№ 17900
гр. София, 04.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:****
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20211110131279 по
описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т.
2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ за осъждане на „***“ ООД да заплати на Й. Ц. К. сумата от 2400.00
лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за периода от 01.03.2021г. до
25.05.2021г., дължимо му по силата на сключен между страните трудов договор №
128/09.12.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2021г. до
окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 800.00 лева (след изменение по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК на размера на иска чрез намаляването му), представляваща
обезщетение, дължимо от „***“ ООД в качеството му на работодател на служителя Й. Ц. К.
поради прекратяване на съществувалото помежду им трудово правоотношение едностранно
от служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, възникнало
от сключен помежду им трудов договор № 128/09.12.2020г., по силата на което заемал
длъжността „шофьор“ в „***“ ООД, и прекратено едностранно от него на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ- поради неплащане от страна на работодателя на следващото му се за периода
от 01.03.2021г. до 31.05.2023г. трудово възнаграждение в общ брутен размер от 2400.00 лева.
Изяснява в тази връзка, че след като не получил плащане на дължимите му за посочения
период трудови възнаграждения, отправил до работодателя изявление за прекратяване на
трудовоправната връзка на посоченото основание, което достигнало до последния на
31.05.2021г. При тези съображения претендира присъждане на неплатените му брутни
трудови възнаграждения за месеците март, април и май 2021г., както и на обезщетение по
чл. 221, ал. 1 КТ в размер на двукратния размер на брутното му трудово възнаграждение
съобразно уговорения с трудовия договор срок на предизвестието от 60 дни, както и законна
лихва и разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените срещу него искове, поддържайки от една
страна, че към датата, на която до него е достигнало изявлението на ищеца за прекратяване
на процесното трудово правоотношение- 31.05.2021г., за ищеца не е съществувало соченото
от него основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ да стори това, а от друга, че е проявил
недобросъвестност при упражняване на правото си да прекрати трудовия договор. Изяснява
1
в тази връзка, че трудовото възнаграждение на Й. К. за м. март 2021г. му било платено в
брой, за което същият се подписал в съответната ведомост за заплати, възнаграждението за
м. април 2021г. му било изплатено на 16.06.2021г. по банков път, а това за м. май 2021г.- на
25.06.2021г. също по банкова сметка на служителя. Твърди, че изплатил възнаграждението за
м. април със закъснение след установения с трудовия договор падеж- 25- о число на месеца,
следващ този на полагане на труда, доколкото считано от 07.05.2021г. ищецът спрял да се
явява на работа, поради което и доколкото същият не бил предоставил своя банкова сметка,
за работодателя било обективно невъзможно да изпълни в срок задължението си да заплати
уговореното възнаграждение. Поддържа освен това, че след като след посочената дата през
м. май 2021г. служителят не се явявал на работа, на същия било определено и изплатено
възнаграждение за м. май 2021г. единствено за периода от 01.05 до 06.05.2021г. Наред с това,
неявяването на Й. К. на работа в качеството му на заемащ длъжността „сервитьор“,
съобразно сключено между страните на 04.01.2021г. допълнително споразумение към
трудовия договор, послужило като основание работодателят да инициира дисциплинарно
производство срещу служителя, за което на 26.05.2021г. отправил до последния писмено
искане за обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ, което му изпратил по куриер, но което
ищецът не получил, тъй като при първия опит на връчителя да му предаде пратката отложил
датата на доставка, а при последващите опити за връчване не отговарял на телефонните
обаждания на куриера. Междувременно, узнал според ответника за започналата спрямо него
дисциплинарна процедура, служителят отправил до работодателя писмено изявление за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, което бил
предприел с цел да избегне дисциплинарното наказване. Поради това ответното дружество
счита, че в случая работникът злоупотребил с правото си едностранно да преустанови
действието на трудовоправната връзка, тъй като упражнил същото с единствената цел да не
бъде дисциплинарно уволнен. Поддържа с оглед на това, че инциираното от ищеца
прекратяване на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не породило целения от него правен ефект,
респ. че правоотношението помежду им продължило да съществува. Поради това изпратил
до адвоката на служителя своето писмено становище по изявлението на последния за
прекратяване на трудовия договор, както и искане за обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ.
Впоследствие- на 23.06.2021г., издал заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца, която
била връчена на последния на 20.08.2021г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК чрез ЧСИ. При тези
доводи ответникът счита, че в правната му сфера е възникнало вземане от ищеца за
обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение от 800.00
лева, поради което в срока по чл. 211, ал. 1 ГПК предявява насрещен иск за това свое
вземане. Поддържа, че срокът на уговореното с трудовия договор предизвестие е не 60, а 30
дни, поради което и в условията на евентуалност спрямо доводите за цялостна
неоснователност на претенцията с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ оспорва същата по
размер. Претендира разноски.
С постановеното на 17.11.2023г. определение по чл. 140 ГПК предявеният насрещен
иск е приет за съвместно разглеждане в настоящото производство.
На 22.04.2024г.- в законоустановения едномесечен срок, по делото е постъпил отговор
на исковата молба, с която е предявен насрещен иск от страна на работодателя, с който
служителят оспорва претенцията, поддържайки, че процесните трудови възнаграждения не
били изплащани в срок, което се установявало от представените от работодателя документи,
поради което за служителя възникнало основание за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Твърди, че в дните 08.05 и 09.05.2021г.
не следвало да бъде на работа, тъй като били събота и неделя, както и че в периода от 12.05
до 25.05.2021г. ползвал отпуск поради временна неработоспособност, за което положил
усилия да уведоми работодателя си. Изяснява, че на 07.05.2021г. започнал допълнителна
работа в друго дружество, пред което представил болничния лист и същият бил деклариран
от НОИ единствено от това дружество, но не и от ответника.
2
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
По предявените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ
процесуално задължение на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи
съществуването през исковия период- 01.03.2021г.- 25.05.2021г., на трудово правоотношение
между страните със соченото от него съдържание, вкл. заеманата от него длъжност, размер
на следващото му се брутно трудово възнаграждение, срок на уговореното предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение на основание, изискващо отправяне на такова,
прекратяване на трудовото правоотношение от служителя поради забавено изплащане на
дължимото му трудово възнаграждение чрез отправяне до работодателя на изявление в този
смисъл, надлежно достигнало до него, както и че през целия посочен период, вкл. след
07.05.2021г. реално е предоставял работната си сила в полза/на разположение на
работодателя съобразно заеманата длъжност и уговорките в трудовия договор.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже соченото от
него изменение на процесното индивидуално трудово правоотношение, касаещо заеманата
от служителя длъжност, редовното и своевременно изплащане в полза на ищеца на
уговореното в индивидуалния трудов договор трудово възнаграждение за исковия период,
както и конкретните свои фактически твърдения, с които обосновава довода си за
недобросъвестно упражняване от ищеца на потестативното му право едностранно да
прекрати процесното трудово правоотношение. Наред с това, по предявения от него
насрещен иск в тежест на ответника е да установи и прекратяването на процесната
трудовоправна връзка на соченото от него основание- поради дисциплинарното уволнение
на ищеца, чрез надлежно връчване на издадената от него заповед за налагане на
дисциплинарно наказание.
Между страните не е спорно, а и се установява от надлежно приобщения като писмено
доказателство трудов договор № 128/09.12.2020г., че Й. Ц. К. и „***“ ООД са встъпили в
трудово правоотношение, считано от 09.12.2020г., по силата на което ищецът първоначално
е заемал длъжността „шофьор“.
Установява се от представеното с отговора на исковата молба и неоспорено от ищеца
допълнително споразумение от 04.01.2021г. към процесния трудов договор, че страните са
постигнали съгласие за изменение на съдържанието на трудовото правоотношение по
отношение на заеманата от служителя длъжност, като същата е променена на „сервитьор“,
считано от датата на сключване на споразумението.
Между страните не е спорно и съдържанието на трудовия договор, в частност
уговорения размер на следващото се на служителя трудово възнаграждение, както и че в
периода от 01.03.2021г. до 07.05.2021г. ищецът реално е престирал работната си сила в полза
на работодателя, респ. че за този период му се следва заплащане на уговореното трудово
възнаграждение.
Спорно съобразно изявленията в исковата молба е реалното изплащане на следващото
се на ищеца за посочения период трудово възнаграждение, респ. точното изпълнение на това
задължение в темпорално отношение, както и наличието на основание за заплащане на
ищеца на възнаграждение след 07.05.2021г. до края на исковия период- 25.05.2021г.
съобразно уточнението на исковата молба в проведеното на 06.03.2024г. първо по делото
открито съдебно заседание.
На първо място следва да се изясни, че сам ищецът не твърди фактически да се е
явявал в мястото си на работа след 07.05.2021г., а единствено излага твърдения относно
причините за неявяването си- че дните 08.05 и 09.05.2021г. са били почивни за него, респ. че
в периода от 12.05 до 25.05.2021г. е ползвал отпуск поради временна неработоспособност.
3
За установяване на твърденията си, че 08.05 и 09.05.2021г. са били неработни за него
ищецът не е ангажирал каквито и да е доказателства. Същевременно, съгласно приобщените
гласни доказателства- показанията на водените от името на ответника свидетели Георги
Димитров Георгиев и Димитър Янев Янев- и двамата, работили в ответното дружество през
исковия период, ищецът е работил като сервитьор в ресторанта на стопанисван от ответника
хотел, като полагал труд на смени по предварителен график- 2 работни дни и 2 почивни дни.
А съгласно изричните твърдения на свидетеля Георгиев, който към датата на депозиране на
показанията пред съда вече не работи в ответното дружество, а през исковия период работел
като барман в лоби- бара на хотела, ищецът Й. К. следвало да бъде на работа на 08.05.2021г.,
тъй като в този ден в ресторанта на хотела имало организирано мероприятие. Свидетелят
изяснява, че с оглед организацията на графиците на служителите, които работели 2 дни, а
впоследствие почивали 2 дни, се случвало да следва да са на работа и в събота и неделя.
Твърди, че след като Й. не дошъл на работа на 08.05.2021г., и свидетелят, и управителят на
хотела направили многократни опити да се свържат с него по телефона, но безуспешно, тъй
като той или не отговарял, или телефонът му бил изключен. След този случай свидетелят
повече не видял Й. в хотела. Свидетелят Янев, от своя страна- рецепционист в хотела,
твърди, че след събота и неделя- 08.05 и 09.05.2021г., по график ищецът следвало да е на
работа в сряда и четвъртък, тъй като след два работни дни му се полагали два почивни дни.
Твърди, че колеги от хотела му разказали, че на 08.05 и 09.05.2021г. Й. не се явил на работа.
С оглед на това били направени безуспешни опити за телефонен контакт с ищеца, поради
което до същия било изпратено искане за обяснения за неявяването му на работа, което
същият не получавал. Свидетелят пояснява, че лично е подавал заявки за изпращане на
пратките до ищеца, както и че общувал с куриерите, които по няколко пъти на ден
извършвали безуспешни опити да се свържат с ищеца и да му връчат документите.
Прецененявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, съдът намира така възпроизведените
показания на свидетелите за правдоподобни, доколкото същите са ясни, последователни,
житейски логични, вътрешно и взаимно непротиворечиви, а и доколкото доказателствената
стойност на същите не се разколебава от останалата доказателствена съвкупност. Напротив,
в частта, касаеща неколкократните неуспешни опити на работодателя да връчи на служителя
искане за обяснения за неявяването му на работа, гласните доказателства се подкрепят от
приобщените като писмени доказателства разписки от „Еконт експрес“ АД- л. 47- л. 53 от
делото, в които изрично е посочено, че касаят връчване на ищеца на искане от ответника за
обяснения по реда на чл. 193 КТ, че при телефонен разговор на куриера с ищеца последният
е отложил доставката за следващия ден, след което е престанал да отговаря на телефонните
обаждания на куриера в следвашщите дни- 27.05, 28.05 и 31.05.2021г.
Ето защо, въз основа на приобщената доказателствена съвкупност и при липсата на
други данни в тази насока, настоящият съдебен състав намира за установено, че на 08.05 и
09.05.2021г. ищецът е следвало да се яви на работа и че след като не го е сторил-
обстоятелство, което не се оспорва, в негова полза не е възникнало вземане за трдудово
възнаграждение за тези два дни.
Що се отнася до периода от 12.05 до 25.05.2021г. следва да се изясни, че въпреки
разпредЕ.та от съда доказателствена тежест за това с определението от 24.04.2024г. за
допълване на доклада по делото, ищецът не е установил, че е предоставил на работодателя
издадения му за този период болничен лист. За установяване на това свое твърдение
служителят е ангажирал справка- извлечение от „Еконт експрес“ АД за подавани от него
пратки през м. май 2021г., от която се установява единствено изпращането на заявление за
едностранно прекратяване на процесното трудово правоотношение, но не и на коментирания
болничен лист. С оглед на това и при липсата на други данни в тази насока съдът приема за
недоказано служителят да е изпълнил задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за
медицинската експертиза, съгласно разпоредбата на който осигуреният е длъжен да
представи болничния лист или да уведоми работодателя/осигурителя до два работни дни от
4
издаването му. Нещо повече, дори и да бе установено изпълнението на коментираното
задължение от страна на осигуреното лице, в негова полза би възникнало вземане за
обезщетение за временна неработоспособност по чл. 162, ал. 3 КТ (а не за трудово
възнаграждение), каквото в случая с исковата молба не се претендира. По изложените
съображения в полза на ищеца не се следва възнаграждение и за периода от 12.05 до
25.05.2021г.
Съгласно неоспореното заключение на съдебно- счетоводната експертиза, което,
преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено,
даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, брутният размер на
трудовото възнаграждение, дължимо на ищеца за периода от 01.03.2021г. до 07.05.2021г., за
който не се спори, че ищецът е полагал труд в полза на ответника, възлиза на сумата от
1741.18 лева, а нетният- на сумата от 1351.11 лева, като съгласно неоспорените и в тази им
част доказателствени (фактически) изводи на вещото лице тази сума е изплатена реално в
полза на ищеца, както следва: трудовото възнаграждение за м. март 2021г.- в брой, а
трудовите възнаграждения за м. април и за съответната част от м. май 2021г.- по посочената
от ищеца в изявлението му за едностраннно прекратяване на трудовото правоотношение
банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ АД. Изводите на вещото лице в последния смисъл
намират опора в надлежно приобщените и неоспорени от ищеца ведомост на работодателя
за работни заплати за м. март 2021г., както и два броя платежни нареждания съответно от
16.06.2021г. и от 25.06.2021г.- л. 42- л. 44 от делото.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ подлежи на отхвърляне
в неговата цялост.
От значение за възникване в правната сфера на ищеца на вземане за обезщетение по чл.
221, ал. 1 КТ при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от служителя на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е въпросът доколко отправеното от него до работодателя
изявление в този смисъл е породило правното си действие.
В тази връзка следва да се изясни, че съгласно изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2, т.
3 КТ при прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие същата се
преустановява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на
договора, т. е. без значение за настъпване на прекратителния ефект е реалното съществуване
в обективната действителност на основанието, на което служителят се позовава. В този
смисъл са постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о., ГК, както и определение № 1071 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 562/2010 г., IV г. о., ГК, съгласно които „разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не
поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали
фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя,
автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали
са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на
работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.
327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо
от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание.
При незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от
КТ работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя
обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия
договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово
правоотношение.“ Същевременно, в цитираните съдебни актове на касационната инстанция,
както и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 159 от 15.03.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 4433/2019 г., III г. о., ГК, въпросът за надлежното упражняване от служителя на
потестативното право едностранно да преустанови действието на трудовия си договор е
5
доразвит, като е възприето, че трудовото правоотношение не би се прекратило, ако
работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ - напр. за да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на
едностранното изявление от негова страна.
Следователно, с оглед на така възприетото в съдебната практика виждане, съгласно
което определящо за настъпване на правните последици на едностранното прекратяване от
служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е добросъвестното упражняване на правото,
което виждане се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, без значение в случая е дали
работодателят е допуснал неточно в темпорално отношение изпълнение на задължението си
да заплати трудовите възнаграждения на ищеца за исковия период, тъй като съобразно
цитираната съдебна практика независимо дали това е така, след като изявлението на
служителя за едностранно прекратяване на правоотношението е достигнало до работодателя
(което в случая е безпорно, а и се установява от приложената към исковата молба разписка
от куриерска фирма „Еконт експрес“ АД- л. 11), следва да се счита, че същото е породило
правното си действие. Единствено в случай че се установи недобросъвестно упражняване на
коментираното потестативно правно на служителя, изявлението му за прекратяване на
трудовоправната връзка не би имало целения от него правен ефект.
С оглед на това и доколкото овтетникът е релевирал изрично възражение за допусната
от служителя при прекратяване на трудовото правоотношение злоупотреба с право, в случая
следва да бъдат обсъдени доказаността на конкретните фактически твърдения на
работодателя в тази връзка, а с това и оборването на въведената с нормата на чл. 8, ал. 2 КТ
презумпция за добросъветност при осъществяване на трудовите права и задължения.
Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на наличните по делото данни,
преценявани в тяхната съвкупност, в случая се установява, че ищецът е предприел действия
по прекратяване на трудовия си договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ единствено с цел
да избегне дисциплинарното си наказване, т. е. че е злоупотребил с преобразуващото си
право едностранно да прекрати трудовото си правоотношение с ответното дружество. В тази
връзка съдът взе предвид поведението на ищеца, който съгласно показанията на свидетелите
не е отговарял на телефонните обаждания на работодателя и колегите си на 08.05.2021г. и
впоследствие, който, след като е бил потърсен на 26.05.2021г. от служител на куриер за
връчване на искането на работодателя за обяснения по чл. 193 КТ при изрично вписано в
товарителницата съдържание на пратката, е отложил доставката, а впоследствие е
преустановил да отговаря на телефонните обаждания на куриера, който още в деня на
първия контакт с куриера е съставил писмено изявление до работодателя за прекратяване на
трудовия договор и го е изпратил по киуриер и който междувременно- на 10.05.2021г., е
започнал работа в друго дружество съгласно изричното му изявление и приобщената по
делото справка от НАП за негови актуални трудови договори. Прави впечатление, че след
първия контакт с куриера по повод връчване на искането на ответника на обяснения по чл.
193 КТ, ищецът е прекъснал възможността за всякакъв контакт с него и е предприел
действия по прекратяване на трудовото си правоотношение, което, при липсата на други
данни съдът намира за преднамерено поведение, чиято единствена цел е била да се избегне
провеждане на дисциплинарна процедура, а с това и дисциплинарното му наказване.
При тези мотиви и съобразно разясненията на касационната инстанция следва да се
приеме, че злоупотребявайки с правото си едностранно да прекрати процесното трудово
правоотношение, ищецът не е упражнил надлежно това свое право. Поради това, макар и
получено от работодателя на 31.05.2021г., изявлението на Й. К. за прекратяване на
трудовото му правоотношение не е породило правния ефект, към който е било насочено.
Последното, от своя страна, препятства възможността в полза на служителя да възникне
претендираното от него обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, доколкото, както бе изяснено,
материална предпоставка за това е правоотношението да е прекратено на някое от
6
основанията по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ.
При тези фактически и правни съображения и искът с правно основание чл. 221, ал. 1
КТ подлежи на цялостно отхвърляне.
Доколкото по изложените вече мотиви процесното трудово правоотношение е
продължило да съществува и след изявлението на Й. К. за прекратяването му, следва да се
приеме, че същото е прекратено впоследствие- с връчване на служителя на заповедта за
дисциплинарното му уволнение от ЧСИ Милен Бъзински по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК (което
връчване не е оспорено от името на ищеца), респ. най- късно с получаване от ищеца на
препис от отговора на исковата молба и приложенията към нея, в т. ч. процесната
уволнителна заповед. С оглед на това и доколкото по делото не се установява, а и не се
твърди процесното дисциплинарно уволнение да е оспорено от името на служителя по реда
на чл. 344, ал. 1 КТ, следва да се приеме, че същото е породило правопрекратителния си
ефект, с което съобразно нормата на чл. 221, ал. 2 КТ в полза на работодателя- ищец по
насрещния иск, е възникнало вземане от служителя за обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестието.
Между страните не съществува спор нито относно размера на уговореното брутно
трудово възнаграждение на ищеца- 800.00 лева месечно, който се установява и от
приобшените писмени доказателства- трудов договор, ведомост за работна заплата за м.
03.2021г., фишове за работна заплата за м. 03, м. 04 и м. 05.2021г., а в хода на процеса е
отстранено и противоречието помежду им по отношение на продължителността на
предизвестието, като изрично в първото по делото открито съдебно заседсние ищецът е
заявил, че съобразно твърдението и на ответника в отговора, същата възлиза на 30 дни.
Ето защо, предявеният насрещен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ следва да
бъде изцяло уважен.
При този изход на спора по предявените от страните искове разноски се следват
единствено на ответника, комуто следва да бъде присъдена сумата от общо 1625.00 лева,
включваща заплатен депозит за възнаграждение на вещото лице по ССЧЕ, както и заплатен
адвокатски хонорар, чийто общ размер, противно на поддържаното от името на ищеца,
съдът не счита за прекомерен с оглед материалния интерес по делото, броя на предявените
искове, осъществената от адвоката защита, обема и естеството на събраните в хода на
процеса доказателства.
Сторените от ищеца- ответник по насрещния иск разноски следва да останат за негова
сметка- така, както са извършени.
По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС не следва да бъдат присъждани
държавна такса за разглеждане на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 221, ал. 1
КТ, както и заплатените от бюджета на съда разноски във връзка с тях.
Същевременно, доколкото съдът е пропуснал да събере дължимата от ответника при
предявяване на насрещния иск държавна такса за разглеждането му в размер на 50.00 лева и
доколкото този иск бе счетен за основателен, ищецът следва да бъде осъден да заплати
посочената сума в полза на СРС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ за
осъждане на „***“ ООД, ЕИК *****, да заплати на Й. Ц. К., ЕГН **********, сумата от
2400.00 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за периода от 01.03.2021г. до
25.05.2021г., дължимо му по силата на сключен между страните трудов договор №
7
128/09.12.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2021г. до
окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 800.00 лева, представляваща
обезщетение, дължимо от „***“ ООД в качеството му на работодател на служителя Й. Ц. К.
поради прекратяване на съществувалото помежду им трудово правоотношение едностранно
от служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ Й. Ц. К., ЕГН **********, да
заплати на „***“ ООД, ЕИК *****, сумата от 800.00 лева, представляваща обезщетение,
дължимо от служителя при прекратяване на трудовото му правоотношение поради
дисциплинарното му уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
11.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 1625.00 лева-
разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА Й. Ц. К., ЕГН **********, да заплати в полза на СРС сумата от 50.00 лева-
държавна такса за разглеждане на предявения срещу него иск с правно основание чл. 221, ал.
2 КТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8