№ 54
гр. С.З., 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Анна Т. Трифонова
Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Даниела М. Калчева
като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело
№ 20215501001431 по описа за 2021 година
Обжалвано е решение № 260372/20.08.2021г., постановено по гр.д. №
235/2021г. по описа на Районен съд – К..
Постъпила е въззивна жалба от АНД. К. Н. против решението в частта,
в която е признато за установено, че съществува вземане в полза на „П.“ АД
за сумата над 2 253,90 лв. до уваженият размер от 5 448,64 лв. – главница по
договор за банков кредит, или за сумата 3 194,74 лв. счита, че искът е
неоснователно уважен. Излага съображения за неправилност на решението в
тази част, като твърди, че първоинстанционният съд не е приел възражението
за изтекла погасителна давност. Направено е искане да се постанови решение,
с което да се отмени решението на първата инстанция в частта, в която е
уважен иска и е признато за установено, че въззивникът дължи сумата 5 448,
64 лв., като бъде признато за установено, че дължи сумата в размер на 2
253,74 лв.
Постъпил е отговор на тази жалба от „П.“ АД, с който взема становище,
че същата е неоснователна, като излага съображения в тази връзка. Моли да
се потвърди решението в обжалваната му част.
1
Постъпила е насрещна въззивна жалба от „П.“ АД против решението в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „П.“ АД против АНД. К. Н. за
признаване на установено съществуването на вземането на „П.“ АД за
наказателна лихва за забава от 26.07.2010 г. до 12.03.2020 г. в размер на 8 210,
03 лв. като погасено по давност. Посочва, че счита решението за
необосновано и неправилно в тази част. Моли въззивният съд да отмени
решението в обжалваната част и постанови решение, с което да уважи
предявеният иск по чл. 422 , ал. 1 от ГПК за наказателна лихва за забава от
17.06.2017 г. до 12.03.2020 г. в размер на 4 260, 38 лв.
В срока е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от АНД. К.
Н., като счита същата за неоснователна. Моли да не се уважава искането за
допускане на експертиза, тъй като е преклудирано, както и да се отхвърли
тази жалба, като се потвърди решението в тази отхвърлителна част.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по
първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
422 от ГПК.
Ищецът „П.“ АД моли съда да постанови решение, с което като установи
вземанията на ищеца „П." АД като кредитодател срещу ответника АНД. К. Н.
като кредитополучател по договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков
кредит за следните суми: 5 488,64 лв. главница, 3 290,21 лв. - възнаградителна
лихва по т. 4 от договора за банков кредит от 26.06.2011 г. до 26.04.2017 г.,
61,50 лв. - възнаградителна лихва по т. 4 от договора за банков кредит от
13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 8 210,03 лв. - наказателна лихва за забава по т.
10 от договора за банков кредит от 26.07.2010 г. до 12.03.2020 г. и 145,15 лв. -
наказателна лихва за забава по т. 10 от договора за банков кредит от
14.05.2020 г. до 16.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
18.06.2020 г. до изплащане на олихвяемото вземане, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК № 610/19.06.2020 г. по ч.гр.д. № 1159/2020 г. по описа на Районния
съд - К..
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, който
оспорва предявените искове като неоснователни.
2
По делото не се спори, а това се установява и от представения по делото
договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков кредит сключен между
„П.“ АД, като кредитор и АНД. К. Н., като кредитополучател за сума в размер
на 5 520 лв., с краен срок на издължаване на кредита до 26.04.2017 г.
Неразделна част от Договора за банков кредит са Погасителния план и
Общите условия на ПИБ АД за кредити на физически лица.
Видно от приложеното ч. гр.д. № 1159/2020 г. по описа на Районен съд -
К., на основание чл.417 от ГПК съдът е издал заповед за незабавно
изпълнение № 610/19.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение, въз
основа на документ, срещу длъжника АНД. К. Н. за сумите : 5 488.64 лв.
главница, 3 290.21 лв. възнаградителна лихва от 26.06.2011 г. до 26.04.2017 г.,
61.50 лв. възнаградителна лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 8 210.03 лв.
наказателна лихва за забава от 26.07.2010 г. до 12.03.2020 г., 145.15 лв.
наказателна лихва за забава от 14.05.2020 г. до 16.06.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.06.2020 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 418.91 лв. - разноски по делото.
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника
АНД. К. Н., че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 1159/2020 г. по описа на Районен съд - К., което е обусловило
правния интерес на ищеца от завеждане на настоящия специален
установителен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК.
По делото не се спори, а това се установява и от представения по делото
договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков кредит сключен между
„П.“ АД, като кредитор и АНД. К. Н., като кредитополучател за сума в размер
на 5 520 лв., с краен срок на издължаване на кредита до 26.04.2017 г.
Неразделна част от Договора за банков кредит са Погасителния план и
Общите условия на ПИБ АД за кредити на физически лица.
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение, от което се установява, че на
26.05.2010 г. ответникът А.К. е усвоил отпуснатите средства по договор №
013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков кредит от „П.“ АД, като последният
не е изплащал задълженията си от 26.07.2010 г. (т.е. от втората вноска по
погасителния план). Посочено е, че след сключването на договора стойността
на базовия лихвен процент на „П.“ АД за кредити в лева не е променян.
3
Установява се, че кредитополучателят АНД. К. Н. е в забава от
падежната вноска на 26.07.2010 г. - втора вноска по Погасителния план.
Същата е останала неплатена към падежната дата. Към 17.06.2020 г. - датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, общата стойност на задълженията на А.К. възлиза на обща стойност 17
195, 53 лв., от които: 5 488, 64 лв. - главница; 3 351,71 лв. - възнаградителна
лихва; 8 355, 18 лв. - наказателна лихва. Няма извършени плащания от
кредитополучателя за погасяване на суми по договора за банков кредит след
17.06.2020 г., в това число и частични.
С оглед изясняване на делото от фактическа страна, въззивният съд е
назначил съдебно – счетоводна експертиза, от чието заключение се
установява, че дължимите суми за наказателни лихви за периода 17.06.2017 г.
до 12.03.2020 г. по договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков кредит
е в размер на 4 260, 40 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно чл. 430, ал. 1 от ТЗ с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Нормата на чл.
430, ал. 2 от ТЗ предвижда, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена
с банката.
По делото е безспорно установено, че „П.“ АД е изпълнила
задълженията си по сключения договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за
банков кредит за банков кредит, по силата на който Банката предоставила на
кредитополучателите АНД. К. Н. сумата от 5 520 лв. Наказателната лихва за
забава уговорена в т. 10 е в размер на базовия лихвен процент на банката / 8,
7907%/ плюс надбавката, която е предвидена в договора е 9, 2093 плюс
законната лихва. Крайният срок за издължаване на кредита е 26.04.2017 г. (т.
3 от договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за банков кредит).
По делото е безспорно установено, че кредитополучателят АНД. К. Н. е
в забава от падежната вноска на 26.07.2010 г.
С оглед изложеното се установява по безспорен начин не само
възникването на облигационното правоотношение между страните, породено
от сключения между тях договор за банков кредит, но и изпълнението на
задължението на Банката да предостави отпуснатата по договора сума.
4
Поради това за длъжника АНД. К. Н. е възникнало задължението да върне
предоставената сума от 5 520 лв. в срок до 26.04.2017 г., за което не са
представени доказателства.
С оглед изложеното съдът е длъжен да разгледа направеното
правопогасяващо възражение от ответника, че вземането на „П." АД за
главницата е погасено по давност.
По отношение вземането за главница в размер на 5 488, 64 лв. съдът
счита, че е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД,
доколкото е налице неделимо задължение. Разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от
ЗЗД предвижда, че давността започва да тече от датата на изискуемостта на
вземането.
Въззивният съд намира, че началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор
за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска /в този
смисъл Решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. и
Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г., II т. о., ТК /. С
оглед изложеното неправилно се явява изразеното от първоинстанционния
съд становище, че началният момент, от който започва да тече давността /чл.
114, ал. 1 от ЗЗД/ е крайният падеж - 26.04.2017 г.
Поради изложеното искът по чл. 422 ГПК на ищеца за вземанията му за
погасителните вноски за главницата за периода от 26.07.2010 г. до 26.05.2015
г., т. е. пет години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - на 18.06.2020 г., следва да се считат погасени по давност, на
основание чл. 110 ЗЗД. Поради това „П.“ АД може да претендира единствено
вноските по главницата за периода от 18.06.2015 г. до 18.06.2020 г.
Съдът по реда на чл. 162 ГПК, използвайки погасителния план сключен
по процесния договор за кредит /стр. 7 - 8 от първоинстанционно дело/
изчисли, че погасената по давност за периода от 26.07.2010 г. до 26.05.2015 г.
е в размер на 3 154 лв. Поради това искът по чл. 422 ГПК за главницата е
основателен за сумата от 2 344, 64 лв. като над сумата от 2 334, 64 лв. до
претендирания размер от 5 488, 64 лв., искът следва да се отхвърли, като
погасен по давност.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено
по отношение на АНД. К. Н., съществуването на вземането на „П.“ АД за
сумата над 2 334, 64 лв. до претендирания размер от 5 488, 64 лв. и вместо
него постановено друго, с което да бъде ОТХВЪРЛЕН предявеният иск от
„П.“ АД против АНД. К. Н. за признаване на установено, че АНД. К. Н.
дължи сумата от 3 154 лв., представляваща главница по договор № 013LD-R-
000973/26.05.2010 г. за банков кредит ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.06.2020 г. до изплащане на вземането, за което
парично задължение е издадена заповед № 610/19.06.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.417 от ГПК, въз основа на документ по ч. гр. д. №
1159/2020 г. по описа на Районен съд – К., като погасена по давност за
5
периода от 26.07.2010 г. до 26.05.2015 г.
По предявения иск за наказателна лихва за забава по т. 10 от
договора за банков кредит в размер на 8 210, 03 лв. за периода от
26.07.2010 г. до 12.03.2020 г.
Съдът приема, че уговорката за наказателна лихва в настоящия случай
изцяло притежава характеристиките на неустойка за забава по смисъла на чл.
92 ЗЗД.
Съгласно чл. 10 от договора наказателната лихва за забава е уговорена в
размер на базовия лихвен процент на банката / 8, 7907%/ плюс надбавката,
която е предвидена в договора 9, 2093 /чл. 4/ плюс законната лихва.
В рамките на извършената служебна проверка относно валидността на
посочената неустоечна клауза, съдът намира, че същата е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради противоречие с добрите
нрави по следните съображения:
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като се отчита естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за
незначителна негова част); съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
С оглед на горното, съдът намира, че при съпоставка на процесната
неустоечна клауза по примерно посочените критерии в Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, се налага
извод, че е налице голяма диспропорция между размера на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойката и размерът й. Видът на
уговорената неустойка е наказателен, тъй като е уговорена огромна неустойка
за неизпълнение, като съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди очевидно не
съответства на принципите за справедливост, добросъвестност и недопускане
6
на неоснователно обогатяване на участниците в търговския оборот. Поради
това съдът приема, че в случая уговорената неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
следователно противоречи на добрите нрави, което я прави нищожна.
По изложените съображения, въззивният съд намира, че неустоечната
клауза по чл. 10 от договора, сключен между страните е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и като такава, не е породила никакво действие
още към датата на сключване на договора.
С оглед неоснователността на предявения иск, съдът не следва да
разглежда направеното възражение за погасителна давност.
Предвид изложеното въззивният съд намира, че в тази част
обжалваното решение, като краен резултат е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отговорността за разноски:
В производството по ч. гр. д. № 1159/2020 г. по описа на Районен съд –
К., „П.“ АД е направила разноски в размер на държавна такса в размер на
343, 91 лв., като съдът е определил юрисконсулско възнаграждение в размер
на 75 лв. или в общ размер на 418, 91 лв.
С оглед изхода на делото АНД. К. Н. следва да заплати на „П.“ АД
направените по ч. гр. д. № 1159/2020 г. по описа на Районен съд – К. разноски
в размер на 61, 90 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
В първоинстанционното производство, ищецът „П.“ АД е направил
разноски за държавна такса в размер на 435, 65 лв., възнаграждение за
съдебно – счетоводна експертиза в размер на 280 лв., като съдът е определил
юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лв.
С оглед изхода на делото АНД. К. Н. следва да заплати на „П.“ АД
направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 120,
54 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
В първоинстанционното производство ответникът АНД. К. Н. не е
направил разноски.
Във въззивното производство АНД. К. Н. е направил разноски за
държавна такса в размер на 63, 89 лв. и за адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв.
С оглед изхода на делото „П.“ АД следва да заплати на АНД. К. Н.
направените във въззивното производство разноски в размер на 363, 89 лв.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ решение № 260372/20.08.2021г., постановено по гр.д. №
235/2021г. по описа на Районен съд – К. в частта, с която е признато за
установено по отношение на АНД. К. Н., съществуването на вземането на
„П.“ АД за сумата над 2 334, 64 лв. до претендирания размер от 5 488, 64
лв., както и в частта относно присъдените разноски като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „П.“ АД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление град С.** против АНД. К. Н. с ЕГН **********, с адрес
град М.** за признаване на установено, че АНД. К. Н. дължи сумата от 3 154
лв., представляваща главница по договор № 013LD-R-000973/26.05.2010 г. за
банков кредит за банков кредит ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 18.06.2020 г. до изплащане на вземането, за което парично
задължение е издадена заповед № 610/19.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.417 от ГПК, въз основа на документ по ч. гр. д. №
1159/2020 г. по описа на Районен съд – К., като погасена по давност за
периода от 26.07.2010 г. до 26.05.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260372/20.08.2021 г., постановено по
гр.д. № 235/2021г. по описа на Районен съд – К. В ОСТАНАЛАТА
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА АНД. К. Н. с ЕГН **********, с адрес град М.** да заплати
на „П.“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град С.**
направените по ч. гр. д. № 1159/2020 г. по описа на Районен съд – К. разноски
в размер на 61, 90 лв. съразмерно с уважената част от исковете и
направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 120,
54 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „П.“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град С.** да заплати на АНД. К. Н. с ЕГН **********, с адрес град М.**
направените във въззивното производство разноски в размер на 363, 89 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8