Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 5.11.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в
публично заседание на осми октомври, през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 12954 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 74508 от
21.04.2020 г. по гр. д. № 5903/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, 143 състав, е признато за установено в правоотношенията
между „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, и Н. М.К., че съществува вземане на „Т.С.“ ЕАД
и Н. М.К. *** ЕОД част от сумите, за които е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.08.2017 г., издадена по
ч.гр.д. № 50027/2017 г. по описа на Софийски районен съд, а именно сума в общ
размер 4436,19 лв., от които 3863,79 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия за периода м. 08.2014 г. – м. 04.2016 г., която
дължима сума е за реално потребена енергия, отразена в общи фактури с №
**********/31.07.2015 г. и **********/31.07.2016 г. и 530,02 лв. – законна
лихва за забава от 15.09.2014 г. до 7.07.2017 г., както и 36,12 лв. – главница
за услугата дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението пред заповедния съд – 24.07.2017
г. до окончателното изплащане на задължението, като за разликата над този
размер до първоначално претендираните суми и периоди, а именно – първоначално
претендирания размер от общо 7485,62 лв., от които 6223,38 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2013
г. – м. 04.2016 г., която дължима сума е за реално потребена енергия, отразена
в общи фактури с № **********/31.07.2014 г., **********/31.07.2015 г. и
**********/31.07.2016 г. и 1170,46 лв. – законна лихва за забава от 15.09.2014
г. до 7.07.2017 г., както и 72,84 лв. – главница за услугата дялово
разпределение, са отхвърлени исковете като неоснователни. Страните са осъдени
да заплатят разноски съразмерно с уважената, съответно отхвърлената част от
исковете.
Горепосоченото решение е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице подпомагаща страна
"Т." ООД.
Срещу решението в частта, с
която са отхвърлени исковете, е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Излагат се съображения за неправилност на решението в тази част. Сочи се, че съдът
неправилно е приел, че част от задълженията са погасени по давност. Претендират
се разноски.
В законоустановения срок не е
подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника.
Срещу решението в частта, с
която исковете са уважени, е подадена и въззивна жалба от ответника Н. М.К..
Изложени са съображения за неправилност на решението в тази част, като се
твърди, че неправилно не е приложена разпоредбата на чл. 62 ЗЗП, а също и че
решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2016 г. на
ОСГК на ВКС. Претендират се разноските по делото.
В законоустановения срок не е
подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, нито от третото
лице подпомагаща страна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. По същество въззивният съд приема следното от фактическа страна:
За топлоснабден имот с
абонатен № 328427 е доставяна топлинна енергия – за отопление и битова гореща
вода в периода – месец май 2013 година до месец април 2016 година. За абонатен
№ 328427 се установява, че е регистриран при „Т.С.“ ЕАД на името на Н. М.К.,
ответник по делото. По делото са представени писмени доказателства /молби
декларации, списъци за проведено общо събрание на етажните собственици/, от
които е видно, че ответникът е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153
ЗЕ, като така установеното и от първоинстационния съд не е било оспорено от
страните с въззивните жалби. В процесния период извършването на услугата дялово
разпределение се е осъществявало от фирма за дялово разпределение – „Т.“ ООД. За процесния период доставяната на ответника
топлинна енергия за битови нужди е била продавана при публично известни Общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД. За процесния период се
установява, че в отношенията между ищеца и ответника са били в сила и са действали
Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр.
София, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник” на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., както и Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за
битови нужди в гр. София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа” и вестник „19 минути”, в сила от 14.03.2014 г.
По смисъла на същите общи условия, приети по делото като писмено доказателство
се установява, че е предвидено заплащането на доставената топлинна енергия да
се извършва в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнася, отразен в ежемесечно получаваните
фактури, като с изтичането на последния ден от месеца ответникът ще изпадне в
забава за тази сума. От представените от ищеца писмени доказателства –
извлечение от сметки по месеци за процесния период за абонатен № 328427 и от
заключенията на вещите лица по съдебно – техническата и съдебно – счетоводната
експертиза се установява, че ответникът е използвал доставяната от дружеството
топлинна енергия – за отопление и подгряване на топла вода. За топлоснабдения
имот, чийто ползвател е ответника, сумите за топлинна енергия са начислявани от
„Т.С.“ ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края на отчетния период са
изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение в
сградата – на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Както е
приел и първоинстанционният съд, за процесния период начислените суми и
незаплатени от ответника се установява, че са на стойност общо 6223,46 лева,
като се има предвид,че според изравнителна сметка е извадена разликата от
предходен период на стойност 104,25 лева, която представлява сума за топлоенергия и сумата от 72,84 лева –
сума за дялово разпределение. За процесния период след изравняването на сметки
са били издадени следните фактури: обща фактура № **********/31.07.2014 г.;
обща фактура № **********/31.07.2015 г.; обща фактура № **********/30.07.2016
г. Отразените в тях сума съответства на действително потребеното количество
топлинна енергия, в какъвто смисъл са и заключенията по приетите в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна и съдебно-техническа
експертиза.
При така установеното от
фактическа страна, в изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и
възражения на страните, въззивният съд излага следните правни изводи:
Предявени са искове по реда на
чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ.
Единственият довод за
неправилност, заявен от ответника Н.К. с въззивната жалба, е относно
приложението на чл. 62 ЗЗП в настоящия случай и противоречието на
първоинстанционното решение с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по
тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателят твърди, че в тълкувателното
решение е прието, че при наличие на противоречие между ЗЗП и ЗЕ, приложим е
ЗЗП, тъй като той предоставя по-голяма защита на потребителя. Тези твърдения са
неправилни. Видно от мотивите на тълкувателното решение, ВКС е приел, че поради
естеството на етажната собственост, отказът от топлоснабдяване на цялата сграда
не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата,
нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка
на топлинна енергия. Решението за
това се взема
от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри
на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик,
независимо дали е съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяване ѝ по реда на чл.153 ал.2 ЗЕ съставлява „искане” на
услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на пар.1 ДР
ЗЗП. С тези съображения е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда –
етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката,
които не противоречат на разпоредбата на чл.62, във връзка с пар.1 от
Допълнителните разпоредби на
Закона за защита
на потребителите – т.е. между
разпоредбите на ЗЕ и
ЗЗП противоречие няма, включително за отношенията, които
възникват при доставяне на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост.
С оглед изложеното и доколкото
се установява, че в случая е налице необходимото съгласие на собствениците на
обекти в етажна собственост за доставка на топлинна енергия, направен е избор
на дружество, което да осъществява услугата дялово разпределение и не е
упражнено правото на отказ от топлоснабдяване по смисъла на чл. 153, ал. 2 ЗЕ,
възражението на ответника за наличие на непоръчана доставка, е неоснователно.
Доколкото това е единственото твърдение за неправилност на решението, въведено
с въззивната жалба, и при положение, че въззивният съд не констатира служебно наличие
на неравноправни клаузи, които да ограничават правата на потребителя,
въззивната жалба на ответника Н.К. е неоснователна.
По отношение на въззивната
жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД, въззивният съд намира следното:
Във въззивната жалба се правят
единствено оплаквания за неправилно прилагане на погасителната давност от
страна на първоинстанционния съд, доколкото въззивникът счита, че вземанията му
за периода м. 05.2013 до 24.07.2014 г. не са погасени по давност.
Съгласно чл. 111 буква „в“ ЗЗД
с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за
други периодични плащания. Според чл. 114 ЗЗД давността почва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съгласно Тълкувателно решение
№ 3/2011г. на ОСГТК понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.
„в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Потребителите на топлинна енергия заплащат цената и на месечни вноски.
Касае се за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите.
Налице са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна
давност съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, не е необходимо плащанията
да са еднакви по размер. В този смисъл вземанията на ищеца за доставена
топлинна енергия са с характера на периодични плащания, поради което за тях е
приложима късата тригодишна погасителна давност.
Ищецът неправилно твърди, че
изискуемостта на вземанията му за топлинна енергия са обвързани от издаването
на една обща фактура. Част от спорните вземания, за които искът е отхвърлен, са
възникнали през 2013 г., когато са действали Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008
г. на ДКЕВР, и спрямо тях следва да се преценява изискуемостта, съответно
началният момент на давностния срок. За останалата част от процесния период се
прилагат Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в
гр. София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съгласно тях
изискуемостта настъпва по същото време, както и в общите условия от 2008 г.
Съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г., за дължимата месечна сума за доставена
топлинна енергия се издава ежемесечна фактура от продавача, като съгласно чл.
33, ал. 1 от същите ОУ, клиентите са длъжни да заплащат сумата по тази
ежемесечна фактура в тридесетдневен срок от датата на публикуването ѝ на
сайта на дружеството. Ирелевантно е за започването на давностния срок от кой
момент продавачът начислява лихва за забава по чл. 33, ал. 4 от ОУ. Това
обстоятелство не променя началото на периода, нито пък е основание за спиране и
прекъсване на давността. Изискуемостта на вземането е обвързана с действие на
продавача – да публикува сумата на интернет сайта си, поради което следва да се
приложи чл. 114, изр. 2 от ЗЗД, според който ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Възникването в този случай е денят, следващ периода,
за който се дължи заплащане на топлинната енергия. Ето защо по давност са
погасен всички вземания, които са възникнали преди 24.07.2014 г.
В случая ежемесечно са
издавани прогнозни фактури, по които ищецът е очаквал плащане в предвидения в
ОУ от 2008 г. и 2014 г. срок, който не е обвързан от издаването на обща фактура
и следователно последната не е в състояние нито да отложи започването на
давностния срок, да го прекъсне, съответно да го спре. Нито чл. 115, нито чл. 116
от ЗЗД, уреждащи спирането и прекъсването на давността, не предвиждат подобна
хипотеза. Нелогично е да се приеме, че общата фактура има каквото и да било
отношение към срока по чл. 111 от ЗЗД. Обратното би означавало, че с
едностранни действия страната би могла да влияе върху срок, който законодателят
е предвидил в защита на интереса на длъжника при дезинтересиране на кредитора
от вземането му. Ето защо спирането и прекъсването на давността става само с
изчерпателно изброени в закона действия. Недопустимо е кредиторът да може
недобросъвестно да влияе върху този срок, съответно да препятства настъпването
на неблагоприятни за него последици, свързани с изтичането му.
Оплакванията на ищеца са
основателни единствено по отношение на приетото от първоинстанционния съд, че
вземането за периода на ползване на топлинна енергия – м. 07.2014 г., е
погасено по давност. От изложеното по-горе следва, че вземането е възникнало и
е станало изискуемо в деня, следващ периода, за който се дължи заплащане на
топлинната енергия, т.е. на 1.08.2014 г. Доколкото заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 24.07.2017 г., не може да се приеме, че
вземането за цена на топлинна енергия за месец юли 2014 г. е погасено по
давност. Предвид този извод, решението на първоинстанционния съд е неправилно в
тази част и следва да бъде частично отменено и да се постанови ново такова, с
което да бъде присъдена и сумата, представляваща цена на топлинна енергия за
м.07.2014 г. Видно от по фактура № **********, цената е била определена на
55,61 лв. Впоследствие обаче е издадена изравнителна сметка, от която е видно,
че начисляваните прогнозни стойности са били завишени спрямо реално потребената
енергия, поради което общата цена за топлинна енергия за отоплителния сезон
м.05.2014 г. – м.04.2015 г. е била преизчислена от 2600,19 лв. на 2087,38 лв.
При отчитане на това обстоятелство, въззивният съд по реда на чл. 162 ГПК
определя цената на топлинна енергия за м.07.2014 г. на 44,76 лв., като намалява
пропорционално сумата по фактура № ********** – взема се
предвид, че сумата по фактурата – 55,61 лв. е приблизително 2,12% от 2600,19
лв. – първоначално начислената сума за топлинна енергия за отоплителния сезон
м.05.2014 – м.04.2015 г., като 2,12% от 512,81 лв. /разликата между прогнозно
начислените суми и цената на реално потребената топлинна енергия / се равнява
на 10,85 лв., която сума следва да се извади от начислената по фактура №
********** сума в размер от 55,61 лв., за да се получи дължимата сума за
периода м.07.2014 г. – 44,76 лв.
С оглед изложеното решението
на Софийски районен съд е неправилно в частта, с която е отхвърлен главният иск
на „Т.С.“ ЕАД за стойността на доставената топлинна енергия за периода м.
07.2015 г. и за сумата от 44,76 лв.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
лихва за забава върху вземането за цена на топлинна енергия за м.07.2014 г. е неоснователен,
доколкото по делото не се установява ответникът да е поставен в забава по
надлежния ред, съгласно приложимите към този период Общи условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР.
При
този изход на спора съдебни разноски следва да се присъдят на „Т.С.“ ЕАД.
Обжалваемият интерес за този въззивник е 3049,43 лв., за която сума исковете са
отхвърлени от първоинстанционния съд. Във въззивното производство е присъдена сума
в размер от 44.76 лв. Претендира се юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер от 100 лв.
Пропорционално с присъдената във въззивната инстанция сума и с оглед
обжалваемия интерес, на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъди сума в размер от 1,47
лв.
Предвид изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 74508 от 21.04.2020
г. по гр. д. № 5903/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 143 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, срещу Н. М.К., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен
установителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 и чл.
155 ЗЕ за сумата от 44,76 лв. и за периода м.07.2014 г., представляваща
дължимата продажна цена за доставена топлинна енергия, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ,по отношение на Н. М.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, че „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, е носител на право на
парично вземане в размер на сумата от 44,76 лв. /четиридесет и четири лева и
седемдесет и шест стотинки/ и за периода от м. 07.2014 г., представляваща
дължимата продажна цена за доставена топлинна енергия, ведно със законната
лихва върху тази сума от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 50027/2017 г. – 24.07.2017 г., до
окончателното заплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74508 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 5903/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, 143 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. М.К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, сума в размер от 1,47
лв. /един лев и четиридесет и седем стотинки/, представляваща дължими съдебни
разноски за въззивното производство, определени съобразно изхода на делото пред
въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице подпомагаща страна „Т.“ ООД, със
седалище и адрес на управление ***, привлечено от ищеца.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.