РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. Бургас , 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско
дело № 20212100500388 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по
въззивна жалба на Д. С. П., ЕГН ********** от гр. Бургас, ул. “Трайко
Китанчев” № 2, ет.3, депозирана чрез адв. Кермедчиев, с адрес за призоваване
гр. Бургас, пл. “Баба Ганка” № 4, ап.10, против Решение №
260021/06.01.2021г. по гр.д. № 3386/2020г. по описа на БРС, с което
жалбоподателят П. е осъден да заплати на ищцата СТ. К. П. сумата в размер
на 9720 лв., предявена като частичен иск от цялото й вземане в размер на 20
421, 80 лв., представляваща половината от извършените по време на брака й с
ответника подобрения в собствения на ответника апартамент на адрес гр.
Бургас, ул. “Трайко Китанчев” № 2, ет.3, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба – 02.07.2020г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 и чл.80 от ГПК
направените по делото разноски в общ размер от 1388, 50 лв.
Жалбоподателят изразява недоволство от постановеното решение, като
моли същото да бъде изменено като бъде намален размера на присъденото
обезщетение до сумата от 5000 лева, а предявеният иск да бъде отхвърлен за
разликата в размер на 4720 лв. до присъдения размер от 9720 лв.
Навежда доводи, че обжалваното решение е необосновано предвид
обстоятелството, че претендираните подобрения, които са описани на цели
две страницата в исковата молба по стаи и стойности, въпреки направеното
оспорване не са били доказани. В тази връзка сочи, че показанията на
ищцовите свидетелки са неубедителни, като първата от тях живее постоянно
в Стара Загора и има инцидентни впечатления за жилището в Бургас, а
показанията на втората са относими за времето след 2005г., до когато според
оценъчната експертиза са били направени три четвърти от стойността на
1
претендираните подобрения. В тази връзка релевира оплакване, че съдът не е
обсъдил нито твърденията на ищцата, нито доказателствата по отношение на
твърдяните подобрения, нито приложимостта на оценъчната експертиза
спрямо твърденията по исковата молба. Твърди, че съдът “ан блок” е
присъдил цялата стойност на абсолютно всички претендирани подобрения,
като е приел, че те са извършени по време на брака на страните в режим на
СИО, след прекратяването на който бившата му съпруга имала право на
половината от стойността им. Навежда доводи, че тези подобрения не могат
да бъдат СИО най-малкото защото не се касае за движими вещи, а за
подобрения върху чужд за ищцата имот.
Според въззивника буди недоумение и формулировката в диспозитива
на обжалваното решение, в който присъдената сума в размер на 9720 лв. е
определена като частичен иск от цялото вземане на ищцата в размер на 20
421, 80 лв., представляващи половината от извършените по време на брака й с
ответника подобрения в собствения му апартамент.В тази връзка твърди, че
при положение, че експертизата е показала, че стойността на СМР е 19 440
лв., а увеличената стойност на имот – 19 700 лв., а съпругата-несобственик
може да претендира според съда само половината от по-малката от двете
суми – въпросът с първоначалния частичен иск и с въображаемата сума от 20
421, 80 лв. е приключил окончателно с направеното увеличение на иска в
размер на 9720лв.
Въззивникът релевира оплакване, че районния съд не е обсъдил
възражението, че семейството не е имало финансов капацитет да направи тези
подобрения като това се отнася преди всичко за подобренията, направени
през 1999 и през 2005г., които в първия случай са оценени на стойност 5910,
38 лв., а във втория – на стойност 10 220, 94лв. В тази връзка се позовава на
представеното от ищцата заверено копие на трудовата й книжка, от което се
вижда, че през периода 1999 г. – 2002г. получаваното от нея месечно
възнаграждение е в порядъка между 56 лв. /за 1999г./ и 80 лв. за 2002г., пред
периода 2005г. – 2008г. – 240 лв. месечно, а през 2013г. – 2015г. – 560 – 600
лв. Според позицията на ищцата пък именно въззивникът получавал заплата,
колкото да заплаща консумативните разноски на семейството. Оспорва
твърденията на ищцата, че същата работила на няколко мяста, тъй като
местоработата й била видна от трудовата книжка, при това с посочен 8ч.
работен ден, а отделно от това по същото време родила и отгледала двете си
деца. Твърди, че при това положение няма как семейството да отдели
свободни средства и да направи подобрения в апартамента на обща стойност
19 440 лв., от които само през 1999 г. и 2005г. – подобрения на стойност над
16 000 лв.
Жалбоподателят сочи, че районният съд пренебрегнал и ограничил
доказателствените му искания и по отношение на собствения на ищцата
апартамент в Стара Загора, откъдето е родом. Още с отговора на исковата
молба заявил, че няколко дни преди брака им, ищцата е придобила собствен
апартамент в родния им град, който бил довършен от нея и от жалбоподателя
по време на брака им. Това се виждало от представената с отговора на
исковата молба справка. С отговора на исковата молба били ангажирали и
други доказателствени искания, с които целял до докаже, че в същото време,
през което са правени довършителните работи в процесния апартамент в гр.
Бургас, ищцата е строила и довършвала неин апартамент в Стара Загора и
цялото и внимание и финанси били насочени към него.
На следващо място се релевира оплакване, че съдът неправилно и
незаконосъобразно е присъдил законната лихва върху цялата сума от 9720 лв.,
считано от деня на завеждане на делото – 2 юли 2020г., въпреки, че частичния
иск е съществувал до 12 ноември 2020г., на която дата е направено
2
увеличение на иска в пълния му размер на 9720 лв., а на 16 ноември 2020г.
съдът приел направеното увеличение. В тази връзка навежда доводи, че тъй
като увеличението на иска представлява предявяване на нов, допълнителен
иск към първоначално заведения относно такава част, която не била
предявена с първоначалния, то лихвата е следвало да се присъди от деня на
предявяването му, а не от деня на предявяване на първоначалния частичен
иск. В допълнение на това сочи, че при направеното изменение касае само
увеличение на сумата от 9720 лв. като липсва искане и за присъждане на
законна лихва върху него, а съдът не може служебно да присъжда лихва без
същата да е поискана.
Жалбоподателят навежда доводи, че голяма част от претендираните
подобрения не са доказани, а самата позиция на ищцата по предявения иск е
противоречива. В исковата молба същата сочила, че стойността на описаните
в нея подобрения е 40 843, 60лв., от които стойността на нейния дял бил
половината, а експертизата оценила тези подобрения за по-малко от
половината. Тази експертиза изобщо не била оспорена от ищцата. Отделно от
това, в исковата молба ищцата твърдяла, че подобренията са правени до
2017г., а пред вещото лице била посочила като краен срок 2015г.
Налице били и противоречия в стойностите на подобренията, посочени
в исковата молба и тези в експертизата- напр. за поръчката и монтаж на
соларна слънчева батерия за топла вода, за която ищцата посочила сумата от
4200 лв., докато експертизата посочила сумата от 1120 лв., за блиндираната
входна врата ищцата посочила сума от 800лв., докато експертизата посочила
стойност в размер на 388 лв. Всичко това сочело, че ищцата няма реална
представа за направата на тези подобрения и вложените в тях средства.
Оспорва се достоверността на показанията на ищцовата свидетелка
И.Н., в частта, в която същата твърди, че по-голямата част от подобренията
били направени през 1995г. и непосредствено след 1995г., с аргумента, че
бракът с ищцата е сключен на 4 май 1996г., а апартаментът, в който са
правени тези подобрения бил дарен от майката на жалбоподателя с
нотариален акт две години по-късно – 31 юли 1997г. В допълнение сочи, че в
тези показания липсва конкретност, за да бъде уважен иска като година на
направата им, площ и бройки, помещение и пр. Застъпва се становище, че
при изброени в исковата молба подобрения в 66 пункта, намиращи се в 10
помещения не може с общи изброявания в няколко изречение на подобрения,
присъщи за всеки един апартамент да се приеме за доказано наличието и
авторството на всички подобрения по исковата молба.
На следващо място се излагат аргументи за това, че показанията и на
втората свидетелка не могат да бъдат възприети като решаващи за уважаване
на исковата претенция, доколкото последната свидетелства за обстоятелства
настъпили след 2005г., когато е била на 17 г., към който момент според
експертизата стойността на подобренията се равнявала на сумата от 19 440 лв.
или 85 % от общата стойност на всички подобрения.
Оспорват се твърденията на ищцата, че претендираните подобрения са
правени от двамата съпрузи по време на брачното им съжителство и с техни
семейни средства. Същите се опровергавали от показанията на ангажираните
от ответника свидетели, които доказвали и извънсемейния характер на тези
подобрения – и като направа и монтаж и като средства, с които са били
закупувани съответните материали. Показателно било, че преобладаващата
част от строителните и довършителни работи са извършвани от бащата на
въззивника, с него личен и безвъзмезден труд и със негови и на майка му
средства. Жалбоподателят излага, че това изцяло кореспондирало с
обстоятелството, че майка му му е дарила апартамента, а двамата с баща му
си запазили пожизнено право на ползване върху него и живеели
3
непосредствено под процесния апартамент, а от друга страна семейството им
било младо, с две малки деца и с минимални доходи и възможности. Не се
въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски пред двете
инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата СТ.
К. П., депозиран чрез адв. Петко Маринчев, с който въззивната жалба се
оспорва като неоснователна и се прави искане обжалваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Навеждат се доводи, че не е налице твърдяната необоснованост в
атакуваната част от съдебния акт, тъй като чрез събраните по делото гласни и
писмени доказателства се доказвали както посочения в исковата молба
период на подобренията, така и тяхното извършване. Сочи, че оспорване е
имало само относно характера на част от описаните подобрения, което било
коригирано от експертизата по делото, доколкото част от вещите, които
вещото лице сметнало, че не представляват подобрения не били описани и
оценени от него. Посочва, че възражението на ответника в тази насока не
било оставено без разглеждане.
Намира възражението на ответника, че подобренията в недвижимия
имот са извършени с извънсемейни средства за изцяло недоказано, като в тази
връзка се сочи, че дори свидетеля (неговия баща) потвърдил, че ищцата и
ответника били закупували всички материали, обзавеждания, техники и т.н.
Дори като допълнение на въпрос на съда, този свидетел уточнил, че когато им
помагал с нещо, той го правил като дарение за тях като семейство.
Оспорват се като несъстоятелни доводите на въззивника за
недостоверност на свидетелските показания на ангажираните от тях
свидетели, които изложили непосредствени наблюдения от близкия си
контакт с ищцата и ответника през годините. Прави се анализ на събраните
гласни доказателства, като се поддържа тезата, че всичко извършвано в имота
от нанасянето на семейството до прекратяването на блака е извършвано
изцяло със семейни средства – и двамата съпрузи са работили, получавали са
доходи и са пестили за всеки следващ ремонт или обзавеждане. Сочи, че
когато се е налагало са теглили и паричен заем, който впоследствие връщали
отново като семейство. С оглед горното се поддържа, че искът е изцяло
доказано по основание, а от приетата и неоспорена СТЕ и по размер.
Намира за неоснователно възражението на въззивника досежно
присъдения размер на сумата от 9720 лв., определена като частичен иск от
цялото вземане в размер на 20 421, 80 лв., след като изрично било уточнено,
че след изменението, искът отново се явява частичен от общия размер. Излага
съображения, че същата съответства на по-малката сума измежду сумата, с
която сам се е обеднил подобрителят и тази, с която собственикът се е
обогатил.
Оспорва като неоснователно оплакването на въззивника, че липсва
искане за присъждане на законна лихва върху уважената част от иска, което
било направено още с исковата молба. Сочи, че противно на твърденията в
жалбата, на свидетеля на ответника бил зададен въпрос, на който същият не
можал да отговори, който касаел конкретизиране на години. При това
положение било безпредметно да се пита този свидетел, при положение, че
показанията му кореспондирали с твърдяните от тях факти и обстоятелство.
Що се отнасяло до втория ангажиран от ответника свидетел, същият не
установявал възприети от него факти, а преразказвал разговори с родителите
на ответника и какво се говори в “махалата”.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от
4
обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваните
части.
В хода на въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Производството пред първата инстанция е образувано по исковата
молба на СТ. К. П., с която е предявен иск с правна квалификация по чл.59 и
чл.86 от ЗЗД /след прието увеличение на размера на частичната искова
претенция/ за осъждане на ответника Д. С. П. да й заплати сумата в размер на
9720 лв., предявени като частичен иск от цялото й вземане в размер на 20 421,
80 лв., представляваща половината от извършените по време на брака й с
ответника подобрения в собствения на ответника апартамент в гр. Бургас, ул.
“Трайко Китанчев” № 2, ет.3, описани подробно в исковата молба и
уточненията, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба – 02.07.2020г. до окончателното й изплащане,
както и направените по делото разноски.
В исковата молба са наведени твърдения, че страните са бивши съпрузи
и по време на брака си са живели в горепосоченото жилище – лична
собственост на ответника. Ищцата сочи, че жилището първоначално е било на
груб строеж, което наложило закупуването на материали и обзавеждане,
както и извършване на множество СМР по време на брака им. Твърди, че за
периода от 1999г. до 2017г. по време на брака си, страните са извършили
подробно описаните в исковата молба покупки и СМР, в т.ч. са заплащали за
извършване на такива, които подобрения са на обща стойност 40 843, 60 лв.
Претендира осъждане на ответника – неин бивш съпруг да заплати
половината от стойността на подобренията в имота, като е предявила
частичен иск за сумата от 9720 лв. от общото й вземане в размер на 20 421, 80
лв. Ангажира доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, чрез своя
пълномощник – адв. Кермедчиев, с които е оспорил исковете. Навежда
съображения, че при прекратяване на брака, чрез споразумение по чл.51 от
СК, съпрузите са се съгласили ищцата да няма претенции към ответника за
довършителните работи и обзавеждането в горепосоченото жилище. Сочи, че
всички довършителни работи били извършени със средства и труд на
неговите родители. Наред с това сочи, че претендираните от ищцата суми са
завишени. По подробно изложените в писмения отговор съображения моли за
отхвърляне на исковете. Ангажира доказателства.
В с.з. пред първата инстанция ищцата, чрез упълномощения си
процесуален представител поддържа иска и моли съдът да го уважи.
В с.з. пред първата инстанция ответникът, чрез упълномощения си
представител поддържа изложените в отговора на исковата молба
възражения.
В хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд са събрани и
приети представените от страните писмени доказателства, а в подкрепа на
изложените от тях твърдения са разпитани четирима свидетели. След
извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, БРС е
намерил предявеният иск за основателен. Приел е за безспорно
обстоятелствата, че страните са бивши съпрузи, а бракът им е прекратен с
влязло в сила Решение от 15.04.2019г. по гр.д. № № 6302/2018г. по описа на
БРС, както и че по време на този брак същите са обитавали процесния
апартамент – семейно жилище, находящо се в гр. Бургас, ул. “Трайко
Китанчев” № 2, ет.3 – лична собственост на ответника. Изложил е
съображения, че посредством ангажираните по делото доказателства се
5
установяват твърденията на ищцата за това, че през процесния период от
1995г. до 2015г. всички извършени в жилището дейности – СМР и
закупуването на обзавеждане са заплащани със семейни средства, в т.ч. и чрез
теглене на кредит, с изключение на някои СМР, извършени безвъзмездно от
бащата на ответника в полза на семейството. Доколкото ответникът не бил
провел насрещно доказване и не бил оборил законовата презумпция за равни
дялове върху тези подобрения, извършени по време на брака и
представляващи СИО, то съдът обосновал извод, че искът е основателен и
същият дължи на ищцата половината от по-малката сума измежду сумата, с
която ищцата е обедняла /извършените разходи за СМР/ и тази, с която
ответникът се е обогатил, а именно сумата от 9720 лв., представляваща
половината от стойността на всички подобрения, съгласно заключението на
приетата по делото СИЕ.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка , така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК,
ПРЕПРАЩА своята към нея. Настоящата въззивна инстанция споделя и
правните изводи формирани от районния съд въз основа на така приетата
фактология, тъй като са основани на правилно приложение на относими
материалноправни разпоредби.
В допълнение на изложените от първоинстанционния съд мотиви,
съобразно наведените с жалбата оплаквания, следва да се посочи
следното:
Неоснователни са наведените в жалбата възражения за необоснованост
на постановеното решение, основани на тезата, че свидетелските показания на
двете ищцови свидетелски са неубедителни, поради което съдът не е следвало
да формира фактическите си изводи въз основа на тях. Съгласно практиката
на ВКС, не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели
и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или
такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде
обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва
на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността
на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /решение
№34 от 22.02.2016г. по гр.д.№4657/2015г. на Първо ГО на ВКС/; гласните
доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или
предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и
съвкупно с целия доказателствен материал по делото /решение №250 от
21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г. на Първо ГО на ВКС/, при което се вземат
предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните с
гласни доказателства факти: обстановката, психическото състояние на
свидетеля, възрастта му към него момент, физиологичните особености -
зрение, слух, възраст, заболявания, паметови и интелектуални способности,
както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за
възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст,
отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината, като във
всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни
или други свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания, освен
6
ако неправилно ги е допуснал като доказателствени средства /били са
неотносими или недопустими /решение №250 от 21.12.2015г. по гр.д.
№3897/2015г. на Първо ГО на ВКС/.
В разглеждания случай, показанията на свидетелките Н. и Флодирова са
еднопосочни, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи помежду си,
досежно правнорелевантните факти, включени в предмета на доказване по
делото - семейния произход на средствата, с които са били извършвани СМР
и подобренията в процесния имот. Изнесените от свидетелките данни
досежно тези факти са били правилно кредитирани като достоверни от съда,
тъй като същите са възприети пряко и непосредствено от тях, базират се на
техни системни впечатления в един продължителен период от време и не се
оборват от останалите гласни доказателства. При разпита си, свидетелката Н.
е уточнила, че се познава с ищцата и ответника още от тяхното познанство в
гр. Варна, поддържали са изключително близки отношения, а след
преместването на страните в гр. Бургас им е идвала на гости почти всяка
седмица с преспиване, а летните месеци и за по-дълги периоди.
Същевременно е била наясно и с личните отношения между съпрузите и
техните финансови възможности. Втората разпитана свидетелка – Флоридова
също заявява, че познава страните още от 2005г., както и че са станали
семейни приятели. Същата от своя страна излага в хронологичен порядък
много подробно впечатленията си досежно извършваните от страните
подобрения в семейното жилище, което е логично и се обяснява с оглед
честото й гостуване в имота. Така изнесените от свидетелките данни не се
опровергават от други събрани по делото доказателства, поради което следва
да се приеме, че същите са били в течение на всичко, което се случва в
процесното жилище.
Ето защо обстоятелството, че една от свидетелките има местоживеене в
Стара Загора, а втората изнася сведения за факти, осъществили се само в част
от процесния период не съставлява основателна причина съдът да даде вяра
на изложените от тях обстоятелства. От събраните по делото гласни
доказателства се установява, че страните са били в брак продължил около 23
г., като през този период са полагали съвместни усилия за обзавеждането на
семейното жилище, което са обитавали. Семейният произход на средствата не
се опровергава и от показанията на разпитания по делото свидетел П. /баща
на ответника/, който заявява единствено, че една малка част от извършените в
имота СМР през процесния период /поставяне на теракот на стълбите,
монтиране на паркет, монтиране на желязна врата и др./ е извършил лично и
безвъзмездно в полза на двамата съпрузи. С оглед на това се явява правилен и
обоснован формирания от районния съд извод, че независимо от влагането на
тези материали в собственото на ответника жилище, то същите са били
извършени от бащата на ответника с цел задоволяване нуждите на
семейството.
Не може да бъде споделена като основателна и тезата на жалбоподателя,
че семейството не е имало финансовия капацитет да извърши подобренията в
имота, което последният аргументира с получаваното от ищцата месечно
възнаграждение през процесния период. Тази теза се опровергава от
събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката Н.,
която сочи, че ищцата си е набавяла и допълнителни доходи, чрез даване на
уроци по математика, който факт изцяло се подкрепя от заявеното от
свидетелката Флоридова – “Познавам С. от 2005г. Тя беше моя учителка по
математика”. Същевременно и двете свидетелки са категорични, че страните
са теглили кредит във връзка с извършваните в жилището подобрения.
Що се отнася до направеното от въззивника оплакване, че съдът е
пренебрегнал направените от него доказателствени искания по отношение
7
собствения на ищцата апартамент, находящ се в гр. Стара Загора, съдът
намира следното.
От съдържанието на приложения по делото отговор на исковата молба
е видно, че освен допускането до разпит на трима свидетели и приемане на
справка за недвижимия имот, притежаван от ищцата в гр. Стара Загора,
ответникът е направил и доказателствени искания на осн. чл.190 и чл.176 от
ГПК. Последните обаче не са намерили отражение в изготвения от съда
доклад по реда на чл.140 от ГПК. В първото по делото с.з. на 08.10.2020г., се е
явил процесуален представител на ответника, който е заявил, че няма
възражения по доклада на съда, а в последващите две с.з. пред БРС на
12.11.2020г. и 16.11.2020г., ответникът не е поддържал пред съда така
направените с отговора доказателствени искания. Липсата на произнасяне на
БРС по част от направените от ответника с отговора на исковата молба
искания несъмнено представлява нарушение на съдопроизводствените
правила.
Това процесуално нарушение е можело да бъде отстранено посредством
приложение на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, която представлява способ
за допускане на нови доказателства от въззивната инстанция. Практиката на
ВКС по чл.290 ГПК е категорична, че когато във въззивната жалба се
съдържа оплакване за подобно процесуално нарушение на първата инстанция,
въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими
доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били
събрани поради процесуалното нарушение. В този смисъл е решение № 306
от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 147 от
08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, ІV г.о., което визира писмените
доказателства; решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на ВКС,
ІV г. о., което се отнася до свидетелските показания. Същевременно, при
съответно оплакване във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да
събере доказателствата, които служебно се събират от съда /експертиза,
оглед, освидетелстване/, когато поради допуснатото процесуално нарушение
делото е останало неизяснено от фактическа страна – в този смисъл т.3 на ТР
№1 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В депозираната по делото въззивната жалба обаче липсва формулирано
доказателствено искане в тази насока, което да е било аргументирано с
допуснато от първоинстанционния съд процесуално опущение. При това
положение, настоящия състав приема, че чрез процесуалното си бездействие
пред настоящата инстанция ответната страна сама се е лишила от
възможността да ангажира поисканите от нея доказателства и да обори
фактическите изводи на първоинстанционния съд. Независимо от горното, с
направените от ответника доказателствени искания се цели събраните на
фактически данни, които са ирелевантни за предмета на делото. Дори
версията на ответника, че част от паричните си средства, ищцата е заделяла за
ремонт на собствения си апартамент в гр. Стара Загора да се приеме за
достоверна, то това не води до категоричния извод, че ищцата не е
разполагала с финансовия ресурс и не е влагала средства в ремонти и
подобрения на семейното жилище, респ. не изключва съвместния принос на
съпрузите при изграждането на подобренията в процесния имот. В
доказателствена тежест на ответника е било указано да ангажира
доказателства в подкрепа на твърденията си, че средствата, вложени в
извършване на СМР и закупуването на посочените от ищцата вещи са лично
негови, което не е сторено в разглеждания случай.
Настоящата инстанция се солидаризира с наведените в жалбата доводи
за неправилност на решението в частта, в която със същото е била присъдена
законната лихва върху цялата сума от 9720 лв., считано от деня на завеждане
8
на делото. В с.з. на 12.11.2020г. БРС е бил сезиран с искане от ищцата за
изменение размера на исковата претенция до сумата от 9720 лв., по повод на
което е дал указания за довнасяне на отстатъка от дължимата държавна такса.
Впоследствие в следващото с.з. на 16.11.2020г. БРС е приел така направеното
изменение на исковата претенция, сочейки, че същият следва да се счита за
предявен от 1250 лв. в увеличения размер от 9720 лв., като частичен иск от
цялото вземане в размер на 20 421, 80 лв.
При хипотезата на увеличаване на иска по размер, съдът бива сезиран с
един по-голям, увеличен петитум, по който дължи произнасяне с крайния
съдебен акт, след събиране на дължимата държавна такса. Правилото, че
извършените процесуални действия запазват своето действие, намира
приложение и в тази хипотеза на изменение на иска и за разлика от частично
предявения иск, тук няма спор в съдебната практика, че с приемане на
увеличаването на иска, новият размер се счита за предявен от подаване на
исковата молба, т.е. от този момент давността за вземането се счита за
спряна, а при евентуално уважаване на иска – за прекъсната, от този момент
следва да се изчислява и законната лихва върху цялата сума, ако такава се
претендира.
В разглеждания случай обаче, тъй като исковата претенция е била
предявена като частична, то се налага извода, че направеното увеличение
представлява по същността си един нов, допълнителен иск към първоначално
предявения относно тази част, която не е била предявена с първоначалния. По
изложените съображения най-ранния момент, от който е могла да бъде
претендирана, респ. присъдена законна лихва върху новопредявената част от
размера на исковата претенция, е била датата на която изменението на иска е
било прието за разглеждане от съда – 16.11.2020г.
Съдебната практика приема, че за да се направи валидно искане за
присъждане на законна лихва върху главницата, е достатъчно устно
изявление за присъждане на законна лихва., като законът не създава
ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане. Същото
може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред
въззивния съд, разглеждащ спора по същество. В хода на исковия процес не е
било отправено искане за присъждане на законна лихва върху
новопредявената част от вземането на ищцата в размер на 8740 лв., т.е. върху
разликата между първоначално предявения размер и увеличения такъв.
Липсата на изявление в тази насока обосновава извода, че не са били налице
и материалноправните предпоставки с първоинстанционното решение да бъде
присъдена дори законната лихва върху увеличения размер от датата на
изменението. Независимо от горното, при липса на формилуран в жалбата
петитум и предвид обстоятелството, че съдът не следи служебно за
правилността на решението в тази му част, същото следва да бъде
потвърдено.
По изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира, че
предявеният иск е доказан по своето основание, а по размер и от изготвената
по делото СТЕ, приета по делото без възражения от страните. Поради
цялостното съвпадение на направените от въззивната и първата инстанция
фактически и правни изводи, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на осн. чл.81, вр.
чл.78, ал.3 от ГПК, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати
направените от въззиваемия разноски, за плащането на които са били
ангажирани доказателства. Видно от приложения по делото договор за правна
защита и съдействие, последният е заплатил при сключването му, в брой,
адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв. Именно тази сума следва да
9
му бъде присъдена, а заплащането й постановено в тежест на
жалбоподателката. Предвид неоснователността на депозираната жалба,
направените от жалбоподателя разноски за заплатена д.т. и адвокатско
възнаграждение следва да останат в негова тежест.
С оглед на гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260021 от 06.01.2021г. по гр.д. №
3386/2020г. по описа на БРС в обжалваната част като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА Д. С. П., ЕГН **********, от гр. Бургас, ул. “Трайко
Китанчев” № 2, ет.3, чрез адв. Г.К., да заплати на СТ. К. П., ЕГН **********,
с адрес гр. Бургас, ул. “Трайко Китанчев” № 2, ет.3, чрез адв. Маринчев, със
съдебен адрес гр. Бургас, ул. “Александровска” № 20, ет.1 – десен, сумата от
550 лв. /петстотин и петдесет лева/, представляваща направените от
въззиваемата съдебно-деловодни разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на всяка от страните на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10