена с постановление, вписано на 21.01.2013г. Постановлението
за вдигането на възбраната е вписано в Службата по вписванията - гр. Каварна на
17.05.2019г. (лист 124 от изп. дело).
От приложеното в цялост копие на изп.
дело № 20198470400157 на ЧСИ Н.П., се установява, че с молба от 15.05.2019г. взискателят
„Ю.Б.“ АД е поискал образуване на изп. дело против Г.П.Д. и към молбата е приложен
изпълнителния лист от 08.11.2012 г., издаден по гр. дело № 49371/2012 г. по описа на СРС, 47 състав.
Изп. дело № 20198470400157 е образувано от ЧСИ Н.П.на 16.05.2019г. (лист 1 от
изп. делото).
С молба вх. № 01742/17.05.2019г. по
изпълнително дело № 20198470400157 на ЧСИ Н.П., взискателят „Ю.Б.“ АД е поискал
от ЧСИ да наложи възбрана на ¼ ид. част от лозе, описано с
местоположение и площ, както и запор на дялове в „Н.-тим“ ЕООД, собственост на
длъжника Г.П.Д..
С постановление по изпълнително дело
№ 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.е наложена възбрана върху недвижим имот -
¼ ид. част от лозе – собственост на длъжника Г.П.Д., което е вписано в
Службата по вписванията - гр. Каварна на 21.05.2019г. (лист 50 от изп. дело).
Установява, че на 22.05.2019 г. на ищеца,
в качеството на длъжник по изпълнението е връчена покана за доброволно
изпълнение по изпълнително дело № 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.(лист 43
от същото изп. дело).
Описаната фактическа обстановка е
установена по делото въз основа на съвкупната преценка на всички събрани
писмени доказателства, ценени като относими, допустими и неоспорени от страните,
както и с оглед на приетото за безспорно между страните.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна следното:
Съдът приема, че страните не спорят
по фактите, а по приложението на правото.
Предявен е отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на установителния иск е наличие на правен интерес за ищеца от
завеждането му. За наличието на тази предпоставка съдът следи служебно.
С разглеждания иск ищецът, в
качеството си на длъжник по гр. дело № 49371/2012г. на СРС, 47 състав, оспорва вземането, предмет
на изпълнителния лист от 08.11.2012г., послужил за образуваното на 16.05.2019г.
изп. дело № 20198470400157 на ЧСИ Н.П., като се позовава на изтекла погасителна
давност. Т.е. ищецът оспорва притезанието на взискателя във висящ изпълнителен
процес, като се позовава на факт, настъпил след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (съгласно
чл. 439, ал. 2 от ГПК), поради което съдът приема, че ищецът има правен интерес
от предявения отрицателен установителен иск.
Доколкото по делото не се спори, че
искът е предявен от длъжника срещу взискателя по изп. дело № 20198470400157 на
ЧСИ Н.П., то съдът приема, че искът е насочен срещу пасивно процесуално
легитимирана страна. Тъй като ищецът се позовава на новонастъпил факт след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно – изтекла в хода на
изпълнителното производство погасителна давност, то следва, че предявеният от ищеца
иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК е процесуално допустим. В този смисъл съдът намира
за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска.
Разгледан по същество, искът е
основателен.
Разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК
и съдебната практика приемат, че искът може да бъде основан само на
обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
в което е постановено решението, което се изпълнява, от който момент се
преклудират със сила на пресъдено нещо всички наведени и ненаведени факти и
обстоятелства. В този смисъл съдът споделя изложеното в решение № 101/01.12.1972г.
по гр. д. № 95/1972г. на ВКС, ОСГК; решение № 175/12.12.2013г. по гр. д. №
2931/2013 г. на ВКС, II Г. О., ГК; решение № 781/25.05.2011 г. по гр. д. №
12/2010г. на ВКС, III Г. О., ГК, в които се приема, че предпоставките на иска
са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили
материалното право, установено с решението по изпълнителния лист. Изпълнението
може да се оспорва от длъжника само при условията на чл. 439 от ГПК, чрез иск,
основан на факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Според нормата на чл. 116 от ЗЗД давността
се прекъсва с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на
иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б.
„б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Според чл.
115, ал. 1, б. „ж” от ЗЗД, давността спира да тече докато трае съдебният процес
относно вземането.
Съгласно разясненията, дадени с
мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение (ТР) №
2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ВКС ОСГТК, действащият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Прието е, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността, а тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявяването на този иск има обратно
действие, но само ако е спазен срока по
чл. 415, ал. 1 от ГПК. В случая страните не спорят, че съдът е
прекратил производството по гр. дело № 9437/2014 г. на СГС, І ГО, 9 с-в, поради
недопустимост на иска по чл. 422 от ГПК, тъй като възражението срещу заповедта
за изпълнение е просрочено. Следва, че в периода от образуване на исковото
производство по гр. дело № 9437/2014 г. на СГС, І ГО, 9 с-в до момента на
прекратяването му давността не е била прекъсната.
С Постановление № 3/1980г. на Пленума
на Върховния съд (ППВС) се приема, че под „съдебен процес” следва да се разбира
не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не
тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. В ППВС №
3/18.11.1980г. се приема, че давностен срок не тече по време на изпълнително
производство за вземането. В т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК се дава ново
тълкуване, в което се приема, че съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Прекъсва се давността с
изпълнителни действия - насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. В цитираното ТР е
прието, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно -
с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Нова
давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, или т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Формиран е извод,
че прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Или, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство
е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Страните по делото спорят по въпроса коя
задължителна съдебна практика следва да се приложи спрямо настоящия случай, тъй
като изпълнителното производство с № 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П.е било
висящо към датата на приемане на цитираното тълкувателно решение и е прекратено
с решение № 2508 от
08.04.2019г. по ч. гр. дело № 4042/2019г. на СГС.
Разрешение
на този спорен въпрос
е дадено изрично с решение № 170/17.09.2018г., постановено по гр. дело № 2382/2017г. по описа на ВКС. Със същото се отговаря на
въпроса от „кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена
с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК и дали
даденото разрешение с т. 10 от същото ТР се прилага само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства или и към тези, които са приключили преди
това. Приема
се, че законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове. Когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и
ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала
съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. При
постановяване на нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото
тълкуване и се възприема
ново такова, старото тълкуване важи до неговата отмяна с новия тълкувателен
акт. Последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива
обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и
обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява
тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото
тълкуване на правната норма, а във втората се обявява за загубил сила
предшестващия
тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването
на новото ТР, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт
престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната
норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е
отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива,
които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване
на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото
между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР,
което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен
случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е
недопустимо и съгласно чл. 14 от ЗНА, с която се предвижда обратно действие само по изключение и то въз
основа на изрична разпоредба. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би
довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в
правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага
тълкуването, дадено с предшестващото ТР (в същия смисъл е решение № 1957 от 01.07.2019 г.
по в. гр. дело № 967/2019 г. на САС, Гражданско отделение, VII
въззивен гр. състав).
Цитираната
съдебна практика не е приложима в настоящия случай и погасителната давност
следва да се отчита от последното по време валидно изпълнително действие по
изпълнително дело № 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П.. Само за
приключили изпълнителни дела преди 26.06.2015г. следва да се приеме, че е
приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г., като за такива изпълнителни дела се приеме,
че през периода им на висящност давност не тече. Не може да се игнорира
приложението на действащата
разпоредба на чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК и да не се отчете
настъпването на перемпцията по отношение вземането, за което е било образувано
изп. дело № 20128470400732 и с оглед настъпването й по силата на закона да не
се приеме, че същото е прекратено ex legе.
Другият
спорен от правна страна въпрос между страните се свежда до продължителността на
новия давностен срок и приложението на чл. 117 от ЗЗД.
Според чл. 117, ал.
1 от ЗЗД от
прекъсването на давността почва да тече нова давност, а ал. 2 постановява, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години. Т.е. следва да се изложат правни съображения относно това дали има
идентичност в правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение и
евентуално влязло
в сила съдебното решение постановено в производство по чл. 422 от ГПК, което да
обосновава петгодишен срок на новата давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД относно всички вземания (главница,
лихви, разноски).
Настоящият
съдебен състав приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва с
изпълнителна сила, но не се ползва и със сила на пресъдено нещо (СПН). Константна
е съдебната практика във връзка със законодателната уредба по отменения ГПК
(приет през 1952 г. и
отм. от 01.03.2008г.), че определението на съда по чл.
242 от ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено
нещо. В действащия ГПК (Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от
01.03.2008 г.) заповедното производство е уредено като част от изпълнителното
производство и представлява факултативна възможност на кредитора да се сдобие с
изпълнително основание без да води исков процес. Смисълът на заповедта за
изпълнение е да се провери дали твърдяното субективно право е спорно и ако се
установи, че то е безспорно вследствие бездействието на длъжника (неподаване
на възражение в срока по чл. 414 от ГПК), заявеното вземане става ликвидно и
годно за принудително изпълнение. Влязлата в сила заповед за изпълнение е
изпълнително основание и има за последица преклудиране на възраженията на
ответника, свързани със съществуване вземането на кредитора. В този смисъл
освен изпълнителна сила, заповедта за изпълнение се ползва и със стабилитет и
спор между същите страни за същото основание е недопустим. Изброените правни
последици, действително приравняват силата на влязлата в сила заповедта за
изпълнение на силата на пресъдено нещо (СПН), с
изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна
последица, характерна само за влязлото в
сила решение, постановено в спорно исково производство и е изрично
предвидена в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД.
По делото страните не спорят, че в
законоустановения срок „Ю.Б.“ АД е подала молба по чл. 422 от ГПК въз основа на
която е било образувано гр. дело № 9437/2014 г. по описа на СГС, І ГО-9 с-в, но
съдът е прекратил делото поради недопустимост на иска по чл. 422 от ГПК, тъй
като възражението на длъжника срещу заповедта за изпълнение е просрочено. Т.е.
образуваното от банката исково производство не е прекъснало давността на
вземането. В този смисъл съдът приема за неоснователно и възражението на
ответника, че изпълнителното дело е спряно ех lege за времето, през
което се е водил искът по чл. 422 от ГПК. Изтичането на давностния срок щеше да
бъде спрян само ако исковият процес бе приключил със съдебно решение в полза на
ищеца - банката (арг. от чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД).
Поради липсата
на съдебно решение по предявения от банката установителен иск по чл. 422 от ГПК,
то заповедта за изпълнение по гр. дело № 49371/2012 г. по описа
на СРС, Първо гражданско отделение, 47 с-в, се ползва с
изпълнителна сила, но не се ползва със СПН. Поради изложеното, срокът на
новата давност по чл. 117,
ал. 1 от ЗЗД
съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, на заявеното от кредитора
основание, чиито характер не се променя в заповедно производство - в случая главницата
се погасява с изтичането на петгодишен срок (чл. 110 от ЗЗД), а спрямо лихвите и други
периодични плащания е приложима тригодишната давност (арг. от чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД).
Съдът
приема за установено по делото, с оглед неоспорените от страните преписи на
доказателствата по изпълнително дело № 20128470400732 по описа на ЧСИ Н.П., че последните
изпълнителни действия по това изп. дело са извършени с налагането на запор и възбрана на
21.01.2013 г., като след тази дата не са извършвани никакви други изпълнителни
действия. Не се установява и взискателят да е поискал извършването на други
изпълнителни действия (в каквато насока са и мотивите към решение №
2508 от 08.04.2019г. по ч. гр. дело № 4042/2019г. на СГС). Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, а новата погасителна давност е започнала да тече
от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие.
В случая, съобразявайки приетото в т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, съдът приема, че нова погасителна давност е започнала да тече от
датата, на която е предприето последното валидно изпълнително действие
– налагането на запора и възбраната,
т.е. считано от 21.01.2013
г. По делото не са
ангажирани доказателства от които да се обоснове извод, че петгодишният
давностен срок е прекъснат до 15.05.2019г. - подаване на молбата за образуване на изп. дело № 20198470400157
по описа на ЧСИ Н.П.. Към датата на депозиране на молбата за образуване на
изпълнително дело № 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.- 15.05.2019г., давността е изтекла, тъй като от 21.01.2013
г. до 15.05.2019г. са изминали шест
години, три месеца и 23 дни, т.е. е изминал е срок по-дълъг от пет години. Т.е.
давността е изтекла на 21.01.2018г., когато
е изтекъл срока по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, като към 15.05.2019г.
вземането на взискателя по изпълнителното дело вече е било погасено по давност.
Банката е подала молба за образуване на новото изпълнително дело № 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.на 15.05.2019г., след изтичане на
петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, вр. чл. 117 от ЗЗД.
Поради изложеното следва да се приеме,
че всички вземания на
взискателя срещу длъжника по цитираното изп.
дело са погасени по давност. В
постановения смисъл е и съдебната практика по решение № 451 от 29.03.2016 г. по
гр. дело № 2306/2015 г. на ВКС, IV
г. о., ГК; решение № 325 от 13.01.2016 г. по гр. дело № 2783/2015 г. на ВКС, III г. о., ГК и др. След
като давностният срок вече е изтекъл, то той не може да бъде спрян, нито
прекъснат с молбата
за образуване на изпълнително дело № 20198470400157 по описа на ЧСИ Н.П.или с
изпълнителни действия по това дело. В този смисъл съдът приема за изцяло
неоснователни доводите на ответника, че давността не е изтекла.
По изложените съображения съдът уважава предявения иск и признава за
установено между страните, че Г.П.Д. не дължи на „Ю.Б.“ АД сумата от 30 000.00 евро, ведно
със законната лихва за периода от 19.10.2012 г. до изплащане на вземането,
2 417.60 лв. разноски по делото от които 1 173.50 лв. - държавна
такса и 1 244.10 лв. - адвокатско възнаграждение, представляващи суми за
които е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК от 08.11.2012г. и изпълнителен
лист от 08.11.2012г. по ч. гр. дело № 49371/2012
г. на СРС, І ГО, 47 състав, тъй като вземането е погасено по давност.
По разноските съдът приема следното:
На основание чл. 81 от ГПК съдът дължи произнасяне по
искането за разноски.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по делото, които се доказани
до размера от 6583 лева. От тази сума платената държавна такса е 2347 лв., а реално
заплатения адвокатски хонорар за един адвокат е в размер от 4236 лв. (по представен
договор за правна защита и съдействие от 24.06.2019г. – лист 101-102 от делото
и доказателства за заплащането на сумата по банково сметка – лист 103-108 от
делото), съгласно списък по чл. 80 от ГПК (лист 100 от делото).
Ответникът
своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Възражението е основателно,
тъй като делото не е с фактическа и правна сложност и е решено в едно открито
съдебно заседание. В този смисъл съдът приема, че реално заплатеното адвокатско
възнаграждение от ищеца следва да бъде намалено до минималния размер. Съгласно чл.
8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, изчислен при материален интерес от 61092.50 лева
(включваща сумите от 30 000 евро главница по изпълнителния лист с левова
равностойност от 58674.90 лв. и 2417.60 лв. разноски), минималният размер е 2748.30
лв. с ДДС.
По изложените
съображения съдът осъжда ответника да заплати на ищеца разноски по делото в общ
размер от 5095.30 лева (формирана от сбора на сумите 2347 лв. и 2748.30 лв.).
При този изход
на спора на ответника не се дължат разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд, І ГО, 26
състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г.П.Д., ЕГН **********, с адрес за съобщения и призовки: гр.София, ул. „****, ет.4 НЕ ДЪЛЖИ на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, сумите: 30 000.00 евро, ведно със законната лихва за периода от 19.10.2012 г. до изплащане на вземането, 2 417.60 лева разноски по делото от които 1 173.50 лева - държавна такса и 1 244.10 лева - адвокатско възнаграждение, представляващи суми за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 08.11.2012г. и изпълнителен лист от 08.11.2012г. по ч. гр. дело № 49371/2012 г. по описа на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 47 състав, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Г.П.Д., ЕГН **********, с адрес за съобщения и призовки: гр. София, ул. „****, сумата от 5 095.30 (пет хиляди деветдесет и пет лева и тридесет стотинки) лева, представляваща разноски по гр. дело № 7394/2019г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: