О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ № 260731
гр. Пловдив, 10.12.2020
г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен
състав, в закрито съдебно заседание на десети декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. ч. гр. дело
№ 2905 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2
от ГПК.
Образувано е по частна жалба „********“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.*****, бул. „****“ № ***, сграда **, ********
„*******“, със законен представител И.М.Ш., чрез пълномощника юрисконсулт В.Г.,
против Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 261201 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 28.10.2020 г., издадена по ч. гр. дело № 13973
/ 2020 г. по описа на РС – Пловдив, VI гр. с-в, с което е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в частта му относно следните суми: 43,23 лв. административни разноски,
191,87 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 275,64
лв. договорна възнаградителна лихва върху главница по договор за кредит, 48,37
лв. законна лихва за забава по договор за кредит, 31,57 лв. законна лихва за
забава по договор за предоставяне на поръчителство, както и за разноските в
заповедното производство над уважените размери от 24 лв. за държавна такса и
над 33,50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, до пълните претендирани размери.
По изложените в жалбата подробни съображения за неправилност
на атакуваното разпореждане се иска неговата отмяна в обжалваната му част и
произнасяне по същество от страна на въззивния съд.
На основание чл. 413,
ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото,
намира следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирано лице, в законния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и против
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Районният съд, за да отхвърли заявлението в обжалваните
части излага съображения, че претендираните суми се дължат въз основа на
неравноправни клаузи в процесните договори, както и такива противоречащи на
добрите нрави. В тази насока е формирал и мотиви, противно на твърдяното в
частната жалба, които мотиви в принципен план се споделят.
Видно от данните по
делото претендираните от заявителя вземания произтичат първо от договор за
предоставяне на поръчителство, който е сключен в изпълнение на договора за
кредит, и второ от самия договор за кредит, за вземането по който заявителят се
е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор „*********** АД. Следователно
длъжникът – физическо лице, се явява потребител по смисъла на ЗЗП и се ползва
от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК.
С изменението на ГПК и приемането на разпоредбите на чл.
411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК се вмени задължение на заповедния съд да извърши
служебна проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или
с добрите нрави (т. 2), а при потребителските договори (т. 3) съдът дължи
проверка и относно това дали искането не се основава на неравноправна клауза в
договора или не е налице обоснована вероятност за това.
В този смисъл районният съд е процедирал правилно,
извършвайки проверка за наличието на неравноправни и недействителни клаузи.
По същество, въззивната инстанция намира за правилна преценката
на заповедния съд за отхвърляне на искането за присъждане на възнаградителна
лихва. Видно от представения към заявлението договор за потребителски кредит №
2079493 от 24.08.2019 г., в частност Приложение № 1 към същия, уговорената с
него възнаградителна лихва е 40 %. Доколкото по делото липсват данни, касателно
риска за кредитора вземането му да остане неудовлетворено, а и такива не могат тепърва
да се установяват в заповедното производство, настоящият въззивен състав не е в
състояние да прецени дали размерът на определения с договора фиксиран годишен
лихвен процент е необосновано завишен, респ. че противоречи на
добросъвестността и добрите нрави, предвид константната съдебна практика, че
максималният размер на възнаградителна лихва следва да е ограничен до
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер. С оглед нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, а именно, че всяка клауза
уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, следва да се третира като неравноправна, се налага
изводът, че е налице обоснована вероятност искането на заявителя за присъждане
на възнаградителната лихва да се основава на неравноправна клауза в договора за
кредит.
Въззивният съд не споделя изложеното в частната жалба, че
разглежданата клауза е индивидуално уговорена, доколкото обоснован извод в тази
насока не може да се направи с оглед данните по делото. Още повече, че в случая
става въпрос за стандартен потребителски договор, който се сключва масово от
кредитора. Фактът, че инициативата за сключването му е подета от длъжника, не
означава непременно, че същия е могъл да влияе върху неговото съдържание. Следователно
дали процесните клаузи са индивидуално уговорени не може да се прецени в
рамките на настоящото производство, поради което и за съда остава единствения
възможен извод за обоснована вероятност за неравноправни клаузи в договора за
кредит. При това положение следва да се приложи нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3
от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение, както и заповедният
съд е сторил.
Налице е обоснована вероятност за неравноправност и на
клаузата, въз основа на която се претендира заплащане на административните
разноски, представляващи разходи за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива
именно по управление на кредита. Допълнително следва да се посочи, че
уговарянето евентуалните бъдещи разходи на кредитора във връзка със събирането
на неговото вземане да са за сметка на длъжника, действително буди съмнения за заобикаляне
на забраната на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и нарушение на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
поради което аргументите на жалбоподателя в противния смисъл не се споделят.
Предвид изложеното и на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК заповедният съд
правилно е отказал издаване на заповед за изпълнение и за тази сума.
Касателно претендираното възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство въззивният съд намира, че същото представлява разход по
кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв в ГПР по договора за
потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за
потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително
условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от ОУ в
случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не
предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита,
че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил
действие. Следователно възнаграждението за „допълнителните услуги“ на
поръчителя – настоящ жалбоподател, се явява разход по кредита и е следвало да
бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключения договор
за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с
договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по
договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изложеното се подкрепя и от факта, че
кредиторът и поръчителят са свързани лица, предвид това, че „**********“ АД е
едноличен собственик на капитала на „**********“ ЕООД. Последното буди
съмнения, които не могат да се опровергаят в рамките на заповедното
производство, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство всъщност представлява скрита възнаградителна лихва за кредитора
по договора за потребителски кредит. В тази насока въззивният съд намира, че е
налице обоснована вероятност претендираната сумата по договора за предоставяне
на поръчителство, се дължи въз основа на неравноправни клаузи. Предвид
неприсъждането на главницата от 191,87 лв. – възнаграждение на поръчителя,
правилно не е била присъдено и обусловеното акцесорно вземане за мораторна
лихва.
Въззивният съд намира, че
претенцията за обезщетение за забавено плащане на главницата по договора
за кредит в размер на законната лихва се дължи, както е посочено и в самата
частна жалба, на основание раздел Х, чл. 2 от Общите условия по договора за
потребителски кредит. За посочената клауза обаче е налице обоснована вероятност
да е неравноправна. Съгласно текста на същата при забава на плащането на Погасителна
вноска, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху всяка Погасителна вноска. Видно от представения погасителен
план (Приложение № 1 към договора), с всяка погасителна вноска се погасява част
от главница и част от възнаградителната лихва. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата, т.е. мораторна лихва се дължи само за
непогасената главница, но не и върху договорната лихва. Противното би било в противоречие
със забраната за анатоцизъм. Следователно в случая е налице обосновано
предположение, че в нарушение на чл. 33, ал. 1 от ЗПК е договорено обезщетение
за забава в размер по-голям от законната лихва върху главницата, т.е. че сумата
от 48,37 лв. се дължи въз основа на неравноправна клауза.
Като законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата
част, законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за
частта, за която е било отхвърлено искането.
Въз основа на гореизложеното настоящата частна жалба се
намира за неоснователна, а атакувания съдебен акт, като правилен, ще се потвърди.
Съгласно т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013
г., ВКС, ОСГТК определението на въззивния съд в заповедното производство не
подлежи на обжалване.
По изложените съображения, съдът
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 261201 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 28.10.2020 г., издадена по ч. гр. дело № 13973
/ 2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр. с-в, с което е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, в частта му относно претендираните суми: 43,23 лв.
административни разноски, 191,87 лв. възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство, 275,64 лв. договорна възнаградителна лихва върху главница по
договор за кредит, 48,37 лв. законна лихва за забава по договор за кредит,
31,57 лв. законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство,
както и за разноските в заповедното производство над уважените размери от 24
лв. за държавна такса и над 33,50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, до
пълните претендирани размери.
Въззивното определение е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2./