Р Е Ш Е Н И Е
№260713 08.03.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на десети декември две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8840 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба на А.Д.Д.,
ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е
предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди,
че между страните бил сключен договор за паричен заем от 27.12.2018г., който
бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент от 40 %
не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се
обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на
съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК.
Уговорената възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за
дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й
функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по
чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на
неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта
на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване
размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на
потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ,
същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер
на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез
уговореното в чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход
на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената
заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала
предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на
потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие
с обявеното в договора, че общият размер на всички плащания възлизал на 533,28
лева, като разпоредбата не включвала оскъпяването. Тази обща сума била
подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл да прецени действителния
размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата противоречала на
добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била
нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед
изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл.
4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира
разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.
Твърдението, че
уговорената неустойка била добавък към договорната лихва било невярно и
неаргументирано. Уговореният лихвен процент не се свеждал единствено до
възнаграждение за ползване на главницата, а бил цена на услугата по
предоставяне на паричния заем. Обективните ползи за заемополучателя от
предоставянето на бърз, лесен и
необезпечен кредит, имали своята цена, която била фиксирана в договора, а ищецът
се съгласил да я плати. Поради това, тази цена
не следвало да бъде приравнена на възнаградителна лихва и да бъде
обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Нямало пречка страните
да уговарят договорна лихва над размера на законната такава.
Твърди, че
неустойката била начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни
задължения от ищеца. Той нямало да търпи вреди, ако добросъвестно бил изпълнил
задължението си за предоставяне на гаранция. Не били съобразени разпоредбите на
чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, според които - при изчисляване на ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си.
Разпоредбата на чл.33 ЗПК не намирала приложение. Неоснователно било
твърдението за нарушаване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – нормата била неприложима,
т.к. в договора бил посочен фиксиран ГЛП. Нямало нарушение и на т.10 – док. размерът на ГПР от 48,05 %
бил ясно посочен и не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва.
Договорът и
оспорените клаузи отговаряли на изискванията на ЗПК и били действителни. Моли
за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за паричен заем от 27.12.2018г., по който ищецът е усвоил
сумата от 500 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 262223/16.10.2020 г. – л.35-36/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
Ответникът е небанкова
финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
В оспорената клауза на чл. 4 от договора, е
предвидено задължение на потребителя в тридневен срок от подписването да
предостави едно от следните обезпечения – поръчителство на две физически лица,
които следва да отговарят на конкретно посочени критерии или банкова гаранция
за пълната дължима сума от 533,28 лева, валидна 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията. При неизпълнение, съгласно ал. 2 – се дължи неустойка
в размер на 191,84 лева, платима разсрочено със седмичните вноски.
Съдът намира, че въведеното задължение за
поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на
нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно
ФЛ – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки,
чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която
трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж,
но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр.,
т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При
това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване
на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на
договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от
договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи
служебно.
Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция.
Така,
както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума.
Според
вещото лице по приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно и компетентно
изготвена и неоспорена от страните, процентът, с който би се оскъпил кредитът с
постигнатата уговорка за плащане на неустойка, като годишен процент спрямо
главницата е 115,10 %, а месечно –
28,78 %.
Видно е,
че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението
на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава
принципа на справедливост и не държи сметка за
реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
При
изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на
договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността
на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид
изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде
уважен.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено
е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 50
лева - ДТ; 180 лева – депозит ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 300 лева, която следва
да се присъди лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните А.Д.Д., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК *********, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения помежду им договор за
паричен заем № … от 27.12.2018 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка,
е недействителна.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, да плати на А.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от
общо 230 лева /двеста и тридесет
лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
а. Е.Г.И.,***, сумата от 300 лева /триста
лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца А.Д.Д. в производството по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП