Р Е Ш Е Н И Е
№………./22.03.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЕДИНАДЕСЕТИ СЪСТАВ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: РАЛИЦА КОСТАДИНОВА
при секретар Нина И.а,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2295 по описа за 2017 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявен от от ИЩЕЦА И.Г.М., ЕГН **********,***, срещу ОТВЕТНИЦАТА З.Г.К., ЕГН **********,***,
тел: ******, положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик
на следния недвижим имот, който същият е придобил по давностно владение, упражнено в периода
2004г.- 2017г., а именно:
ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ с идентификатор 10135.2564.1050 по
КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр.
Варна, п.к.9000, в.з. ****, целият с площ от 1526 кв.м., с трайно
предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползвание: за
друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план: 2319, при съседи:
10135.2564.1047, 10135.2564.1049, 10135.2564.1051, 10135.2564.1053,
10135.2564.1172, 10135.2564.967,
10135.2564.1044 и
10135.2564.1045.
С протоколно определение, постановено в о.с.з., проведено на 21.06.2018г. съдът е КОНСТИТУИРАЛ „Антарес инвест" ЕООД, вписано
в Агенция по Вписванията – ТРРЮЛНЦ с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул. "Княз Борис I" № 161, ап.2,
представлявано от управителя Тихомир Тодоров, в
качеството му на трето
лице - помагач на страната на ответника З.Г.К.,
на основание чл. 218 вр. с чл. 226 ал.2 от ГПК.
ИЩЕЦЪТ твърди,
че владее - упражнява фактическата власт с намерение, че е свой върху имот с
идентификатор 10135.2564.1050, с площ от 1526 кв.м., с адрес на имота: гр.
Варна, п.к.9000, в.з. ****, при съседи:10135.2564.1053, 10135.2564.1051,
10135.2564.1049, 10135.2564.1045, 10135.2564.1044, 10135.2564.967 от пролетта
на 2004, след смъртта на неговата тъща Ф. Д. В./Ф. Д. В. - майка на починалата му съпруга Е.
Николова М.ва, починала на 25.8.1982г., и до днес.
Твърди, че имотът е
бил възстановен по реституция по силата на чл. 1, ал.2 от ЗВСВОНИ на Ф. Д. В.,
като с Решение от 1.2.1999г. по гр.д.№1596/1997г. Община Варна била
осъдена да й предаде владението върху имот -вилно място,
находящо се в землището на гр. Варна, представляващо имот № 1076, кв. 52 по КП
от 1956 г. с площ от 1184 кв.м. , при граници: 25 - та улица, пл. № IX-1109,
XXXV-1109, помпена станция, паркинг на осн. чл. 108 ЗС. Решението било
влязло в сила на 02.03.1999г. Ф.
Д. В. била въведена
във владение на имота от съдебен изпълнител по изп.д.№14143/1999г. на
10.5.1999г.
Твърди, че на смъртния
си одър, Ф. предала владението на имота на ищеца и зарича, че имотът
следвало да остане за ищеца, тъй като той по-добре щял да се
грижи за него от сина й
Г., който би се явил наследник на Ф. по право на наследствена
трансмисия /съпругата му Е. е починала преди майка си/. Винаги се били
разбирали в семейството и не са имали спорове нито с тъщата, нито със сина на
ищеца, обединени от общата скръб по починалата съпруга на ищеца Е..
При опит да декларира
имота като придобит по давност през 2017г.в Община Варна, ищецът бил уведомен,
че за негов собственик в Община Варна фигурирала
ответницата З.Г.К. и следвала да си реши въпроса
по съдебен ред.
Вписването в Община
Варна на ответницата З.Г.К. като собственик на имота, пораждало
правния интерес от установяване на правото на собственост върху имота от ищеца
като придобито по давност от 2004г. до днес.
Уточнява допълнително,
че датата, на която е установил фактическата власт върху имота е 01.04.2004г. –
пролетта на 2004г., като владението било добросъвестно, евентуално
недобросъвестно и се осъществявало и към датата на исковата молба.
В съдебно заседание
поддържа исковата молба и моли съдът да уважи исковата претенция и да присъди
сторените съдебно-деловодни разноски.
В срок по чл.131 от ГПК,
по
делото от ОТВЕТНИЦАТА З.Г.К. е постъпил
отговор на исковата молба, в който изразява становище, с което твърди, че искът е недопустим, евентуално неоснователен.
Според ответницата ищецът
твърдял,
че е владелец на претендирания имот, но това не следвало от обстоятелствената
част на исковата молба. Според нея (обстоятелствената част от и.м.) на смъртния
си одър Ф. Д. В., с която ищецът нямал каквато и да било правна
или фактическа връзка, „зарекла" имотът да остане
за него. Това „заричане" било правно ирелевантно
по отношение прехвърлянето на собствеността, а било и напълно
негодно да предаде владение. Видимо не ставало въпрос
нито за завещание, нито за дарение, нито за прехвърляне срещу гледане и
издръжка. Не била
спазена и императивно посочената в чл. 18 ЗЗД или в Глава III, т. 2 от Закона
за наследството форма. В този контекст не можело да става
и дума за някакво „добросъвестно
владение"" - не било налице
каквото и да е правно основание, годно да направи ищеца собственик (чл. 70, ал.
1 ЗС).
Твърди, че
не можело да става въпрос и за владение изобщо.
Ищецът не упражнявал фактическата власт върху имота към момента на предявяване на иска. Можело само да
се подразбира, че в неговото съзнание нечие „заричане"
на смъртен одър в София имало силата на протокол
за въвод във владение на имот в м. Траката, Варна. Твърди, че на смъртния си
одър Ф. В. упълномощила адв. Петър Станев от АК – Варна да я представлява пред
въззивната инстанция, доколкото пълномощното му е било само за ВРС. След
смъртта й той продължил да представлява правоприемника й - Г. И. М. - син на
ищеца. За някакво „заричам" никой
не узнава през годините до внасянето на исковата молба. Сочи, че настоящият процес би следвало да се
води срещу Г. И. М., който чрез поддържането на ревандикационния иск, предявен
от Ф. В., оспорвал (мнимата) придобивната давност на настоящия ищец.
Сочи, че владението върху процесния
имот не можело да се предаде към нито един момент от Ф. Д. В. на когото и да
било, доколкото тя вече го била сторила, след като продала точно този имот с
н.а. още през 1958 г. на Г. Д. К. -наследодател на ответницата.
Към датата на въображаемото „заричане"
с
претенции за предоставяне на владение, Ф. Д. В. била във висящ процес срещу Г.
Д. К. с правно основание чл. 108 ЗС, в който тя била ищца. В това процесуално
качество тя искала от съда да осъди ответника Г. Д. К. да й предаде владението
на този имот. Условие за допустимостта на такъв иск бил претендентът да не
владее спорната вещ. Тя не владеела, а иска правно съдействие за предоставяне на
владението. От тези позиции било невъзможно да предаде на настоящия ищец
фактическа власт, с която не разполага. Доколкото била във висящ процес, Ф. Д.
В. би могла само и единствено да обещае прехвърляне на собствеността, ако и
след като съдът я установи по висящия процес, и да предостави владението, след
като го получи въз основа на осъдителен диспозитив. Както ще стане ясно
нататък, предявеният от нея иск е отхвърлен и решението за това е влязло в
законна сила. Тя не е установила собственост върху същия този имот и не е
уважено искането й да бъде въведена във владение въз основа на съдебно решение.
С оглед изложените обстоятелства, ответникът счита, че предявеният иск бил
недопустим поради липса на правен интерес. Невладеещият претендент (дори и да
бил собственик) нямало да промени статуквото само чрез установяване право на
собственост. Иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК бил недопустим - ищецът
следвало да предяви осъдителен иск по чл. 108 ЗС, освен ако обосновава правен
интерес да се установи негово право на собственост към определен минал момент,
но такова изявление липсвало. На това основание вносителят на исковата молба не
бил годен да заеме процесуалното качество на ищец. Твърди, че за ищеца не е
налице правен интерес от търсената защита.
Твърди, че искът освен
това бил неоснователен. Твърди, че процесният имот бил в патримониума на
починалия Г. Д. К., като по силата на наследствено правоприемство и след
смъртта му правата преминали върху единствената му низходяща –З.Г. К.а – К..
Излага следните факти и обстоятелства, на които основава възражението си:
Въз основа
на Нотариален акт № 150, том VI, н.д. № 1432/58 г., Г. Д. К. купува от Ф. Д. В.
процесния имот и
от този момент той го владее лично, а впоследствие собствеността и владението
преминават в неговата дъщеря, ответницата З.Г. Димитрова - К..
През 1976 г. бил направен опит имотът
да се завземе от активисти на ОФ, което мотивирало Г. К. да заведе
безпрецедентно дело срещу ОС на ОФ и срещу Общински Народен съвет - Варна,
което приключило с влязло в сила решение по гр.д. № 1539/79 г. от 03.07.1979 г.
на ВРС - VIII състав, с което се "осъжда Общинския комитет на Отечествения фронт - Варна и Общински
народен съвет - Варна, да отстъпят и предадат на Г. Д. К. владението на
собствения му имот от 1280 кв. м., находящ се в курорта "Дружба" край
Варна с пл. М 1076, кв. 52..."
След като защитава собствеността си,
държавата все пак отнела този имот. Със Съобщение изх. № II-3-788/22.01.79 г. по
преписка № II-3-696/79 г., Г. К. бил
уведомен за започнало производство по отчуждаването на процесния недвижим имот.
Процесният имот бил обявен за държавна собственост с АДС № № 409/09.11.1079 г.
След влизане в сила на реституционните
закони, Г. К. заявил искане да му се възстанови собствеността, и след
първоначален отказ, въз основа на решение по адм. д. № 557-А/93 г. се "отменя отказът на кмета на община
Варна, постановен с решение М1434/1-III-93 год. да възстанови на Г. Д. К. вилно място
пл.№ 1076 в кв. 52, местност "Св. Константин", както и заповед №
288/09.02.79 г. на председателя на ИК на ОНС-Варна и акт № 409/09.11.89 г. на
ОНС".
Със
Заповед № 718/09.03.1998 г. на Кмета на община Варна, "на основание чл. 78, ал. 1
от ЗДС, въз основа на отпаднало основание за актуване на недвижим имот - частна
държавна собственост, съгласно АДС № 409/09.11.89 г., въз основа на влязло в
сила решение от 16.02.94 г. на III гр. колегия на ВОС по гр. д. М 557-А/93 г.,
решение № 1966/29.08.95 г. на III гр.отделение на ВС по гр.д. № 3821/94
г., възстановена сума при отчуждаването на имота, и на основание чл. 72 от ЗМСМА се НАРЕЖДА имотът да се отпише от актовите книги... и да се предаде на Г.
Д. К....".
С Протокол за въвод във владение №
87/03.07.98 г., осъществен от техническата служба при община Варна, Г. Д. К.
бил въведен във владение.
В качеството си на собственик и от
позициите на владелец, той сключвал договори и отдавал имота под наем.
Имотът бил заявен като собствен в
данъчната служба, в кадастъра, в общината, плащали се данъци, такси и разноски.
Това административно-правно отношение не се било променяло от 1958 г. (с
изключение на годините, през които имотът бил одържавен).
Легитимирайки се с нотариален акт, предхождащ продажбата от
1958 г., Ф. Д. В. на самостоятелно основание претендирала възстановяване на
собственост върху имот, който не бил отчужден от нея, доколкото към момента на
проведените отчуждителни мероприятия тя вече се била разпоредила с всички свои
имоти в този район на Варна. След отказ от страна на кмета и последвала жалба
от нейна страна, с посоченото в исковата молба решение от 01.02.1999 г. по
гр.д. № 1569/97 г. Община Варна била осъдена да й предаде владението, което
обаче ВЕЧЕ била предала на Г. Д. К. въз основа на споменатото по-горе съдебно
решение № 1434/1-III-93г.
Въз основа на своето решение, в
чиито субективни предели не попадал реституираният собственик Г. Д. К., Ф. Д.
В. образувала изпълнително дело № 14143/1999 г. и чрез СИС при ВРС направила
опит да получи владението. На провежданите действия по въвеждането й във
владение се противопоставял реституираният собственик, владеещ имота - Г. Д. К..
Последователно, в съответствие с предписанията на ГПК, съдебният изпълнител
отложил въвода и дал възможност на Г. К. да поиска спиране на въвода,
доколкото той претендирал самостоятелни права върху предмета на изпълнението. С
определение на ВРС въводът бил спрян и били дадени указания на Ф. Д. В. да
предяви ревандикационен иск. Такъв иск действително бил предявен и въз основа
на него било образувано гр.д. № 4430/2000 г. по описа на ВРС 14 състав. Искът
бил отхвърлен с решение от 10.11.2003 г. Срещу това решение Ф. Д. В. била
подала въззивна жалба чрез процесуалния си представител. С Решение № 31/ 07.01.
2010г. въззивната инстанция, отменила решението от 10.11.2003г. на Варненски
районен съд. Това ново решение било
обжалвано от Г. Д. К. пред Върховния съд и с Решение №1/24.07.2012г. на ВКС,
Първо гражданско отделение, било отменено въззивното решение на Варненски
окръжен съд от 07.01.2010г. и бил отхвърлен искът на Ф. В. с правно основание
чл.108 ЗС за предаване на владението на недвижим имот в гр. Варна, вилна зона,
с пл. № 1076, кв. 52. Решението било влязло в законна сила на 24.07.2012г. и
било окончателно стабилизирано.
През 2013 г. Г. И. М., син на настоящия
ищец И.Г.М. и наследник на Ф. Д. В. (неин внук), подал молба по чл. 303, ал. 1,
т. 1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение, с което ВКС бил отхвърлил иска
на Ф. В. за предаване на владението на недвижимия имот срещу Г. К.. С решение №
265/15.10.2013г. на ВКС, първо гражданско отделение била оставена без уважение
молбата за отмяна на влязлото в сила решение №1 /24.07.2012г. по гр. д №
777/2010 г. на ВКС. Така окончателно, със сила на пресъдено нещо, бил отхвърлен ревандикационният
иск на Ф. Д. В.. Въпреки опитите тя и нейният правоприемник -Г. И. М. да
придобият статут на собственици на този имот, и на това основание да поискат
предаването на владението му, исковете били отхвърлени. Ф. В. не станала
владелец и няма как настоящият ищец да получи това от нея и присъедини своето
владението към нейното.
Обобщава следните си
твърдения, за които изложил подробно фактология по-горе:
1/ Ищецът
И.Г.М. не бил
владял в нито един момент - минал и/или настоящ, процесния имот. Той не е бил и
не е собственик на нито едно правно основание -транслативно или оригинерно.
2/ Ответницата З.Г.К. била
собственик на процесния имот към датата на завеждане на исковата молба. Тя била придобила
тази собственост по наследство от своя баща – Г. Д. К., който го
бил придобил с н.а. № 150, том VI, н.д. № 1432/58 г. и възстановена собственост
след одържавяване.
3/ Фактическата власт
върху процесния имот се упражнявала от Г. Д. К. от закупуването му с Нотариален
акт № 150, том VI, н.д. № 1432/58 г., като това владение му било предадено
от Ф. Д. В.. След неговата смърт владението се осъществявало от
неговия наследник - единствената му дъщеря З.Г.К.. Тя е владяла този имот до
прехвърлянето на собствеността, което се осъществило с н.а. № 35 и № 36, том III, per. № 7825 и №
7826 дело № 280 и № 281 от 2017 г. по описа на нотариус Ивелина Обретенова, №
561 от Регистъра на Нотариалната камара, с район на действие – ВРС. С посочените нотариални актове собствеността
върху имота била
прехвърлена на „Антарес Инвест" ЕООД, ЕИК *********, и
владението било
предадено на купувача от З.Г. К.а -К., чрез пълномощника й А. М. М., ЕГН **********.
Въз основа на гореизложеното, ответникът моли съда да отхвърли исковата
претенция.
В срока по чл. 131 от ГПК от третото лице –
помагач на
ответницата „Антарес
инвест“ ЕООД е постъпил отговор на исковата молба. В отговора твърди, че исковата
претенция била недопустима и евентуално неоснователна, в случай, че съдът не
възприеме доводите за недопустимост като поддържа абсолютно идентични твърдения
по фактите и обстоятелствата с тези на ответницата по подадения от нея писмен
отговор.
В съдебно заседание
поддържа отговора и моли съдът да отхвърли иска срещу ответницата.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено
следното от фактическа страна, като въз основа на възприетата фактическа обстановка, и
съобразявайки становището на страните достигна и до
следните правни изводи:
С решение от 21.07.1997г., постановено по гр.д. 3960 / 1995г. на ВРС, 20 състав, е отхвърлен
като неоснователен иска на Ф. Д. В. срещу Община Варна за предаване владението
на вилно място пл. No 1076 по Кад.план от 1956г.във вилна зона „***“ на гр. Варна с площ от 1184
кв.м. С решение от 01.02.1999г.,
постановено по в.гр.д. 1596 / 1997г. на ВОС, е отменено решението на ВРС и
вместо него е постановено друго, с което Община Варна е осъдена да предаде на Ф.
Д. В. владението върху собствения й недвижим имот, представляващ вилно място,
находящо се в землището на гр. Варна, вилна зона, представляващо имот пл. No 1076, в кв. 52 по КП от 1956г. с площ
1 184 кв.м. и при граници: 25-та улица, пл. No IX –
1109, XXXV – 1109, помпена станция, паркинг, на основание чл. 108 от ЗС.
Решението е влязло в законна сила на 02.03.1999г. /доказателствата са в
кориците на делото на ВРС/.
С протокол от
02.06.2000г., издаден от Съдия –изпълнител при ВРС – С. Я., по изп.д. 14143 /
1999г., е констатирано, че с протокол от 10.05.1999г. Ф. В. е въведена във
владение на процесния имот с пл. No 1076 в кв. 52 по КП от
1956г. в изпълнение на описаното по-горе съдебно решение срещу Община Варна.
Със същия протокол от 02.06.2000г. е констатирано, че при въвода във владение
на имота е констатирано наличие на лека постройка, собственост на трето лице – Р.
Р., като същият се е задължил до 21.05.1999г. да демонтира постройката, но в
срока това не е сторено, поради което съдебният изпълнител упълномощава
взискателката Ф. В. да демонтира постройката за сметка на третото лице Р. Р.. /
доказателствата са в кориците на делото на ВРС/. С протокол от 06.06.2000г.,съставен по изп.д. 14143 / 1999г., съдебният изпълнител С. Я.
постановя преустановяване на действията по демонтиране на постройката на Р.Р..
Отлага същите до произнасяне на съда и дава срок на Г. К. да поиска спиране на
изпълнението от ВРС. /л. 149 -154/.
От приетото
удостоверение за наследници на Ф. Д. В.
се установява, че същата е починала на 04.12.2003г. и е оставила за законни
наследници М. Е.А. – внук и Г. И. М. – внук. /доказателствата са в кориците на
делото на ВРС/
С нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот от 01.08.1958г., Ф. Д.В. продава на Г. Д. К.
собственото си наследствено лозе – хавра, от 2185 кв.м., съставляващо
неурегулиран парцел XIII в кв. 276 по плана на курортно
предградие „лозята“ на гр. Варна, местността „Манастира“, св. Константин. /л.40/.
Съобразно Решение от
03.07.1979г., постановено по гр.д. 1539 / 1979г. на ВРС, Общинският комитет на
Отечествения фронт – Варна и Общински народен съвет – Варна са осъдени да
отстъпят и предадат на Г. Д. К. владението на собствения му имот от 1280 кв.м.,
находящ се в курорта ****край Варна с пл. No 1076, кв. 52. /л.41/.
С решение от
16.02.1994г., постановено по гр.д. 557-А на Окръжен съд – Варна, е отменен отказът
на кмета на Община Варна, постановен с решение No 1434/ 1- III – 93г. да възстанови на Г. К. вилно място пл. No 1076 в кв. 52, местност „Св. Константин“, както и Заповед Nо 288 / 09.02.1979г. на Председателя на ИК на ГНС Варна и акт Nо
409 / 09.11.1989г. на ОНС – Варна и е възстановена собствеността на Г. К.
върху вилно място 1310 кв.м., пл. No 1076 при граници:
улица No
15, паркинг, дере и имот No 1078. Решението е с отбелязване, че е влязло в законна сила на 16.02.1994г. /л.44,
идентично л. 224/.
Със Заповед No 718 / 19.03.1998г. на Областен управител на Варненска област е наредено да
се отпише от актовите книги за държавни имоти – частна държавна собственост и
да се предаде на Г. Д. К., имот, находящ се в кв. 52, пл. No 1076, м-ст Св. Константин – вилна зона, при граници: изток – ул. XXV, запад – парцел IX – 1109, XXXV – 09, север – помпена станция,
юг – паркинг, с площ 1184 кв.м. /л.45, идентично с л. 226/.
С
Протокол
за въвод във владение № 87/03.07.98 г., осъществен от техническата служба при
община Варна, Г. Д. К. бил въведен във владение на процесния имот. /л.46,
идентично с л. 227/.
С решение от 10.11.2003г., постановено
по гр.д. 4430 / 2000г. на ВРС, е отхвърлен предявеният иск от Ф. Д. В. срещу Г.
Д. К. за предаване на владението на процесния недвижим имот, основан на
твърдението й, че Ф. В. го е придобила въз основа на реституция. С решение No 31 / 07.01.2010г.,
постановено по в.гр.д. 1116 / 2005г. на ВОС, е отменено решението от
10.11.2003г. на ВРС и вместо него Г. Д. К. е осъден да предаде на Г. И. М.
владението върху процесния имот, придобит по наследяване от Ф. Д. В., а от нея
– въз основа на реституция по ЗВСОНИ. С решение No 1/ 24.07.2012г.,
постановено по гр.д. 777 / 2010г. по описа на Първо Гражданско отделение на
ВКС, е отменено въззивното решение на ВОС No 31/ 07.01.2010г. и вместо
него се отхвърля искът, предявен от Г. И. М. срещу Г. Д. К. с правно основание
чл. 108 ЗС за предаване владението на процесния имот. Решението е влязло в
законна сила на 24.07.2012г. /л.51 -65/
С решение No 265 / 15.10.2013г.,
постановено по гр.д. 4466 / 2013г. по описа на ВКС, е оставена без уважение
молбата по чл. 303 ал.1 т.1 ГПК на Г. И. М. за отмяна на влязлото в сила
решение No 1/
24.07.2012г.
по гр.д. 777 / 2010г. на ВКС./л. 66 – 68/.
С нотариален акт за дарение на недвижим
имот No 35, том III, рег. No 7824, дело 280 / 2017г. и с нотариален акт
за покупко-продажба на идеални части от недвижим имот No 36, том III, рег. No 7825, дело 281 / 2017г. на нотариус Ивелина
Обретенова, З.Г.К. прехвърля на
„Антарес инвест“ ЕООД собствеността си над процесния недвижим имот./л.73 – л.
76/.
Въз основа на представените по-горе
доказателства, съдът прави заключение, че с влязло в сила решение, постановено
по гр.д. 4430 / 2000г. на ВРС е отречено със сила на пресъдено нещо правото на
собственост на Ф. В. върху процесния имот, основано на твърденията й за
реституция, поради което и преразглеждането на този въпрос е недопустимо в
настоящото производство, на основание чл. 299 ал.1 от ГПК. В тази връзка и всички ангажирани от ищеца
като писмени доказателства по делото Нотариален акт No 125, дело 1465 / 1926г., нотариален акт за покупко-продажба No 722 от 1948г., акт за установяване на
административно нарушение, протокол от 06.06.2000г., договор за наем на
недвижим имот от 2001г., акт No 409 / 09.11.1989г. за държавна
собственост на недвижим имот, заявление от Ф. В. от 1992г., ведно с приложени
обяснения, предложение на комисията по реституция при Община Варна от
01.08.1992г., решение No 08.09.1992г. на Кмета
на Община Варна,заверени копия на разписните листи, на записаните собственици в
разписния лист от КП – 1936г., попадащи в кв. 271, 276 и 277 от кадастрално
регулационния план от 1937г. на курортно предградие Лозята – гр. Варна, които
ищецът е представил за установяване на правото на собственост на своята
праводателка Ф. В., са недопустими и съдът не следва да коментира.
Отделно в
производството е направено искане от страна на ищеца да бъде упражнен косвен
съдебен контрол, на основание чл. 17 ал.2 от ГПК по отношение на реституцията
на процесния имот с решение от 16.02.1994г. по адм.д. 557А/ 1993г. по описа на
ВОС. В тази връзка съдът съобрази следното:
Съобразно чл. 177 ал.
1 от АПК, решението на административния
съд е задължително за страните в административното производство. От друга чл.302
от ГПК постановява, че решението на административния съд е задължително за
гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и
законосъобразен. В същото време, трети лица /извън лицата по административното
правоотношение/, не са страни в административното производство и те не могат
както да обжалват административен акт, по който те не са страна, така и да
участвуват в административно производство по неговото обжалване. С цел защита
на интересите на тези лица и чл.17, ал.2 от ГПК въвежда изключение - по
законосъобразността на административен акт гражданският съд може да се
произнася, в случаите, когато такъв акт
се противопоставя на страна, която не е участник в производството по издаването
на акта и по неговото обжалване. В този
смисъл и се прави заключението, че при наличие на правен интерес, произнасянето
на граждански съд по законосъобразността, както на административен акт, така и
на съдебно решение, влязло в сила, постановено от административен съд по
административноправен спор, е допустимо в този случай, като съдът е длъжен да
осъществи косвен контрол за законосъобразност. / в този смисъл и Решение № 88 /
09.03.2012 г., по гр.д. No 1131 / 2011г. на ВКС и Решение №71/15.07.2015 по дело №350/2015 на
ВКС, ГК, II г.о. /. В процесния случай, обаче, съдът намира, че упражняването
на косвен съдебен контрол е недопустимо, доколкото в рамките по разгледания и
приключил с влязло в сила решение съдебен спор по гр.д.
4430 / 2000г. на ВРС, реституционната процедура вече веднъж е била противопоставяна на
праводателката на ищеца, която е направила идентични възражения. Произнасянето
на съда е в насока, че на Г. К. е възстановен имотът по реда на ЗВСОНИ, а не на
праводателката на ищеца – Ф. В..
Доколкото е недопустимо упражняването на
косвен съдебен контрол, то и съдът не следва да обсъжда всички възражения и
оспорвания по реституционната процедура, вкл. за истинността на протокол Nо 87 / 03.07.1998г.
за въвод във владение на имоти в община Варна, на заповед No 718 / 19.03.1998г.
на Областния управител – Д. М., акт No 409 / 09.11.1989г. за държавна
собственост, както и събраните доказателства в тази връзка, а именно:,
заключението на в.л Р. по допуснатата съдебно-графологична експертиза в частта
за подписите, поставени на посочените протокол,заповед и акт, както и
заключението на вл. Б. по допуснатата съдебно-техническа експертиза.
Твърденията на ищеца и заявеният за
разглеждане иск, който съдът намира за допустим, е за установяване на правото
му на собственост върху процесния имот, като претенцията се основава на
твърдението, че владението върху имота е упражнявано от него в периода 2004г. –
2017г.
Твърденията на ищеца са, че Ф. В. е предала
владенито на имота на ищеца в края на 2003г., малко преди да почине, като той е
продължил упражняването на фактическата власт от този момент нататък до 2017г.
Съдът намира, че тези твърдения не се
установиха от събраните гласни и писмени доказателства. Видно от приобщеното по
делото гр.д. 4430 / 2000г. на ВРС, Ф. В. не е упражнявала фактическа власт
върху имота за периода от завеждане на производството до датата на нейната
смърт – в края на 2003г. След този момент нейният наследник Г. И. М. – син на
ищеца е поддържал исковата молба, която е била предварително вписана в Службата
по вписвания и за всички трети лица има оповестително-защитно действие,
включително и по отношение на ищеца И.Г.М.. Отделно е видно от свидетелските
показания, събрани по почин на ответника, че ищецът е бил запознат със
седебното производство и твърденията на страните, наведени в гр.д. 4430 /
2000г. на ВРС.
Дори да се приеме за установено незнанието на
ищеца, че вещта е предмет на чуждо вещно право, както и че Ф. В. не е
упражнявала фактическа власт върху процесния имот, на доказване от
страна на ищеца в рамките на настоящото производство подлежи фактът на
установяване на фактическата власт и наличието й към последващ момент, както за
субективния елемент е предвидена презумпцията по чл. 69 от ЗС. Следва да се има
предвид, че знанието или незнанието, че вещта е предмет на чуждо вещно право са
без правно значение при преценка наличието
на субективния елемент/ в този смисъл решение
№ 280 от 24.10.2011 г. по гр.д. № 344/2010 г., II г.о./.
Безспорно от ангажираните от ищеца
гласни доказателства, посредством разпита на свидетелите Т. Л.В. – С. и П. Д.
В., съдът приема, че ищецът е установил
фактическа власт върху процесния имот и е демонстрирал това спрямо Г. К. чрез
ограждането на имота през 2004г. Независимо, че ищецът е с адресна регистрация
в гр. София и живее постоянно там, същият е установил фактическа власт върху
вещта, като е демонстрирал намерението си за своенето на вещта спрямо
праводателя на ответницата. Не е достатъчно, обаче, страната да е установила
фактическа власт върху вещта, следва тя да е продължила определен период от
време, както и да притежава допълнителни характеристики. В този смисъл и в тежест на ищеца е да
докаже, че владението му отговаря на тези допълнителните характеристики, за да
се приеме за основателна претенцията му – владението трябва да е постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Тези допълнитълни характеристики,
обаче, не бяха установено в хода на производството. Владението е постоянно, когато фактическата власт върху вещта няма
случаен характер, а е израз на воля, трайно да се държи вещта по начин
препятстващ евентуалното владение на други лица.За да се докаже, че владението
е постоянно е необходимо да се установи, че през определен период от време само
владелецът, но не и трети лица са извършвали въздействие върху имота. Видно от
ангажираните от ответника гласните доказателства - на свидетеля Р., както и на
свидетеля М., върху имота е въздействано от трети лица – праводателят на
ответницата е отдал част от него под наем на свидетеля Р., а той от своя страна
след 2004г. на М. К..
Отделно и двамата свидетели на ищеца, чиито
наблюдения след 2004г. са спорадични – първата свидетелка е минавала покрай
мястото / на път за работа/ първите две години, а след това само летния сезон
на плаж с децата, а вторият свидетел, когато е бил в командировка във Варна,
тъй като живее постоянно в Бургас,
сочат, че знаят, че Г. К. е предявявал претенции за имота, тъй като са
водили разговори с ищеца И.М.. В същата насока са и показанията на свидетеля М.,
който лично е разговарял с ищеца по делото преди завеждане на производството.
Показанията на свидетелите на ответника се
потвърждават и от писмените доказателства по делото. С договор за наем на
недвижим имот от 20.05.2004г., Г. Д. К. е отдал под наем на С. Я. С.и процесното
дворно място, ведно с построените в това място две бараки, като имотът ще се
ползва за паркинг и кафе аперитив, а договорът се сключва за срок от четири
години. Останалите, представени от страните по делото договори за наем на
процесния имота касаят периоди преди процесния и поради тази причина съдът не
следва да ги обсъжда с оглед изложените по-горе доводи за недопустимост на
възраженията и оспорванията, касаещи законосъобразността на процедурата по
реституция.
Установената фактическа власт от ищеца е била
епизодична, като след разграбването на оградата, същият не я е възстановявал,
не е обработвал мястото, не го е ползвал фактически, както сочат и разпитаните
по негово искане свидетели. Владението
на ищеца не е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, поради
което и съдът приема, че ищецът
не успя да проведе пълно и главно доказване на фактите и обстоятелствата, които
съдът е възложил в негова доказателствена тежест, предвид което и искът се
явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Г.М., ЕГН **********,***, срещу З.Г.К., ЕГН **********,***,
положителен установителен иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик
на следния недвижим имот, който същият е придобил по давностно владение, упражнено в периода
2004г.- 2017г., а именно: ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ с идентификатор 10135.2564.1050 по
КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр.
Варна, п.к.9000, в.з. ****, целият с площ от 1526 кв.м., с трайно
предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползвание: за
друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план: 2319, при съседи:
10135.2564.1047, 10135.2564.1049, 10135.2564.1051, 10135.2564.1053,
10135.2564.1172, 10135.2564.967, 10135.2564.1044
и 10135.2564.1045, като
неоснователен.
Решението е постановено
при участието на „Антарес инвест" ЕООД, вписано
в Агенция по Вписванията – ТРРЮЛНЦ с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул. "Княз Борис I" № 161, ап.2,
представлявано от управителя Тихомир Тодоров, в
качеството му
на трето
лице - помагач на страната на ответника З.Г.К., ЕГН **********,***.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд
- Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: