№ 2922
гр. София, 02.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100502267 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 20201072 от 20.10.2021 г., постановено по гр. д. № 6000/2020 г. на
СРС, 69-ти състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК, положителен
установителен иск с правно основание по чл. 535 от ТЗ, депозиран от Г. В. Г. срещу В.
П. Г. за установяване на съществуването на вземане на ищеца Г. срещу ответника Г. за
сумата от 10 500 щатски долара, съгласно запис на заповед, издаден от В. Г. на
18.06.2018 г. за сумата от 10 500 щатски долара с падеж на 18.06.2019 година, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 16.07.2019 г. и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д. №
38979/2019 г. по описа на СРС, 69 състав.
С посоченото съдебно решение и с оглед изхода от спора е разпределена и
отговорността за разноски, сторени в хода на производството, като на основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от общо 1800 лева –
разноски за производство.
Решението е срочно обжалвано от ищеца Г. В. Г., чрез адв. В. В. от АК-Варна в
качеството му процесуален представител на ищеца пред всички съдебни инстанции, с
искане за отмяната му и уважаване на ищцовите претенции изцяло. Излагат се доводи
за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и
нарушение на материалния закон. Възразява, че противно на приетото от съда
процесният запис на заповед съдържа в себе си всички изискуеми по закон реквизити.
Конкретно, сочи, че констатираното разминаване между текстово и цифрово изписване
на датата на издаване, датата на плащане /падеж/ би следвало да се тълкува в полза на
буквеното изписване, а цифровото следва да се игнорира. Застъпва позицията, че
1
изписаните в записа на заповед дати са еднозначно ясни и възможни, като в подкрепа
на становището си, цитира практика на ВКС. На второ място, признава, че почеркът
върху коментирания запис на заповед е грозен и нечетлив, но това не го превръща в
негоден да възпроизведе съдържимото. Дори почеркът да се характеризира като
преправен, смислово той не е нечетлив. Обяснява, че част от допуснатите стилистични
и смислови грешки се дължи на факта, че при изготвяне на записа е ползвана готова
бланка. Претендира, че последното обстоятелство не е в състояние да компрометира
наличието на задължителния по чл. 535 от ТЗ реквизит за надлежно посочен поемател
на задължението – реминтент. На следващо място, навежда, че от готовата бланка е
зачертан знакът за „EUR“ и собственоръчно е изписан знакът за долар – „$“. В тази
връзка се позовава на изготвеното по делото експертно заключение по СГЕ, сочещо, че
целият текст е изписан лично от лицето В. Г.. Подчертава, че вещото лице по СГЕ
недвусмислено е извело, че автор на ръкописния текст в записа на заповед е Г., а
липсата на категоричност досежно подписа, положен в документа, намира, че не
дискредитира извода, че именно това лице е автор на последния. Отбелязва, че
ответникът има 5 различни варианта на подпис и това обстоятелство затруднява
извеждането от експерта на еднозначен извод за автентичността на записа на заповед.
В този смисъл, моли се за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване
на въззивно съдебно решение, с което искът на ищеца да се уважи в цялост.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна – ответник В. П. Г., чрез надлежно упълномощен
пълномощник – адв. Д. С. от САК, депозира отговор на въззивната жалба в срока и по
реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който излага, че оплакванията в жалбата са
неоснователни. Твърди, че е отразено действителното правно положение между
страните, като са преценени всички относими доказателства, както заедно, така и
поотделно. Моли да се съобрази, че в разглеждания случай правилно е заключено от
първоинстанционния съд, че представеният по делото запис на заповед не е редовен от
външна страна. В тази насока се позовава на заключението по СГЕ, назначена в хода
на процеса пред СРС. С оглед изложеното, моли решението да се потвърди.
Претендира разноски за настоящата инстанция.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като
съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, решението е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски
районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и
компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че
не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото
разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
2
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с правилността на
първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира да добави следното:
По делото е представен в оригинал /л. 8 от заповедното производство/ запис на
заповед от 18.06.2018 г. за сума в размер на 10 500 щатски долара, с място на издаване
гр. София и място на плащане – отново гр. София, с дата на издаване 18.06.2018 г. и
изписана с думи „осемнадесет шест две нула едно осем“ и с дата на плащане
18.06.2019 г. – „осемнадесет шест две нула едно девет“. Записано е, че плащането ще е
дължимо – „Г. В. Г. 18.06.2019 г.“, както и, че плащането ще се извърши на или на
заповедта на „Г. В. Г., л.к. ******* с адрес: бул. „*******, ап. 11“. От документа се
установява, че същият е подписан за и от името на издателя В. Г., л.к. *******, ЕГН
**********. Върху документът е положен и подпис в подкрепа автентичността на
документа.
За установяване авторството на ръкописния текст и подписа, положен върху
коментирания запис на заповед, в хода на първоистанционното производство е
назначена съдебно-графическа (почеркова) експертиза. Въз основа на заключението на
вещото лице по така допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
СГЕ, което настоящата инстанция по реда на чл. 202 ГПК кредитира като обосновано,
систематизирано хронологично, задълбочено и компетентно изготвено, отговарящо в
пълнота на поставените пред изследването въпроси и изготвено от специалист,
притежаващ необходимите специални знания из областта на криминалистическата
наука, в частност криминалистическо изследване на документи, се установява, че
ръкописният текст, с който са изписани данните в записа на заповед от 18.06.2018 г., с
който В. П. Г. се задължава да плати на Г. В. Г. сумата от 10 500 USD, е изпълнен от
първия.
На второ място, компететният експерт е заключил, че не може да се установи
дали подписът, положен на мястото за „подпис“ в процесната запис на заповед, е или
съответно не е изпълнен от В. П. Г.. За обяснение на така изведената позиция на
вещото лице, последното е посочило като аргумент, че при анализа на сравнителните
образци от подписа на В. Г. се установява, че в периода между 2012 г. и 2019 г. или за
времето от 7 години, лицето Г. е сменило 5 различни варианта на своя подпис,
различаващи се един от друг, както по транскрипция, така и по начин на изписване и
разположение на отделните елементи. Поради това в заключението е наведено, че
подписът, обект на експертното заключение, може да е бил произволно положен от
което и да е лице със средна и над средна степен на обработеност на почерка,
включително и от лицето В. П. Г..
За доказване твърденията на ищеца, в хода на първоинстанционното
производство са събрани устни доказателствени средстава, чрез разпит на свидетеля
И.Л.М. - С.. От разказа на свидетеля М.-С. се извежда, че последната е давала съвети
на ищеца от правно естество. За конкретния случай в свободния си разказ пред съда
споделя, че този път на ищеца му било трудно, понеже за пореден път един и същи
човек му разписва един документ, съставя един и скъсва друг. Затова ищецът повикал
3
свидетеля да види дали постъпва правилно. Свидетелят М. - С. разказва, че отишла
заедно с ищеца на среща с въпросния господин. Последният седнал при ищеца,
извадил документ и го попълнил, а предишният – скъсал. Свидетелят М. - С.
забелязала, че документът представлява запис на заповед със съответните реквизити.
Ищецът й споделил за какво става дума, а именно, че е дал заем на това лице и
последният бавел момента на връщането. Другото лице си скъсало едната разписка и
написало нова.
Други относими към предмета на спора по делото доказателства не са
ангажирани нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд.
Съгласно т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4 от 2013 г. на ОСГТК на
ВКС предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от
правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на
изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9
ГПК /сега чл. 417, т. 10 от ПГК/ въз основа на запис на заповед е вземането по редовен
от външна страна менителничен ефект.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, като същевременно
представлява доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед.
Ако обаче в хода на процеса са въведени твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази
хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Предвид че в
настоящия случай нито ищецът, нито ответникът е информирал за подобни твърдения,
респективно възражения, то и съдът не следва да полага усилия в посока установяване
първопричината за издаването на процесния запис на заповед.
Записът на заповед е формална правна сделка, чиято действителност е
обусловена от спазване на установена в закона форма. Формата на записа на заповед е
уредена в разпоредбата на чл. 535 ТЗ, предвиждаща обещанието на издателя за
плащане да е обективирано в писмен документ, наименован „запис на заповед” и
съдържащ изчерпателно изброени реквизити. Нарушаването на изискванията относно
формата опорочава записа на заповед до степен на нищожност и го лишава от
присъщия му по закон менителничен ефект. В този смисъл чл. 536, ал. 1 ТЗ
постановява, че документ, който не съдържа някои от посочените в чл. 535 ТЗ
реквизити, не е запис на заповед. От правилото на чл. 536, ал. 1 ТЗ е допуснато
изключение само за три от реквизитите на чл. 535 ТЗ - падеж, място на издаване и
място на плащане. Тяхната липса не води до нищожност на записа на заповед, ако е
възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл. 536, ал. 2 - ал. 4 ТЗ /така
прието и в Решение № 225 от 28.03.2014 г. по т.д. № 948/2012 г. на II т.о. на ВКС/.
При съобразяване на горепосочената трайна съдебна практика и в светлината на
конкретния случай, въззивният съд, така както и първоинстанционния такъв счита, че
представеният по делото документ не удовлетворява изискванията за форма по чл. 535
4
от ТЗ. Същественото е, че не е изпълнено условието по чл. 535, т. 7 от ТЗ, а именно
записът на заповед да съдържа подписа на издателя. По делото не е установено по реда
на чл. 154, ал. 1 ГПК при условията на пълно и главно доказване, че издател на записа
на заповед е именно ответникът В. Г.. За така съставеният извод съдът се позовава на
експертното заключение по назначената по делото СГЕ, вещото лице по която не е
установило без съмнение подписът за издател в процесния запис на заповед да е
поставен от ответника Г.. При това положение, съдът намира за опровергана
формалната доказателствена сила на частния диспозитивен документ, неговата
автентичност, тъй като не е категорично установено, че същият е подписан от
посочения за негов издател –В. П. Г.. Поради това е налице неистински документ,
който не установява вземане на бенефициера. Налице е недействителност на записа и
по смисъла на чл. 536 вр. с чл. 535, т. 7 ТЗ. Предявената заповедна книга не
удостоверява вземане на приносителя си срещу издателя.
Констатираната по-горе липса на основен реквизит от записа на заповед не
може да бъде преодоляна с помощта на установените в чл. 536, ал. 3 и ал. 4 ТЗ
презумпции и е довела до нищожност на записа на заповед. Нищожният запис на
заповед не е породил менителнично задължение/вземане и поради това предявеният от
поемателя пряк менителничен иск по чл. 531 ТЗ е неоснователен.
Инвокираните във въззивната жалба възражения на ищеца касателно
действителността на менителничния документ и неговите реквизити, в това число за
начина на изписване на датата на издаване и датата на плащане, за четимостта на
почерка на документа, за смисловите и стилистични грешки в записа и за наличните
зачерквания са несподеляеми и следва да бъдат оставени без уважение. Последното е
вярно най-вече понеже веднъж компрометирано авторството на документа
предпоставя ненеобходимостта от анализ на останалите параметри по записа на
заповед. Отделно, самият въззивник в своята жалба сочи, че почеркът може да бъде
характерзириран като „преправен“, и „смисълво той не е нечетлив“. Това възражение е
не само неоснователно, но дава повод на съда да прецени индиция за признание на
факта за преправен документ по реда на чл. 175 от ГПК с оглед на всички
обстоятелства по делото.
За пълнота на изложението следва да се отбележи от въззивния съд още, че така
направеният извод за неоснователност на исковата претенция не може да бъде
компрометиран и от свидетелските показания на свидетеля Ц.. Напротив, от разказа на
свидетеля Ц. се извежда, че ищецът и ответникът неведнъж са имали повод за среща
помежду си и ответникът е подписвал повече от един документ, в това число и запис на
заповед. Още повече, че свидетелят разказва, че ответникът е скъсал пред нея
„предишния“ документ.
Поради съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди в приложение на правилото,
установено в чл. 271 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора въззивният съд не следва да коригира и разпределената
от първоинстанционния съд отговорност за сторени от страните разноски по реда на
чл. 78 от ГПК.
Предвид изводите, до които настоящата съдебна инстанция достигна, следва, че с
право на разноски за въззивното производство разполага единствено въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК, като претенция за възстановяване
на разноски за адвокатско възнаграждение е заявена своевременно от въззиваемата
страна още с депозиране на отговора на въззивната жалба.
5
Съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е
заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане.
Прието е още, че когато плащането е станало в брой, при подписването на договора, то
тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ и съдействие е
достатъчно, а освен това същото представлява своего рода разписка.
Доколкото в представения пред въззивния съд договор за правна защита и
съдействие от 16.05.2023 г. е уговорено възнаграждение в размер на 1500 лева, платено
изцяло в брой при подписване на договора, то следва, че в полза на В. П. Г. се следва
горепосочената сума за заплатен адвокатски хонорар пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20201072 от 20.10.2021 г., постановено по гр. д.
№ 6000/2020 г. на СРС, 69-ти състав.
ОСЪЖДА Г. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „*******, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК на В. П. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ул. ******* сумата 1500 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в 1-
месечн срок от връчването му в препис на страните, при спазване на условията по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6