Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на осми
април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 12314/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 72836 от 15.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 32171/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 65 състав, е отхвърлен
предявеният от „А.Т.” ЕООД против К.Д.И.,по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 143, ал. 1, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен ЕИК ********, за
признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на „А.Т.” ЕООД,
ЕИК ********, сумите, както следва: сумата от 1 000 лв. - главница по договор
за кредит № 699409/07.07.2016 год., ведно със законна лихва от 31.01.2019 г. до
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 237,20 лв. за периода от
09.07.2016 год. до 20.07.2017 г., наказателна лихва в размер на 417,56 лв. за
периода от 21.08.2016 год. до 21.01.2019 год., разноски за извънсъдебно
погасяване на задължението, в размер на 42,36 лв., възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство в размер на 118,40 лв., за които суми е издадена
на 11.02.2019 год. Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 6105/2019г., по описа на СРС,65 състав.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „А.Т.“ ЕООД,
чрез процесуалния му представител - юрисконсулт В. Г., с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно съдът е
приел, че договорът е нищожен, тъй като в изчисляването на годишния процент на
разходите /“ГПР“/ по кредита, е следвало да бъде включено и дължимото възнаграждение
по Договора за предоставяне на поръчителство, сключен между „А.Т.“ ЕООД и К.Д.И.,
доколкото последното би противоречало на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Сочи, че разходът
по договора за поръчителство е поет доброволно от потребителя — договор можело
да бъде сключен и съответно заявеният кредит можело да бъде разрешен и без да
бъде предоставено обезпечение или при предоставяне на различно от заявеното обезпечение,
следователно разходът не е необходимо условие за сключване на договора или
отпускане на кредита, нито пряко следва от сключването на този договор, че да
бъде включен в изчисляването на ГПР. Наред с това излага съображения, че на
длъжника е предоставена пълна и ясна преддоговорна информация съгласно изискванията
на закона, включително относно формирането на ГПР. Счита, че методиката за определяне
на ГПР и допусканията, при които се изчислява, са част от общите условия и са
станали известни на длъжника преди подписване на договора, като не е налице
изискване за посочване на компонентите на ГПР, като в конкретния случай в „ГПР“
се отчитал един разход — за лихва, който бил и изрично посочен. Твърди, че на
потребителя е действително дадена възможност да се запознае с всички клаузи на
договора, разходите по него, погасителните вноски, сроковете и т.н. (определени
на база заявеното от потребителя при кандидатстването за кредит), като подробна
информация, вкл. за размера на лихвата и как тя се разпределя във времето, е
предоставена на потребителя в изпратения погасителен план. В заключение твърди, че дори да се приеме, че ГПР е
бил неправилно определен, то порокът не би бил липса на реквизит на договора,
съгласно чл. 22 ЗПК, а такъв порок би довел до частична недействителност,
засягаща уговорката за ГПР, като по арг. от чл. 19. ал. 6 ЗПК следва вместо
недействителната уговорка да се прилага законово установения размер на ГПР. По
изложените аргументи моли съдът да отмени обжалваното решение и уважи предявените
установителни искове. Претендира разноски.
Въззиваемият
ответник К.И. в законоустановения срок не е подала отговор на въззивната жалба
и не взима становище по същата.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна,
по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение, той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Настоящият състав
възприема становището на първоинстанционния съд, че като компонент при
образуване на ГПР по договора за потребителски кредит, съгласно разпоредбата на
пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК, е следвало да бъдат включени
и разходите по сключения договор за поръчителство, тъй като договорът е сключен
със свързано, по смисъла на разпоредбата на §1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ, лице
на заемодателя „К.“ ЕАД, тъй като “К.” ЕАД е едноличен собственик на капитала
на “А.Т.” ЕООД, и поръчителят е предварително одобрен и заложен като такъв, при
избиране на опция за обезпечаване на договора за кредит. Поради това
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство трябва да се
разгледа като разход по договора за кредит и по смисъла на пар. 1, т. 1 ДР на
ЗПК, следва да бъде включен в общите разходи по кредита, които намират израз в
годишния процент на разходите /ГПР/. В този смисъл, и след като това не е
сторено, обоснован се явява извода на СРС, че не е спазена разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗЗП и договорът за потребителски кредит е недействителен, на
основание чл. 22 ЗЗП. Изложените във въззивната жалба доводи, че порок при
определяне на ГПР би довел до частична недействителност, засягаща уговорката за
ГПР, като по арг. от чл. 19. ал. 6 ЗПК следва вместо недействителната уговорка
да се прилага законово установения размер на ГПР, противоречат на буквалното и
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК, поради което
настоящият състав на съда намира за неоснователни.
Наред с
гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че дори изводите на съда за
нищожност на договора за кредит да бяха неправилни, както се твърди във
въззивната жалба, то е достатъчно, и искът следва да бъде отхвърлен, на
основание нищожност на договора за поръчителство, поради противоречие на
последния с разпоредбите на чл. 143 ЗЗП, чл. 16 ЗПК, които противоречия са
констатирани от първоинстанционния съд, така и на основание чл. 143, ал. 1, вр.
ал. 2, т. 15, и т. 19 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП, доколкото месечното възнаграждение
за предварително одобреното от кредитора и свързано с него юридическо лице –
поръчител, е уговорено да се дължи само за ангажимента, без да е обвързано с
реално плащане по кредита, което налага на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако поръчителят не изпълни своите.
Доколкото с така
предвидения договор за поръчителство се цели заобикаляне на забраната на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, чрез въвеждане на трето лице по правоотношението, чийто
собственик на капитала е заемодателя, то съдът намира договора за поръчителство
за нищожен, и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Поради изложеното, и
само на това основание, предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Законосъобразно
СРС е приел, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК е неприложима, тъй като ищец по
делото е юридическото лице, което твърди че вземането произтича от договора за
поръчителство.
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания и поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, то решението следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на правния спор пред въззивната инстация на въззивника не следва да
се присъждат разноски.
С
оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр.
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72836 от 15.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 32171/2019 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: