№ 940
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500874 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
„Дженерали застраховане“АД, чрез гл.юрисконсулт М. М. насочена против Решение №
6149/11.11.202 г., постановено по гр.д. № 288/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО,
с което въззивното дружество е осъдено да заплати на Т. А. Д. на основание чл. 459 от КЗ
сумата от 32 760 лева като обезщетение по полица № 0111210855000937 за трудова
злополука, настъпила на 06.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 13.09.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата от 5 130.49 лева – лихва за забава,
изтекла за периода 17.04.2022 г. до 12.09.2023 г., а на осн. чл.38, ал.2 от ЗАдв да заплати на
адв. П. П. С. от САК сумата от 3 697.00 лева за адвокатско възнаграждение.
В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение не е обжалвано,
влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.
Същият въззивник е подал и частна жалба срещу постановеното по
първоинстанционното дело определение № 1937/31.01.2025 г. по реда на чл.248 ГПК с
твърдения за неговата неправилност и искане за отмяната му, а в условието на евентуалност
- намаляване на присъденото в полза на процесуалния представител на въззиваемия
адвокатско възнаграждение.
Във въззивната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен
акт, поради постановяването му при нарушение на съдопроизводствените правила,
изразяващи се в едностранна и превратна преценка на приобщените по делото
доказателства, отказ от събиране на своевременно поискани от страната доказателства, вкл.
поради неправилно приложение на относимия към казуса материален закон, довело и до
необоснованост на акта на СГС.
Поддържа се първоинстанционният съд да не е спазил принципа на равнопоставеност
1
досежно ангажирането на доказателства, с оглед застъпената теза от ответника-въззивник.
Освен това не били ценени в тяхната цялост всички събрани по делото доказателства, което
довело до неточно установяване на релевантни за предмета на спора факти. Последното го
препятствало и да разгледа фактическият състав на „груба небрежност“, каквато била
поведението на ищеца-въззиваем, поради грубо нарушаване от негова страна на правилата
на работа и вътрешния ред на работодателя.
Поддържа обжалваното решение да противоречи на приложимия материален закон -
чл.459 КЗ, като не било съобразено с основния принцип в застрахователното право,
получаването на застрахователно обезщетение да не е безусловно, а да е свързано с
определено поведение от страна на застрахованото лице, имащо аз цел избягване
осъществяването на риск. В противен случай събитието злополука не се явява проявление
на застрахован риск, а напълно предвидим акт, срещу който лицето следва да получи
определена сума. Изрично се поддържа в случая да не е налице покрит застрахователен
риск, съобразно уговореното в обвързващия въззивника и работодателя на въззиваемия
договор за застраховка срещу риска трудова злополука, по смисъла на т.9.17 и т.9.16 от ОУ
към договора.
Освен това никой не следвало да черпи права от собственото си противоправно
поведение, поради което и застрахователят е извадил някой хипотези от застрахователното
покритие и КЗ позволявал това да се уговори в Общите условия по застраховката в раздела
„Изключени рискове“.
На отделно основание се поддържа неправилност на обжалваното решение и поради
това, че присъденото обезщетение за сумата от 32 760 лв. противоречало на правните норми
и клаузите на договора за застраховка, според които не се допуска кумулиране на
обезщетение за временна загуба на работоспособност с такова за трайна загуба на
работоспособност. Вместо това първоинстанционният съд определил обезщетение равно на
сбора на сумата по риска временна загуба на работоспособност и трайна загуба на
работоспособност, което било неправилно, като постановено в разрез с чл.9, ал.6 от
Наредбата за задължителното застраховане на работниците за риска трудова злополука
/НЗЗРРТЗ/, както и на т.108 от ОУ на обвързващия страните договор.
В този смисъл и нито законът, нито договорът допускани кумулирането на суми по
двата риска, защото принципът е, че застрахователната сума, определена за риска трайна
неработоспособност за „поглъща“ тази за риска временна неработоспособност.
Твърди се в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд
да не се е произнесъл по въведеното от въззивника застраховател възражение по реда на
чл.17, ал.2 ГПК за преценка законосъобразността на административния акт - Разпореждане
за трудова злополука.
По подробно изложени доводи в подкрепа на всяко едно от оплакванията се иска от
настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение и по съществото на спора
да постанови пълно отхвърляне на предявените искове.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва наведените в нея доводи
и поддържа правилност на решението на СГС.
В частната жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение №
1937/31.01.2025 г. по реда на чл.248, ал.1 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на
въззивника-ответник за изменение на постановеното по делото решение в частта му относно
разноските, се поддържа неправилност на същото, поради неговата необоснованост /липса
на мотиви по въведените от жалбоподателя аргументи за намаляване възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца-въззиваем. Като правен резултат във връзка с
оплакванията се иска отмяна на същото, а в условието на евентуалност - намаляване на
присъденото в полза на пълномощника на ищеца-въззиваем адвокатско възнаграждение.
2
В отговора по частната жалба насрещната страна оспорва основателността й и
поддържа правилност на обжалваното определение.
Пред настоящата инстанция не е допуснато събирането на нови доказателства.
Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав, като съобрази данните по
първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск от Т. А. Д. от гр.*** против "Дженерали
застраховане" АД иск с правно основание чл. 459 КЗ.
Поддържано е в обстоятелствената част на исковата молба ищецът да е бил обвързан
от възникнало на 04.10.2019 г. трудово правоотношение с "Влагоклима инженеринг" ЕООД,
за изпълнение на длъжността „монтажник на хладилни и климатични инсталации. По време
на действието му на 06.06.2021 г. ищецът бил на работното си място където, при изпълнение
на трудовите си задължения при зареждане на заваръчен апарат с кислород, свързващия
апарата маркуч гръмнал. В резултат на инцидента по спешност била ампутирана лявата ръка
на ищеца, на нивото над китката. По време на възстановяването си същият бил във
временна неработоспособност за срок от 180 дни, за което му били издадени общо 6 броя
болнични листове. Освен това станалата злополука била декларирана от работодателя му
като трудова, като след проведено адм.производство с Разпореждане № 30611/30.08.2021 г.
на НОИ София - град била обявена за такава. В резултат на увреждането ищецът бил и с
трайно намалена работоспособност в размер на 60%, за което му издадено съответното
ТЕЛК решение от УМБАЛ гр.Бургас.
Поддържано е към датата на процесния инцидент работодателят да е имал сключен с
ответника застраховател договор за застраховка срещу риска трудова злополука, по който
била предявена щета. Като се твърди, че брутното му трудово възнаграждение е в размер на
650 лв., се поддържа на ищеца да са дължими 32 760 лв., като обезщетение за трайна
неработоспособност от 60%, както и 455 лв. - разлика между изплатеното обезщетение за
временна неработоспособност и дължимо трудово възнаграждение.
Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника-застраховател да
заплати на ищеца, както следва: 1/сумата от 32 760 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за трудова злополука по покрит застрахователен риск във връзка с полица
№0111210855000937/19.03.2021 г. със срок на действие от 20.03.2021 г. до 19.03.2022 г.; 2/
сумата от 5337,27 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху дължимата
главница, считано от 31.03.2022 г. /предявяване на претенцията пред застрахователя/ до
12.09.2023 г. /депозиране на исковата молба/; 3/ законната лихва върху дължимата се
главница, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът застраховател е оспорил предявеният иск по
основание и размер.
Не е оспорил наличието на договорната си обвързаност по договор за групова
застраховка „Задължителна трудова злополука“ с работодателя на ищеца.
Оспорил е наличието на основание за извършването на плащане по този договор с
твърдения, че след сезирането си искане за такова е преценил наличните доказателства във
връзка с настъпилото събитие и е счел, че липсват основания за заплащане на
застрахователно обезщетение, поради това, че действията на ищеца нямат характера на
трудова злополука, защото не кореспондират с дефиницията на чл.55, ал.1 КСО. Оспорил е
квалифицирането на събитието като такова в Разпореждането под № 30611/30.08.2021 г. на
НОИ София и е поддържал, че към момента на настъпване на инцидента ищецът не е
осъществявал трудови задължения, с което да е натоварен от работодателя си, съобразно
длъжностната му характеристика. Поддържа, че дейността не е осъществявана в работно
време /денят е бил неделя/, нито по възлагане на работодателя, вкл. извън длъжностната
характеристика за заеманата от ищеца длъжност. Така конкретните действия изобщо не били
свързани с работен процес, били напълно субективни и своеволни, вкл. били забранени от
работодателя, съгласно всички инструкции и правила за безопасност.
Поддържал е да е налице хипотезата на изключен риск по т.9.17 и т.9.16 от
приложимите към казуса ОУ на застрахователния договор, обвързващ работодателя на
ищеца и ответника-застраховател и процесното събитие не се покрива от клаузите на
3
последния. Такива били и мотивите за отказ в изрично направения такъв от 19.05.2022 год.
Въведено е възражение за наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2
КЗ от страна на пострадания, по изложени конкретни доводи в общо седем пункта.
Предявеният иск е оспорен и по размер, като неоснователно завишен, с оглед наличните
данни за размера на трудовото възнаграждение на ищеца.
Настоящата въззивна инстанция, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК
след като извърши служебна проверка за валидност /изцяло/ и допустимост на атакуваното
решение в обжалваната му уважителна част и прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната
жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът, ответник в
първоинстанционното производство, е останал недоволен от атакуваното решение в
обжалваната му негативна за него уважителна част.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявени искове, в
съответната писмена форма и е подписано.
При преценка оплакванията за неговата неправилност, настоящата инстанция, съобрази
от фактическа и правна страна следното:
Страните не са спорили по следните релевантни факти, установени и от приобщените
писмени доказателства по делото, а именно: 1/ въззиваемият, като работник и „Влагоклима
инженеринг“ЕООД, като работодател, са били обвързани от трудово правоотношение,
основано на трудов договор, по силата на който Т. Д. е заемал длъжността „монтьор на
вентилационни тръби“ в дружеството на работодателя, което е изменено на „монтажник на
хладилни и климатични инсталации“ с доп.споразумение от 28.02.2020 г., с основно трудово
възнаграждение в размер на 620 лв. и допълнително в зависимост от трудовия стар,
възлизащо на 0,6% за всяка прослужена година работна заплата от 620 лева основно
месечно трудово възнаграждение. Според доп.споразумение от 28.02.2020 г. работникът е
мила трудов стаж по специалността от 10 години; 2/ въззивникът-застраховател и
„Влагокрима инженеринг“ЕООД са били обвързани от договор за застраховка срещу риска
трудова злополука, обективиран в Застрахователна полица № 0111210855000937/ 19.03.2021
г. със срок на действие от 20.03.2021 г. до 19.03.2022 г. Според условията на същия за
обезщетение от трудова злополука, причинила трайна неработоспособност на работника, се
изплаща процент от седемкратния размер на годишната брутна работна заплата към
момента на сключване на застраховката, равен на процента на загубената работоспособност,
определена от ТЕЛК или НЕЛК; 3/ На 06.06.2021 г. т.е., в срока на действие на договора за
застраховка и при действащо трудово правоотношение между работодателя му и
въззиваемият Т. Д. последният е претърпял злополука, довела до ампутация на лява ръка на
ниво китка и длан; 4/ Злополуката е декларирана от работодателя с вх.№ 430 от 18.06.2021 г.
на ТП на НОИ София-град, като с разпореждане № 30611 от 30.08.2021 г. на НОИ София
град е обявена за „трудова“ по смисъла на чл. 55 ал. 1 от КСО. Изрично е посочено в
разпореждането, че злополуката е станала при и по повод на извършваната работа -
подготовка на инструменти и материали за следващия работен ден. Според уведомление от
НОИ изх.№ 1023-21-2454/07.12.2023 г. /л.79 от първоинстанционното дело/, разпореждането
не е обжалвано и е влязло в сила на 06.10.2021 г.
Между страните няма спор и относно правния характер на договора за застраховка
срещу риска трудова злополука, обективиран в Застрахователна полица №
0111210855000937/ 19.03.2021 г., който според правната си характеристика е договор в полза
на трето лице по смисъла чл. 22, ал. 1 ЗЗД, по който работникът или служителят, полагащ
труд при съответния застраховащ работодател, е бенефициер и е надлежно легитимиран да
предяви пряк иск срещу застрахователя за получаване на застрахователно обезщетение в
случай на настъпване на застрахователно събитие.
По спорните въпроси.
4
Във връзка с оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е
извършил инцидентно проверка относно законосъобразността на цитирания влязъл в сила
административен акт - Разпореждането № 30611/18.06.2021 г., с което процесната злополука
е призната за трудова следва да се посочи, че нито в първоначалния, нито в допълнително
депозираните отговори по исковата молба, вкл. в първото проведено по делото о.с.з. на
19.03.2024 г. от първоинстанционния съд, от страна на ответника-въззивник е въведено
такова искане или възражение за упражняване на косвен съдебен контрол по реда на чл.17,
ал.2 ГПК от гражданския съд в настоящето исково производство.
Ето защо и правилно първоинстанционният съд не се е произнесъл то същото
служебно, а възможността на страната да прави такова искане за първи път пред въззивната
инстанция е преклудирана / Определение № 131 от 28.01.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4476/2013 г., IV г. о., ГК/.
На отделно основание дори да се приеме, че в случая косвеният съдебен контрол за
законосъобразност върху административният акт по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим, защото се
противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното
производство по издаването и обжалването му, поради спецификата на казуса при липсата
на направени доводи и възражения от ответника-въззивник, свързани с неговата валидност,
и т.к. при наличните данни по приложената преписка при извършената служебна проверка
решаващият състав не установи да са налице пороци, сочещи на неговата нищожност, се
налага да е налице пречка за преразглеждане на спорните факти относно характера на
злополуката в настоящия съдебен процес и опровергаването им по пътя на т. н. косвен
съдебен контрол / Решение № 319 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., ГК,
Определение № 239 от 14.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6184/2013 г., IV г. о., ГК, Решение №
410 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., ГК/.
Според възприетото виждане в последния от цитираните актове на касационната
инстанция, към което решаващият състав се присъединява, разпореждането на органа по чл.
60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален
административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е
официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за
наличието на трудова злополука като положителен юридически факт.
В обобщение на изложеното въззивната инстанция приема от правна страна, че
възражението на въззивника - застраховател за незаконосъобразност на Разпореждане №
30611 от 30.08.2021 г. на НОИ София град, с което процесната злополука е обявена за
„трудова“ по смисъла на чл. 55 ал. 1 от КСО, е несъстоятелно, предвид че посочения
административен акт е издаден от компетентен орган, в рамките на правомощията му, при
спазване на установената от КСО и Наредбата установяване, разследване, регистриране и
отчитане на трудовите злополуки правила и е мотивирано.
За изчерпателност следва да се подчертае, че в преписката към същото компетентните
органи са отчели наличието на неоспорените и от въззвиваемия-ищец факти последния да е
пребивавал на територията на дружеството и извънработно време, въз основа на нарочна
заповед на управителя от 01.02.2021 г., като ползва една от определените стаи за почивка на
персонала само за да пренощува, при спазване установените от правилника за вътрешния ред
и всички други нормативни и фирмени изисквания; в момента на инцидента пострадалият
работник да е извършвал дейност, която няма общо с неговите задължения, обучение и
компетентност; това да е станало в почивен ден - неделя - 06.06.2021 г.
Горните факти обаче не опровергават извода от компетентните за това лица
злополуката с Т. Д. да има характера на трудова такава по смисъла на чл.55, ал.1 КСО, т.к. е
станала пред време и по повод на извършваната работа - подготовка на инструменти и
материали за следващия работен ден.
Нормата на чл. 55 КСО, съдържащата легалната дефиниция на понятието „трудова
злополука“ и дефинира отделните елементи на фактическия й състав, установяването на
които в кумулативна даденост предпоставят винаги извод за наличието на такава, а именно:
1/ увреждане на здравето на осигуреното лице; 2/ което увреждане е настъпило внезапно; 3/
5
причинило е неработоспособност или смърт на пострадалия; 4/ наличие на причинна връзка
между внезапното увреждане и настъпилия резултат; 5/ увреждането да е станало през време
и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в
интерес на осигурителя; 6/ наличие на функционална връзка между настъпилото увреждане
на здравето и условията на труд.
Анализът на ангажираните по делото доказателства не опровергават извода на
компетентия орган в случая да се установено наличието на всеки един от горепосочените
елементи.
Противно на поддържаното от въззивника - застраховател установените факти, вкл. от
приобщените писмени и гласни доказателства сочат, че процесната злополука е настъпила
във връзка и по повод на работа, извършена в интерес на работодателя - подготвяне на
инструменти и материали за следващия работен ден. Последното обосновава извод и за
наличие на функционална зависимост между осъществяването на трудовата дейност от Т. Д.
и полученото от него телесно увреждане.
Доводите на въззивника за допуснато нарушение на трудовата дисциплина от
работника, обуславящо липсата на предпоставките за приемане на злополуката за трудова, са
правно неоснователни.
Очевидно е при съдържанието на нормата на чл. 55, ал.1 КСО, че фактическият й
състав не включва субективен елемент, чието наличие да бъде установявано и да има
отношение към общата преценка за наличие на трудовата злополука. Евентуалното
нарушение на трудовата дисциплина е предмет на друго производство и този факт е
ирелевантен за определяне на злополуката като трудова или не.
Като релевантен, субективният елемент за трудовата злополука е предвиден
единствено в нормата на чл.55, ал.3 КСО, уреждаща хипотезата на умишлено увреждане на
здравето, каквото възражение с въззивната жалба не се поддържа да е налице.
По изложените съображения като несъстоятелно следва да се приеме и оплакването на
въззивника в насока първоинстанционният съд да е игнорирал част от ангажираните по
делото доказателства, като не ги е обсъдил във връзка с наведените от него възражения за
неосъществен фактически състав на чл.55, ал.1 КСО в случая.
По оплакването за неправилност на първоинстанционно решение поради
неправилната преценка относно наличието на изключен риск по смисъла на чл.9.17
/злополука, настъпила със застрахования, поради неспазени от него правила или инструкции
за безопасност/ и на т.9.16 /злополука, настъпила със застрахования в следствие на неговата
несъзнавана непредпазливост /небрежност/ от ОУ към договора за застраховка, обвързващ
застрахователя и работодателя на въззиваемия.
Безсъмнено е от съдържанието на посочения договор, че посочените клаузи се
съдържат в ОУ към него, за които изрично е отразено, че се приемат от застрахованото лице,
поради което и същите са приложими в случая.
Възраженията на процесуалния представител на въззиваемия в отговора по
въззивната жалба, че представените от застрахователя Общи условия не били връчени на
застрахования, т.к. не съдържали подписа му, са несъстоятелни, предвид че такова
възражение може да бъде направено единствено от страната по договора, а не от
ползващото се от застраховката лице, каквото е въззиваемия. Допълнително следва да се
подчертае, че същите Общите условия са, от които, като част от застрахователния договор,
въззиваемият-ищец черпи правата си по предявения иск.
Несъстоятелно е и възражението, че клаузите на ОУ били неравноправни, доколкото
според чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца да се
освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е
предоставена на потребителя.
В случая наличието на изключен застрахователен риск не е оставено на субективната
преценка на застрахователя, защото както теорията, така и съдебната практика съдържат
отговор на въпроса относно съдържанието на понятието "груба небрежност".
6
На отделно основание изключеният застрахователен риск е изрично уреден в нормата
на чл. 460, ал. 2 от КЗ, в която законодателят е предвидил възможността страните да
договорят и други основания за изключване отговорността на застрахователя, разширяващи
кръга на предвидените в чл. 460, ал. 1 от КЗ такива.
Предвид валидността и действителността на клаузите на ОУ въззивната инстанция
приема по същество въведеното възражение от застрахователя за наличие на уредените в тях
хипотези на т.9.16 и т.9.17 в случая да не е установено от него в условието на пълно и главно
доказване, т.к. негова е тежестта да го установи.
Обосновани и изцяло споделими са доводите на пъровинстанционния съд
въззивникът-застраховател да не е посочил ясно и конкретно в първоначалния и
допълнителния отговори по исковата молба, вкл. в първото по делото о.с.з. които са
правилата и инструкциите за безопасност, които пострадалият работник не е спазил така,
както изисква т.9.17. от ОУ.
Аргумент в горната насока може да се почерпи и от процесуалното поведение на
въззивника, който вкл. с въззивната си жалба е поискал допускането на експертиза, която да
посочи кои са тези правила, с оглед спецификата на работата на пострадалия.
Следва да се подчертае, че вкл. в Разпореждането под № 30611 от 30.08.2021 г. на НОИ
София град адм.органи са посочи в п.IX кои нарушения на нормативни актове са приели при
проверката си да са установили да са допуснати – съответно от работника и работодателя.
Въззивникът-ответник обаче не се позовал конкретно на същите, предвид че
посоченото в адм.акт не изхожда от него, нито е ангажирал доказателства за установяването
им в хода на настоящето исково производство при спазване установените
съдопроизводствени правила за това, доколкото не е страна в развилото се адм.производство
по издаване на разпореждането по реда на чл.60 КСО.
Ето защо и възражението му за наличие на изключен риск по смисъла на т.9.17 от ОУ
на договора се явява недоказано.
Такова се явява и възражението за наличието на изключен риск по смисъла на т.9.16 от
същите ОУ.
Според трайното разбиране, застъпено в съдебната практика Решение № 135 от
8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 21.06.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 3556/2022 г., III г. о., ГК, Решение № 106 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2405/2023 г., IV г. о., ГК/ небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата
грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица /добрия
стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.
Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към
увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но
според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най- небрежният човек,
зает със съответната дейност при подобни условия.
При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата
без необходимото старание и внимание, и в нарушение технологичните правила, и на
правилата за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност - липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и
правила за безопасност има своите степени, които в съответствие с обективното
съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и
обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението.
В обобщение на изложеното правилен е изводът на първоинстанционния съд, че
грубата небрежност е налице тогава, когато работникът не е положил грижата, която и най-
небрежният би положил, поради което и възражение за наличието й във всеки случай налага
установяването на фактите, че работникът е допуснал нарушение на правилата на
безопасност на труда, както и че е извършвал работата при липса на елементарно старание и
внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. За да
е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на
неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще
7
успее да го предотврати.
В случая не само въззивникът-ответник не е посочил конкретно кои основни
технологични правила и такива за безопасност е нарушил пострадалия работник /не правила
на трудовата дисциплина, които са ирелевантни за предмета на спора/, но и не е ангажирал
доказателства за установяването им.
Несъстоятелно е възражението за неправилност на обжалваното решение, поради
неяснота относно основанието и размера на присъденото обезщетение.
С исковата молба въззиваемият-ищец ясно е определил, че претендира обезщетение за
причинената му трайна неработоспособност от 60%, получена в резултат на трудовата
злополука, в размер на 32 760 лв., изчислено на база процента неработоспособност и
размера на брутното му трудово възнаграждение /650 лв./.
Същият размер е изчислен като дължим, съобразно доказателствата по делото, и от
изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която следва да
се кредитира като компетентна и безпристрастна, и в такъв размер е уважен предявеният
иск.
Правилно е уважен и акцесорният такъв за заплащане на законна лихва върху
претендираната главница, считано от изтичане на срока за произнасяне от страна на
застрахователя по претенцията на правоимащото лице, а именно 17.04.2022 г. до датата на
предявяване на иска - 12.09.2023 г., също изчислен по размер от счетоводната експертиза.
По изложените съображения не се установи от въззивната инстанция обжалваното
решение да страна от пороците, посочени във въззивната жалба, поради което и същото
следва да се потвърди изцяло.
По частната жалба срещу определението под № 1937/31.01.2025 г., с което е оставена
без уважение молбата на въззивника-ответник за изменение на постановеното решение в
частта му относно разноските.
Същата се явява неоснователна.
Предвид че пълномощникът на ищеца-въззиваем е осъществявал безплатна правна
помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв, правилно в полза на същия е определено заплащане от
страна на ответника на дължимото му се за предоставените от него правна защита и
съдействие възнаграждение, съразмерно на уважените искове, при съобразяване
минималните размери за това, установени от Наредба № 1/2004 г.
Въззивната инстанция приема, че този размер е адекватен на положения труд от
пълномощника на ищеца, при съобразяване фактическата и правната сложност на спора,
участието на адвоката при изготвяне на първоначална и допълнителната искови молби, броя
на проведените о.с.з. и други допълнително предприети от него процесуални действия.
Ето защо и жалбата следва да се отхвърли, като неоснователна.
По разноските.
Въззиваемият не е сторил разноски пред настоящата инстанция, но на процесуалния му
представител - адвокат, осъществяващ безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.
следва да се присъди възнаграждение за осъществените от него правна защита и съдействие.
Според решаващият състав същият не може да бъде в размер, надвишаваш или равен
възнаграждението, дължимо за пред първоинстанционният съд и определено на 3 697 лв.,
при отчитане обстоятелството, че във въззивната инстанция не е допуснато събирането на
доказателства и производството е приключило в едно открито с.з., в което страните са
изразили единствено становищата си по съществото на спора. Ето защо и при съобразяване
практиката на СЕС /решението по дело C‑438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд/ според която чл.101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, настоящият състав приема, че
8
справедливото възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия следва да се
определи на ½ от дължимото се за пред първоинстанционния съд, а именно в размер на
1 849 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6149/11.11.202 г., постановено по гр.д. № 288/2023 г. по
описа на Софийски градски съд, ГО в частта му, с която „Дженерали застраховане“АД ,
ЕИК ********* е осъдено да заплати на Т. А. Д. - ЕГН ********** на основание чл. 459 от
КЗ сумата от 32 760 лева като обезщетение за трайна неработоспособност от 60% по полица
№ 0111210855000937 за трудова злополука, настъпила на 06.06.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 13.09.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата
от 5 130.49 лева – лихва за забава, изтекла за периода 17.04.2022 г. до 12.09.2023 г., а на осн.
чл.38, ал.2 от ЗАдв да заплати на адв. П. П. С. от САК сумата от 3 697 лева за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“АД , ЕИК ********* да заплати на осн.чл.38, ал.2
ЗАдв на адвокат П. П. С. от САК сумата от 1 849 лв. за осъществената от него безплатна
правна помощ пред въззивната инстанция в полза на въззиваемия Т. А. Д..
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9