№ 504
гр. София, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500020 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на 1/.въззивна
жалба, подадена от ответника в исковото производство, а именно ЗК „ЛЕВ
ИНС“ АД срещу Решение № 198 от 16.07.2024г. постановено по гр.д. № 2 по
опис на МОС за 2023г. Решението се обжалва в неговата осъдителна част като
неправилно и необосновано. Наведени са доводи и за неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон. Изложени са конкретни
оплаквания за неправилно оценка на събраните по делото доказателства и са
наведени доводи за липсата такава по отношение на елементи от фактическия
състав на непозволеното увреждане, каквито са причинно следствената връзка
и вредата. Отправено е искане за отмяна на решението в осъдителната част и
за постановяване на съдебен акт по същество, с който искът да бъде отхвърлен
както за главницата, така и за присъдената лихва.
В писмен отговор насрещната страна, ищцата в исковото производство,
а именно К. А. оспорва жалбата като неоснователна и моли решението в
обжалваната част да бъде потвърдено. Ищцата в исковото производство е
подала и 2./ въззивна жалба срещу същото решение, на само в частта относно
1
началния момент на претендираната законна лихва, която жалба се поддържа
и след като съдът е постановил допълнително решение № 229 от 25.09.2024г.,
с което попълнил решение № 198/16.07.2024г.,постановено по гр.дело № 2/
23г. по описа на МОС както е отхвърлил иска в частта на претендираното
обезщетение за забавено плащане върху присъдената сума 20 000 лв., считано
от 08.09.2019 г. до 13.06.2023 г. Отправено е искане към въззивния съд да
отмени решението в частта, в която е отхвърлена претенцията за обезщетение
за забавено плащане и да постанови акт по същество, с който да осъди
ответника да заплати и обезщетение в размер на законната лихва върху
присъдената сума от 20 000 лева за периода от 08.09.2019г. , евентуално
13.06.2023г. до окончателното изплащане на задължението.
Насрещната страна – ответник в исковото производство, а именно ЗК
„ЛЕВ ИНС“ АД, в писмен отговор оспорва основателността на въззивната
жалба. Излага становището, че обезщетението се дължи от 13.06.2023 г.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в
обжалваната част, като при проверката на правилността на обжалваното
решение той е ограничен от посоченото в жалбата.
С обжалваното решение № 198 от 16.07.2024г. постановено по гр.д. №
2/2023г. съдът е присъдил на ищцата обезщетение за нанесен неимуществени
вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 13.06.2023г. до окончателното изплащане на задължението.
Решението е влязло в законна сила в частта, в която исковата претенция е
отхвърлена за главницата над присъдените 20 000 до претендиланите 40 000
лева, като част от 120 000 лева. Пред въззивния съд исковото производство е
висящо в осъдителната част за присъденото обезщетение в размер на 20 000
лева и за отхвърлената претенция за лихва за периода от 08.09.2019 г. до
13.06.2023г.
Спорна пред въззивния съд е допустимостта на въззивното решение по
възражението, че спорът е бил разрешен с влязло в законна сила съдебно
решение постановено по в. гр.д. № 37/2021 г., което носи белезите на сила на
присъдено нещо и представлява процесуална пречка по допустимост на
производството. Възражението е неоснователно. Спорът за обективните
предели на СПН е възникнал с възражение и пред първоинстнационния съд,
2
който с определение № 403 от 22.08.2023г. е изискал от ищцата да уточни,
дали осъдителната претенция е част от иска, предявен като частичен по гр.д.
№ 37/2021г. по опис на МОС или се предявява по твърдение, че са настъпили
допълнителни увреждания в следствие от същия деликт. В отговор с вх. Рег.
№ 3118/3100 от 24.08.2023г. ищцата изрично е посочила, че претенциите се
отнасят до влошаване на здравословното състояние на ищцата в следствие на
претърпяното на 01.02019 г. ПТП. С определение № 416 от 31.08.2023г.
първоинстнационният съд е очертал претенцията на ищцата относно
уврежданията за които претендира обезщетение и те са – алергичен дерматит
и псориазис, значителен двигателен постурален дефицит, дифузна
астения и липса на равновесие, лицева парализа в ляво от периферен тип,
дефицит на VII черепномозъчен нерв от периферен тип с феномен на
БЕЛ, депресия, хиностения и депредивен ендорективен синдром.
Увреждания, за които се твърди, че са пряка и непосредствена последица от
деликта, са посочени като възникнали в оздравителния процес на травмите, за
които е присъдено обезщетение. Обжалваното решение не е недопустимо,
защото претенцията на ищцата не е идентична с тази, за която е присъдено
обезщетение, а се основава на твърдения за влошаване на здравословното
състояние в следствие на обезщетените вече травми. С оглед на това съдът в
обжалваното решение е за безспорно, че настоящото производство касае
присъждане на обезщетение за болки и страдания, които са се развили и
настъпили впоследствие. Настоящият въззивен съд, приема че решението не е
недопустимо. С предявения иск ищцата е претендирала ново вземане за
обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от
новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или
съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се
отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното
обезщетение.
Присъдено е обезщетение за нови вреди, които се добавят към вече
репарираните. При ексцес е налице допълнително обстоятелство по едно вече
възникнало облигационно правоотношение. В този смисъл, вече установеното
с влязлото в сила решение за авторството на деликта, за съпричиняване на
вредите от пострадалия и за неговото дялово (процентно) участие в
уврежданията, се ползва със сила на присъдено нещо и не е предмет на
установяване по новото дело.
3
В постановеното и влязло в сила съдебно решение по гр.дело № 37/21г.
по описа на МОС е прието,че ищцата е получила следните увреждания: 1.
Белодробни контузии, Множествени травма, тънко покритие от PNX аникалио
вдясно, белодробни контузии в задно основно пространство на долен десен
участък, фрактура на трети, среден на дясна ключица, фрактура на I и II ребро
вдясно, фрактура на XII ребро ляво, фрактура на са крал но крило ляво, на
илеопубна част и на ябълчна кост и искионубна част в ляво, мозъчна травма,
фрактура на назална пирамида, фрактура па таз, белодробни възли,
илурифрагментни фрактури на странична стена на лява орбита, фрактура на
предна и странична стена на челюстна кухина в ляво, хематом на меките
тъкани около очно,за които съответно и на същата е присъдено обезщетение в
размер на 80 000 лв. В това производство е разгледано и възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат. Пререшаване на спора в тази част е
недопустимо, поради което и възражението за съпричиняване, обосновано във
възизвната жалба не може да бъде разглеждано.
В исковото производство образувано пред Окръжен съд Монтана като
гр.д. № 2/2023г. предмет на установяване е друг фактически състав –
влошаване състоянието на увредения и причинната връзка на това влошаване
с уврежданията, за което е била ангажирана отговорността на застрахователя в
предходното производство. Не е било необходимо да се изяснява повторно
механизма на процесното ПТП.
Относно уврежданията, които отговарят на предмета на делото:
От събраните по делото допустими и неоходими доказателства, се
установява, че ищцата е получила постравматимно усложнение, изразяващо
се в увреждане на лицевия нерв, които има компресивно исхемична
идеология. Лицева парализа вляво, периферен тип е непосредствена
последица от тежка лицева травма. Получила се е от увреждане на
непериферните влакна, без вкусови нарушения, без слухови нарушения, но се
изразява в изглаждане бръчките на челото в съответната лицева половина,
устния ъгъл, по-тясна очна цепка и когато говори най-вече се получават едни
патологични синтенизии - просто или притваряне на окото, или придръпване
леко на устните.
Тази парализа рефлектира върху бързината на говора, в посока на
неговото забавяне, а това от своя страна предопределя депресивната
4
симптоматика в следствие от невъзможността да се постигне обратно
състояние, т.е. липсва прогноза за излекуване.
Констатирани са затруднения свързани със задържане на храна, което
състояние се обяснява с увреждането на нерва.
По отношение на алергичния дерматит и псоразис. Изяснена е връзката
между оперативната интервенция и алергична реакция в следствие плаката,
следоперативно. Наблюдавани са клинични изяви на псориатичен артрит,
леки промени в ноктите, суха кожа, намалена сила в двете ръце, които вещото
лице приема, че се дължи на алергична реакция вследствие поставена ваксина.
Относно болестта „Феномен на Бел“, която е в лицевия нерв, заключението на
експертите е в насока,ч е тя е била налице непосредствено след травмата
непрекъснато, когато клепача изостава и при затваряне на очите през клепача
се вижда очната ябълка.
Този симптом към датата на постановяване на решението пред първата
инстанция не е бил налице. Констатирано е пълно затваряне на клепача. Но е
останала трайна лицевата асиметрия, прогнозата за която е негативна, т.е. не
подлежи на възстановяване.
По отношение на значителния двигателен постурален дефицит, дифузна
астения и липса на равновесие, експертът е дал заключение в насока, че не се
установяват клинични данни за дискоординационен синдром с постурална
нестабилност и нарушение в равновесието. Вещото лице в съдебно заседание
пояснява,че затрудненията в походката и загубата на равновесие са на
ортопедична основа, а не на неврологична. Загубата на равновесие се
получава, когато единия крак е нестабилен, защото инстинктивно се пази
пострадалия крак, чрез пренасяне на тежестта върху здравия.
Относно наличието на Депресивния синдром: Не са представени
доказателства за възникването на твърдяното състояние – липсват медицински
документи. От заключението на СПЕ не се установява, да е налице депресивен
синдром, а лека към умерена депресия, без да се ангажира, че тя е следствие
от травматичните увреждания.
От събраните по делото гласни доказателства, се установява, че ищцата
и към момента има лека парализа на лицето, забавяне на говора,притеснена е
и изпитва болки и от импланта, самата ищца е постоянно тревожна, за
необратимостта на нейната непълноценност, като тази тревожност ескалира
5
до паника.
По въззивната жалба на ответника: Справедливото обезщетяване по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както това изрично е прието и в ППВС № 4/1968г.,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент, не само
на болките и страданията, понесени от пострадалото лице, но и на всички
онези неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които
съпътстват същите. Настоящият въззивен състав приема, че прилагайки
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, първата инстанция е отчела в достатъчна степен
вида и характера на претърпените от ищцата болки и страдания в резултат от
получените травми, продължителността на болката, дълго обездвижване,
съпътстващите го дискомфорт и нужда от чужда помощ, обстоятелството, че
ищцата е загубила работата си и е безработна към момента на процеса. Към
момента на производството е налице липса на пълно възстановяване на ищеца
от процесното ПТП.
По изложените съображения претендираното и присъдено обезщетение
за неимуществени вреди от увреждането, определено по критериите на
справедливостта съответстват на размер от 20 000 лева. Поради това и в
приложение на правомощията по чл. 271 ГПК атакуваното решение в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба на ищцата: Ищцата не е предявила
извънсъдебна претенция за вредите, предмет на съдебно предявения иск, т.е.
ответникът е останал сезиран само за съществуване на вредите, такива
каквито са разгледани с влязлото в законна сила предходно съдебно решение.
За съществуване на допълнително възникнали увреждания, ответникът е
отговорен от предявяване на иска, т.е. считано от 03.01.2023г. Едва на тази
дата, ответникът е узнал, за твърдението на пострадалата, че е влошено
нейното здравословно състояние и че се претендира ново обезщетение -
обезщетение на допълнителните вреди, които се намират в причинна връзка с
деянието на застрахования делинквент.
Претенцията за ексцес се обхваща от застрахователното обезщетение
(при условие да не надхвърли застрахователната сума), но в съдебната
практика е възникнал проблем от колизията чл. 114 ал. 3 ЗЗД с чл. 197 КЗ – по
въпроса от кога тече погасителната давност в случай на ексцес. Този въпрос,
включва в себе си и въпроса кой е началния момент от който възниква
6
задължението за лихва. При непозволеното увреждане се приема, че в
условията на чл. 51, ал. 3 ЗЗД става дума за нови вреди и нововъзникнало
право на обезщетение и от момента на влошаване на здравословното
състояние започва да тече нова 5 годишна погасителна давност по силата на
чл. 110, ал. 1 и чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Съгласно решение № 1387/2000 по гр.д.
