РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Перник , 12.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ К. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ А. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ А. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500001 по описа за 2021 година
при участието на секретаря КАТЯ СТАНОЕВА, като разгледа докладваното от съдия
Атанасова - Алексова, възз. гр. д. № 1 / 2021 г. по описа на Окръжен съд Перник, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258
и сл. от ГПК и е образувано по подадена въззивна жалба
ОТ:„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: ****,
ЧРЕЗ пълномощника си ю.к. Г.Г..
ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 260093 от 14.09.2020 г., постановено по
гр. дело № 4075 / 2019 г. по описа на Районен съд - Перник.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва, като неправилно и се моли да
бъде постановено решение, с което да бъде отменено в частта му в която са отхвърлени
исковите претенции срещу длъжника по Договора за револвиращ заем № **** – Е. Л. В.
относно претендираната главница, в едно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, като бъде признато, че дължи сумата в пълния претендиран
размер от 2 107.28 лв., в едно със законната лихва.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че постановеното по делото
1
решение било неправилно и незаконосъобразно в частта, в която с решението е оставена без
уважение исковата претенция за главницата в пълен размер от 2107.28 лв. - главница и
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба. Въззивника счита
за неправилен извода на първоинстанционния съд, че длъжника по Договор за револвиращ
заем № **** - Е. Л. В. дължи само остатъчната неизплатена главница, като от нея е
приспадната общата платена сума по договора за заем. Съгласно твърденията в жалбата,
договорът за револвиращ заем отговаря изцяло на изискванията на българското
законодателство, което е било в сила при сключването му от страните, в него са посочени
размерът на отпуснатата сума, както и на погасителната вноска, падежната дата на
погасителните вноски, броят на месечните вноски, уговореният размер на годишен процент
на разходите и годишен лихвен процент, общият размер на задължението по договора, сума,
която ще бъде отпусната при револвинг и възнаграждението, което ще се дължи при
револвинг. В общите условия, които са неразделна част от договора, били посочените
правата и задълженията на страните, възможността за отказ от договора, предсрочно
погасяване и други. В този смисъл било и Решение № 103/07.05.2019г., постановено по
в.гр.д. №132/2019г. по описа на Окръжен съд - Шумен, в което били изложени подробни
аргументи относно действителността на договора и основателността на исковата претенция.
Договорът бил съглашение, което изисквало съвпадането на две противоположни по посока
и съвпадащи по съдържание волеизявления, който бил сключен, след постигане на съгласие
на насрещните волеизявления на страните по основните му елементи. Към това общо
разбиране за договора, ЗПК наслагвал допълнително съдържание, с оглед защита интереса
на икономически слабата страна. Поради това сключеният договор за потребителски кредит
с ответника напълно отговаря на законовите изисквания и съдържал всички изискуеми
реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит. Към
момента на подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на
ответника всички полета били попълнени. Съгласно изложените от съдът мотиви към
обжалваното решение, договорът се явява напълно действителен, като е породил своите
правни последици за страните. Предвид гореизложеното не следвало от оставащата
неизплатена главница да се прави прихващане на останалите задължения платени по
договора. Съгласно чл. 26 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.
Предвид действителността на уговорените между страните задължения, съдът
неоснователно и неправилно бил направил прихващане от останалите заявени вземания. От
друга страна предвид действителността на договора, не следвали последиците на чл. 22 и
чл. 23 от ЗПК.
В срока по чл. 259 от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на
подадената въззивна жалба.
