№ 103
гр. Шумен, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Зара Ех. И.
при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова
като разгледа докладваното от Зара Ех. И. Гражданско дело №
20243630102030 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове по чл.19, ал.4 от ЗПК вр.
чл.26 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.
Подадена е искова молба от М. П. И., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.****, със съдебен адрес: гр.**** срещу „***“ ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.*****, представлявано от Н. П. П., в която
посочва, че на 23.12.2022 г. между нея в качеството й на заемополучател и
ответното дружество, в качеството му на заемодател бил сключен Договор за
потребителски кредит №785911, в който страните са се договорили заемът да
бъде в размер на 1800 лева, който да бъде върнат на седмични вноски за 37
седмици. Размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 40,05%, а
размерът на годишният процент на разходите бил 49,83% , размерът на общата
сума, която следвало да върне М. П. И. бил 3700 лева. Уговорено било в чл. 5
от процесния договор, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или
банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 11
страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл.
5 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната
алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1692,30 лв.,
като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че
непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на
кредитора в посочените размери. Неустойката се заплащала от Заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Начислена била на
ищцата неустойка в общ размер на 1590,62 лв., тъй като не е представила в
срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, като общата сума, която следвало да върне била 3700 лева. Ищцата
М. П. И. погасила сумата по сключения договор, като за срока на договора е
заплатила в офис на дружеството изцяло сумата по договора, включително и
1
неустойка.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр.
чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. На
следващо място счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11 ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита. Счита, че в нарушение на императивните правила, в
договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент,
но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за
неговото изчисляване, както и, че липсата на ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са вписани в
него и как се формира посоченият в договора ГПР е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от
ЗПК.
На следващо място счита, че в договора за потребителски кредит бил
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил
многократно над допустимия в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на
солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, които да отговарят
на условията, посочени в договора. В процесния договор било уговорено, че в
случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в
тридневен срок от сключването му, Заемателят дължал на Заемодателя
неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. От една страна счита, че била налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител
/солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора,
поради което била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2,
пр. 1 ЗЗД.
Непредоставянето на обещани обезпечения, когато същите са били
очаквани от кредитора, съгласно чл. 71 от ЗЗД давало основание да се иска
незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът променял последиците от
липса на обезщетение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
си начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните
вноски, от което следвал извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползва от правата на
кредитора по чл. 71 от ЗЗД. Ако кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се
предостави и „неустойката“ да не се дължи, то смята, че това плащане не се
явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължава да
се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Поради това счита, че тази клауза била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
2
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. На следващо място счита, че тази клауза не била индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП и била в пряко нарушение на
императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Счита, на следващо
място, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 1,
ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Счита, че определеният от кредитодателят размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) бил изключително
висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва водила до нищожност и на целия
договор /per argumentum/ чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК. Евентуално, ако
съдът приемел договора за валиден и действителен, смята, че са нищожни
отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради нарушение на закона, чл. 26, чл. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност.
Дори и целият договор да не е бил нищожен, то твърди нищожност на
отделни клаузи, а именно клаузата, с която била начислена процесната
неустойка, в размер на 1602,30 лв.
Въз основа на изложеното моли съда да приеме, че са налице пороци,
обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит № 785911
сключен между ищцата и ответното дружество на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 1- ЗПК, евентуално, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, чиято недействителност моли да бъде прогласена. В
условията на евентуалност, в случай че съдът отхвърли първоначалния иск,
моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 785911, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение. Моли на основание чл.23, вр.
чл.22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да
заплати на ищцата сумата в размер на 1900 лв. представляваща недължимо
платени суми по потребителски кредит № 785911, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното й изплащане, както и направените по делото съдебни
деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор, в който заявява,
че ищецът упражнява правото си на иск при условията на злоупотреба с права.
Счита иска за неоснователен, излага аргументи.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна
страна:
Не се спори по делото, че между страните е сключен Договор за
потребителки кредит №785911 от 23.012.2022 г., като ответното дружество е
предоставило на ищеца кредит в размер на 1800 лева. Съгласно представения
3
с исковата молба от ищеца и с отговора на исковата молба от ответника,
Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити е видно, че срока на договора за кредит бил 37
седмици. Лихвата била в размер на 297,70 лв., като общата сума за плащане
била в размер на 2097,70 лева. Посочено е, че ГПР е в размер на 49.83%. , като
е предвиден и фиксиран лихвен процент от 40.05% . Посочено е, че при
непредоставяне на обезпечение, отговарящ на изискванията по чл.5 от
договора, се начислява неустойка в размер на 1602,30 лева.
Не е спорен и въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали
съгласие, че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на
ответното дружество и неустойка, в случай, че не осигури обезпечение в
тридневен срок.
В хода на съдебното производство е изготвена и съдебно-счетоводна
експертиза, по която вещото лице дава заключение, че по договора са
заплатени суми в общ размер на 3 254.53 лв., които са разпределени, както
следва: главница – 1 800 лв., лихви – 267.77 лв., неустойки – 1167,36 лв. и
такси - 19,40 лв. Вещото лице заключава, че размерът на ГПР възлиза на
477.45 %, заедно с предвидената в посочения договор неустойка.
Ищецът твърди, че уговорката за неустойка е нищожна като развива
подробни съображения, които съдът приема за основателни.
Съдът намира, че уговорката за неустойка се явява неравноправна
клауза. Според чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Предпоставките за опреД.е на клаузата като неравноправна са следните:
клаузата да не е индивидуално уговорена, т.е. да е предварително изготвена от
търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й (арг. от чл.146, ал.2 от ЗЗП); клаузата е уговорена във вреда на
потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задължението на търговеца
и потребителя, т.е. да е налице съществено радикално несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалетност. В разглеждания случай в чл.11 от процесния договор е
уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 1 602,30
лева. Видно от текста на договора за кредит неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължение на заемополучателя да предостави обезпечение,
отговарящо на изискването на чл.5 от договора за кредит. Според чл.143, ал.2,
т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най- често парична сума, която длъжникът се
задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова
страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав
на неустойката съдържа изрична неустоeчна клауза, неизпълнение и вина,
като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения
размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при
4
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл.9). Автономията на волята означава предвидена от
законодателя възможност на страните свободно да определят съдържанието на
договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с повелителните
разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона.
Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното
си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани,
систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им, при риск за присъждане на неустойка, съдът
следи служебно. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие
с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението ( решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о.). В случая уговорената
неустойка е около 100% от размера на главницата, затова съдът намира че тази
уговорка противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита с над 100% от заетата сума. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода,
че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
5
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие.
Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния
договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между
страните. Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. За да бъде даден отговор на въпроса
дали процесния договор е изцяло нищожен, поради противоречие със закона,
следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
"Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни
клаузи", сред които е и чл. 22, съгласно който когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 –9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл.
11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл. 22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В
договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата
2 097,70 лева, в която е включена главницата и договорната лихва, при
фиксиран годишен лихвен процент - 40.05%. Посочено е, че ГПР е 49.83%, но
не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид
допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Договора
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР,
което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). В общата сума не е включено
допълнителното плащане за неустойка от 1602,30 лева. Според чл. 5 от
договора, заемът се обезпечава с поне едно от две обезпечения банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на конкретно посочени условия. При
неизпълнение на задължението да представи обезпечение на кредита в 3-
дневен срок, кредитополучателя дължи неустойка на кредитора. Сумата за
неустойка несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този
6
случай обаче, с включването на неустойката, към ГПР от 49.83%.,
действителния такъв съобразно приетата по делото СсчЕ би нараснал до
477,45% - многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на
законната лихва за просрочени задължения в лева (ОЛП на БНБ + 10 пункта х
5). В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума. С оглед това, съдът
намира, че при сключването на процесния договор и чрез предвиждане на
неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
опреД.е на ГПР, което води до недействителност на договора (чл. 22 ЗПК).
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно опреД.ето на ГПР да бъде заместена по право от
повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е
въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал.
4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор. В заключение, съдът намира, че
сключения между страните Договор за потребителски заем
№785911/23.12.2022 г. следва да бъде прогласен за нищожен, на основание
чл.26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
противоречие със закона.
Доколкото съдът намира предявения главен иск за основателен, той не
дължи произнасяне по предявения от ищеца евентуален иск за прогласяване за
нищожна, като противоречаща на закона и добрите нрави на клаузата на чл.11,
ал.1 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски заем №785911 от 23.12.2022
г., сключен между "***" ООД и М. П. И., предвиждаща заплащането на
неустойка от 1 602,30 лева.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което
е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта
на плащане на процесната сума, а в тежест на ответника - че е налице валидно
правно основание за получаването, съответно задържане на полученото.
Доколкото твърденията на ищеца са относно недължимо платена сума, то
претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, че ищецът е заплатил на
ответното дружество сума в размер на 3254,53 лева, от която 1800 лева –
главница, 267,77 – лихва, 19,40 лева – такси и 1167,36 лева – неустойка.
Предвид факта, че съдът приема този договор за нищожен и на основание
чл.23 от ЗПК , ищецът е следвало да върне само чистата стойност на кредита,
но не и лихва или други разходи по кредита. Поради горното сумата от
7
1454,53 лева се явява получена без основание от ответното дружество и
следва да бъде върната на ищеца, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане.
Относно разноските:
По общото правило, установено от чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден за заплати на ищеца извършените деловодни разноски, както и
възнаграждението за един адвокат. Ищецът е представил списък с разноските
съгласно чл.80 от ГПК. От представения списък за разноски е видно, че ищеца
претендира държавна такса в размер на 152 лева, такси за извършени банкови
преводи в общ размер на 4 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 1 680
лева и платено възнаграждение на вещото лице по ССчЕ - 250 лева. Като
доказателства за платено адвокатско възнаграждение е представен договор за
правна защита и съдействие серия Г, № 00234/ 29.07.2024 г., от който е видно,
че на 29.07.2024 г. посочената сума за адвокатско възнаграждение е изплатена
в брой, от които 680 лв. по първия предявен установителен главен иск и по
500 лв. по втория предявен в условията на евентуалност иск и по третия
осъдителен иск. По делото са налице доказателства и за заплатени държавна
такса, такси за извършени банкови преводи и възнаграждение на вещо лице.
Същевременно обаче, когато между страните са предявени алтернативно или
евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското
възнаграждение. Отговорността за разноски се преценява с оглед
основателността на предявената претенция срещу ответника - предявена по
главен иск или по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде
уважена по главния иск, ответникът дължи направените от ищеца разноски,
ако главният иск бъде отхвърлен или производството прекратено, тогава
отговорността за разноски по делото се определя от изхода по евентуалния
иск. Именно поради това доколкото в настоящото производство е уважен
главния иск на ищцата, като съдът не се е произнасял по предявения в
условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, то
ответника дължи само едно възнаграждение на адвоката на ищцата по първия
главен иск. Освен това се дължи и адвокатско възнаграждение и за предявения
осъдителен иск.
По отношение направеното от ответника възражението за прекомерност
на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира същото за
неоснователно. Съдът съобрази обстоятелството, че видно от представените
от ищцовата страна писмени доказателства във връзка с предявените искове е
било заплатено възнаграждение, както следва: в размер на 670 лева за първия
иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с цена на иска 3 700.00 лв. и 500 лв. за осъдителния
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, с цена на иска 1 900
лв. С оглед цената на иска, както и правилата за опреД.е на съответното
минимално адвокатско възнаграждение, визирани в разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, настоящият състав намира, че
възнаграждението е определено в размер на минималния размер, посочен в
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от същата наредба. В тази връзка съдът
съобрази обстоятелството, че размерът на дължимото възнаграждение за двата
предявени иска, изчислен по реда, указан в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, следва да бъде в размер общо на 1160.00 лева. Доколкото
заплатеното и претендирано от страната възнаграждение е в размер на 1170
8
лева се налага извода, че същото не е прекомерно, поради което и
възражението за неговото намаляване на основание разпоредбата на чл. 78, ал.
5 от ГПК следва да бъде оставено без уважение.
Ответникът твърди, че със завеждане на настоящото дело ищцата не
упражнява добросъвестно правата си, т.е. счита, че е налице злоупотреба с
право. Заявява, че между същите страни има заведени още две съдебни дела -
гр.д. №2015/2024г. и 2029/2024г., всички по описа на ШРС, предмет на които е
оспорване валидността на договори за кредит, сключени между същите
страни. Счита, че с образуването на отделни дела по всеки от договорите,
ищцата преследва единствената цел да генерира разноски и по-конкретно
адвокатско възнаграждение.
Съгласно нормата на чл. 3 от ГПК участващите в съдебните
производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди
са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с право е налице,
когато конкретно право се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени
права и законни интереси на други субекти (чл. 57, ал. 2 от КРБ). При
съвкупната преценка на данните по делото настоящият състав не установява
наличието на обстоятелства обосноваващи извод за злоупотреба с права. След
като ответникът продължава да поддържа текста на нищожните клаузи в
типизираните си договори за кредит, това изисква активно поведение
посредством завеждането на искове като настоящия. Предвид изложеното,
съдът приема, че поведението на ответника стои в пряка причинноследствена
връзка с необходимостта ищецът да инициира настоящото производство.
Фактът, че има идентични дела, не сочи еднозначно за поведение целящо да
увреди насрещната страна.
С оглед изхода на спора съдът намира, че безспорно в тежест на
ответника следва да бъдат възложени разноските за заплатена държавна такса,
адвокатско възнаграждение и възнаграждение на ВЛ по допуснатата ССчЕ, в
общ размер на размер на 1 206.49 лева, съобразно уважената част на исковете
и съгласно представен списък.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски заем
№785911/23.12.2022 г., сключен между М. П. И., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.**** и „***“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр.*****, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречащ на
императивните разпоредби на чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал.
4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.*****, да заплати на М. П. И., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 1 454,53 (хиляда
четиристотин петдесет и четири лева и петдесет и три стотинки) лева,
заплатена без основание по нищожен Договор за потребителски заем
№785911/23.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й
изплащане, като отхвърля иска в останалата му част до пълния предявен
9
размер от 1 900 лева, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ********* да заплати на М. П. И., ЕГН
**********, сумата от 1 206,49 (хиляда двеста и шест лева и четиридесет и
девет стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски
съобразно уважената част на исковете и представен списък.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Шумен в
двуседмичен срок от съобщението за неговото обявяване.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
10