№ 4090
гр. София, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100509911 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 70459 от 27.03.2020 г., постановено по гр.д. № 29028/2012 г. по описа на
СРС, 38-ми състав, са отхвърлени предявените от В. Н. В. и П. В. Н. активно и пасивно
субективно съединени положителни установителни искове за признаване на установено по
отношение на К. Л. К., право на собственост на ищците, за всяка по ¼ ид.ч от 139,08 кв.м. от
Ателие № 1 и Ателие № 2 със склад и сервизно помещение към всяко от тях, разположени
на трети етаж от масивна жилищна сграда, цялата със застроена площ по проект от 112,65
кв.м., изградена в дворно място, съставляващо УПИ VI-328 от кв. V по плана на гр. София,
местност вилна зона Беловодски път, с площ на УПИ от 852 кв.м., за всяка по ¼ ид.ч от
припадащите се общи части на сградата, изградени в повече, както и на ¼ ид.ч. от
урегулирания поземлен имот; за признаване на установено по отношение на Х. К. Н. и В. К.
К. право на собственост на ищците, за всяка по ¼ ид. част от 10,33 кв.м. съответно от
Апартамент А и Апартамент Б, разположени на втори етаж от гореописаната жилищна
сграда, заедно с ¼ ид.ч от припадащите се на апартаментите идеални части от общите части
на сградата, изградени в повече, както и на ¼ ид.ч. от дворното място; за признаване на
установено по отношение на М. Х. К. право на собственост на ищците за всяка върху ¼ ид.ч
от гореописаното дворно място.
Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил и предявените от ищците
срещу ответниците активно и пасивно субективноисъединени искове за обявяване на
недействителност на констативен нотариален акт № 67, том I, рег. № 1758, дело № 56 от
2002 г. по описа на нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК), вписан в СлВп – гр. София под акт
№ 61, том LXXVIII , дело №17741 от 2002 г., Нотариален акт № 68, том I, рег. № 1764, дело
№ 57 от 08.08.2002 г. по описа на нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК), вписан в СлВп – гр.
София под акт № 189, том LXXVIII , дело № 17960 от 2002 г.; Нотариален акт № 69, том I,
рег. № 1765, дело № 58 от 08.08.2002 г. по описа на нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК),
1
вписан в СлВп – гр. София под акт № 188, том LXXVIII , дело № 17890 от 2002 г.; Договор
за доброволна делба № 53, том II, рег. № 3473 от 23.12.2005 г., вписан в СлВп – гр. София
под акт № 16, том XXXVIII от 2005 г.; констативен нотариален акт № 54, том II, рег. № 3474,
дело № 225 от 23.12.2005 г. г. по описа на нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК), вписан в СлВп
– гр. София под акт № 57, том LLLLXVV , дело № 54217 от 2005 г.
Със същото решение и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищците – В. Н. В. и П. В. Н. са
осъдени да заплатят на ответниците К. Л. К., М. Х. К., Х. К. Н. и В. К. К., сумата от 3500
лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение и за внесен депозит
за съдебно-техническа експертиза.
С Допълнително решение № 20028551 от 01.02.2021 г. по описа на СРС, 38. състав е
отхвърлена като неоснователна подадена молба по чл. 250 ГПК от ищците за допълване на
първоначалното съдебно решение поради липса на произнасяне по всички искания,
обективирани в исковата молба.
Срещу така постановеното Решение № 70459 от 27.03.2020 г., постановено по гр.д. №
29028/2012 г. по описа на СРС, 38-ми състав са подадени идентични въззивни жалби от
ищците В. Н. В. и П. В. Н. с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост на изводите. Поддържат, че СРС не е анализирал изцяло
събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства и приетите съдебно-
технически експертизи. Считат, че въз основа на изслушаните съдебно-технически
експертизи, на представените от ответниците архитектурни проекти, е било установено, че
разгънатата застроена площ на сградата не отговаря на параметрите, посочени в
разрешението за строеж – 241, 40 кв.м, а е в размер над 400 кв.м, което надхвърля обема на
учреденото право на строеж, поради което е следвало съдът да уважи в тази част исканията
им. Твърдят, че съдът не се е съобразил с исканията им да бъде назначена повторна
експертиза, която да бъде извършена от архитект, с цел да бъде установено дали
реализираното строителство е надхвърлило рамките на учреденото право на строеж, поради
наличие на противоречие между твърденията на вещите лица, обективирани в експертизите,
и направените в рамките на откритите заседания по делото. Сочат, че съдът не е обсъдил
направените от ищците възражения досежно твърденията на ответните страни, че през 1997
г. е била извършена промяна предназначението на сградата от вилна в жилищна и
преустройството на таванския етаж в обитаем е извършено без фасадата на сградата да бъде
променяна. Твърдят, че съдът неправилно се е позовал на заключението на вещото лице,
съгласно което изградената въз основа на отсъпеното право на строеж сграда, отговаря на
зададените параметри, посочени в одобрените архитектурни проекти и издаденото въз
основа на тях разрешение за строеж, въпреки наличието на разлика във фасадата на
сградата, видима от двата проекта – от 1995 г. и 1997 г. Изтъкват още, че с оспорените
нотариални актове са прехвърлени повече ид.ч. от притежаваното право на собственост.
Срещу постановеното Допълнително решение № 20028551 от 01.02.2021 г. също са
подадени въззивни жалби от ищците с оплаквания за неговата неправилност поради
допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Въззивницата П. В. Н. посочва, че молбата за допълване по чл. 250 ГПК не й е
била надлежно връчена, поради което не е могла да се запознае с нейното съдържание и е
била лишена от възможност да вземе становище по нея. Счита, че съдът не е анализирал
събраните по делото доказателства. Поддържат, че съдът не се е произнесъл по всички
направени искания и целия предмет на спора.
Въззиваемите ответници, чрез процесуалния им представител, са подали отговор на
въззивната жалба. Поддържат, че промяната в предназначението на сградата е свързана с
предходно изменение на статута на устройствената зона, че преобразуването на
подпокривното пространство се изразява единствено в обособяването на отделни ателиета,
2
която промяна е извършена изцяло и съгласно действащите към момента на строителството
нормативни актове. Сочат, че по силата на чл. 56, ал. 5 и 6 ЗТСУ (отм.) не се изисква
съгласие от останалите съсобственици на парцела при преустройство на обекти в собствена
сграда. Позовават се на изтекла придобивна давност на основание чл. 79, ал.2 ЗС, считано от
01.07.2002 г. Молят решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без
уважение.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
По отношение на Решение № 70459 от 27.03.2020 г., постановено по гр.д. №
29028/2012 г. по описа на СРС, 38-ми състав, настоящият състав на съда намира, че същото е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита.
По отношение допустимостта на обжалваното Допълнително решение № 20028551 от
01.02.2021 г. , с която са отхвърлени молбите на ищците за допълване на решение № 70459
от 27.03.2020 г., съдът намира, че същото е недопустимо, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 250 ал. 1 ГПК страната може да иска допълване на
решението си, когато съдът не се е произнесъл по цялото и искане. За да бъде реализирано
това процесуално право, налице следва да е пропуск от страна на решаващия съд да се
произнесе по част от спорния предмет. Правото на страната да иска допълване на един
съдебен акт следва да се упражни в преклузивния срок, указан от закона - а именно един
месец от връчването на решението или от влизането му в сила. Препис от решението е бил
връчен на ищцата В. Н. В. на 04.09.2020 г., но същата е подала молба за допълване на
съдебния акт на 20.11.2020 г., което се установява от пощенското клеймо върху плика, върху
лицевата страна на който жалбоподателката собственоръчно е написала „…молба за
допълване на решение…“. Изложеното налага извод, че молбата за допълване е подадена
след изтичане на преклузивния срок, но съдът се е произнесъл по същество, като е
отхвърлил искането на ищцата за допълване. Спазването на преклузивния срок е абсолютна
процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Пропускът на страните да
извършат дадено процесуално действие в рамките на законоустановения срок, е свързана с
преклудиране на възможността то да бъде извършено, тъй като не са налице предпоставките
за надлежното му упражняване. С произнасянето си по същество, първоинстанционният съд
е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен.
Относно въззивната жалба срещу Решение № 70459 от 27.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 29028/2012 г. по описа на СРС, 38-ми, съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира същата
за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящия състав
намира следното:
Ищците мотивират правния си интерес с твърдението, че към настоящия момент са
3
съсобственици заедно с ответниците на дворно място, съставляващо по нотариален акт
УПИ VI-328, от кв. V по плана на гр. София, местност вилна зона Беловодски път, с площ от
852 кв.м. Поддържат, че въз основа на заявление от 17.10.1997 г., издадено по реда на чл. 56,
ал. е ЗТСУ (отм.) М. Н. Н. (починала на 27.08.2008 г., оставила за наследник по закон
ищцата П. В. Н.) е учредила право на строеж на съсобственика си К. Л. К. за изграждане на
двуетажна вилна сграда съгласно одобрен архитектурно-разрешителен план и разрешение за
строеж. С Нотариален акт № 195 от 11.04.1997 г. от своя страна М. Н. Н. е продала на
въззивницата В. Н. В. своята ½ идеална част върху дворното място, като в този момент е
възникнала съсобственост върху дворното място между нея и въззиваемия К. Л. К.. След
изграждане на сградата в степен на завършеност „груб строеж“ К. Л. К. се е снабдил с
констативен нотариален акт, издаден по реда на чл. 483, ал.1 ГПК (отм.), с който е признат за
собственик на двуетажната жилищна сграда, въз основа на покупко-продажба на идеална
част от терена и реализиране на законно учредено в негова полза вещно право на строеж с
редовна строителна документация. Тъй като по това време К. К. е бил в граждански брак с
въззиваемата М. Х., изградената сграда е била в режим на съпружеска имуществена
общност. Впоследствие с две отделни транслативни сделки във формата на нотариален акт,
съпрузите са прехвърлили на дъщерите си Х. К. К. и В. К. К. самостоятелни обекти,
разположени на втори етаж от двуетажната сграда, както следва: на Х. К. - североизточен
апартамент „А“, на В. К. - Югозападен апартамент „Б“, ведно със съответните идеални
части от общите части на сградата и със съответните идеални части от дворното място. С
договор за доброволна делба от 23.12.2005 г. и с цел уреждане на имуществените си
отношения по повод възникналата съсобственост върху двуетажната сграда след
прекратяване на брака, между М. Х. и К. К. са постигнати следните договорености: К. К. е
станал едноличен собственик на двете ателиета, разположени на таванския етаж от
жилищната сграда, а М. Х. е станала изключителен собственик на апартамент, разположен
на първия етаж от сградата, като останалите помещения в сутерена на сградата и
принадлежащите им идеални части от правото на собственост върху урегулирания поземлен
имот, са останали съсобствени помежду им при равни квоти. С нотариален акт № 095 от
30.12.2008 г. въззивницата В. В. прехвърля на П. В. Н. ¼ ид.ч от дворното място, като от
този момент е възникнала съсобственост върху дворното място между В. В., П. Н., М. Х., К.
К., Х. К. и В. К. – всички, страни в настоящото производство.
С оглед на конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания следва да бъде
посочено, че спорно в настоящия случай се явява обстоятелството дали е налице ексцес на
учреденото право на строеж.
В тази връзка следва да се отбележи, че обемът на отстъпеното вещно право на строеж
се установява чрез способа, с помощта на който то е учредено. Когато страните уговарят, че
обемът се определя от одобрения архитектурен проект и разрешение за строеж, какъвто е и
настоящият случай, суперфициарната собственост след осъществяване на правото обхваща
всички обекти, предвидени в него, които са изградени в съответствие с плана. Преценката на
съответствието на построеното с обема на правото на строеж се извършва чрез съпоставка
на описанието на бъдещата сграда в акта за учредяване на суперфицията и
индивидуализацията на реално изградената сграда. Ако липсва описание на бъдещата
сграда, то правото на строеж е учредено за всичко, което може да бъде построено
съобразно предвижданията на подробния устройствен план.
Въз основа на първоначални архитектурни проекти от 31.10.1995 г. и Разрешение за
строеж № 75 от 02.11.1995 г., в които са зададени като допустими параметри на
строителството - застроена площ от 112,65 кв.м и разгъната застроена площ от 241,40 кв. м.,
е изградена двуетажната вилна сграда, която включва сутерен, първи и втори етаж и
неизползаемо таванско помещение. Впоследствие на 16.06.1997 г. от гл.арх. на район
„Витоша“ е одобрен „Анекс“ към вече одобрения от 31.10.1995 г. проект за вилна сграда,
включващ промяна на неизползваемото подпокривно пространство в използваемо,
4
съдържащо два броя ателиета и помещение за хоби, без да се променя конфигурацията на
сградата и при спазване на всички изисквания, съгласно действалата към онзи момент
Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство
(отм.). На 17.08.1999 г. гл.арх. на СО – район „Витоша“ е издал Разрешение за строеж № 302,
въз основа на преодобрени на 09.08.1999г. проекти от 1995 г. и 1997 г. от „за вилна сграда“ –
в „за жилищна сграда“. В разрешението за строеж са описани параметрите по предходното
разрешение – застроена площ – 112, 65 кв. м и разгъната застроена площ – 241,40 кв.м и не е
отразена промяната на разгъната застроена площ на сградата, макар и осъщественото
преустройство от 1997 г. да е довело до наличието на такава.
Поради изразени от въззивниците оплаквания за необоснованост на фактическите
констатации на първоинстанционния съд, както и на противоречивите твърдения на
заключенията на вещите лица, изслушани в рамките на първоинстанционното производство,
въззивният съд, предвид задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1 от 2013 г., е допуснал извършването на повторна съдебно-техническа експертиза , с
оглед необходимостта от фактическото изясняване на спора.
От представеното в производството повторно заключение на вещо лице арх. И. Я. по
съдебно-техническата експертиза, изводите на което настоящият състав на съда възприема
за обективно и компетентно дадени и кредитира с доверие се установява, че при допустима
общо за трите сгради в УПИ VI-328 РЗП от 340,80 кв.м, действителната РЗП е 523,65 кв м,
или тя е със 182,25 кв.м повече от определеното, а именно – 159, 85 кв.м – втори и трети
етажна сграда 68134.1939.87.1, като фактическият кинт е станал 0,62 вместо допустимия 0,4
за вилната устройствена зона към времето на учредяване на правото на строеж.
При установено надхвърляне обема на учреденото право на строеж, следва да бъде
извършена преценка дали изграденото в повече от учредения обем на право на строеж е
собственост на собственика на земята – арг. чл. 92 ЗС или на притежателя на правото на
строеж. Преценката се извършва с оглед на това дали то представлява самостоятелен обект
на собственост или не. Когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става
собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 от ЗС, а когато не
е самостоятелен обект, съдът следва да установи неговия правен статут с оглед
възможността да бъде придобит от притежателя на правото на строеж на основание чл. 97 и
чл. 98 от ЗС. /В този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика
обективирана в решение № 189/06.01.2015 г. по гр. д. № 2640/2014 г. на ВКС, I г. о. и
цитираната в него съдебна практика./ В конкретния случай от представените архитектурни
проекти се установява, че с проекта от 1997 г., е осъществено преустройството на тавана и
организирането на нови използваеми обекти в него, като с цел да бъде увеличена светлата
площ на таванския етаж, е променена височина на сградата – в разреза от 1995 г. кота било е
8,50 м с височина на надзида от 1,05 м, а на разреза с печат за одобряване от 1997 г. и
преодобряване от 1999 г. кота било е на същото ниво – с височина 8,50 м, но височината на
надзида е 2,25 м. С оглед на представените писмени доказателства по делото, макар и
обособените на таванския етаж ателиета да имат изграден самостоятелен санитарен възел и
складово помещение към тях, те не представляват самостоятелен обект. Това е така, тъй
като преустройството е било извършено с цел задоволяване лични нужди на собственика
на сградата, достъпът до тях се осъществява посредством стълбището от втория етаж,
като няма предвиден друг вход. Следователно те се явяват принадлежност към главната
вещ и застрояването на третия етаж при ексцес на суперфицията, е собственост на лицето,
титуляр на валидно учреденото право на строеж. Ето защо искът на ищците е неоснователен
до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд.
По отношение на искането за обявяване недействителността на следните титули за
собственост:
Констативен Нотариален акт за собственост на К. Л. К. - акт № 67, том I, с рег. № 1758,
5
дело № 56 от 2002 г. по описа на нотариус Н.Д. (peг. № № 329 на НК) - в частта, с
която К. Л. К. е признат за собственик на ½ идеална част от 149,41 кв. м и ½ идеална
част от общите части на сградата, изградени в повече;
Нотариален акт № 68, том I, с рег. № 1764, дело № 57 от 08.08.2002 г.по описа на
нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК)
Нотариален акт № 69, том I, рег. № 1765, нотариално дело № 58 от 08.08.2002 г. по
описа на нотариус Н.Д. (с peг. № 329 на НК) - в частта за ½ идеална част от 10,33 кв.м,
изградени в повече в двуетажна масивна сграда, и съответните идеални части от
общите части на сградата и в частта с която се прехвърля ½ идеална част от дворното
място
Договор за доброволна делба от 23.12.2005 г. – акт № 53, том II, per. № 3473 от 2005 г.
по описа на нотариус Н.Д. (с рег. № 329 на НК) - за ½ идеална част от 139.08 кв. метра
от ДВЕ АТЕЛИЕТА под номер 1 и 2, заедно с ½ идеална част от гаражите в сутерена
на сградата и ведно със съответните на посочените обекти идеални части от общите
части на сградата и от дворното място върху което същата е изградена;
Констативен нотариален акт за собственост акт № 54, том II, peг. № 03474, дело 225 от
23.12.2005 г. на нотариус Н.Д. (с peг. № 329 на НК) - за ½ идеална част от 139, 08 кв. м
от ДВЕ АТЕЛИЕТА под номер 1 и 2, заедно с 1/2 идеална част от гаражите и заедно с
½ идеална част от гаражите и другите помещения в сутерена на сградата и ведно със
съответните на посочените обекти идеални части от общите части на сградата и от
дворното място върху което същата е изградена, както и ¼ идеална част от така
описаното дворно място.
Съдът намира искането за неоснователно, тъй като се установява, че изграденото в
повече при ексцес на правото на строеж е собственост на суперфицияра по силата на чл. 97
и чл. 98 ЗС. Нещо повече, основен правен принцип е, че никой не може да прехвърли повече
права отколкото в действителност притежава, поради което и въззиваемите са се
разпоредили с толкова идеални части колкото в действителност притежават. Посоченото в
Договора за доброволна делба от 23.12.2005 г., а именно, че К. Л. К. и М. Х. К. са
собственици общо на ½ идеална част от правото на собственост върху дворното място, в
което е изградена жилищната сграда, следва да се счете за техническа грешка с оглед
тълкуването на всички клаузи от сключения между страните договор по силата на чл. 20 ЗЗД
и изясняването на действителната им воля, която очевидно е била да се разпоредят до
размера на притежаваната от тях, както и от дъщерите им – въззиваемите Х. К. Н. и В. К. К.,
общо ½ идеална част от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот. В
Нотариален акт № 68, том I, с рег. № 1764, дело № 57 от 08.08.2002 г.по описа на нотариус
Н.Д. (с рег. № 329 на НК) и Нотариален акт № 69, том I, рег. № 1765, нотариално дело № 58
от 08.08.2002 г. по описа на нотариус Н.Д. (с peг. № 329 на НК) изрично е записано, че
собствениците на процесната жилищна сграда прехвърлят съответните идеални части от
правото на собственост върху урегулирания поземлен имот – отново с оглед на установения
принцип, че никой не може да прехвърли повече права отколкото в действителност
притежава, следва да се приеме, че въззиваемите са се разпоредили до размера на
притежаваната от тях ½ идеална част от правото на собственост върху урегулирания
поземлен имот.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства напълно с правните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се
остави без уважение като неоснователна.
При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК
жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемите – К. Л. К., М. Х. К.,
Х. К. Н. и В. К. К., сумата от 3500,00 лв., представляваща реално направени разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС по Договор за правна защита и
6
съдействие от 24.10.2022 г. /лист 69 по делото на СГС/ и представен списък по чл. 80 ГПК.
Възражението за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение е
неоснователно, предвид високата правна и фактическа сложност на делото, както и
обстоятелството, че се касае до активно и пасивно съединени искове, множество изслушани
експертизи, както и 6 открити съдебни заседания пред въззивната инстанция.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Допълнително решение № 20028551 от 01.02.2021 г. и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 70459 от 27.03.2020 г., постановено по гр.д. №
29028/2012 г. по описа на СРС, 38-ми състав.
ОСЪЖДА В. Н. В., ЕГН ********** и П. В. Н., ЕГН ********** да заплатят на К.
Л. К., ЕГН **********, М. Х. К., ЕГН **********, Х. К. Н., ЕГН ********** и В. К. К.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 3500,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7