О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
Ловешкият окръжен съд, в
закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ
ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 22 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
разпореждане № 3853/27.11.2018 г., по ч.гр.д. №
2376/2018 г. на РС Ловеч в частта, с която заявлението на частния жалбоподател
против С.Х.Я. е отхвърлено за сумата 598,26 лв. – такси и комисионни за
допълнителни услуги.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка
безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният
жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на
заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките
в договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да издаде
заповед за изпълнение. В частната жалба се развиват подробни съображения
относно естеството на услугата, за която е начислена таксата, както и за
съответствието ѝ с установените в закона императивни разпоредби. Поставя
се акцент върху съдебна практика на ВКС и СЕС, според която при съмнение
относно неравноправния характер на клауза от договора, съдът следвало да
уведоми за това страните и да им осигури възможност за вземане на становище по
този въпрос, което не би могло да се реализира в заповедното производство. В
частната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното разпореждане и за
издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по заявлението суми.
Частната жалба е допустима, тъй
като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният
срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал.
2 ГПК е спазен, защото, атакуваното разпореждане е връчено на 12.12.2018 г., в
който ден е подадена и частната жалба против него - (12.12.2018 г.), видно от
датата на клеймото за подател. За частния жалбоподател е налице интерес да
обжалва разпореждането в атакуваната му част, доколкото с нея е отхвърлено
подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист до пълния размер на претендираните
вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 706,18
лв. – главница по договор за кредит № 2871867/18.11.2016 г. между „Провидент Файненшъл България“ ООД
и С.Х.Я.; 91,87 лв. – договорна лихва
за периода 27.11.2016 г. до 14.01.2018 г.; 77,71 лв. – мораторна лихва за
периода от 15.01.2018 г. до 17.10.2018 г.; 598,62 лв. – такси и
комисионни за допълнителни услуги; законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
За да отхвърли частично
заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд приел, че като страна по договора,
от който се претендират вземанията, длъжникът има качеството „потребител“, че вземането
за начислената такса противоречи на чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК), че размерът му надвишава с повече от ½ размера на главницата,
което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Заявителят се позовава на
уговорка, според която с подписване на договора, кредитополучателят се
съгласява да му бъдат начислени такси и комисионни за допълнителни услуги,
съставляващи: такса за оценка на кредитно досие и такса кредит у дома. В
заявлението се посочва, че подписвайки договора, кредитополучателят се съгласил
с размера на начислената такса кредит у дома, приемайки 30 % от нея да изразява
стойността на допълнителната услуга такса у дома, а останалата – разходи за
събиране на седмичните вноски в дома на кредитополучателя.
Уговорките за заплащане на
такса кредит у дома са нищожни, поради противоречие със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). С оглед названието и очертаните му характеристики в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, договорът между праводателя
на заявителя и длъжника по заявлението, е потребителски по смисъла на чл. 9,
ал. 1 ЗПК. При тези договори кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а,
ал. 2 ЗПК). Услугата кредит у дома, за която е отказано издаване на заповед за
изпълнение, попада в забраната, установена с цитираната разпоредба. Тя не би
могла да се отнесе към допълнителните услуги по чл. 10а, ал. 1 ЗПК, които са
свързани с договора за потребителски и за които кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни. Това следва от съществената характеристика на
услугата кредит у дома - извършване на действия по предоставяне на заетата сума,
които съставляват усвояване на кредита, респ. извършване на действия по събиране
на заетата сума, които съставляват управление на кредита, доколкото чрез тях се
осигурява съдействие на длъжника за изпълнение на основното му задължение по
договора. Затова начисляване на възнаграждение за извършване на такива действия
под каквато и да било форма или наименование (такса или комисионна),
противоречи на закона и заявителят няма право да изисква заплащането му (чл.
10а, ал. 2 ЗПК). В този смисъл не би могло да се сподели обратното разбиране в
частната жалба, вкл. относно естеството на услугата, за която се претендира таксата
по заявлението. Дължимостта на такава такса от длъжника не може да се обоснове и
с довода, че услугата е доставена, защото това би означавало доставянето
ѝ да се признае за правно основание, въпреки изричната забрана на закона
за възмездяване на действията, свързани с усвояване и управление на кредита (чл.
10а, ал. 2 ЗПК).
С оглед изводите за
нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на уговорките за заплащане на такса за извършена
услуга кредит у дома закона, съдът намира, че за произтичащите от тях вземания
следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). На основание цитираната разпоредба съдът в заповедното производство е
длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да извърши
служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича
от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва да отхвърли
заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си
чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и
равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите
от договора в заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземането
за такси и комисионни за допълнителни услуги. В този смисъл са неоснователни и
оплакванията в частната жалба за напускане от заповедния съд границите на формалната проверка на заявлението.
По тези съображения
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от
гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №
3853/27.11.2018 г., по ч.гр.д. № 2376/2018 г. на
РС Ловеч в обжалваната му част, с която е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
С.Х.Я. за сумата от 598,26 лв. – такси и комисионни за допълнителни услуги.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.