О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
град
Ловеч, 30.01.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание
на тридесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
като разгледа
докладваното от съдия ПАВЛОВА ч.гр. дело №36 по описа за 2019 година, съдът за
да се произнесе, взе предвид:
Производство по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.
С
разпореждане №3800/23.11.2018 г. постановено по ч.гр.д.№2306/18 г. Ловешки
районен съд е отхвърлил заявление вх.№12166/21.11.3018 г. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу
Х.К.А. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение са сумата 707,94 лв.
неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 45 лв. разходи за
извънсъдебно събиране на задължението.
Подадена е частна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. Панаьот Волов № 29 ет.3, представлявано от Т.Я.К. Чрез процесуален представител: юриск. Д.А. срещу разпореждане №3800/23.11.2018 г. постановено по
ч.гр.д.№2306/18 г. на Ловешки районен съд в частта, относно претендираните вземания за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 707,94 лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и 45 лв. разходи за извънсъдебно събиране
на задължението.
Счита, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че целта на заповедното производство е ускоряване на съдебния процес и разтоварване на правораздавателната система, както и да се установи, че вземането не се оспорва и да се издаде изпълнително основание за неоспорено вземане. Сочи, че в това производство по чл. 410 ГПК не се проверява дали вземането съществува, то е специално производство, уредено в ГПК за създаване на изпълнително основание за вземане, което не се оспорва. Цитира, че според разпоредбата на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на исковата молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Сочи, че в настоящия случай, с оглед изложените твърдения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, може да се направи извод, че вземането е за парична сума, като предвид посочения размер на тази сума и по правилата за определяне на родовата подсъдност, евентуалният иск за това вземане е подсъден на районен съд. Твърди, че заявлението е съобразено с изискванията за неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението да се прилагат доказателства за установяване на вземането и заявителят може да приложи такива, но не е длъжен, тъй като целта на производството е само да се провери дали вземането е спорно.
Сочи, че преследваната с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се създаде опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени срокове да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с оглед принудителното изпълнение на вземането си, като посочената цел предопределя и основните характеристики на заповедното производство - то е факултативно, едностепенно и строго формално. Смята, че в заповедното производство, съдът дължи проверка на формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете по обекти в и раните в него материални субективни права, като този относно претендираното вземане неустойка, както и за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, следва да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът входира възражение по чл. 414 ГПК.
Относно претенцията за
неустойка счита, че същата представлява форма на договорна отговорност, служеща
за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението и както е посочено в т.
12 на заявлението, отхвърлената от съда неустойка е начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на длъжника за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Излага, че
предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако е получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Твърди, че ако длъжникът
добросъвестно е изпълнявал поетото договорно задължение и е предоставил такава
гаранция, то кредиторът е щял да събере вземането си и нямало да търпи
посочените по-горе вреди. Изтъква, че съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Сочи, че фактическият състав,
който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на
неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на
валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена и след като всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е
налице, следователно неустоечните задължения са валидно възникнали.
Цитира, че в TP № 1/15.
Твърди, че въпросът за
накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за
да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Изтъква,
че дори и да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави, а съдът следва да намали нейния размер.
Смята, че относно претендираната
със заявлението сума за разходи и такса за извънсъдебно събиране на
задължението, за чиято дължимост страните по договора на основание чл. 9 ЗЗД са
постигнали съгласие, подписвайки договора, съдът неправилно е счел, че същата
не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като от
неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до правни
изводи, че в случая се касае за частична нищожност на съответната договорна
клауза. Изтъква, че в чл. 10а, ал.1 от ЗПК законодателят е предвидил, че
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, каквито са изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др.. Смята, че те са извършени вследствие на виновното
поведение от страна на заемателя, като следва да се има предвид и разпоредбата
на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
изплаща при неизпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит и
следователно законодателя е предвидил възможността за начисляването на такива
разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на ГПР по кредита.
В заключение
подчертава, че преценката на съда в производството по издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК се
ограничава единствено до изложените от заявителя факти и тя се
простира до там доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно
индивидуализирано, спорно вземане основателността, на което ще бъде изследвана
и доказана в друг евентуален процес – исковият и в този
смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил
по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото
производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. В
подкрепа на горното цитира практика на Софийския градски съд.
Моли съда да отмени
Разпореждането на ЛРС, което правопрегражда по-нататъшното развитие на
производството, като се произнесе да бъде издадена Заповед за изпълнение за
отхвърлените неустойка и разходи и такса за извънсъдебно събиране претендирани
със заявлението по чл. 410 ГПК.
Моли, в случай че се отмени горепосоченото разпореждане, да му се присъдят разноски в пълен размер
Настоящата инстанция като съобрази
оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д.№2306/2018г.по описа на РС-Ловеч намира
за установено следното:
Разпореждането е съобщено на
заявителя на 12.12.2018 г., а жалбата е подадена на 12.12.2018 г./п.кл./ ,т.е.
в срока по чл.413,ал.2 от ГПК и от легитимирано да обжалва съдебния акт лице,
поради което съдът приема,че е допустима и следва да се разгледа по същество.
От
приложеното ч.гр.д.№2306/18 г. на Ловешки РС се установява, че е подадено
заявление от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД, ЕИК *********, представлявано от Т.Я.К. Чрез процесуален представител: юрк. Д.А. по
реда на чл.410 от ГПК, с вх.№12166/21.11.2018 г., с искане за издаване на
заповед за изпълнение за парично вземане срещу длъжника Х.К.А. ***, за сумата
от 700 лв. главница, договорна лихва 121,79 лв. за периода от 28.02.2018 г. до 26.10.2018
г., неустойка за неизпълнение на
задължение 707,94 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране 45 лв, законна
лихва 29,81 лв от 1.03.2018г. до 14.11.2018 г. и законната лихва от завеждане на
заявлението до изплащане на вземането. Посочено е, че вземането произтича от
Договор за паричен заем №3137217/26.01.2018 г. сключен между”Изи Асет
мениджмънт”АД като заемодател и длъжника като заемател. Твърди се в.12 от
заявлението, че заявителя е придобил вземането на основание договор за цесия на
1.08.2018 г. от ”Изи Асет мениджмънт”АД изцяло със всички привилегии,
обезпечения и принадлежности и длъжникът е бил уведомен за това на 2.08.2018 г.
посредством писмо с обратна разписка. Твърди, че освен главницата от 700 лв.
длъжникът дължи и сумата 121,79 лв. договорна лихва, както и, че страните са
договорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
от страна на длъжника, а именно две физически лица, поръчители или банкова
гаранция с бенефициер заемодателя, той дължи на кредитора неустойка в размер на
707,94 лв, която неустойка се начислява еднократно в момента на допускане на
неизпълнение и за същата не е налице период за начисляването й. Излага, че заемателя
се е съгласил, че при забава на заплащането на падеж на погасителна вноска
повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такса за
разходи за събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв, която се
начислява на всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска,
чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени
разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да
заплати наемателя не могат да надхвърлят 45 лв.
Посочено е, че съгласно договора се начислява и обезщетение за забава
върху непогасената главница в размер на законната лихва, а именно 29,81 лв. за
периода от 1.03.2018 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със
законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на дължимите суми. Претендира се заплащане общо на сумата 1604,54
лв., както и съдебно деловодни разноски в размер на 32,09 лв. ДТ и
възнаграждение за проц.представителство в размер на 200 лв.
С разпореждане №3800/23.11.2018 г. постановено по
ч.гр.д.№2306/18 г. Ловешки районен съд е отхвърлил заявление вх.№12166/21.11.3018
г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед
за изпълнение срещу Х.К.А. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение са
сумата 707,94 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 45 лв.
разходи за извънсъдебно събиране на задължението.
В мотивите си РС-Ловеч излага съображения, че в
частта, с която се иска издаване на заповед за вземане за заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение и такси разходи, противоречи на закона,
което е основание за отхвърлянето му в тази част. Счита, че уговорената
неустойка при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщата й
обезпечителна функция, като тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Освен това се излага от съда, че
относно претенцията за такси-разходи за извънсъдебно събиране искането
противоречи на императивната норма на чл.33 ал.1 от ЗПК.
Като съобрази тези данни, настоящата инстанция
счита, че частната жалба е неоснователна. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК,
съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави и при наличие на такова отказва издаване на заповед за
изпълнение. Тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по
договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на
„потребител”, то съдът е задължен да провери дали договорът съответства на
разпоредбите на ЗПК. В случая се установява, че така наречените „разходи и
такси за извънсъдебно събиране” от 45 лв. е в противоречие с нормата на чл.33
ал.1 от ЗПК, тъй като е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а
освен това от изложеното не се установява да е изпълнено изискването видът,
размерът и действието, за което се събира таксата да са ясно и точно определени
в договора за потребителски кредит и не е посочено какъв е характера на тази
такса, доколкото не са изброени извършените дейности или допълнителни услуги в
полза на кредитополучателя. Клаузите на договора са в противоречие със закона и
добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението на
чл.33 от ЗПК-оскъпява се кредита и това води до неоснователно обогатяване.
Практически изброените в заявлението-дейности не касаят допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а са дейности, евентуално
извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението. Тези дейности
нямат характеристиката „допълнителни услуги” в полза на потребителя, а са
разходи, както самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното
събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл.10а ал.1 от ЗПК услуги.
Що се отнася до неустойката за неизпълнение на
задължение, в случая-неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя-двама поръчители или банкова
гаранция, то и настоящата инстанция споделя правните изводи на първата, т.е.,
че тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена
неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и отново води до оскъпяване на кредита и в
този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.3 от ТР №1/09 г. на ВКС. Не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният
размер е и драстично завишен, което води до реализиране на по-висок доход за
кредитора, който не е предварително регламентиран.
Цитираната в частната жалба практика на СГС не е
задължителна за настоящата инстанция и не се споделя от настоящия състав на
съда, по гореизложените съображения.
С оглед на тези мотиви и при съвпадане на правните
изводи на Ловешки окръжен съд с тези, на Ловешки районен съд, атакуваният
съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен.
Водим от горното съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №3800/23.11.2018 г. постановено по
ч.гр.д.№2306/18 г. на Ловешки районен съд в частта, с която е отхвърлено
заявление вх.№12166/21.11.3018 г. на „Агенция за контрол на просрочени
задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу Х.К.А. *** за сумата 707,94
лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 45 лв. разходи за
извънсъдебно събиране на задължението.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.