№ 5769
гр. София, 01.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря МИРЕЛА Р. ЗАХРИДОВА
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20251110102532 по описа за 2025 година
намери следното:
Образувано е по искова молба, подадена от Т.К. против П.К.Б. с искане
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 100 лева – частичен иск от
общо 5000 лева, представляващи вземане, дължимо от ответника на трето по
делото лице – Г.С.П. – като парична сума дадена от П. на ответника без
основание – което вземане е било прехвърлено на ищеца от третото лице с
договор за цесия, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
01.12.2020 г. до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че на 30.11.2017
г. между ответника и Г. П. бил сключен договор за потребителски кредит №
***. По силата на този договор П. заплатил на ответника през периода от
01.12.2015 г. до 23.03.2020 г. сумата от 940,55 лева, разпределени както
следва: 660,55 лева – такси за пакет допълнителни услуги, 80 лева – такси по
тарифа и 200 лева неустойка. Ищецът твърди, че този договор бил изцяло
недействителен, евентуално с нищожни клаузи, евентуално че сумите били
платени без основание. С тези съображения, счита, че процесната сума била
заплатена на ответника без основание и подлежала на връщане, тъй като с нея
ответникът се бил обогатил неоснователно. С договор за цесия от 23.03.2020
г., озаглавен договор за вземания от финансови институции, П. прехвърлил
това свое вземане на ищеца. Ищецът счита, че тази сума му се дължи и моли
съда да осъди ответника да му я заплати. Претендира разноски. В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който взема
становище за неоснователност на предявения иск. Твърди дължимост на
процесната сума, като излага подробни юридически съображения в тази
насока. Моли съда да отхвърли иска, претендира разноски.
В последното по делото открито съдебно заседание страните са редовно
призовани, не се явяват. Ищецът изпраща представител, чрез когото поддържа
исканията си. Ответникът не изпраща представител, подава писмена молба, с
която също поддържа исканията си.
1
По искане на ищеца с определение от открито заседание, размерът на
иска е увеличен на сумата от 940,55 лева, вече предявен като цялостен, а не
като частичен.
На база представените по делото доказателства и становищата на
страните, съдът намира за установено следното: между страните не се спори
сключването на договор за потребителски кредит № *** от 30.11.2017 г. между
ответника и Г. П.. Препис от договора е приложен по присъединеното към
настоящото гражданско дело № 15437 от 2021 г. по описа на СРС. Сумата по
кредита е в размер на 600 лева, срокът му е единадесет месеца, а размерът на
месечната вноска – 126,45 лева. Сумата от 600 лева е заплатена на Г. П. на
30.11.2017 г. видно от представеното по присъединеното дело платежно
нареждане (л. 156 от същото). Представен е и препис от справка, издадена от
И. (л. 163 – л. 165 от присъединеното дело), от която се установява, че за
периода от 01.05.2017 г. до 23.03.2020 г. П. е извършвал плащания към
ответника. По делото е представен и препис от договор за цесия, озаглавен
„Договор за вземания от финансови институции“ (л. 85 – л. 88 от
присъединеното дело), по силата на който ищецът е закупил всички вземания
на П. към финансовите институции, посочени в Приложение № 1 към
договора. Ответникът фигурира на осемнадесета позиция в приложението.
По делото е изслушана и приета неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза (л. 28 от настоящото дело). Установява, че за
погасяване на задължения към ответника, в качеството му на кредитор, по
повод на процесния договор са отразени плащания в общ размер от 1707,09
лева, разпределени както следва: 600 лева – главница, 130,40 лева – договорна
лихва, 660,55 лева– такси за пакет допълнителни услуги, 80 лева – такси по
тарифа, 200 лева – неустойка и 36,14 лева – мораторна лихва; установено е и
процентното съотношение на годишния процент на разходите към стойността
на кредита: възлиза на 584,31 % при отчитане на начислените разходи за
допълнителни такси и на 49,61 % без начисляването на тези разходи.
На база така възприетите факти, съдът достига до следните правни
изводи: ищецът претендира заплащане на сумата от 940,55 лева, за която
твърди, че трето по делото лице – Г. П. – е заплатил без основание на
ответника, поради което същият има вземане към ответника на тази стойност,
което вземане е прехвърлил на ищеца с договор за цесия. За установяване на
това субективно право е необходимо да се установят следните факти: 1)
Заплащане от страна на П. към ответника на тази сума; 2) получаване от
ответника на тази сума; 3) липса на основание за това и възникване от страна
на ответника на задължението да възстанови тази дадена без основание сума
съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД и 4)
прехвърляне на това вземане на ищеца с договор за цесия. Първият факт съдът
намира за доказани от приетата по делото експертиза и справката, издадена от
И. за наличие на плащания от страна на П.. Действително, в открито съдебно
заседание, вещото лице разясни, че установените плащания са отчитани по
сметка, регистрирана с номера на договора и че не е успяло да установи кое
лице конкретно е извършвало плащанията. Именно този факт се установява от
приетата справка, издадена от И., като съобразявайки в съвкупност тези две
доказателства, съдът достига до еднозначния извод, че П. е извършвал
плащанията по договора. Вторият факт също се установява от тези
доказателства. Третият факт – липса на основание – ищецът извежда от
твърдението си, че сумите 660,55 лева– такси за пакет допълнителни услуги,
2
80 лева – такси по тарифа и 200 лева – неустойка, сборът на които е 940,55
лева – са заплатени в изпълнение на договорни клаузи, които противоречат на
Закона за потребителския кредит и са следователно нищожни. В тази връзка,
съдът намира следното: в съдебната практика безпротиворечиво се приема, че
за нищожността съдът следи служебно и без да е бил сезиран с възражение от
страната, която се позовава на нищожността. Неравноправните клаузи се
намират в пряко противоречие с императивните норми, защитаващи
потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Безспорно е между страните, че претендираните вземания произтичат от
сключен между П. и ответника договор за паричен заем, който по своята
правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. По отношение на претендираната сума от 660,55
лева за закупен допълнителен пакет от услуги съдът намира, че посочената
договорна клауза, от която произтича това вземане, директно противоречи на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според цитираната разпоредба, кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, каквито са всички предвидени в пакета допълнителни
услуги. От посоченото в договора за кредит се установява, че към момента на
сключването му претендираната сума за експресно разглеждане на
заявлението за кредит е била фиксирана по размер. Следователно тази сума не
попада в хипотезата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, противоречи на тази разпоредба и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е нищожна. По отношение на претендираната
сума за такса за извънсъдебно събиране на сумата по кредита съдът намира, че
посочената договорна клауза, от която произтича вземането за такса за разходи
в размер на 80 лева директно противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. От посоченото
в договора за кредит се установява, че уговорената предпоставка за
начисляване на такси и разходи е единствено забавата на длъжника. Според
цитираната разпоредба, при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо
валидността на уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи,
преценена с оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до извод
за нейната нищожност. Освен това конкретната уговорка противоречи и на чл.
10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен характер. Кредиторът може да
събира само такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. От приетите по делото
Договор за потребителски кредит № ***/30.11.2017 г. и Общи условия на
П.К.Б., неразделна част от ДПК, не се установява страните да са уговорили
при какви условия /нарушаване на кои задължения от страна на
кредитополучателя или за какви вреди на кредитора/ ще се начислява
неустойка и в какъв размер. Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД
„Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.“ В т.7.2.3 от ОУ
на ответника е уговорено, че „при предсрочно погасяване на кредита от страна
на кредитополучателя, кредиторът има право на обезщетение за евентуалните
разходи, пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита.
Обезщетението е в размер на 1 % от предсрочно погасената сума по кредита,
когато оставащия период на ДПК е по-голям от една година и 0,5 % -когато е
по-малък от една година. Кредиторът има право при предпоставките на ЗПК
да търси и по-голямо обезщетение, ако е претърпял загуба от предсрочното
погасяване на кредита, превишаваща сумата по предходното изречение. В
3
конкретния случай, платената от кредитополучателя П. сума за неустойка в
размер на 200 лв. не кореспондира с горната разпоредба на ОУ, тъй като
многократно превишава уговорените с нея размери, а и в случая кредита не е
бил предсрочно погасен, а редовно, съгласно ПП. Ако същата пък е
начислена/респ. платена за друго неизпълнение на задължение на
кредитополучателя, то по делото липсват доказателства какво точно е то, и на
какво основание е получена тази сума, като не е представена и Тарифата на
ответното дружество, в случай, че се приеме, че този вид неустойка е
предвиден в нея. В настоящия случай, доколкото ответника не ангажира
никакви доказателства на какво основание е получил сумата от 200 лв.,
платена от кредитополучателя като „неустойка“ за съда е абсолютно
невъзможно да извърши служебна проверка на уговорените в ДПК и ОУ към
него клаузи, уреждащи такава неустойка, по отношение на действителността
на същата, респ. за противоречието й със закона и/или добрите нрави.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на ТР № 1/2009 г. по т.д.
№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3., за съответствието на тази уговорка със закона
съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на
сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение.
Клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, а клауза за
неустойка, предвидена за забава на кредитополучателя, в размер, над
допустимия по чл.33, ал.1 от ЗПК, също се явява нищожна, тъй като има за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона. След като не се
установява по делото за какви вреди /от забава или неизпълнение на друго,
уговорено с ДПК задължение на кредитополучателя/ е начислена същата, то
съдът няма как да извърши преценка дали същата излиза извън допустимите
законови рамки или извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, при установяването на които предпоставки, ще направи
съответната уговорка за дължимостта на неустойката, нищожна. В
заключение, съдът намира, че и по отношение на това вземане на ищеца за
неустойка, ответника не установи в производството, наличие на основание за
начисляването й и то в платения от кредитополучателя размер от 200 лева,
нито наличие на основание за задържане на полученото, което да не е
отпаднало към момента на приключване на устните състезания, съобразно
разпределената доказателствена тежест, с оглед на което съдът приема за
установено по делото, че с получаването на тази сума ответника
неоснователно се е обогатил за сметка на платеца /кредитополучателя-цедент/
поради което и дължи връщане на сумата. Т.е. третият факт – липса на
основание – е доказан по отношение и на трите суми – допълнителен пакет
услуги, такса и неустойка. Четвъртият факт съдът намира за доказан от
представения по присъединеното дело договор за цесия. Същият съдържа
всички необходими реквизити, в приложението към него е посочено, че
ответникът е сред дружествата, вземаниято си към които П. е прехвърлил на
ищеца. По-голяма конкретизация не е нужна с оглед алеаторния характер на
тази престация. Към договора е представено и пълномощно (л. 89 от
присъединеното дело), с което П. е упълномощил ищеца да уведоми
евентуалните длъжници за настъпилата цесия. Ответникът е уведомен както с
представените по присъединеното дело съобщения по телепоща (л. 20 – л. 27
от присъединеното дело), така и със самата искова молба, доколкото подобно
уведомяване се счита за допустимо съгласно константната съдебна практика.
В заключение, съдът намира, че всички правнорелевантни факти са
4
установени. Искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен в
цялост.
С оглед изхода на делото разноски се дължат единствено на ищеца. От
него бяха заплатени в рамките на гр. д. № 15437 от 2021 г. по описа на СРС:
50 лева – държавна такса, 300 лева – депозит за експертиза, 10 лева – депозити
за удостоверения и юрисконсултско възнаграждение, което съдът служебно
определя в размер на 200 лева; в рамките на гр. д. № 2532 от 2025 г. по описа
на СРС – 400 лева – депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение,
което съдът служебно определя в размер на 200 лева; в рамките на гр. д. №
7149 от 2023 г. по описа на СГС – 400 лева – адвокатско възнаграждение ,
които са доказани и следва да се присъдят.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П.К.Б., ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. ***,
да заплати на Т.К. ЕИК *** със съдебен адрес: гр. ***, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 940,55 лева, представляваща предадена без основание
сума – сбор от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги в
размер на 660,55 лева, начислена такса по Тарифа в размер на 80 лева и
неустойка в размер на 200 лева от Г.С.П., ЕГН ********** от гр. *** на
ответника П.К.Б., в периода от 01.12.2015 г. до 23.03.2020 г., въз основа на
нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към Договор
за потребителски кредит № ***/30.11.2017 г., което вземане е цедирано на
ищеца Т.К., съгласно Договор за вземания от финансови институции от
23.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
01.12.2020 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА П.К.Б., ЕИК *** да заплати на Т.К. ЕИК *** на основание чл.
78, ал. 1 ГПК разноските в рамките на гр. д. № 15437 от 2021 г. по описа на
СРС, както следва: 50 лева – държавна такса, 300 лева – депозит за експертиза,
10 лева – депозити за удостоверения и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лева; в рамките на гр. д. № 2532 от 2025 г. по описа на СРС –
400 лева – депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 200 лева; в рамките на гр. д. № 7149 от 2023 г. по описа на СГС – 400 лева –
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5