Решение по дело №61/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 69/10.05.2013г., постановено по гр.д. № 2616/2012г. по описа на КРС е отхвърлен предявения от М. А. Т. от С., общ. К иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено по отношение на Н. А. А. от с.с., че му дължи сумата от 12 400 евро съгласно запис на заповед с падеж 15.06.2007 година, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2012 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1272/2012г. по описа на РС-К. С решението М. А. Т. от С., общ. К е осъден да заплати на Н. А. А. от с.с. направените по делото разноски в размер на 1000 лв. – адвокатско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от М. А. Т. от С., общ. К. Решението се обжалва като неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди се в жалбата, че изводът на съда, че от доказателствата по делото не се установявал договор за заем между страните, бил неправилен. Изводът на съда се опровергавал от представения по делото писмен документ, именован „запис на заповед”, но поради нереõовността си от външна страна, със значение на разписка за получаване на паричната сума от издателя. Длъжникът Н. А. А., издавайки нередовен запис на заповед, въвел в заблуждение длъжника, и чрез направени възражения, без да е оспорено авторството на документа на задължението, се стремял да извлече облаги от своето неправомерно поведение и действие. Издаденият от ответника документ -разписка, наименована като „запис на заповед” представлявал писмен документ за отразената в този документ сума за предаване, а действията по фактическото приемо-предаване на отразената сума била доказана по безспорен начин от показанията на разпитаните свидетели. Предвид изложеното жалбодателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, вместо което да уважи предявения иск по чл. 422 ГПК. Претендира присъждане на направените в двете съдебни инстанции разноски. В съдебно заседание жалбодателят чрез представителя си по пълномощие поддържа жалбата.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба от ответника Н. А. А. от С., общ. К, не е постъпил. В съдебно заседание чрез представител по пълномощие оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли обжалваното решение да се потвърди като правилно.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбите оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването. Разгледана по същество е неоснователна.

По ч.гр.д. № 1272/2012г. по описа на К. районен съд, въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, подадено от М. А. Т. от С., общ. К, била издадена заповед № 2631/18.06.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която било разпоредено длъжникът Н. А. А. от С., общ. К да заплати на кредитора М. А. Т. от с.с. сумата в размер на 12 400 евро – главница, представляваща неизпълнение на задължение за връщане на дадена му в заем сума от 12 400 евро, съгласно подписан запис на заповед /разписка за получена сума/ и задължението да я върне на 15.06.2007г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2012г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 486.00 лева- държавна такса и 800.00 лева- адвокатско възнаграждение. Срещу заповедта длъжникът подал писмено възражение вх. № 8673/02.08.2012г. по реда на чл. 414 ГПК.

Заповедното производство се развило с подаването на иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането, предмет на заповед № 2631/18.06.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Ищецът М. А. Т. твърдял в исковата молба, че на 13.06.2005 година предоставил в заем на ответника Н. А. А. сумата от 12 400 лв. Сумата му била предадена в присъствието на Е. А. в кафене „М” в гр. К. Пред тях Н. А. подписал запис на заповед, с който се задължил без предявяване за плащане и без протест, да заплати на ищеца сумата от 12 400 евро, на 15.06.2007 година. Ответникът не изпълнил задължението си за плащане на сумата на падежа, което пораждало интерес за ищеца от предявения иск.

Представен по делото е писмен документ, именован „запис на заповед” от 10.06.2005 година, съгласно който подписаният Н. А. А. се задължил без предявяване за плащане и без протест, да заплати на 15.06.2007 година сумата от 12 400 евро на М. А. Т..

Показанията на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели, въззивният съд не обсъжда, поради недопустимостта на същите съгласно чл. 164, ал.1, т.3 ГПК, съображения за което ще изложи по-долу.

Предвид изложеното, основният спор се свежда до това представлява ли в случая нередовната от външна страна ценна книга - запис на заповед разписка по смисъла на чл. 77, ал.1 ЗЗД, установяваща реалното предаване на сумата от 12 400 евро по договор за заем за потребление между страните, респ. задължението на ответника за връщането й. Въззивният съд счита, че процесният документ няма характера на такава разписка и това е по следните съображения: безспорно е, че същият е нередовен от външна страна, тъй като не отговаря на изискването по т.1 на чл. 535 ТЗ – не съдържа наименованието „запис на заповед” в текста на документа. От съдържанието на документа, което не е ¯спорено, както не е оспорено и, че изявлението в него е подписано от издателя му, става ясно, че ответникът Н. А. А. се задължил неотменимо и безусловно, без предявяване за плащане и без протест, да заплати на 15.06.2007 г., сумата в размер на 12 400 евро на М. А. Т.. Така, съгласно посоченият порок на ценната книга – запис на заповед, може да се приеме, че същият материализира единствено изявление за плащане. Тази нередовност на записа на заповед, лишавайки го от менителничния ефект обаче, не му придава автоматично характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал.1 ЗЗД, тъй като от неговото съдържание не може да се направи извод за реалното предаване на процесната сума по договор за заем за потребление, респ., че изявлението за плащане всъщност произтича от задължение за връщане по такъв договор. Предоставянето на сумата поради реалния характер на договора за заем за потребление е съществен елемент от съдържанието на договора. В тази връзка, от ищеца не са представени други доказателства, установяващи това обстоятелство. Документът „запис на заповед”, както бе обсъдено по-горе, не представлява такова доказателство. Недопустимо е наред с това съгласно чл. 164, ал.1, т.3 ГПК установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лв. със свидетелски показания. Ето защо показанията на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели не се обсъждат, като същите не представляват доказателствено средство. При това положение следва да се приеме, че исковата сума е претендирана на основание договор за заем за потребление, сключването на който ищецът не е доказал. От събраните доказателства не може да се направи извод за реалното предаване на исковата сума в изпълнение на такъв договор от страна на ищеца, със задължение от страна на ответника за връщането й. Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

При този изход на делото, разноски от въззивника не се дължат, тъй като такива не са поискани, както и не са представени доказателства, че са направени.

Воден от изложеното, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69/ 10.05.2013г., постановено по гр.д. № 2616/2012г. по описа на Кйския районен съд.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.