Р Е Ш Е Н И Е
№………./23.11.2017 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети
октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ДИАНА МИТЕВА
при секретар Капка
Микова,
като разгледа
докладваното от съдията
търговско дело № 188 по описа за 2017 г.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на гл. 32
от ГПК като ТЪРГОВСКИ СПОР (чл. 365 т.1от ГПК вр. чл. 286 ал.2 и чл. 1 ал.1 т.
8 ТЗ).
Приети са за разглеждане искове, предявени от
ДЗИ“ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ЕАД, ЕИК
*********, гр. София, ул. Г. Бенковски 3, представлявано от изпълнителни
директори Ч. Д.К., чрез адв. И. С.(САК), служ. адрес ***, АД“Д.и И.), подпомаган от привлечено трето лице „ОМВ
БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. Софийски герой 1, ет. 8,
представлявано от управител В., чрез адв. В.Т.(***, АД“Т., Х. и партньори“ срещу „ЕРГОС“АД, ЕИК *********, гр.
Търговище, ул. Г. Бенковски 1 вх.А ет.2 офис 5, представлявано от изп. директор
Ч., С.Д.Ч., ЕГН ********** и Ц.Г.Ч., ЕГН ********** ***, и тримата
чрез адв. М. С. (ВАК) служ. адрес : гр. Варна, бул. Осми Приморски полк №128, като
субективно съединена претенция на
правоприемник
( по цесия от 14.10.2015г., съобщена на
длъжниците на 18.11.2015г.) на заявител за установяване по реда на чл. 422 ГПК
по отношение на солидарни длъжници (издател и авалисти) изискуеми вземания по
заповед за изпълнение, издадена по гр.д.10433/15 на ВРС 7 с-в, за плащане на сума
от 537 930.76лв, претендирана като дължима ЧАСТ от главница по запис на
заповед, ведно с АКСЕСОРНИ ПОСЛЕДИЦИ от провеждане на заповедно производство, на осн. чл. 538 ал.1 ТЗ.
Цесионерът основава претенцията
си на придобиване на
удостоверените вече в заповедното изпълнително основание права, произтичащи от
предявен на длъжниците за плащане запис на заповед. Сочи, че
прехвърлянето на правата е резултат от суброгирането му като застраховател в
правата на обезщетен застрахован поемател по ценната книга, получил плащане на
застраховано вземане. Твърди, че цесията е била възприета изцяло от длъжниците,
които са признали цесионера за свой кредитор по задължение, произтичащо от
записа на заповед и разноските по
заповедното производство преди сезирането на настоящия съд. Придобитите права
се основават на издадена в полза на цедента ценна книга от първия ответник за
сума от 1 100 000 лева, платима на ищеца без разноски и протест при
предявяване и авалирането й от ответниците – физически лица. Позовава се
неизпълнението на задължението за заплащане на каквато и да е сума по ценната
книга, която е била предявена чрез връчване на нотариална покана за плащане на
всеки от длъжниците на 03.04.2015г., в рамките на уговорения срок за
предявяване.
Привлеченият като помагач
прехвърлител на спорното право излага в становището си допълнителни доводи за
каузално отношение(доставки на петролни продукти) , обезпечено с издадената
ценна книга, в рамките на което е породена отговорността за неизпълнение,
покрита с издадената ценна книга. Сочи, че вредите от същото неизпълнение на
получателя на доставките е била покрита като застрахован риск с изплащането на
обезщетение от застраховател по имуществена застраховка на вземания от клиенти,
като именно суброгацията на застрахователя в правата на удовлетворения кредитор
е наложила и цедиране на допълнителното обезпечение.
Ответниците оспорват претенцията с възражения за опорочаване до нищожност на ценната книга,
поради налично в записа условие и погасяване на менителничното задължение поради
новирането му със споразумение на 03.05.2016г., в което дългът е бил поет към
нов кредитор, на различно основание и с различен падеж. Отделно са оспорили
действието на цесията, като договор без
предмет и сключен в противоречие със закона.
По същество
ищецът и помагачът му пледират бланкетно за уважаване на претенцията. В
подробна писмена защита представителят на ищеца поддържа тезата си въз основа на
безспорно установено съдържание на ценната книга, послужила за издаване на
заповедта в полза на праводателя му и породените от предявяването й права.