781/2000, Пето г.о., когато деецът по непозволено увреждане е известен и
последва влошаване на здравословното състояние на увредения (ексцес),
погасителната давност, в т.ч. и специалната застрахователна давност, започва
да тече от момента на проявяване на вредата. Същото разрешение е дадено и
в решение № 622/2007 по т.д. 292/2007 – ВКС – ТК – Второ т.о., че от
момента на възникване на ексцеса възниква ново право на обезщетение на
допълнителните вреди, които преди това не са обезщетени, защото са се
проявили впоследствие. Противоречивата съдебна практика е довела до
допускане на касационно обжалване на решение на въззивен съд и в решение
№ 53/2012 – ВКС – ТК – второ отделение по т. д. 455/2010 г. е прието, че за
разликата от общата разпоредба на чл. 114 ЗЗД, при застраховките
законодателят не свързва началото на давностния срок с изискуемостта на
вземането, а със застрахователното събитие.
Специалната нормативна уредба на давността при застраховките
изключва приложението на общите разпоредби на ЗЗД, затова увреждащият
отговаря неограничено и за вредите, които не са били предвидени, но са
настъпили впоследствие в резултат на влошаване състоянието на пострадалия.
Но за да се обезщетят от застрахователя, допълнително настъпилите вреди
трябва да са се проявили в срока на специалната застрахователна погасителна
давност. Следователно според съда началото на давността не се свързва с
изискуемостта на вземането (проявлението на ексцеса), а с датата на
застрахователното събитие, то и лихвата е изискуема от този момент, а не от
датата на уведомяването на застрахователя за претенцията. За да приеме съда,
че кредиторът бездейства, той трябва да констатира, че правото на
обезщетение е било възможно да се изпълни преди датата на предявяване на
иска.
В първоинстнационното решение, съдът е приел, че след като вземането
за ексцес става изискуемо в тримесечен срок от предявяване на исковата
молба, то и претенцията за лихва се дължи от момента на изтичане на този
срок, /но от предявяване на иска/ и в този смисъл сочи изразеното становище
7
на възизвния съд в Определение на САС № 1079 по ч. гр.д. № 1061 по опис на
САС. Настоящият състав на Софийски апелативен съд споделя това
становище, като счита, че бездействието на съда относно задължението да
прекрати производството по делото, след като установи липсата на
уведомяване за претенцията на пострадалата до застрахователя, не следва да
се тълкува в ущърб на застрахователя. Налице са два последователни
процесуални пропуска. Първият е допуснат от ищцата, която не е уведомила
застрахователя за претенцията си следствие от ексцес. Вторият е този на съда,
който не е прекратил производството, след като констатира този пропуск.
Въпросът за процесуалните последици от двата пропуска е разгледан в
горепосоченото определение № 1079 по ч. гр.д. № 1061 по опис на САС, с
което съдът е приел, че не е налице основание за недопустимост на
производството след като редовно са връчени съдебните книжа и
застрахователя е бил уведомен за претенцията в един по-късен момент. Но по
претенцията за лихва, ищцата няма право да се ползва с привилегията, която
определя начален момент за лихвата от предявяване на иска, а следва да се
присъди от изтичане на срока за доброволно плащане, т.е три месеца по-
късно, в какъвто смисъл е и постановеното от първата инстанция решение.
Затова и въззивната жалба на К. М. А. е изцяло неоснователна.
За пълнота на мотивите следва де се отбележи, че едва с молба вх. Рег.
№ 3118/3100 от 24.08.2023г. ищцата е уточнила вида на претенцията си,
поради което и претенцията за лихва е основателна след изтичане не
тримесечния срок от тази дата. Във възизвната жалба от застрахователя е
поставен и спор по акцесорната претенция, но само във връзка с възражението
за неоснователност на главната претенция. Настоящият въззивнен съд е
ограничен само до въпросите поставени от въззивните жалбоподатели, затова
е недопустимо за отменя решението когато пред него не са поставени
конкретно поставени въпроси за правилността на съдебния акт.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 198 от 16.07.2024г., допълнено с решение
№ 229 от 25.09.2024г. и двете постановено по гр.д. № 2 по опис на ОС-
Монтана за 2023г., в частта, в която ЗК"ЛЕВ ИНС" АД е осъдена да заплати
на К. М. А. обезщетение в размер на 20 000 лева и в частта, в която е
отхвърлена претенцията за законна лихва върху тази сума за периода от
08.06.2019 г. до 13.06.2019 г.
Решение № 198 от 16.07.2024г., по гр.д. № 2 по опис на ОС-Монтана за
2023г. е влязло в законна сила в не обжалваната част, след изтичане на срока за
обжалване.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен при наличие
на предпоставките в чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването на
настоящия съдебен акт до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9