В съдебно заседание жалбоподателя, редовно призован не изпраща представител,
депозирал е молба, с която няма възражения при наличие на процесуални предпоставки по
2
хода на делото, подържа така депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено
първоинстанционното решение по подробно изложените съображенията във въззивната
жалба, като бъдат присъдени и направените в хода на настоящото производство разноски по
представения списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, не се явява, не
изпраща представител, не изразява становище по хода на делото.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
За да постанови решението си, районния съд е приел, че:
Страните по делото били обвързани от процесния договор по отношение на
задължението за връщане на предадената в заем сума. От представения по делото Договор
се установявало, че бил е сключен между Е. Л. В. като заемополучател / клиент и „Профи
Кредит България“ ЕООД, по силата на който ищецът се е задължил да отпусне на ответника
заем в размер на сумата от 2400,00 лева. От събраните по делото доказателства се
установявало, че императивно определеното съдържание на договора било налице. В
договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на кредитополучателя,
срока на договора (24 месеца), общият размер на кредита. Ищецът бил изпълнил основното
си задължение – да предаде сумата на заемателя, което се установявало от приложеното по
делото платежно нареждане, както и от приетата по делото ССчЕ, поради което е
възникнало задължението за връщане на заетата сума.
От представените по делото Договор се установявало, че страните са уговорили
конкретния размер на възнаградителна лихва по кредита, годишен лихвен процент (86,44 %)
и ГПР (130,35%), която можело да бъде подведена и под някоя от хипотезите, изброени в чл.
143 ЗЗП, тъй като се касаело за индивидуално уговорена възнаградителна лихва. намира, че
тази клауза е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В случая на ответника е
предоставена сума в размер на 2400.00 лева при уговорен годишен лихвен процент (86,44 %)
и ГПР (130,35%), или възнаградителна лихва и разноски по Договора е в размер на 2780,58
лева за срок от две години (цената на услугата е в размер на 115,86 % от самата услуга). Тъй
като се касаело за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически
и се ползва със засилената защита, не следвало и да се допуска неравноправно третиране на
по - слабата страна по договора. В ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС било прието принципно тълкуване, задължително за съдилищата, че добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица
от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД), както и че за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Принципът на справедливостта изисквал да се закриля и защитава всеки признат
от закона интерес, а определянето на ГПР в размер на 130,35 % без конкретна обосновка
било явна злоупотреба с права от страна на кредитора. В решението по дело С-618/10
(конкретно касаещо неравноправния характер на договорни клаузи) било прието принципно
становище, че потребителят е по-слаба страна в едно гражданско правоотношение и
неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се
компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора
намеса, позовавайки се на Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение
по дело Mostaza Claro, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing, съдът намерил, че договорната клауза за възнаградителна лихва била
нищожна и не била произвела действие между страните, поради което сумата в размер на 1
3
581,31 лева била недължима и искът следвало да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на претендираната неустойка, тъй като по делото липсвали данни
страните да са обвързани от твърдяната облигационна връзка, а общите условия да са
надлежно съобщени и писмено приети – арг. чл. 16, ал. 3 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, иска се
явявал неоснователен.
С оглед изложеното първоинстанционния съд приел, че доказан в своето основание
бил единствено искът за главница по Договора. Ищецът бил заявил претенция и съдът бил
обвързан в произнасянето си до този размер от 2107,28 лева, представляваща непогасена
главница. Същевременно ищецът е твърдял, че погасената част от задълженията по договора
били в размер на 1563,50 лева. Това изявление, обективирано в исковата молба - подписан
частен документ по смисъла на чл. 180 ГПК, ползващ се с формална доказателствена сила
относно авторството на волеизявлението, съдът ценил като признание за неизгоден за
страната факт. И Макар и да било поддържано, че с получената сума са погасени други
задължения, произтичащи от същия договор, то това изявление не обвързвало съда, тъй като
ползва страната. След изследване единствено на установените по делото факти – размер на
главница по договор за кредит в размер на 2400,00 лева, от които се претендират 2107,28
лева и признато плащане в размер на 1563,50 лева. При съпоставяне на претендирано
задължение и признатото погашение, следвал извода, без да бил необходими специални
знания, че искът бил основателен за сумата от 543,78 лева, а за разликата до пълния
предявен размер – неоснователен, като погасен чрез плащане и следвало да бъде отхвърлен.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Районен съд Перник, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
За процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 2133 / 2018г. по описа на Районен съд – Перник. Тъй като заповедта за изпълнение била
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК на осн. чл. 415, ал.1,т.2 от ГПК съдът е
дал указания до кредитора да предяви иск за вземането си В срока по чл. 415, ал.4 от ГПК е
бил подадена исковата молба. Следователно налице са били положителните процесуални
предпоставки за упражняване правото на иск и не са били налице отрицателните
процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. Първоинстанционният съд се е
произнесъл именно по предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно отхвърлил исковите
претенции, тъй като договорът за револвиращ заем отговарял изцяло на изискванията на
българското законодателство, което е било в сила при сключването му от страните, в него
бил посочени размерът на отпуснатата сума, както и на погасителната вноска, падежната
4
дата на погасителните вноски, броят на месечните вноски, уговореният размер на годишен
процент на разходите и годишен лихвен процент, общият размер на задължението по
договора, сума, която ще бъде отпусната при револвинг и възнаграждението, което ще се
дължи при револвинг. В общите условия, които били неразделна част от договора, били
посочените правата и задълженията на страните, възможността за отказ от договора,
предсрочно погасяване и други. В този смисъл било и Решение № 103/07.05.2019г.,
постановено по в.гр.д. №132/2019г. по описа на Окръжен съд - Шумен, в което били
изложени подробни аргументи относно действителността на договора и основателността на
исковата претенция. Договорът бил съглашение, което изисквало съвпадането на две
противоположни по посока и съвпадащи по съдържание волеизявления, който бил сключен,
след постигане на съгласие на насрещните волеизявления на страните по основните му
елементи. Към това общо разбиране за договора, ЗПК наслагвал допълнително съдържание,
с оглед защита интереса на икономически слабата страна. Поради това сключеният договор
за потребителски кредит с ответника напълно отговаря на законовите изисквания и
съдържал всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит. Към момента на подписване на процесния договор за потребителски
кредит от страна на ответника всички полета били попълнени. Съгласно изложените от
съдът мотиви към обжалваното решение, договорът се явява напълно действителен, като
бил породил своите правни последици за страните. Предвид гореизложеното не следвало от
оставащата неизплатена главница да се прави прихващане на останалите задължения
платени по договора. Съгласно чл. 26 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влечала
нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителни правила на
закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. Предвид действителността на уговорените между страните
задължения, съдът неоснователно и неправилно бил направил прихващане от останалите
заявени вземания. От друга страна предвид действителността на договора, не следвали
последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.
По делото не е спорно, че въз основа на Договора за револвиращ заем № ****,
сключен между „Профи кредит България“ ЕООД (кредитор) и Е. Л. В., кредиторът е
предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 2 400.00 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 24 месечни вноски, всяка в размер на 213.00
лева. Страните са уговорили, че фиксиран годишен лихвен процент е в размер на 125.20 %,
а годишен процент на разходите в размер на 86.44 %, а общ размер на всички плащания е в
размер на сумата 5 180.58 лева., с лихвен процент на ден 0.24 %, сума за всеки револвинг,
договорно възнаграждение от 1 304.00 лв. и общо дължимо по револвинга 2 556.00 лв.
Основният спор по делото наведен, като довод в подадената въззивна жалба е
съсредоточен върху това, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че по Договора за
револвиращ заем № ****, сключен между „Профи кредит България“ ЕООД (кредитор) и Е.
Л. В. клаузата за възнаградителна лихва в размер на 2 780.58 лв. е нищожна, поради което
и исковата претенция за сумата от 1 571.31 лв. била недължима.
Предвид повелителния характер на нормите на Закона за потребителския креди
/ЗПК/, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи договора за
потребителски кредит, при спор относно неизпълнение на договор за потребителски кредит,
следва да се приложат дадените указания в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В тълкувателната част на цитираното решение, приложима и по отношение
на договора за потребителските кредит, чрез препращане към практиката на Съда на
Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива № 93/13/ЕИО, в чл.143, т.1 - т.18
ЗЗП при изброяване на примерни хипотези на неравноправни клаузи в потребителски
договор и че независимо от изброяването, неравноправна клауза в потребителски договор е
5
налице при наличие на общата предпоставка по чл.143 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) -
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на
евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП
обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на
съдържанието на заявеното от потребителя възражение - служебната проверка на съда се
основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може
да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на
потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на
някоя от хипотезите по чл.143 ЗЗП.
При произнасянето си по съществото на спора първоинстанционния съд служебно е
констатирал, че по Договора за револвиращ заем № **********, сключен между „Профи
кредит България“ ЕООД (кредитор) и Е. Л. В. клаузата за възнаградителна лихва в размер
на 2 780.58 лв. е нищожна, тъй като бил уговорен годишен лихвен процент (86,44 %) и ГПР
(130,35%), а цената на услугата в размер на 115,86 % от самата услуга, без конкретна
обосновка – явяващо се явна злоупотреба с право.
И според настоящия съдебен състав е налице недействителност на така постигната
договореност на възнаградителна лихва по V. „Параметри на одобрения револвиращ заем“
годишен процент на разходите на заема от 125.20% фиксиран годишен лихвен процент на
заема от 86.44 %, поради накърняване на добрите нрави и справедливостта по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, тъй като годишният процент на разходите надвишава три пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на Р България. Видно от Договора за револвиращ заем № ****,
сключен на 23.01.2013г. между „Профи кредит България“ ЕООД (кредитор) и Е. Л. В.
страните са договорили ГПР в размер на 125.20 %, като размерът на законната лихва за
просрочени задължения през юни 2013 г., когато е сключен договорът, е 10,03 % (основен
лихвен процент 0,03%, обявен от БНБ, плюс 10 пункта, съгласно Постановление № 426 на
МС от 18.12.2014 г., Обн., ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., в сила от 1.01.2015 г.). Висока
възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато,
независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В
настоящия случай такива обстоятелства не са налице. Налице е явно неравенство между
двете престации, като доказателствата по делото не установяват обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер,
довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора,
които да оправдават договарянето на такива високи проценти. (в този смисъл Решение №
378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др.).
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на
лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1,
т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
6
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор.
Поради нищожност на тези разпоредби, съдът следва да присъди остатък от сумата,
като бъдат редуцирани плащанията извършени от длъжника и отнесени от кредитора за
погасяване на вземания. От приетата и неоспорена от страните съдебно – счетоводна
експертиза в хода на първоинстанционното производство, се установява, че
кредитополучателят Е. Л. В. е изплати в полза на кредитодателя „Профи кредит България“
ЕООД сумата в размер на 1 563.50 лв. С оглед изложеното и претендираната стойност на
кредита е от 2 107.28.00 лева, след приспадане на извършените плащания, е останала
непогасена сумата от 543.78лв.
С оглед изложеното депозираната жалба за сумата до 543.78 лв., за която
първоинстанционния съд е признал вземането за установено се явява недопустима и следва
да бъде оставена без уважение, поради липса на правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение.
Поради съвпадение между изводите на въззивната инстанция и тези на
първоинстанционният съд, обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно
поради което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба
на осн. чл. 273 във връз. с чл. 78, ал.2 от ГПК на въззивника не се следва да бъдат
присъждани, направените в хода на въззивното производства, разноски.
Въззиваемият Е. Л. В. не претендира и доказва разноските, поради което съдът не
дължи произнасяне.
Предвид изложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ депозираната от :„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ****, чрез пълномощника
си ю.к. Г.Г.. въззивна жалба против: РЕШЕНИЕ № 260093 от 14.09.2020 г., постановено по
гр.д. д. №№ 4075 / 2019 г. по описа на PC Перник, в частта в която е признато за установено,
че в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу Е. Л.
В. за сумата от 543.78 лв., като недопустима и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260093 от 14.09.2020 г., постановено по гр.д. №
4075 / 2019 г. по описа на PC Перник, в останалата обжалваната част, с което е
ОТХВЪРЛЕН като неоснователен иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
че в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу Е. Л.
В., за сумата от 1581,31 лева възнаградителна лихва по договор за револвиращ заем № ****
от 23.01.2013 г. в периода от 06.02.2013 г. до 05.06.2015 г..
7
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8