Оспорва възражението за нищожност на
записа, като сочи, че оповестения повод за издаването му не е уговорен като
условие на задължението на платеца. Оспорва относимостта на възраженията срещу договора за цесия като
основани на вътрешните отношения между прехвърлителя и цесионера, като сочи, че
липсват възражения по противопоставимостта на прехвърлянето. Позовава се на
преклудирана защита, включително и основана на доводи за нищожност поради
противоречие със закона. Евентуално счита всички възражения срещу цесията за
неоснователни, като сочи, че безвъзмездната цесия също поражда действие и че
застрахователното обезщетение покрива дълга по доставката, но не и задължението
по абстрактната сделка, като поражда регресни права в обема, притежаван от
застрахования кредитор. Съответно оспорва и доводите по повод предмета на прехвърлянето,
като счита че независимо от описанието на вземането чрез материализиращото го
изпълнително основание, волята на страните е изразена именно за прехвърляне на
вземане по записа, а не на друго право. Отделно счита, че всички възражения са
изключени поради поредицата от признания на прехвърленото задължение – при
предложение за разсрочване на дълга отправено до новия кредитор, в споразумение
и чрез плащане на част от уговорената разсрочена вноска. Оспорва и твърдяната новация като счита, че при
споразумението за разсрочване страните не са заявили намерение за пълна промяна
на задължението с ново такова. Като счита че претенцията му е изцяло доказана,
моли съда да потвърди изцяло съществуването на търсената част от главницата по
записа на заповед, до размера предявен срещу издателя и авалистите.
В писмено становище
по същество помагачът на ищеца излага сходни съображения, съвпадащи с доводите
на подпомаганата страна.
Пледоарията на общия
пълномощник на ответниците се основава
на оспорване на легитимацията на ищеца по възраженията срещу действието на
цесията и уговарянето на прехвърляне на изпълнително основание, а не на
заявеното от кредитора вземане, подлежащо на установяване с иска по чл. 422 ГПК. Позовава се на суброгация, изключваща последващо цедиране на същия, вече
погасен дълг. Допълнително в писмената си защита пълномощника обосновава по отделно възраженията си по
договора за цесия като счита, че тази сделка не може да има предмет и не е била
уговорена насрещна престация. Пояснява и тезата си относно условността на
записа на заповед, като сочи, че указаните в него задължения, които е следвало
да са обезпечени с него, не са били възникнали изобщо, а самото им посочване като
вземания по бъдещи доставки опровергава безусловния характер на ценната книга.
Моли за отхвърляне на иска.
Страните
претендират насрещно определяне на разноски, като само ищецът е конкретизирал
претенцията си по размер в списък по чл.
80 ГПК(л.618). Ответниците възразяват срещу определяне на разноски за
заповедното производство.
Предварителните
въпроси и допустимостта на предявените искове са били разрешени в нарочно
определение № 2926/15.09.2017г(л.601). Доколкото в защитата си по същество
ответниците отново поставят въпроса за легитимацията на ищеца, съдът намира за
необходимо да добави към мотивите си за преценка за интереса на цесионера като
ищец и следното: В съдебната практика вече е установено тълкуване за
допустимост на упражняването в цялост на придобити от частен правоприемник
права на заявителя след издаване на заповед за изпълнение, включително и
правата му да установи в исков процес вече удостоверени в изпълнително
основание оспорени вземания. За да се легитимира като ищец, и то именно в иск
по специалния ред на чл. 422 ГПК, правоприемникът следва да представи само
доказателства за извършената цесия след издаването на заповедта (т. 10 от
ТРОСГТК 4/2013 на ВКС). В случая още
пред заповедния съд (л.60-62) ищецът е представил договор за цесия, в който като
предмет на прехвърляне са описани вземания с конкретни размери, основания и
длъжници, като допълнително тези задължения са посочени като „вземания по
заповед за изпълнение“ с изрично индивидуализиране на това изпълнително
основание. Това описание по никакъв начин не може да обоснове тезата на
ответниците, че страните са постигнали обща воля за прехвърляне на нещо
различно от материалното право, заявено от кредитора по гр.д.10433/15 на ВРС 7
с-в. Напротив, явно е съгласието с цесията да се прехвърлят не само
материалните права, но и породеното вече право на принудително изпълнение по
издадената заповед, а не както счита ищеца само тези процесуални права. Именно
като прехвърляне на притезанието (защитеното
с изпълнителна сила материално право, удостоверено вече в изпълнително
основание) цесията е била и съобщена на длъжниците в отправените от цедента
уведомления до всеки от тях, връчени с нотариални покани на 18.11.2015г(л.
9-15). Описването в тези уведомления и на преюдициалните отношения, породили сделката
на цедента по никакъв начин не могат да възбудят съмнение относно задълженията,
които занапред длъжника е следвало да заплати доброволно на новия кредитор или да понесе принудителното им събиране от
него. Извън констатацията за пълно съвпадение на вземанията по издадената
оспорена заповед, тези посочени в съобщената на длъжника цесия и описаните в
петитума на исковата молба, съдът допълнително е съобразил и липсата на особено
изискване към личността на кредитора, легитимиран с документ по чл. 417 ГПК. За
разлика от лицата по чл. 417 т. 2 ГПК,
всяко лице може да се позова на издаден в негова полза запис на заповед,
съответно и всяко лице би могло да упражни права, придобити от поемател по
такава цена книга. Така прехвърлителят не би заобикалял закона ако предприеме
установяване на тези права по реда на чл. 422 ГПК(Решение № 1 от 1.02.2017 г.
на ВКС по т. д. № 3228/2015 г., II т. о., ТК). Съдът е отчел и че цесията като
по-обща прехвърлителна сделка не е изключена от специално уреденото за ценни
книга прехвърлително джиро(Решение №218/01.03.2013 по т. д. №1008/2011 на ВКС, ІІ т.о.), а в случая е и
единствено възможна поради задържането на оригинала на документа от съда при
заместването му с издадена заповед за изпълнение.
В заключение и към
настоящия момент съдът не намира основание да ревизира преценката си относно
наличието на правен интерес от воденето на установителен иск от частния
правоприемник на заявителя. За пълнота на изложението по допустимостта, съдът
повтаря и констатациите си относно предпоставките за надлежното упражняване на
правото на иск от ищеца: предметът на установяване е изцяло идентичен с
заявеното по реда на чл. 417 ГПК право на вземане за част от главница по запис
на заповед, издаден от дружеството и авалиран от физическите лица, които
своевременно са оспорили този солидарен дълг с три бланкетни възражения по чл.
414 ГПК; ищецът е спазил указания на неговия праводател срок за предявяване на
претенцията и спорната заповед продължава да съществува (макар изпълнението и
да е спряно по силата на закона). Допълнително по тези обстоятелства съдът
отчита, че заявеното в споразумение, постигнато на 03.05.2016г (л. 20) между
ищеца и ответниците признание на задълженията, удостоверени именно в сега оспорваната
заповед за изълнение (цитирана като съдържание и индивидуализирана чрез номер
на съдебното дело, по което е било уважено искането на заявителя) не може да
изключи упражняването на право по чл. 414 ГПК. Към този момент нито заявителят,
нито правоприемникът, договарящ разсрочването с длъжника като нов кредитор, са
били упражнили процесуалното право по този изпълнителен титул, съответно и
заповедта все още не е била стабилизирана по начин, изключващ пререшаването на
въпроса относно дължимост на вземането. Само пропускане на срок за възражение
след започнало принудително изпълнение стабилизира заповедта и изключва
оспорване на дълга занапред (чл. 416 вр. чл. 299 ГПК). Изявлението на
длъжниците в споразумението има само материално-правно значение, тъй като (за
разлика от процесуалното признание на иска в хода на заведен процес по чл. 237
ал. 4 ГПК или от признание в срока за възражение по чл. 414 ГПК), не обвързва
страните със сила на пресъдено нещо и съответно може да бъде оттеглено в хода на
съдебното установяване на правата. Съответно макар и несъмнено издаването на
заповедта и нейното съдържание да са били известни на длъжниците, при липса на
предприето спрямо тях принудително изпълнение, те още не са били поставени в
положение да съобразяват извънсъдебното си поведение с процесуални последици от
признанието си, за което е било нужно заповедта да е връчена от съдебен
изпълнител след образуван изпълнителен процес.
В първо съдебно
заседание е утвърден устен доклад по проекта и допълнението към него, обявени с
определение № 2926/15.09.17г. (л.603-5), съдържащи мотивите на съда относно
окончателната правна квалификация на претенциите, по-подробно изложение на
релевантните към предмета на спора твърдения и възражения, вкл. по
преюдициалните отношения. При този устен доклад, съдът изрично е изключил
преклудираните за ответниците лични възражения за недобросъвестност на
поемателя, предявил ценна книга въпреки знание за отпадане на гаранционната й
функция поради несъществуване на основание за отговорност по договора за
доставки. Съдът е отчел, че макар гаранционния характер на записа да е
безспорен и обявен в самия документ при издаването му, сам по себе си той не
може да наложи обосновка на добросъвестност на кредитора, ако длъжниците не
заявят изрично в отговора по иска (или по- рано при подаване на възражението
срещу заповедта) някакви твърдения относно каузалното отношение. Само ако
възражението бе своевременно заявено, то би наложило несрещно репликиране с
обосноваване на отговорността на получателя на доставката, съответно и в
допълнителния отговор биха могли да се оспорват такива реплики, но не и да се
обосновава невъведено в процеса възражение. Съдът не следва да разглежда
изключените от предмета на спора твърдения на ищеца и помагача относно наличието
или съответно липсата на задълженията на купувача по доставка на петролни
продукти, предоставени на кредит от доставчика, застраховането на
неизпълнението на задължения на купувача за плащане на доставки на отложен
падеж до размер на кредитен лимит, одобрен от застрахователя след авалиране на
записа от съдружник в дружеството – купувач, действията по предявяване на
претенция на застрахования кредитор за неплатени доставки(над усвоени банкови
гаранции) и уреждането на плащането на обезщетение от застрахователя и
регресните му претенции спрямо причинителя на застрахователното събитие.
Допълнително към
предварително докладваните възражения по придобиването на правата на кредитора
от ищеца съдът е приел да разгледа в рамките на служебно задължение по прилагане
на императивни законови норми валидността на договора за цесия и
противопоставянето й на длъжниците въз основа на аргументите за правни
последици на безспорни факти, черпени от длъжниците от самото изразяване на
волята на договарящите се страни. В този смисъл съдът не възприема възражението
за преклузия на такъв вид защита,
изложено в защитата на ищеца, като съобразява, че посочената съдебна практика
касае позоваване на други факти, извън самия договор, твърденията за които
следва действително да бъдат очертани предварително като спорен предмет при
размяната на книжата.
След съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съдът приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
Заявлението си за
издаване на заповед за изпълнение, цедентът- кредитор е основал на запис на
заповед, приложен в заверено копие (на л. 7 от заповедно производство), чиято
автентичност не е оспорена.
Процесната ценна
книга е съставена в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени
реквизити по чл. 535 ТЗ. Записът валидно удостоверява поети задължения от
ответното дружество и двама авалисти – физически лица за заплащане на сума от
1100 000 лева при предявяване, с
фиксиран срок за това до три години от издаване на документа. При липса на
падеж изискуемостта настъпва при предявяване (чл. 486 ал.1 т.1 ТЗ има съответно
приложение при записа на осн. чл. 537 ТЗ). Издателят не е поел задължение за
плащане на определен срок след предявяване, а е продължил срока, в който може
да се извърши предявяването. Касае се за допустима уговорка в отклонение от
диспозитивната норма по чл. 487 ТЗ. Видно от нотариални покани рег. № № 2769,
т.1 акт №97; 2770 т.1 акт №98 т.1; 2771 , акт
№99, всички от 03.04.2015г на нотариус №
147 РС – Варна ( л.8 – 19 от заповедно
дело), ценната книга е била предявена на адресатите – издател и авалисти на 03.04.15г.
Считано от тази дата задължението за главница по записа на предявяване е
станало изискуемо. Редовността на това нотариално действие не е оспорена.
Ответниците са
оспорили редовността на формата на записа, изискваща формулиране на
съдържанието на изявлението на издателя като поемане на безусловно задължение (
чл. 535 т.2 ТЗ). Действително в текста на записа ( л.7 от заповедното дело) е
включено и указание за повода за издаването му, като е посочен договор за
доставка на петролни продукти, и издателят е потвърдил, че издава документа
като обезпечение за настоящи и бъдещи вземания на кредитора – поемател по
ценната книга, произтичащи от този договор. Само по себе си обаче това указание
не е в противоречие с изрично изявеното като безусловно и неотменимо задължение
за плащане. Такова отбелязване не
накърнява реквизитите по чл. 455,
т.2 и чл.
535, т.2 ТЗ (т. 4д от ТРОСГТК 4/2013г на ВКС), тъй като
липсва уговарянето на определен факт като условие за пораждане на задължението
на издателя. Напротив, указанието за обезпечителен характер на ценната книга има
за цел да изключи само добросъвестност на следващ джиратар, като позволява на издателя да преодолее абстрактния характер
на джирото и да противопостави на приобретател такива възражения от каузалното
отношение с джиранта, каквито не би имал без това указание. Абстрактният
характер на самия запис обаче е без значение в отношения с първоначален
поемател, тъй като той винаги е недобросъвестен и дори и без указанието може да
търпи възражения от отношенията си с длъжника по чл. 465 ТЗ (ако такива са
своевременно предявени в процесуалните срокове). Затова и обстоятелството, че в
ценната книга са посочени бъдещи вземания не прави нито гаранцията условна,
нито представлява уговорка на отлагане на действието на записа до възникване на
задължение по договора за доставка.
В заключение
съдът не намира основание за отричане на валидността на ценната книга,
съответно и приема за установено възникване на задължението за плащане на
обещаната сума от солидарно задължените издател и авалисти при предявяването й
за плащане.
Не се твърди
каквото и да е изпълнение на задължението на издателя и авалистите преди
издаването на заповедта за изпълнение, поради което съдът намира, че в нея е
удостоверено несъмнено изискуемо задължение в полза на кредитора „ОМВ БЪЛГАРИЯ“
ООД за претендираната от него част от сумата по записа.
Останалите възражения
на длъжниците се отнасят изцяло към легитимацията на ищеца като цесионер-
частен правоприемник на заявителя. Доколкото, както вече изложи съображенията
си по-горе, съдът възприема като прехвърлени именно удостоверените в заповедта
за изпълнение задължения като главница по запис на заповед и разноски, всички
доводи относно недействителността следва да се преценят според този предмет. Ответниците
оспорват валидността на сделката между
стария и новия кредитор, като считат, че договарянето е било без предмет, както
и че липсва изискуемо от закона съдържание на уговорка за насрещна престация.
Първото възражение съдът намира за
неоснователно, като възприема указанията, дадени в ТРОСГК 3/2014 на ВКС относно
тълкуването на предмета на договарянето като обектите, към които е насочено
поведението на страните. Съответно възприемане на това тълкуване спрямо
прехвърлителна сделка, чийто предмет по
естеството си съвпада с прехвърлените вземания, налага извод, че предмет на
цесията ще липсва само ако не е възможно принципно вземанията да съществуват.
Несъмнено при наличие на валиден запис на заповед, материализиращ вземане,
удостоверено допълнително като изискуемо и в заповед за незабавно изпълнение,
такова възражение е несъстоятелно. Доводът на ответниците, доразвит подробно в
писмените бележки, за погасяване на прехвърления дълг по силата на закона преди
цесията, също не може да бъде споделен. На първо място застрахователното
отношение между цедента и цесионера няма пряка връзка с записа на заповед, а
само с каузалното отношение, което записа обезпечава. Това само по себе си
изключва рефлекцията му върху предмета на цесията. Отделно от това, дори и да
се приеме, че при косвено отчитане на признатите от ищеца обстоятелства по
изплащане на застрахователно обезщетение за всички гарантирани със записа
задължения на купувача по договора за доставка в изпълнение на договорената
застраховка на търговските вземания на доставчика, то това плащане не
освобождава длъжника изобщо от плащанията, тъй като в случая застрахователят не
е погасява дълга, а обезщетява вреди от липсващо плащане. Съдът споделя
аргументацията в защитата на ищеца, основана на разграничаването на общата
законова суброгация, гарантираща регресни права в зависимост от вътрешните
отношения между изпълняващия и длъжника на едно трето лице, което изпълнява
чужд дълг (чл. 74 ЗЗД) и специалните регресни права на застрахователя(чл. 213 КЗ отм.), който поради отношенията си със застрахования (а не с длъжника) е
изплатил обезщетение. И в двата случая обаче легитимацията на суброгиралия се
не би могла да се разпростре и по отношение на правата на удовлетворения
кредитор или застрахованото лице, които то черпи от абстрактна ценна книга,
независимо от указана в нея връзка с платения дълг(застрахованото вземане). За
да получи и тези обезпечителни по своята същност права, кредиторът с регресни
права е следвало да получи или самата ценна книга (чрез джиро и предаване) или,
ако това не е било възможно поради задържане на оригинала в съда, да бъде
легитимиран именно като цесионер от удовлетворения вече кредитор. Ето защо
регресните права, макар и да следват от закона от една страна не касаят самата
абстрактна сделка и съответно не могат да изключат предмет на цесията, а от
друга страна не се покриват с резултата от цесията и не изключват основанието
за отделно договаряне на прехвърляне на правата по гаранционна ценна книга.
Не е налице и
твърдяната липса на реквизит от съдържанието на договора, която би могла да се
квалифицира като недовършен фактически състав на договора за възмездна цесия
или (както ищеца счита) като нарушение на законово изискване за минимум
съдържание на такъв договор. По съществото си това възражение се основава на
твърдението, че между кредиторите не е постигнато съгласие за насрещна
престация – цена за получените от цесионера права. Оспорването на вътрешните
отношения между цедента и цесионера обаче
се основава на облигационни отношения които нямат никакво касателство с
отношенията между всеки от тях и длъжниците по прехвърленото вземане. Дали
сключената между стария и новия кредитор цесия има разрешено от закона
основание, предмет и съдържание или не е без значение за длъжник, който е
надлежно уведомен от стария си кредитор за промяната в титулярството на дълга и
това уведомление не е оттеглено до извършеното от длъжника плащане на посочения
нов кредитор. Като отношения, които се развиват в чужда правна сфера,
действието на цесията между договарящите я цедент и цесионер, не засягат
длъжника. Затова и законът предвижда длъжникът да може да противопостави всички
свои възражения, независимо от промяната в личността на кредитора( чл. 99 ал.2 ЗЗД). Ако надлежно уведоменият длъжник изпълни на новия кредитор той ще е
погасил надлежно облигацията си и каквито и да са пороци в отношения между
кредиторите няма да му бъдат противопоставими, както обосновано излага в
писмената си защита пълномощника на ищеца. Съответно и възраженията по
действителността на цесията може да бъдат
преценявани само с оглед възможността една сделка да породи рефлексно
действие спрямо неучастващо в нея трето лице (длъжника) само при условие, че
предмета й е несъмнено идентичен с материално право, породено между цедента и
длъжника. В тази връзка съдилищата разглеждат възражения на длъжници за
недействителност доколкото касят предмета и прехвърлимостта на правата, но не и
всички други основания за нищожност на договорите по чл. 26 ЗЗД. В случая съдът
не установи порок в тази насока. Дори и да се възприеме тезата на ответниците
за интерес от оспорване на валидност и на посочените от тях други основания, то
и в този случай възражението е неоснователно. Липсва каквото и да е законово
изискване за съдържание на договорна цесия. Спрямо длъжника цесията има
абстрактен характер, тъй като основание за прехвърлянето (с което съдържанието
й се изчерпва) варира според вътрешните отношения между цедента и цесионера.
Затова и дали тя е възмездна или не е без значение, доколкото законът допуска и
двата вида сделки без да предвижда специална форма за тях.
Като краен извод,
съдът приема за доказана материално правната легитимация на новия кредитор,
придобил правата на заявителя след удостоверяването им в заповедта за
изпълнение.
Евентуално ответниците
са се позовали и на личните си отношения с цесионера след уведомяването им за
цесията в резултат на сключено с него споразумение.
От една страна
възразяват срещу позоваване от страна на ищеца на признанието на дълга, така
както е бил удостоверен в още нестабилна заповед за изпълнение с довод за
недействителност на споразумението поради несъществуване на валиден дълг, който това споразумение да урежда. По
изложените вече мотиви за съществуване на дълга споразумението несъмнено има предмет
и може да породи договорените в него последици. От друга страна ответниците
се позоват на новационен ефект на това
споразумение като считат, че общата воля на договорящите е изявена за поемане
на ново задължение с цел то да замести
удостовереното в заповедта, издадена на
кредитора. Съдът преценява, че такова съдържание на волята на страните
не може да бъде извлечено от съглашение, с което първо са признати
правопораждащи факти, включително съществуването на изискуем и удостоверен в
заповедно изпълнително основание дълг и цесията му, а след това са
разграничени задълженията на главно и разноски
и двете стойности са разсрочени по отделно на вноски с фиксирани падежи.
Изрично в т. Х от споразумението (л. 22) е изявено съгласие едва при изпълнение
на погасителния план за разсрочването отношенията по изплащане на дълга да се
считат уредени. Това несъмнено изключва страните да са договорили погасяване
веднага на признатото задължение и заместването му с ново такова. В нито една
от уговорките не се визират нови като предмет престации нито се посочва ново
основание за дълга. Освен новите отложени падежи на частите от вноските, други
промени в дълга не са уговорени. Допълнително съдът отчита и представената
кореспонденция, предхождаща това споразумение, от която е видно, че уведомените
за цесията длъжници са обосновали искане за разсрочване поради временни
затруднения по обслужване на дължими от тях вземания, удостоверени в заповедта
(л.541-552), като по никакъв начин не са заявили, че предлагат промяна в
основанието на задължението. При така установеното, съдът счита за категорично
изключен новационния характер на това договаряне. Липсват необходимите елементи
от фактическия състав на новация, тъй като не е изразена воля за пораждане на
ново задължение, което се различава съществено от старото по предмета или
каузата си и новационно намерение /animus novandi/ (Решение №175/25.02.2016 на
ВКС по т.д. №2602/2014, II
т.о., Решение №110/17.07.2015 на ВКС по т.д. №1568/2014, I т.о.). Напротив, цялостната оценка на
писмените доказателства сочи, че както преговорите, водени с цесионера, така
и окончателно изявената воля в
споразумението са насочени към преструктуриране с цел облекчено разплащане на
проблемен за длъжника дълг, а не ново правоотношение. В съдебната практика
трайно и по задължителен начин се налага тълкуване, че когато страните уговарят
нов погасителен план по изискуемо парично задължение е налице преструктуриране,
а не новация (Решение № 118 от 08.06.2016г. по т.д.№ 729/2015г., I т.о. на ВКС
и цитирана в него практика), като това разрешение е изцяло приложимо при
установените факти по настоящия казус.
Извън тези доводи
за погасяване на целия дълг обаче, съдът отчита че след като споразумението е
породило действие между страните част от погасителния план е бил изпълнен.
Самият ищец признава, че е получил плащане на частта от първата вноска,
съответна на дължима част от главния дълг( без частта за разноските, включени в
заповедта). Макар и да не е посочен от длъжниците, този настъпил след издаване
на заповедта нов факт има неизгодно за призналата го страна значение. Съобразно
посоченото основание за плащане (л. 540) сумата от 5000лв е била наредена за
сметка на главния длъжник (издател по записа на заповед) на 14.06.2016г. именно
за погасяване на задължение по споразумение и съответно е била приета от
цесионера като първа разсрочена вноска. Макар по споразумението първата вноска
да е с падеж 15.05.16г, от представената
от ищеца кореспонденция е видно, че към тази дата споразумението не е било
сключено (независимо, че в заглавната му част е посочена по-ранна дата,
съответно на началото на съставянето на документа от една от страните в преговорния
процес, явно е че договарянето не е можело да бъде завършено преди 16.05.16г,
когато представителят на застрахователят е посочил лицето за контакт в гр.
Варна, което да приеме подписите на длъжниците). Съответно именно следващата
дата по погасителния план 15.06.2016г. е бил първи възможен уговорен падеж и
наредения тогава превод би бил надлежно изпълнение, ако покриваше дължимия
размер. В случая несъмнено сумата не е била достатъчна, тъй като е
съответствала само на един от елементите на вноската. Останалите падежи са пропуснати, съответно и
ищецът надлежно е упражнил правото си да развали това споразумение в съответсвие
с уговорката в чл. IX (като воля за
упражняване на това потестативно право се съдържа имплицитно в предприетото към
декември 2016г принудително изпълнение след допусната забава очевидно
надхвърляща 10 дни).
Това разваляне обаче не може да засегне вече извършеното частично плащане (чл.
88, ал.1 пр. последно ЗЗД) на първата от вноските.
Като отчита тези новонастъпили
след издаване на заповедта обстоятелства като правопогасяващи факти(т. 9 от
ТРОСГТК 4/2013 на ВКС), съдът установява, че целия дълг, за който на цедента е
било издадено изпълнително основание е бил отново и изцяло изискуем при
привеждането на листа в изпълнение, ведно със съответни законни лихви, но само
до размер на главница, намалена с платените по-рано 5000лв. Доколкото предмет на споразумението несъмнено
е именно плащането на удостовереното в издадената заповед за плащане
задължение(независимо, че в него са признати и регресните вземания на
застрахователя, за чието събиране е послужил гаранционния запис) платената
вноска по споразумението следва да се приспадне именно от сумата по записа на
заповед, според изрично посоченото от платеца основание. Дори и да се приеме, че
съвпадението на размера не е достатъчно за идентифициране на избора на
длъжника, то сумата от 5000лв отново следва са се приспадне от главницата, като
по-обременителен лихвоносен дълг от втората нелихвоносна част на вноската (чл.
76 ал.1 ЗЗД). Съответно това плащане не засяга начисляването на законна лихва
върху цялата главница до този момент.
При така установеното съдът прави
извод за частична основателност на предявената претенция до размера на главница
от 532 930,76лв. За горница до 537 930,76 лв дълг не се установява
към настоящия момент поради което и иска следва да се отхвърли.
Разрешението на спора по същество
следва да намери и съответно отражение върху акцесорните последици от
заявяването на оспореното вземане за плащане по реда на чл. 417 ГПК, съответно
да се установи добавянето на законната лихва към основателното вземане и да се
потвърди понасянето на отговорността за направените от кредитора разноски в
производството. Намаляването на дълга е настъпило след сезиране на заповедния
съд, при вече изискуемо задължение, поради което всички разноски, направени за
снабдяването на цедента с изпълнително основание и изпълнителен лист са били
породени от поведението на длъжниците. Оспорването на тези разноски от
ответниците е необосновано. Наред с главницата, това вземане изрично е посочено
като прехвърлено с цесията, поради което към настоящия момент негов титуляр е
цесионера и съответно присъждането му изцяло следва да бъде стабилизирано с
диспозитив в негова полза(арг. от т.12 и т. 10б от ТРОСГТК 4/2013г на ВКС).
Възражението срещу определянето
на разноските в заповедното производство не е конкретизирано, но дори и да се
касае за позоваване на прекомерност, съдът отчита, че заплатеното по банков път
възнаграждение на адвоката на заявителя е било съответно точно на минималния
размер на хонорар за такъв интерес, с начислен ДДС.
Възражение срещу разходите за
съдебната фаза не са направени. Ищецът е заявил за присъждане на направени от него
разходи за държавна такса и платен по банков път хонорар (л. 98), съответен на
уговорено възнаграждение в договора за адвокатска услуга, които съдът намира за
доказани в поискания размер (л. 618). В полза на ищеца следва да се присъди
съразмерна част от тези разходи, съответно на уважена част от претенцията(при
съотношение 0.99) или
само 19 863,96лв от общо заявени 20 064,61лв.
Макар и в отговора си длъжниците
да са поискали присъждане на разноски, не са ангажирали доказателства за такива
при разглеждане на спора, поради което и съдът не определя разноски в тяхна
полза.
Мотивиран от гореизложеното, и на осн. чл.235 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
за установено по отношение на оспорващите длъжници(издател и
авалисти), че вземането удостоверено по заповед за незабавно
изпълнение № 5373/27.08.2015г издадена в
полза на цедент по гр.д.10433/15 на ВРС 7 с-в, СЕ ДЪЛЖИ солидарно в полза на правоприемник на заявителя по
договор за цесия от 14.10.2015г, в размер на сумата от 532930.76лв (петстотин
тридесет и две хиляди деветстотин и тридесет лева и седемдесет и шест
стотинки), представляваща изискуема част от главница по запис на заповед на
предявяване, издаден на 12.09.2012г в гр. Варна за обща сума от
1 100 000лв, ведно със законна лихва от 25.08.15г върху изискуема
главница от 537 930.76лв и от
15.06.2016г върху изискуема главница от 532 930.76лв до окончателно плащане на дълга, на осн. чл. 538 ал.1 ТЗ по иска, предявен от
цесионер по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от
ДЗИ“ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ЕАД, ЕИК *********, гр. София, ул. Г. Бенковски 3,
представлявано от изпълнителни директори Ч. Д.К., подпомаган от привлечено
трето лице цедент „ОМВ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. Софийски
герой 1, ет. 8, представлявано от управител В., срещу „ЕРГОС“АД, ЕИК *********,
гр. Търговище, ул. Г. Бенковски 1 вх.А ет.2 офис 5, представлявано от изп.
директор Ч., С.Д.Ч., ЕГН ********** и Ц.Г.Ч., ЕГН ********** ***.
ОСЪЖДА „ЕРГОС“АД,
ЕИК *********, гр. Търговище, ул. Г. Бенковски 1 вх.А ет.2 офис 5,
представлявано от изп. директор Ч., С.Д.Ч., ЕГН ********** и Ц.Г.Ч., ЕГН **********
***, общо да заплатят на ДЗИ“ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ“ЕАД, ЕИК *********, гр. София, ул. Г. Бенковски 3, представлявано
от изпълнителни директори Ч. Д.К., като правоприемник на цедент „ОМВ БЪЛГАРИЯ“
ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. Софийски герой 1, ет. 8, представлявано от
управител В. сумата от 21077,37лв( двадесет
и една хиляди седемдесет и седем лева и тридесет и седем стотинки),
представляваща разноски, за които в полза на цедента е издаден изпълнителен
лист по заповед за незабавно изпълнение № 5373/27.08.2015г издадена по гр.д.10433/15 на ВРС 7 с-в, на
осн. чл. 81 ГПК, както и само сумата от
19863,96лв (деветнадесет хиляди осемстотин шестдесет и три лева и
деветдесет и шест стотинки), от общо направени 20 064,61лв. разноски от ищеца по
основателна част от иска, на осн. чл. 78 ал.1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ
предявени от ДЗИ“ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ЕАД, ЕИК *********, гр. София, ул. Г.
Бенковски 3, представлявано от изпълнителни директори Ч. Д.К.,), подпомаган от
привлечено трето лице „ОМВ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул.
Софийски герой 1, ет. 8, представлявано от управител В., срещу „ЕРГОС“АД, ЕИК
*********, гр. Търговище, ул. Г. Бенковски 1 вх.А ет.2 офис 5, представлявано
от изп. директор Ч., С.Д.Ч., ЕГН ********** и Ц.Г.Ч., ЕГН ********** ***, като
субективно съединена претенция на правоприемник ( по цесия от 14.10.2015г., съобщена на длъжниците на
18.11.2015г.) на заявител за установяване по реда на чл. 422 ГПК по отношение
на солидарни длъжници (издател и авалисти) изискуеми вземания по заповед за
изпълнение, издадена по гр.д.10433/15 на ВРС 7 с-в, за плащане на сума над 532 930.76 лв до претендирана
сума от 537 930.76лв, като дължима ЧАСТ от главница по запис на заповед,
ведно с АКСЕСОРНИ ПОСЛЕДИЦИ от провеждане на заповедно производство, на осн.
чл. 538 ал.1 ТЗ
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните
(чрез пълномощниците им) със съобщение образец № 11 от Наредба №7.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК,
на осн. чл. 273 от ГПК.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: