РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. Монтана, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на четвърти юли
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20221600500192 по описа за 2022 година
Делото е образувано пред МОС по реда на чл. 258 и сл. от ГПК по жалба на ЛЮБ.
ИВ. ИЛ. от гр. М , подадена чрез пълномощник адвокат Л.А. против решението на РС
Монтана от 18.03.2022г., постановено по гр. дело № 1810/2020г. по описа му, с което е
отхвърлен като неоснователен иска му с правно основание чл. 439 ГПК срещу Кхххххх БГ
ЕАД за установяване недължимост на вземания, за събирането на които е предприето
принудително изпълнение.
Твърди се във въззивната жалба , че решението е неправилно като постановено при
съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Като
нарушение на процесуалните правила се изтъква довод за наличие на предявен при
условията на евентуалност иск с предмет установяване, че ищецът не дължи размера на
претендираното в хода на изпълнителното производство вземане, приет за разглеждане от
съда по реда на чл. 214 ГПК, по който с обжалваното решение липсва произнасяне.
Оспорени са като неправилни и всички съображения на съда, обосновали извода му за
неоснователност на отрицателния установителен иск поради изтекла погасителна давност с
подробно изложени в тази насока в жалбата фактически и правни доводи. Иска се отмяна на
решението и постановяване на ново, с което исковата претенция за недължимост на
вземанията поради изтекла давност се уважи , ведно със законните последици, евентуално, в
случай на потвърждаване на решението, да се приеме, че вземането не е дължимо в
претендирания размер, съгласно съобщение за образуване на изпълнително дело №
2270/2019г. по описа на ЧСИ Мая Иванова. Претендира разноски.
1
С подаден в срок писмен отговор въззиваемата страна хххххх БГ ЕАД гр. С чрез
пълномощник юрисконсулт Натали Вукадинова оспорва жалбата като неоснователна с
доводи за правилност на обжалваното решение , подробно развити в подадения отговор.
Претендира разноски.
Въззивният съд , при преценка редовността и допустимостта на въззивната жалба по
реда на чл. 267,ал.1 от ГПК , прие следното :
Жалбата е подадена от страна по делото при наличен правен интерес и в
предвидения двуседмичен срок за обжалване, считано от връчване постановеното от РС
решение , поради което е допустима .
Във въззивното производство не са допускани доказателства.
Окръжният съд, като провери атакуваното по реда на въззивното обжалване решение
на РС Монтана във връзка с оплакванията в жалбата, предвид събраните по делото
доказателства и съобразно правомощията по чл. 269 от ГПК , приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на ЛЮБ. ИВ. ИЛ.
от гр. М срещуххххГ ЕАД гр. с твърдения за образувано срещу него изп.дело №
20197480402270 по описа на ЧСИ Мая Иванова, по което покана за доброволно изпълнение
не му е връчена, но е разбрал за него поради наложен му запор по банкова сметка. По това
изп.дело е описано, че дължи на ответника сума в общ размер на 9963.27 лева, от които
главница в размер на 3958.67 лева, законна лихва от 3312.94 лева за периода 16.12.2011г.-
06.03.2020г. , неолихвяемия вземания /мораторан лихва, обезщетения и др./ в размер на
1268.52 лева, разноски по изп.дело от 150 лева, 1053.50 лева такси по Тарифа към ЗЧСИ,
както и публични вземания от 219.64 лева. Изпълнителният лист от 26.01.2012г. , по който е
образувано делото е издаден по ч.гр.д. № 82108/2011г. на РС Монтана въз основа на заповед
за изпълнение от 28.12.2011г. в полза на ххххЕАД , като първоначално по него е образувано
изп.дело № 773/2012г. по описа на ЧСИ Мая Иванова, прекратено на основание чл.
433,ал.1,т.8 ГПК на 21.03.2018г. с последно удостоверено изпълнително действие от
10.05.2013г.. Вземането е цедирано на настоящия ответник с договор от 15.05.2015г. , по
молба на който от 11.11.2019г. е образувано новото изп.дело. Към тази дата е изтекла
погасителната давност за принудително събиране на вземанията, започнала от 10.05.2013г. –
5-годишна за главницата и 3-годишна за вземането за лихва, поради което и се иска от съда
да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника , че Л.И.
не му дължи главница в размер на 3958.67 лева, законна лихва от 3312.94 лева за периода
16.12.2011г.-06.03.2020г. , неолихвяемия вземания /мораторан лихва, обезщетения и др./ в
размер на 1268.52 лева, разноски по изп.дело от 150 лева и 1053.50 лева такси по Тарифа
към ЗЧСИ, за събирането на които е образувано изп.дело № 20197480402270 по описа на
ЧСИ Мая Иванова.
В първото по делото с.з. ищецът чрез пълномощника си адв. А. е допълнил исковата
молба с твърдение, че в случай, че вземането не е погасено по давност, то същото не
съществува в размера , посочен в съобщението за образуване на изп.дело, което съдът е
2
приел като допълване на исковата молба.
При заявените в исковата молба твърдения следва да се приеме за предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК с предмет установяване, че
правото на принудително изпълнение не съществува поради изтичане на давностен срок
след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание.
С обжалваното решение съдът е приел, че по отношение процесните вземания не е
изтекъл предвидения в закона 5 годишен давностен срок по чл. 117 във връзка с чл. 110
ЗЗД, поради което и е отхвърлил предявения иск като неоснователен .
Така постановеното решение е валидно и допустимо при наличие на правен интерес
от страна на ищеца, конституиран като длъжник по висящо изп.дело № 2270/2019г. по описа
на ЧСИ Мая Иванова да установи недължимост на вземаният, обективирани в
изпълнителния лист, основание за образуване на производството по принудително
изпълнение – а именно вземане за главница в размер на 3958.67 лева, законна лихва върху
главницата от 3312.94 лева за периода 16.12.2011г.-06.03.2020г. и възнаградителна лихва в
размер на 1268.52 лева с позоваване на факт, настъпил след издаване на изпълнителния
лист, а именно изтекла погасителна давност.
По отношение на вземанията за разноски по изпълнението в размер на 150 лева и
1053.50 лева такси по Тарифа към ЗЧСИ решението е недопустимо и следва да бъде
обезсилено, а производството по иска в тази част прекратено, поради недопустимост на иск
за установяване недължимост на разноските по изпълнението. Предмет на иска по чл. 439 от
ГПК е единствено изпълняемото право, материализирано в изпълнителния лист , въз основа
на който е предприето принудително изпълнение . Сумите, представляващи разноски по
изпълнението, начислени на ищеца като длъжник по изпълнителното дело, не са част от
изпълняемото право, чийто предметни предели са установени с изпълнителния лист.
Въпросът за тяхната дължимост от длъжника се разрешава в изпълнителното дело,
съобразно правилата на чл. 79 от ГПК, като срещу възложените му разноски по
изпълнението длъжникът може да се защити чрез обжалване разноските по изпълнението по
реда на чл. 435,ал. 2 от ГПК. Извод за това следва и от т. 2 на Тълкувателно решение №
3/2015 от 10.07.2017г., постановено по тълк.дело № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС. След като
тези вземания не са част от изпълняемото право, обективирано в изпълнителния лист и
длъжникът може да се защити срещу принудителното им събиране по друг ред, то ищецът
няма правен интерес от установяване недължимостта на тези суми, представляващи
разноски по изпълнителното дело.
С решението съдът се е произнесъл и по иск за недължимост на сумата 219.64 лева,
представляваща публично вземане, по отношение на която не е предявен иск , видно от
петитума на исковата молба, поради което и в тази част решението е недопустимо , като
постановено свръх петитум, в нарушение на принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес.
Установено е от фактическа страна следното:
3
По делото е установено, че изп.дело № 2270/2019 г. на ЧСИ Мая Иванова е
образувано по молба на хххх ЕАД от 11.11.2019г. въз основа на изпълнителен лист от
26.01.2012г., издаден в полза на ххххс ЕАД по ч.гр.д. № 82108/2011г. на РС Монтана въз
основа на заповед за изпълнение от 28.12.2011г. срещу Лх. ИВ. ИЛ., като вземанията по
изпълнителния лист за прехвърлени от ххх хххххЕАД наххххБГ ЕАД с договор за цесия от
15.05.2015г. . По същия изпълнителен лист първоначално е образувано изп.дело №
773/2012г. на ЧСИ Мая Иванова с последно удостоверено изпълнително действие от
10.05.2013г. за изплатени на взискателя суми, събрани чрез запор върху трудово
възнаграждение на длъжника. С постановление от 21.03.2018г. това изпълнително дело е
прекратено на основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК , като ЧСИ е посочил 10.05.2013г за дата на
последно извършено действие. Преди това постановление е подадена молба от 15.09.2015г.
от ответното дружество за конституирането му като взискател поради цедиране на
вземането по ИЛ от първоначалния взискател, което искане е уважено от ЧСИ. С молбата е
посочено, че прехвърленото вземане включва главница 3 958.67 лева, ведно със законна
лихва, както и договорна лихва от 1268.52 лева . След прекратяване на това изпълнително
дело, изпълнителният лист е върнат на взискателя , който с молба от 11.11.2019г. е
представил същия пред ЧСИ Мая Иванова с искане за образуване на изп.дело, като в
молбата са посочени способи за принудително изпълнение – запор на банкови сметки и опис
на движими вещи. Образувано е с разпореждане от 18.11.2019г. изп.дело № 2270/2019г. по
описа на ЧСИ Мая Иванова и са изпратени на 21.02.2020г. запорни съобщения и е насрочен
за 23.03.2020г. опис на движими вещи. С книжата по делото длъжникът се е запознал на
31.07.2020г., а въз основа на издадена обезпечителна заповед изпълнението е спряно на
10.09.2020г. . В запорните съобщения и поканата за доброволно изпълнение са посочени
задължения по изпълнителното дело - главница в размер на 3958.67 лева, законна лихва от
3312.94 лева за периода 16.12.2011г.-06.03.2020г. , неолихвяемия вземания /мораторан
лихва, обезщетения и др./ в размер на 1268.52 лева, разноски по изп.дело от 150 лева,
1053.50 лева такси по Тарифа към ЗЧСИ.
При така установената по делото с оглед събраните доказателства фактическа
обстановка, от правна страна съдът приема следното:
С предявения отрицателен установителен иск ищецът цели да установи недължимост
на вземания, за събирането на които са предприети принудителни изпълнителни действия
по изп.дело № 2270/2019г. , като се позовава на изтекла погасителна давност. Твърдените от
фактическа страна обстоятелства и искане за защита обосновават правно основание на иска
чл. 439 от ГПК , според който длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението въз основа
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството , по което е
издадено изпълнителното основание. Защитата на длъжника по реда на чл. 439 от ГПК е
срещу материалната незаконосъобразност на принудително изпълнение, като предмет на
установяване е липсата на изпълняемо срещу него право . Последица от уважаване иска по
чл. 439 от ГПК е прекратяване изпълнението – чл. 433,ал.1,т. 7 от ГПК, от което се извежда
правния интерес от исканото установяване.
4
Ищецът се позовава на изтекъл след 10.05.2013г. давностен срок, довел до погасяване
на вземаният за главница и лихви, с което обосновава твърдението си за недължимост на
процесните вземания .
Давността като институт на материалното право представлява изтичане на
определен в закона срок от време, през който кредиторът бездейства , последица от което е
погасяване правото да иска принудително изпълнение на вземането си. Самото вземане
продължава да съществува като естествено право и може да бъде изпълнено доброволно от
длъжника, аргумент за което е разпоредбата на чл. 118 ЗЗД
От събраните по делото доказателства е установено, че по изп.дело № 773/2012г.
последното валидно предприето от ЧСИ изп.действие е от 10.05.2013г., когато на взискателя
за преведени постъпили от наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника суми,
след което до издаване на постановлението за прекратяването му на 21.03.2018г. извършване
на изп.действия не са искани и такива не са предприемани от съдебния изпълнител. При
така установените обстоятелства , съдът приема, че на основание чл. 433,ал.1,т. 8 от ГПК
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона с изтичане двегодишен
срок, считано от 10.05.2013г., през който взискателят не е искал извършване на
изпълнителни действия или прекратяването на изпълнителното дело е настъпило по силата
на закона на 11.05.2015г.. Изпълнителният лист е издаден на основание влязла в сила
заповед за изпълнение на парично задължение , която се приравнява като последици на
влязло в сила съдебно решение, поради което и на основание чл. 117,ал. 2 от ЗЗД
приложимият давностен срок по отношение на вземанията, удостоверени с него –главница ,
законна лихва и възнаградителна лихва е пет години. Последиците от влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците при влязло в сила решение –
длъжникът не може да оспорва вземането въз основа на факти, настъпили до изтичане срока
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта, съответно до влизането й в сила
при липса на възражение. В този смисъл е съдебната практика – решение по гр.д. №
1722/21г. IVг.о. ВКС и др. . Спорен е въпросът кой е началният момент, от който тече нов
давностен срок след прекъсването му с предприетите по принудителното изпълнение
действия – последното извършено изпълнително действия 10.05.2013г. или датата, когато
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – 11.05.2015г. . Съгласно
чл. 116,б.“в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Разпоредбата е била предмет на тълкуване от Пленума на ВС, като с
Постановление № 3/1980 г. е прието, че погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С
Тълкувателно решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. ОСГТК на ВКС прие ново
тълкуване на тази норма , според което , когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече
от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие, като обяви за изгубило сила Постановление № 3/1980г. на Пленума на Върховния
5
съд. Новото тълкуване обаче, дадено с ТР от 26.06.2015г. е приложимо към висящите към
обявяването на решението изпълнителни производства, като ППВС№ 3/1980 г. се счита
отменено с обявяване на решението по т.д.№ 2/2013г. на 26.06.2015г. , съответно от тази
дата следва да намери приложение новото тълкуване на разпоредбата на чл. 116,б.“в“ от
ГПК . Нормата на чл. 116,б.“в“ от ЗЗД е материалноправна и преди постановяване на ТР от
2015г. въз основа на нея са се осъществили факти , които са от значение за съществуващото
между страните правоотношение, които са породили правните си последици, поради което и
тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде
същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се
предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. В тази насока
съдът съобрази решение № 170/17.09.2018г. по гр.дело № 2382/2017г. , IV-то г.о. на ВКС ,
постановено в състав съдиите Борислав Белазелков, Борис И. и Димитър Димитров , с което
даден отговор на правния въпрос за приложението по време на даденото в т. 10 на ТР от
2015г. тълкуване относно давностния срок при предприето принудително изпълнение , като
е прието, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие
от датата на обявяването на ТР и даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година на ОСГТК на
ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Предвид гореизложеното , съобразявайки ППВС № 3/1980 г. според което по време
на висящността на изпълнителния процес давност не тече , то до 11.05.2015г. при наличие
на висящо изпълнително производство по изп.дело № 773/2012г. давност не е текла. От тази
дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок , който към 11.11.2019г. , когато
ответникът е подал молбата за образуване на новото изпълнително дело с посочени способи
за изпълнение 5-годишеният давностен срок не е изтекъл, поради което и процесните
вземания за главница , законна лихва и възнаградителна лихва не са погасени по давност и
са дължими, съответно ищецът неоснователно отрича правото на ответника на
принудително изпълнение . Предявеният иск за установяване недължимост на вземанията
като погасени по давност е неоснователен .
Поради съвпадане изводите на въззивния и първоинстанционния съд относно
неоснователността на иска по чл. 439 от ГПК, то първоинстанционното решение в частта
относно главницата, законната и договорна лихва, като правилно следва да се потвърди.
Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че съдът е допуснал процесуално
нарушение като не се е произнесъл по предявен при условията на евентуалност
установителен иск на ищеца за недължимост на сумите, поради това, че размерът им не е
доказан. Такъв иск с исковата молба не е предявен. Заявеното от ищеца в първото с.з., че
алтернативно прави искане , че размерът на вземанията не е посоченият такъв в
съобщението за образуване на изпълнително дело , не представлява изменение на
първоначалния иск , за да е приложима разпоредбата на чл. 214 ГПК, тъй като с това искане
6
се въвежда ново основание и нов петитум, макар и да не са прецизно формулирани такива,
съответно касае се до нов иск. Обективно съединяване на искове по почин на ищеца е
допустимо с подаване на исковата молба-чл.210,ал.1 ГПК или под формата на инцидентен
установителен иск – чл. 212 ГПК, но не и в хода на делото. От друга страна , за да е налице
предявен при условията на евентуалност иск , същият следва да отговаря на изискванията на
чл. 127,ал. 1 ГПК за редовност с изложение на фактически обстоятелства и ясно
формулирано искане за защита. От твърденията на ищеца може да се направи извод, че
искането за защита е съдът да установи, че вземанията не съществуват в размера , описан в
съобщението за образуване на изпълнителното дело и предмет на изпълнението , като се
оспорва размера на задължението като главница и лихва, както и разноските по
изпълнението. По исков ред защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение е
допустима единствено чрез иск с правно основание чл. 439 ГПК, който може да се основава
само на факти настъпили след приключване производството , по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на факти настъпили след влизане в сила заповедта за
изпълнение, каквито не са наведени с т.нар. от ищеца алтернативно искане. Отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124,ал. 1 ГПК в настоящия случай е недопустим.
С оглед изход на въззивното производство и на основание чл. 78,ал. 8 от ГПК ,
предвид изричното искане за присъждане на разноски, то на въззиваемата страна,
защитавана от юрисконсулт , се следват разноски за възнаграждение, което съдът определя
в размер на 200 лева, съобразно чл. 37 от ЗПП и чл. 25,ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
С исковата молба са предявени обективно съединени установителни искове за
установяване недължимост на вземания за главница , законна лихва и възнаградителна
лихва, всяко с цена под 5000 лева , поради което и на основание чл. 280,ал.3,т.1 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. В този смисъл -Определение №
254 от 6.07.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2440/2022 г., IV г. о., ГК, Определение № 290 от
22.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1458/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 413 от
16.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4867/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 151 от 30.05.2022
г. на ВКС по т. д. № 1109/2022 г., II т. о., ТК и други.
Водим от гореизложените мотиви, Окръжен съд – Монтана
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 97 от 18.03.2022г. на Районен съд Монтана по гр.дело №
1810/2020г. В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Лх. ИВ. ИЛ. срещу Кххх”
ЕАД, ЕИК ********* искове за установяване, че не дължи сумите 150 лева разноски по
изпълнителното дело, 1053.50 лева такси по Тарифа към ЗЧСИ, както и публични държавни
вземания в размер на 219.64 лева , КАТО НЕДОПУСТИМО, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА :
7
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустими исковите претенции на ЛЮБ. ИВ.
ИЛ. от гр. М срещу хххх ЕАД, ЕИК ********* за установяване на основание чл. 439 от
ГПК недължимост на сумите 150 лева разноски по изпълнението и 1053.50 лева такси по
Тарифа към ЗЧСИ по изп.дело № 2270/2019г. по описа на ЧСИ Мая Иванова и
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 97 от 18.03.2022г. на Районен съд Монтана по гр.дело
№ 1810/2020г. в останалите части , КАТО ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА ЛЮБ. ИхххКхххххАД, ЕИК ********* сумата 200 лева въззивни
разноски .
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8