Р Е Ш Е Н И Е
Номер
1087 Година 24.11.2016 Град С.З.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и шести октомври Година
2016
в публично съдебно заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1988 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 45 и чл. 86 ЗЗД.
Ищцата И.И.К. твърди в
исковата си молба, че ответникът извършил спрямо нея престъпление по чл. 147,
ал. 1 НК, за което бил признат за виновен от Старозагорския районен съд по нчхд
№ 249/2015 г., като му било наложено наказание по чл. 78„а” НК глоба 1200 лева, което било обжалвано
пред Старозагорския окръжен съд, който потвърдил присъдата на районния съд и тя
влязла в сила окончателно. По нчхд № 249/2015 г. на СтРС не предявила граждански иск,
тъй като изчакала окончателния съдебен акт, който на основание чл. 300 ГПК щял
да има задължителна сила за гражданския съд, който щял да разгледа
гражданскоправните последици от извършеното против нея деяние, относно
извършено ли било то, неговата противоправност и вината на ответника. От
извършеното деяние, което реално представлявало няколко деяния в неголям период
от време, претърпяла неимуществени вреди, накърнена чест, достойнство и добро
име, преживяла негативни психически състояния и стрес. Поради извършеното
против личното й достойнство и чест престъпление в периода - 12.12.2013 г. –
19.05.2014 г. в С.З., претърпяла неимуществени вреди, които се изразявали в
накърнена чест, достойнство и добро име в обществото, поради което предявявала
процесния граждански иск против ответника за сумата от 3000 лева за обезщетение
за моралните вреди. Искането е да се осъди ответникът да заплати на ищцата сумата
от 3000 лева за обезщетение на причинените й неимуществени вреди от посоченото
престъпление и законна лихва върху тази сума от увреждането на 12.12.2013 г. до
изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът
А.К.П. признава предявения иск за обезвреда по основание, но го оспорва по
размер, поради което моли да бъде присъдено обезщетение по справедливост и му
се присъдят сторените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от иска,
с възражения и доводи, изложени подробно в подадения в срок отговор, в хода на
делото по същество и в представена от пълномощника му писмена защита.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
С влязлата в сила на 15.10.2015 г.
присъда № 111/23.06.2015 г. по приложеното н.ч.х.д. № 249/2015 г. на Старозагорския
районен съд, ответникът е признат за виновен в това, че в периода 12.12.2013 г. – 19.05.2014 г. в гр. С.З., в условията
на продължавано престъпление, е приписал престъпление и разгласил позорно обстоятелство по
отношение на ищцата –
престъпление по чл. 147, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за извършването
на което е освободен на основание чл. 78а НК от наказателна отговорност и му е
наложено административно
наказание „глоба” в
размер на 1200 лева. От мотивите на тази присъда е видно, че включените в
това продължавано престъпление деяния на ответника, в извършваните на които е
признат за виновен с нея, са две (тъй като производството в останалата му част, по обвинението
на ищцата за извършена от ответника спрямо нея и трета клевета на 20.06.2014 г.
в М. „Е.” в С.З., е било прекратено с протоколно определение от 21.04.2015 г.
по същото н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС, поради
неспазване на шестмесечния преклузивен срок по чл. 81, ал. 3 НПК, поради което,
гражданските последици по чл. 45 ЗЗД на това деяние на ответника, не са предмет
и на настоящото дело, защото с исковата си молба ищцата претендира обезщетение
за обезвреда само на причинените й с продължаваното престъпление на ответника
по чл. 147, ал. 1 НК неимуществени вреди, в извършването на което той е признат
за виновен с присъдата по това наказателно дело, а неин предмет не е и деянието
му на 20.06.2014 г. в М. „Е.” в С.З.). Първото включено в това продължавано престъпление на
ответника деяние е извършено на 12.12.2013 г. в б. „Л.В.” в С.З., където пред
свидетелят С., живеещ с ищцата на съпружески начала, ответникът й е приписал неизвършено
престъпление кражба на 600 лева и разгласил за нея неистинските позорни
обстоятелства, че е била освободена от предишните й работи в „Б.” и магазин „К.”
за кражба на пари и стоки. Второто от тези деяния е извършено на 19.05.2014 г.
в б. „П.” в С.З., където пред управителя му В.М., който въвеждал ищцата в
работата на готвач по молба на баща й и негов колега, ответникът разгласил за нея
неистинските позорни обстоятелства, че била сменила няколко работодатели, тъй
като я начели с пари и й приписал същото неизвършено от нея престъпление, че му
откраднала 600 лева от магазина (л. 34 и 51-52 от н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС). Тази влязла в
сила присъда е задължителна за настоящия състав на съда относно това дали е
извършено това престъпление, неговата противоправност и виновността на ответника
за него (чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК).
От
показанията на разпитаните по делото свидетели С. (съжител на ищцата) и К. (майка на ищцата), се установява още, че в пряка причинна връзка
от това извършено от ответника в периода от 12.12.2013 г. до 19.05.2014 г. продължавано
престъпление по чл. 147, ал. 1 НК против личността на ищцата, същата се разтреперила,
разплакала и почувствала изненадана, обидена и засрамена, изпаднала в нервна
криза, почувствала се и унизена, че приятелите на баща й ще я вземат за крадла,
видимо страдала и плачела от несправедливите му обвинения, които станали
постоянен предмет на разговорите й, в резултат на които изгубила възможността
да започне работа и получава доходи, от което се почувствала безпомощна да се
реабилитира, освен което видимо отслабнала, спряла да се храни редовно, а чертите
й се изострили, била нервна и се чувствала в пълна безизходица (св. С. и К.).
Показанията
на свидетелите С. и К. съдът прецени с оглед всички останали данни по делото,
вземайки предвид възможната им заинтересованост с оглед съпружеското
съжителство на свидетеля С. с ищцата и близката й родствена връзка със
свидетелката К., която е нейна майка. След тази преценка, съдът намери, че
следва да кредитира показанията на тези двама свидетели за преживените от
ищцата вследствие на продължаваното престъпление на ответника по чл. 147, ал. 1 ГПК горепосочени негативни психически изживявания, тъй като в тези им части
показанията на тези свидетели са непосредствени, последователни и логични, и не
противоречат на останалите доказателства по делото, което оправдава напълно
доверието, с което съдът се отнася към тяхната достоверност в тези им части (чл.
172 ГПК). Съдът не кредитира показанията на свидетеля С. в частта им, че с
ищцата не живеели на съпружески начала, защото именно противните показания същият
този свидетел е дал при разпита му на 21.04.2015 г. по приложеното н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС, а и самата ищца
е признала в тъжбата си по това наказателно дело, че живее с този свидетел на
съпружески начала (л. 2 и 32 от н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС). Съдът не
кредитира показанията на този свидетел и в частта им, че по това наказателно дело съдът
осъдил ответника за клевета и за третия посочен в показанията му случай в М.
„Е.” в С.З., тъй като в тази им част показаинята му противоречат на присъдата
по същото н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС, от която е
видно, че ответникът не е осъден и по обвинението в тъжбата на ищцата за този
случай на 20.06.2014 г. в М. „Е.” в С.З., защото в тази му част производството
по това дело е било прекратено с посоченото определение от 21.04.2015 г.,
поради неспазване на шестмесечния преклузивен срок по чл. 81, ал. 3 НПК. Съдът
не кредитира и показанията на свидетелката К. в частта им, че ищцата и
свидетелят С. само били в една компания от много време, в която се виждали на
кафе, но не живеели заедно, като не сочи да живеят на семейни начала, вместо
което дава показания, че нямала представа къде се били запознали и не била
питала как попаднали в една компания, защото в тази им част показанията й
противоречат на признанията на самата ищца в тъжбата й по приложеното дело, че
живее на съпружески начала със свидетеля С. (л. 2 от н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС). В останалата им
част, в която свидетелите С. и К. дават показания и за разгласените от
ответника на 20.06.2014 г. пред управителя на М. „Е.” в С.З. обстоятелства за
ищцата и негативните й психически изживявания от същите, показанията им са
неотносими към предмета на делото и поради това съдът не следва да ги обсъжда в
настоящото решение, защото гражданските последици по чл. 45 ЗЗД на това му
деяние, не са предмет на настоящото дело, защото с исковата си молба ищцата
претендира обезщетение за обезвреда само на причинените й неимуществените вреди
от извършеното от ответника в периода от 12.12.2013 г. до 19.05.2014 г. продължавано
престъпление по чл. 147, ал. 1 НК, за което е признат за виновен с присъдата по
приложеното наказателно дело, а неин предмет не е и деянието му на 20.06.2014
г. в М. „Е.” в С.З.. Други релевантни доказателства няма представени по делото.
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният главен иск
за обезвреда е доказан напълно в своето основание (чл. 45 ЗЗД). По делото се
установи, че с влязлата в сила на 15.10.2015 г. присъда № 111/23.06.2015 г. по приложеното
н.ч.х.д. № 249/2015 г. на СтРС, ответникът е признат за
виновен в това, че в периода от 12.12.2013 г. до 19.05.2014 г. в гр. С.З., в условията
на продължавано престъпление, е приписал на ищцата горепосоченото неизвършено престъпление и разгласил за същата
посочените неистински позорни обстоятелства, което представлява извършено от него при пряк
умисъл продължавано престъпление по чл. 147, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК (чл. 300 ГПК). По
делото се установи още, че в пряка причинна връзка от същото, ищцата е
претърпяла морални болки и страдания, изразяващи се в това, че се разтреперила,
разплакала и почувствала изненадана, обидена и засрамена, изпаднала в нервна
криза, почувствала се и унизена, че приятелите на баща й ще я вземат за крадла,
видимо страдала и плачела от несправедливите му обвинения, които станали
постоянен предмет на разговорите й, в резултат на които изгубила възможността
да започне работа и получава доходи, от което се почувствала безпомощна да се
реабилитира, освен което видимо отслабнала, спряла да се храни редовно, а
чертите й се изострили, била нервна и се чувствала в пълна безизходица (св. С.
и К.). Тези претърпени от нея морални болки и страдания, несъмнено
представляват неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от извършеното
от ответника продължавано престъпление по чл. 147, ал. 1 ГПК. Поради това за
обезвреда им той следва да отговаря имуществено пред нея (чл. 45, във вр. с чл.
51, ал. 1 и 52 ЗЗД). Ето защо съдът намери, че предявеният от нея главен иск за
обезвреда е доказан напълно в своето основание.
При определяне
размера на обезщетението за обезвреда на претърпените от ищцата неимуществени
вреди от това продължавано престъпление, съдът взе предвид, че вследствие на същото
ищцата е изживяла горепосочените
негативни психически емоции на разтреперване, плач, изненада, обида, срам, изпадане
в нервна криза, почувствала се и унизена, че приятелите на баща й ще я вземат
за крадла, видимо страдала и плачела от приписваното й от ответника неизвършено
горепосочено престъпление против собствеността и разгласените за нея неистински
позорни обстоятелства пред съжителя й и бъдещият й работодател в б. „П.”, които
станали постоянен предмет на разговорите й, и в резултат на които, изгубила
възможността да започне работа в б. „П.” и получава доходи, от което се е почувствала
и безпомощна да се реабилитира, видимо отслабнала, спряла да се храни редовно, а
чертите й се изострили, станала нервна и се чувствала в пълна безизходица, изпитвайки
притеснения и страх, как ще бъде повлияно общественото мнение за нея в бъдеще
от тези клеветнически твърдения на ответника, които са станали достояние не само
на съжителят й С., но и на управителя на б. „П.” в С.З., приятел на баща й (св. С. и К.). Този натрупан отрицателен
ефект при ищцата обаче, както и продължителният период на неговото изживяване
до есента/края на
Ръководен от всички
тези установени по делото обективни обстоятелства, от значение в тази насока и
вземайки предвид възрастта на ищцата, към момента на увреждането й, съдът
намери, че справедливо обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди е
сумата от 2400 лева, до който размер искът й по чл. 45 ЗЗД следва да се уважи,
като основателен, а в останалата му част, до претендирания с него по-голям
размер от 3000 лева, следва да се отхвърли, като неоснователен, защото в тази
му отхвърлена част, претендираното с него обезщетение
надхвърля общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, обусловен от
установените по делото горепосочени обективни обстоятелства от значение в тази
насока (Р 437-2010-IV г.о. на ВКС). Неоснователни са доводите на
ответника в отговора, че при определяне размера на това обезщетение следвало да
се вземе предвид и обстоятелството, че с представеното ЕР на ТЕЛК му е призната
100 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ за срок до 01.02.2018 г.,
поради --- (л. 13), поради което не
бил пълноценно трудоспособен и не можел да осигури средства да плати претендираното
от ищцата обезщетение, защото обстоятелството, че длъжникът не разполага с
парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от
отговорност (чл. 81, ал. 2 ЗЗД). Понеже по
делото няма доказателства ищцата да е допринесла за увреждането си, то дължимото
й се за него обезщетение от 2400 лева от ответника, не следва да бъде
намалявано (чл. 51, ал. 2 ЗЗД).
При този изход на
делото по главния й иск за обезвреда, следва да бъде уважен частично и акцесорният й иск по чл. 86, във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД за присъждане на
законна лихва върху дължимото й се обезщетение от 2400 лева, считано от момента
на увреждането й, който обаче в случая съвпада с датата 19.05.2014 г. на
довършване от ответника на увреждащото я продължавано престъпление по чл. 147,
ал. 1 НК, до изплащането му (така и Р
23-1989-ОСНК и Р 263-2013-III г.о. на
ВКС). В останалата й част, с която иска
присъждане на такава лихва и за периода от 12.12.2013 г. до 19.05.2014 г., както
и върху отхвърлената част от това обезщетение, този й акцесорен иск следва да
бъде отхвърлен, като неоснователен.
Ищцата
е освободена от задължението да внася държавна такса и разноски за
производството (чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК). Поради това, при този изход на
делото, дължимата се за същото съразмерно с уважената част от исковете държавна
такса в размер на 96 лева, следва да бъде възложена в тежест на ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). При този изход
на делото, сторените от ищцата разноски за същото, изчерпващи се с платения от
нея адвокатски хонорар от общо 400 лева (от които 150 лева по договора за правна
защита и съдействие от 24.03.2016 г. и 250 лева по договора за правна защита и
съдействие от 25.10.2016 г. – л. 5 и 42), следва да бъдат възложени в тежест на
ответника съразмерно с уважената част от исковете или сумата от 320 лева, а
сторените от ответника разноски по делото, изчерпващи се с платения от него
адвокатски хонорар от 300 лева, следва да бъдат възложени в тежест на ищцата
съразмерно с отхвърлената част от исковете или сумата от 60 лева (чл. 78, ал. 1
и 3 ГПК). Тук следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на
пълномощника на ответника в хода на делото по същество, за прекомерност на
платения от ищцата адвокатски хонорар от общо 400 лева за защита по делото (от които 150 лева
по договора за правна защита и съдействие от 24.03.2016 г. и 250 лева по
договора за правна защита и съдействие от 25.10.2016 г. – л. 5 и 42), защото е под
минималния размер от 440 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под който съдът не
може да го намалява (чл. 78, ал. 5 ГПК). Неоснователно е и възражението на
пълномощника на ответника, че част от 250 лева от този хонорар, била платена по
договора за правна защита и съдействие от 25.10.2016 г. за явяването на
адвоката й в последното съдебно заседание, за което посочената Наредба № 1/09.07.2004
г. предвиждала максимално възнаграждение от 60 лева. Не само защото в чл. 7,
ал. 8 от същата Наредба № 1/09.07.2004 г. е предвидено минимално, а не
максимално допълнително възнаграждение от 100 лева за всяко следващо заседание,
но при защита по дела с повече от две съдебни заседания, каквото настоящото не
е. Но и защото, в договора за правна защита и съдействие от 25.10.2016 г., не е
уговорено заплащането на възнаграждение от 250 лева за явяването на адвоката на
ищцата в някое от съдебните заседания по делото, а за защита й по делото (л. 42). Поради това, нормата
на чл. 7, ал. 8 от посочената Наредба № 1/09.07.2004 г., на която по същество е
основал това си възражение пълномощникът на ответника, е неприложима по
отношение на същото възнаграждение (л. 42). А тъй като сборът му с платеното от ищцата на същия
адвокат възнаграждение от 150 лева по договора им за правна защита и съдействие
от 24.03.2016 г., е под минималния размер от 440 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът не може да намалява това възнаграждение (чл. 78, ал. 5 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА А.К.П., с ЕГН **********, с
адрес ***, да заплати на И.И.К., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 2400
лева за обезщетение на причинените й неимуществени вреди – болки и страдания от
извършеното в периода 12.12.2013 г. - 19.05.2014 г. в гр. С.З. продължавано
престъпление по чл. 147, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК и законна лихва върху
тази сума от 19.05.2014 г. до изплащането й, както и сумата от 320 лева разноски
по делото съразмерно с уважената част от исковете, КАТО ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от И.И.К., против А.К.П., искове за обезщетение за
неимуществени вреди от същото престъпление и законна лихва за забава в
плащането му В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно над сумата от 2400 лева до
претендираните 3000 лева и законна лихва върху тази отхвърлена част от 19.05.2014
г. до изплащането й, както и за периода от 12.12.2013 г. до 19.05.2014 г.
ОСЪЖДА И.И.К. с п.с., да
заплати на А.К.П. с п.с., сумата от 60 лева разноски по делото съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА А.К.П. с п.с., да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Старозагорския районен съд, сумата от 96 лева за дължима се за производството
държавна такса съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: