Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 29.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15042 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 13.08.2019 год., постановено
по гр.дело №90620/2017 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в, е отхвърлен
предявения от Е.Б.Ц. срещу „О.Б.Б.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 1 200 евро – платена
без основание по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 02.10.2008 год.
за периода от 02.10.2008 год. до 28.12.2017 год., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.12.2017
год. до окончателното й изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 150
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК възззивна
жалба от ищеца Е.Б.Ц.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
клаузата на чл. 1, ал. 1 от допълнително споразумение №2 от 20.10.2015 год. към
процесния договор е индивидуално уговорена. Ответникът, чиято била
доказателствената тежест, не бил установил, че тази клауза била индивидуално
уговорена. При подписване на анексите към договора не му била дадена възможност
да се запознае с текста им. С посоченото допълнително споразумение бил променен
начина на изчисляване на приложимата лихва, а именно 6.5 % плюс надбавка от
1.49 пункта. Не било посочено обаче как е определена стойността от 6.5 %, каква
е методиката за това, какви компоненти влияят на лихвения процент. Въпреки че
основният лихвен процент на БНБ значително бил понижил своите стойности,
ответникът не бил актуализирал приложимия от него по процесния договор за
кредит лихвен процент. Не било ясно дали лихвата се променя при промяна в
размера на инфлацията, основния лихвен процент и пазарните условия. Ответникът
не бил актуализирал коректно размера на лихвата по кредита и съответно на
погасителната вноска. Не се съобразявал с начина на изчисляване на лихвата и
игнорирал сриналите сестойности на основния лихвен процент на БНБ и на
лихвените индекси – Софибор, Юрибор, Либор. Въпрос на елементарна справедливост
било не само да се увеличава прилагания лихвен процент при повишаване на
стойностите на референтните лихвени индекси, но и да се намалява дължимата
лихва при понижаване на стойностите на основния лихвен процент на БНБ, което
след 2009 год. било осезаемо. Индиция за недобросъвестна търговска практика на
банката било обстоятелството, че през целия период на действие на договора тя
не спазвала изменението в стойностите на основния лихвен процент на БНБ при
изчислението на дължимата лихва по кредита и увеличавала същата, макар да бил
известен фактът, че един от съществените за размера на възнаградителната лихва
индекси – Софибор, Юрибор, Либор, намалявали значително след датата на
сключване на договора за кредит. С допълнителното споразумение от 20.10.2015
год. едностранно от страна на банката бил въведен нов начин на изчисляване на
дължимата лихва, а именно било добавена надбавка от 1.49 пункта. Изчисляването
на месечната вноска било поставено в зависимост от себуктивната преценка на
ответника. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице
надплащане по договора. Видно било от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, че банката не била предоставила данни за
стойностите на компонентите, които формирали посочения лихвен процент в размер
на 8.5 % годишно. Не ставало ясно как се формирала лихвата по т. 1.1 от
допълнителното споразумение. Вещото лице било цитирало формула на банката от
2011 год., а процесният договор бил сключен през 2008 год. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „О.Б.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно СРС бил приел, че клаузата на чл. 1.1 от допълнително
споразумение №2 от 20.10.2015 год. е индивидуално уговорена. Ищецът имал възможност
да проучи всички клаузи на договора. Видно от представените писмени
доказателства по делото, че размерът на приложимият към процесния кредит лихвен
процент бил имнене от страните въз основа на изрично изразената им воля за
това. При тази промяна размерът на уговорената възнаградителна лихва бил
намален от страните. Поради това и неоснователно било твърденото на ищеца, че
не е било съобразено настъпилото в периода на действие на договора изменение на
основния лихвен процент на БНБ в посока надолу. Обстоятелството, че е налице
индивидуално договаряне се установявало и от клаузата на чл. 1.2 от
допълнителното споразумение №2, в който подробно било обосновано какво налага
въвеждането на надбавката от 1.49 пункта пир определяне на размера на дължимата
лихва. Ето защо възражението, че тази надбавка е наложена едностранно от
банката било неоснователно. От заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза било видно, че не е била извършвана друга
промяна на дължимата лихва по договора, в т.ч. едностранно от страна на
банката. По делото не било установено, че ищецът е извършил плащания без
основание в полза на банката, които да му бъдат възстановени. Доказано било
също така, че в периода от 02.10.2008 год. до 10.12.2017 год. не било налице
едностранно увеличение на месечната лихва, съответно на дължимата месечна
вноска по договора за кредит. Освен това сочи, че клаузите на чл. 5, ал. 3 от
договора за кредит и на чл. 2 от допълнителното споразумение №2 не били
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Те били индивидуално договорени, не
били част от предварително изготвени общи условия, като ищецът имал
възможността да влияе върху съдържанието на договорното правоотношение. Клаузи
на договора, свързани с принципна възможност за изменение на лихвените нива,
били допустими, доколкото в чл. 143 и сл. ЗЗП не се съдържала забрана една от
страните да гарантира правата си по дългосрочни договори, какъвто бил
процесният, като предвиди инфлационни клаузи или минимални размери на дължимата
договорна лихва. След като значителна парична сума била авансово усвоена от
ищеца за негови цели, то не можело да се приеме, бе банката недобросъвестно
била гарантирала интересите си като предвидила възможност за увеличение на
дължимата договорна лихва съобразно предварително зададени обективни критерии,
които при договарянето кредитополучателият бил приел. Налице било и
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. А и независимо от уговорената
принципна възможност за увеличение, съответно намаляване на дължимата по
договора лихва, в случая било установено, че такова увеличение не е било
извършено.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни,
намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Според ищеца, ответната банка е получила без основание
процесната сума, явяваща се разлики в размера на месечните погасителни
анюитетни вноски за периода от 02.10.2008 год. до 28.12.2017 год., тъй като за
нея не е възникнало правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент
/което право не почивало на заложени ясни и обективни критерии и не можело да
бъде контролирано/, поради нищожност поради неравнопоставеност на клаузите на
чл. 5, ал. 3 от процесния договор и чл. 1.1 и чл. 2 от допълнително
споразумение №2 от 20.10.2015 год. На практика ищецът се позовава на изначална
липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на
“получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално
договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и
при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Безспорно
е по делото, че на 02.10.2008 год. между страните бил сключен договор за ипотечен
жилищен кредит, по силата на който банката предоставила на ищеца кредит в
размер на 21 000 евро, като кредитополучателят се задължил да го изплати в срок
от 120 месеца, с креен срок за издължаване на дълга по кредита 10.10.2018 год. Погасяването
на кредита следвало да се извършва на месечни анюитетни вноски, включващи
главница лихва съответната част от
годишната такса за управление и обслужване, съгласно погасителен план. Според
чл. 5, ал. 1 от договора, за ползвания кредит кредитополучателят заплащал на
банката годишен лихвен процент в размер на 8.5 %, а съгласно чл. 5, ал. 3,
банката имала право едностранно да променя размера на лихвения процент в
зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните
условия, за което уведомявала кредитополучателя в едноседмичен срок от
промяната или изнасяла информацията за това в банковите салони, без да е
необходимо подписването на анекс към договора.
На
02.11.2012 год. било сключено допълнително споразумение №1 към горепосочения
договор, по силата на което страните постигнали съгласие за промяна в
договорените срокове за заплащане на част от месечните анюитетни вноски и
техните размери, с оглед подадена от ищеца молба поради невъзможността му да
обслужва задълженията си по договора за кредит в договорените срокове и
размери, породена от влошеното му финансово състояние и с цел облекчаване на
положението му.
На 20.10.2015
год. между страните било сключено допълнително споразумение №2 към
горепосочения договор, по силата на което било постигнато съгласие за промяна
на годишният лихвен процент за редовната главница по договора на 6.5 % плюс
надбавка от 1.49 пункта, или общо 7.99 % – чл. 1.1, като надбавката се прилагала във
връзка с допълнително споразумение към договора за кредит от 02.11.2012 год.,
по силата на което било отложено и разсрочено плащането на част от договорените
лихви, дължими за посочените в него 18 месеца, с цел намаляване на първите 18
вноски от сключването му за сметка на
последващо увеличение на вноската през останалия период, по време на който
именно се прилага надбавката с оглед компенсиране на първоначалното намаление. Клаузата
на чл. 2 от споразумението е със съдържание, идентично с това на чл. 5, ал. 3
от договора за кредит.
Регламентацията
на договора за банков кредит се съдържа в
разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е
спазена. За банката –
кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като
срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената
лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения
във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
Спорните между страните въпрос по
същество във въззивното производство са свързани с валидността на оспорените от
ищеца клаузи и налице ли е неоснователно разместване на блага.
В тази връзка, на първо място,
настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят Е.Б.Ц. е физическо лице, на което по силата
на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване на чл. 5, ал. 3 от процесния
договор и на чл. 2 от допълнително споразумение №2 от 20.10.2015 год.,
смисълът, който произтича от целия договор, респ. споразумението, тяхната цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити,
разпределението на риска и теориите при избор на лихвения процент, въззивният
съд приема, че посочените клаузи /които са идентични по съдържание/ се отнасят
до изменението на годишния лихвен процент, като годишният лихвен процент съответно
в размер на 8.5 % и в размер на 7.99 % е първоначален.
Въззивният съд счита, че първата от горепосочените
клаузи не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй
като е част от стандартни, изготвени предварително и типови договори на банката
/в които се съдържат празни полета, които се попълват допълнително, както е и в
частност/ и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че
включването на спорната клауза в договора е в резултат на изричното й
предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на нейното
съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед
правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателят може да се
ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят /потребителят/ е
в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна
точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от
банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на
договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва да
нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се
основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при осъществяване на
банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец,
за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на
клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение
императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение
относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В задължителното за националните
юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10,
е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3,
параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се
в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик
едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без
обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с
потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното
законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват
предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем
начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко
„основателно съображение” по смисъла на горепосоченото решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора,
което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор
и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В частност в процесния договор за
кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която
банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на
задължението, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на
банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора закон, тъй
като Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди изменението – ДВ,
бр. 59/2016 год. и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители –
обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 год., които дават специална закрила на
потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота
при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на
преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор за
кредит/. Следователно клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, която въвежда
правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва –
цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, е неравноправна.
В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които лихвеният процент
ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които
принципно биха били основание за промяната – в този смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ответникът нито твърди, нито доказва, че на
кредитополучателя са били оповестени и предоставени „правила“, по които ще се
определи или е определен конкретният размер на увеличението, а
доказателствената тежест в тази насока е била негова.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази клауза,
която предвижда цената да се определя при получаването
на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице
фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен
регулатор/. В Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК
е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената
норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че
за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е
прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства,
независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на
размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и
методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и
обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер
на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът
да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното
променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар.
Следва да се посочи също така, че в
Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е
прието, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет
финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ
изискване, конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва –
методиката за изчисляване на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е
съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва
възможността да бъде едностранно променян от кредитора след сключването на
договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Прието е,
че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна
информация как банката може едностранно да променя цената на доставената
финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във
вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се
счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза
по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В този
смисъл е и Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т.
д. № 154/2016 г., I т. о., ТК, според
което, когато кредиторът се позовава на обективни фактори, които са извън
волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения
процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от
промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под негов контрол, защото
отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини,
които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната
власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят
да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея,
независимо, че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по слабата,
потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението по чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност
на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното
отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на
добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата
неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, който извод следва
както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата
във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски договор за индексиране
на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в
цената да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част от
съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променяна е законово задължение на
банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Правото на информация за цената
на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/, респ. задължение на
добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му
да направи своя избор /чл. 4 от закона/. Ако предпоставката – добросъвестност
на търговеца /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената,
респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора
метод за промяна на цената, не е налице /както е в частност/, същият не може да
се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Не е налице и фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, на който се позовава ответникът по
жалбата: 1/ доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да
уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в
лихвения процент в 7-дневен срок и 2/ другата страна по договора да има право незабавно да го прекрати. И това е така, доколкото втората от посочените предпоставки не е уговорена – в
процесния договор липсва клауза, която предоставя
такава възможност на потребителя. Извод в друг смисъл не
произтича и от клаузата на т. 5.3 от договора. Последната не установява правото на потребителя /кредитополучателите/ да
прекрати
договора в хипотеза на едностранно
увеличение на възнаградителната лихва. Същата предвижда единствено възможност
за кредитополучателите да изплатят предсрочно дълга по кредита – изцяло или
частично /а е несъмнено, че едностранното прекратяване
на договора поради промяна в условията на сключване не е
равнозначно на прекратяване поради предсрочното му
изпълнение/.
На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора
съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да
може да се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат насрещни
неблагоприятни последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, неустойки, комисионни. В процесния договор обаче е предвидено само правото на банката да
прекрати договора /чл. 28/.
Следователно банката е обезпечила за
себе си правото произволно да изменя размера на лихвата в посока само на
увеличение /право на автономна преценка/, за постигане на своите стопански
задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба, без да е предвидена
възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на размера на
инфлацията и основния лихвен процент на БНБ, както и на пазарните условия. По
този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да
предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава
информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде
компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде
уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи
новия погасителен план, още повече че ако не иска да приеме тази промяна той не
би могъл да прекрати договора.
В този
смисъл обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на
възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от
договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни
показатели, при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма
възможност да се откаже безусловно от договора /в т.ч. без да дължи неустойка за неспазване на уговорения и
в полза на кредитора срок на договора – при т. нар. предсрочно погасяване на
кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищеца в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор е неравноправна, поради което и нищожна – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както законосъобразно
е приел и първоинстанционният съд.
Нищожна се явява и клаузата на чл. 2
от сключеното между страните споразумение №2 /независимо от това дали е
индивидуално уговорена/. Същата възпроизвежда напълно клауза от първоначалния
договор /чл. 5, ал. 3/, която е неравноправна. Потребителската защита би могла
да се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване
на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно
изпълнението на договора. В този смисъл договор за спогодба или допълнително
споразумение, в което са установени правата и задълженията на страните, произтичащи
от неравноправна клауза на първоначалния договор /респ. чрез възпроизвеждане на
неравноправна клауза от първоначалния договор/, биха представлявали
предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Следователно
допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне
на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа
на неравноправна клауза на първоначалния договор /респ. възпроизвеждат
неравноправна клауза на първоначалния договор/, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД – виж Решение № 146 от 01.11.2017 год. на ВКС по т.дело № 2615/2016 год., I т. о., ТК.
На
следващо място в чл. 1.1 от допълнителното споразумение №2 от 20.10.2015 год. е
предвидено, че годишният лихвен процент за редовната главница по договора за
кредит се променя на 6.5 % плюс надбавка от 1.49 пункта, или общо 7.99 %. С
тази клауза е определен размерът на годишната лихва с оглед договореното с
допълнителното споразумение № 1 отложено и разсрочено плащане на част от
договорените лихви, дължими за посочените в него 18 месеца, с цел намаляване на
първите 18 вноски от сключването му за сметка на последващо увеличение на
вноската през останалия период, по времето на който именно се прилага
надбавката с оглед компенсиране на първоначалното намаление. Настоящият съдебен
състав приема, че доколкото оспорената клауза касае основния предмет на
договора – възнаградителната лихва по договора за кредит /основният предмет на
договора включва клаузи, определящи основните престации по договора и които го
характеризират/ и е формулирана по ясен, разбираем и недвусмислен начин
съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като
неравноправна – виж например Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК. Отделно от това и във
връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че лихвата –
чл. 430, ал. 2 ТЗ е своеобразна цена, която кредитополучателят дължи на банката
като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични
средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното
предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред
известен на кредитополучатиля размер не нарушава изискването за добросъвестност
и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит
– виж например Решение № 92 от 09.09.2019 год. на ВКС по т.дело № 2481/2017
год., ІІ т. о., ТК.
Въпреки
изложеното по-горе въззивният съд приема, че макар клаузите на чл. 5, ал. 3 от
процесния договор и на чл. 2 от допълнителното споразумение №2 да са уговорени
във вреда на потребителя /ищеца/, те не са допринесли за настъпването на
значително неравновесие, доколкото кредиторът не се е позовал на тях.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана
в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че за периода от 02.10.2008
год. до 10.12.2017 год. дължимата сума по процесния договор и споразуменията
към него, формирана от месечните вноски, възлиза на 22 504.56 евро, а
заплатената от ищеца е в размер на 21 845.32 евро, т.е. не е налице надплащане
над първоначално договорените месечни анюитетни вноски. Липсва увеличение на
месечната лихва, съответно на дължимата месечна вноска, за периода от сключване
на процесния договор до датата на подаване на исковата молба /за периода от
10.11.2008 год. до 10.10.2012 год. размерът на месечната вноска е 266.02 евро,
за периода от 10.11.2012 год. до 10.04.2014 год. – в размер на 132.82 лв., за
периода от 10.05.2014 год. до 10.10.2015 год. – в размер на 174.34 лв. и за
периода от 10.11.2015 год. до 10.09.2024 год. – в размер на 161.79 евро/.
Следователно банката не е упражнила правото си да изменя едностранно лихвения
процент. Потребителската защита се дължи на потребителя само тогава, когато той
има нужда от нея и клаузата води до значително нарушаване на равновесието между
на правата и задълженията на страните. В конкретния случай такова не е налице –
правата на ищеца не са били нарушени и банката не се е възползвала от
горепосочените клаузи /в която хипотеза впрочем обявяването им за нищожни
преюдициално в мотивите на решението се явява безпредметно/.
Отделно от
това трябва да се отбележи, че по делото не са ангажирани и доказателства /а
тежестта за това е била на ищеца/, че предоговореният размер на дължимата
възнаградителна лихва с допълнителното споразумение №2 е довел до увеличаване
на цената на услугата, респ. до увеличаване на общия размер на задълженията на
кредитополучателя в сравнение с първоначално уговореното.
В този
смисъл релевираната претенция се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.08.2019 год.,
постановено по гр.дело №90620/2017 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/