РЕШЕНИЕ
№ 130
гр. Раднево, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и
четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20225520100557 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на Г. С. И., действащ
чрез пълномощника адв. Ч. от САК, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с
която се предявява осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД. Ищецът твърди, че на 23.12.2021 г. е сключил договор за потребителски
кредит с № 4354053 с ответното дружество за сума от 1500 лв., който
следвало да върне на 13 двуседмични вноски от по 126,55 лв., като общата
сума по кредита била в размер на 1645,15 лв. Твърди, че в договора било
посочено, че следвало в 3-дневен срок от сключване на договора за кредит да
се представи обезпечение чрез поръчителство от 2 физически лица на
безсрочен трудов договор и с минимално възнаграждение от 1000 лв.
месечно, или неотменима и безусловна банкова гаранция, одобрена от
ответника за сумата от 1645,15 лв., или поръчителство от одобрено от
ответника дружество. Твърди, че същия ден на 23.12.2021 г. сключил и
договор за възлагане на поръчителство с посочено от ответника лице, а
именно „Файненшъл България“ ЕООД, който следвало да породи действие
при неизпълнение на задълженията му по договора за кредит. Твърди, че по
1
договора за поръчителство било уговорено плащане на възнаграждение в
размер на 681,85 лв., посочено в погасителния план на кредита и платимо чрез
ответника с месечна вноска от 52,45 лв. Твърди, че е погасил всичките си
задължения като е платил на ответното дружество сума в размер на 2327 лв.,
включваща главница, лихва и възнаграждение за поръчителство. Твърди, че
двата договора са нищожни на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
противоречащи на императивни правни норми, като чл. 10 ЗПК поради
неспазена форма на договора, чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК поради непосочване на
общия размер на кредита, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК липса на конкретно посочен
ГПР и липса на ясна методика за формиране на ГПР. Твърди, че липсата на
посочен ГПР е нарушение на разпоредби на ЗПК. Твърди, че бил грешно
посочен ГПР, който реално възлизал на 101,78 % и бил над
законоустановения праг в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че договорът за
поръчителство бил нищожен поради липса на кауза за сключването му,
невъзможен предмет и противоречие с добрите нрави. Твърди, че ответното
дружество поставило невъзможни условия за представяне на обезпечение към
ищеца, поради което било неминуемо сключването на договора за
поръчителство. Развива съображения за нарушаване на правилата по ЗЗП,
водещи до неравноправност на клаузите от договора за поръчителство и
договора за кредит относно поръчителството. Твърди, че клаузата за
възнаградителна лихва по договора за кредитна линия е принципно нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като била и изключително висока.
Твърди, че липсвали посочени условия за връщане на кредита, както и
наличието или липсата на право на отказ. Поради тези съображения счита
договора за кредитна линия за недействителен и поради което дължи връщане
на чистата стойност на кредита от 1500 лв, а той бил платил вече сума от 2327
лв., която разлика от 827 лв. я е платил без основание. Поради това иска от
съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответникът да му заплати
платената без основание сума в размер на 827 лв. /след допуснато изменение
на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в о.с.з. на 24.11.2022 г./, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба. Претендира разноски.
Представя писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, действащо чрез юрисконсулт Н., в който взема
становище за неоснователност на иска. Твърди, че на 23.12.2021 г. бил
2
сключен между страните договор за потребителски кредит № 4354053 за сума
от 1500 лв., която ищецът е усвоил. Твърди, че не е нарушена разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, нито тази на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 10 ЗПК, тъй като били
стриктно спазени. Твърди, че ясно е посочен размера на усвоената сума и на
договорната лихва, броя на вноските и техния размер, посочени в погасителен
план. Твърди, че ГПР изрично е посочен в договора за кредит в размер на
41,72 %, който бил изчислен към датата на сключване на договора, като не е
налице нарушение на ЗПК в това отношение, за което излага съображения.
Твърди, че няма нарушение при сключване на договора за поръчителство с
трето лице, за което излага съображения, както и че ищецът е имал време
преди сключване на договора за кредит да осигури гаранти, поради което
възнаграждението за поръчителство не може да се включи в ГПР. Излага
съображения за спазване и на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК относно
посочване на условията за прилагане на ОЛП и нейното разпределяне във
времето, който бил фиксиран в договора в размер на 35 %. Твърди, че оспорва
възраженията за нищожност на договора поради противоречие с добрите
нрави, за което излага съображения, както и че било предвидено правото на
отказ като изрично посочено в договора. Твърди, че не е получавал суми за
възнаграждение за поръчителство, които се дължали на трето за спора лице, а
именно „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди, че оспорва изцяло
изложените обстоятелства за недействителност, нищожност и
неравноправност на клаузи от договора за кредит и за поръчителство, за
което излага подробни съображения. Поради това иска от съда да се
отхвърлят исковете като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност с оглед направените доводи и възражения, достигна
до следните фактически и правни изводи:
С протоколно определение от 24.11.2022 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, обективиран в определение от 11.10.2022 г., с
който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са обявени за признати и
ненуждаещи се от доказване фактите, че: 1. на 23.12.2021 г. е бил сключен
между страните договор за потребителски кредит № 4354053 за сума от 1500
лв., която ищецът е усвоил, с годишен лихвен процент от 35 %, който
следвало да се върне на 13 равни двуседмични вноски.
3
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест както следва: По иска с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД с оглед отделените като безспорни и ненуждаещи се от
доказване факти, ищецът следва да докаже, че е заплатил на ответника по
процесния договор за кредитна линия сумата от 2327 лв.; възраженията си за
недействителност, нищожност и неравноправност на клаузи от договора за
кредит и договора за поръчителство, чрез доказване на твърдените в исковата
молба факти за това.
Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на
договора за кредит и договора за поръчителство, чрез доказване на
твърдените в отговора факти за това.
По делото е приет като писмено доказателство процесния договор за
паричен заем № 435053 от 23.12.2021 г. /л.7-13, в оригинал на л. 17-19/, от
който е видно, че ответникът се е задължил да представи на ищеца
потребителски кредит в размер на 1500 лв., който е следвало да се върне на 13
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 126,55 лв., с падежи,
посочени в чл. 2, т. 5 от договора. В чл. 2, т. 6 е уговорен фиксиран лихвен
процент в размер на 35 %, приложим на годишна основа към сумата на
усвоения кредит, и ГПР в размер на 41,72 % /чл. 2, т. 8/. Съгласно чл. 4, ал. 1
от договора ищецът се задължил да представи обезпечение в 3-дневен срок от
подписване на договора чрез поръчителство от 2 физически лица, банкова
гаранция за общата сума по кредита по чл. 2, т. 7, или дружество, одобрено от
ответника, което предоставя гаранционни сделки.
Във връзка с поетото задължение от ищеца по чл. 4, ал. 2 от договора за
паричен заем е сключен между ищеца Г. С. И. и „Файненшъл България“
ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4354053 от 23.12.2021 г. /л.10-
12/, с който дружеството-гарант поема задължението да отговаря към
кредитодателя за задълженията на ищеца по договора за кредит, за което
ищецът дължи възнаграждение на дружеството-гарант в размер на 681,85 лв.,
разсрочени на вноски от по 52,45 лв. с падежи, посочени в чл. 3, ал. 1 от
договора, които са напълно идентични с падежите в договора за паричен заем.
Приет е по делото погасителен план към договора за паричен заем /л.12-
13/, в който са включени освен компонентите по договора за паричен заем
/главница, договорна лихва/, още и разсроченото възнаграждение по договора
4
за гаранция, като е посочена окончателен размер на двуседмичната вноска от
179 лв.
По делото е постъпило писмо от третото неучастващо в процеса лице
„Изипей“ АД /л.57/, в което се посочва, че в системата на Изипей няма данни
за плащания в периода от 23.12.2021 г. до момента на изготвяне на справка,
извършени от ищеца Г. С. И. към „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
По делото е прието заключение на СИЕ, което съдът кредитира като
компетентно и безпристрастно, от което се установява, че задълженията по
кредита са изцяло погасени от ищеца, като това било потвърдено на вещото
лице от страна ответното дружество. От заключението е видно, че са
осчетоводени плащания за погашенията на всички двуседмични вноски /виж
таблицата на стр. 4 от заключението, л. 62/. Вещото лице е посочило, че при
включване на всички компоненти към ГПР, в това число и възнаграждението
за поръчител в размер на 681,85 лв., то ГПР по договора за кредит се
получава на стойност от 359,62 %.
При тези фактически констатации следват правни изводи в посочения
по-долу смисъл:
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това
изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи,
че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 41,72 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
5
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи. Видно от съдържанието на договора, уговореният лихвен процент
35 %, поради което следва да се направи преценка дали спорната договорна
клауза не нарушава добрите нрави, като се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на
БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния
договор възнаградителна лихва в размер на 35 % годишно е около 3,5 пъти
по-висока от размера на законната лихва. В този смисъл е формирана съдебна
практика Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г
на ВКС, в която е трайно се възприема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва/. Ето защо в настоящия случай следва да се приеме, че
клаузата, в която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 35 %
противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. Нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие и следователно следва да се приеме, че между
страните по процесния договорна лихва не е уговорена и такова задължение
не е възникнало за ответника.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , договор за потребителски
кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният
процент е фиксиран – 35 %. Липсва разпоредба за условията за прилагането
му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент
– дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, т.е не
става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв
период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й
намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на съответния размер. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че
6
същият е фиксиран. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , която е императивна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът е
недействителен. Каса е се за изначална недействителност, тъй като
посочените в разпоредбите императивни изисквания са изискуеми при самото
сключване.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени тези на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността
съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й,
съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ищец би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
В този смисъл е и Решение № 169/30.06.2022 г. на ОС-Стара Загора по
в.т.д. № 135/2022 г., Решение № 231 от 19.08.2022 г. на ОС-Стара Загора по
в.т.д. № 252/2022 г., Решение № 41 от 21.07.2021 г. по в.т.д. № 1128/2021 г. на
ОС-Стара Загора и Решение от 19.05.2021 г. по в.т.д. № 1038/2021 г. на ОС-
Стара Загора, Решение от 27.04.2021 г. по в.т.д. № 1012/2021 г. на ОС-Стара
Загора, Решение от 22.04.2021 г. по в.т.д. № 1034/2021 г. на ОС-Стара Загора,
Решение от 08.04.2021 г. по в.т.д. № 1602/2020 г. на ОС-Стара Загора и много
други.
Съдът намира, че договорът за предоставяне на гаранция № 4354053 от
23.12.2021 г., сключен между „Файненшъл България” ЕООД и ищеца Г. С. И.,
срещу възнаграждение размер на 681,85 лв., предвижда нищожни клаузи за
възнаграждението, които са не само заобикалящи и противоречащи на закона,
но и поради нейния неравноправен характер, за което съдът дири служебно
/чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори/. По отношение
на този въпрос вече е налице утвърдена съдебна практика /Решение от
06.11.2019 г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 1339/2019 г. и много други
последващи/.
При тълкуване на клаузите на договора, съдът намира, че клаузата,
установяваща дължимост на възнаграждение за предоставено поръчителство
/гаранционна сделка/, заобикаля закона – чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и
7
противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която същата е уговорена,
излиза извън естеството на нейните обезпечителна и обезщетителна функция.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при
липса на доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият
интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на
дължимата престация. Задължението за учредяване на обезпечение има
изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното задължение на
заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето на
обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
В случая възнаграждението за дадено поръчителство не е уговорено с
оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта е предвидена
кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично
задължение на кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали
изобщо е налице неизпълнение по договора от страна на кредитополучателя.
В договора и в общите условия към него не се изяснява конкретно при какви
обективни критерии, фактори и начин е формиран размерът на
възнаграждението, който дори е по-голям от размера на дадения заем и се
кумулира като погасителни вноски, като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на
едната от страните по сделката, в случая – на търговеца за сметка на
потребителя, който е видно, че чрез поредица от сделки ощетява потребителя.
Подобен прекомерен размер не би могъл да се оправдае с поетия от кредитора
риск от неизпълнението, доколкото възнаграждението се дължи единствено с
оглед факта, че той сам е осигурил трето лице, отговарящо за задължението с
имуществената си сфера – което поначало е в негов собствен интерес. Като
уговорено в размер около 50 % от размера на главницата, възнаграждението
заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и установените максимално
допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски
кредити. В случая вещото лице по СИЕ посочва, че ГПР с включено
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция се явява в размер на
359,62%, което на фона на императивно предвидения максимален праг на
ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, който е около 50%, е красноречиво
8
противоречащо на закона.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни
правила на закона, уговореното възнаграждение излиза и извън пределите на
нравствената допустимост, тъй като създава условия за неоснователно
обогатяване на далото поръчителството дружество, с което кредитодателят е
в договорни отношения, и това е довело до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства на
изискването за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на
престациите.
Въпросното възнаграждение и противоречи на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, който ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Въпреки заобикалянето на закона в случая, чрез сключване на
договор за поръчителство с трето за кредитното правоотношение лице, то
потребителят е задължен да сключи също такъв договор за поръчителство, за
да получи искания кредит. От друга страна това законодателно разрешение в
чл. 10а, ал. 2 ЗПК не само цели защита интересите на кредитополучателите,
но то гарантира и конкурентоспособността при процеса на кредитиране на
физическите лица. Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по
взаимно съгласие на страните. В случая уговореното възнаграждение за
поръчителство противоречи пряко на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
което я прави нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От
друга страна така договореното цели и заобикаляне на лимита в чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като е видно, че самата цена на услугата за поръчителство е по-
голяма от половината от дадената главница по кредита, което ги прави
съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК нищожни клаузи и на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, предвид нищожността на клаузата за
предвиденото възнаграждение от процесния договор за предоставяне на
гаранция, липсва основание за заплащане на претендираното възнаграждение
по този договор.
Съдът намира за необходимо да посочи разбирането си, че в хипотезата
на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4, пр.1 ЗЗД, тъй като, в случая се касае за частичната недействителност,
9
уредена с изрична императивна норма, която води до извода, че след като е
предвидено, че потребителят връща само главницата, договорът е
недействителен само в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за
главницата, която продължава да се дължи. Съгласно чл. 22 ЗПК, процесният
договор за кредит се явява недействителен, а на основание чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита в
размер до размера на усвоената главница, която е в размер от 1500 лв.
От СИЕ се установи, че ищецът е погасил изцяло кредита с всички
негови компоненти – главница, договорна възнаградителна лихва,
възнаграждение за поръчителство, като е платил на ответника общо сумата от
2327 лв., включваща главница от 1500 лв., договорна възнаградителна лихва
от 145,15 лв. и възнаграждение за поръчителство от 681,85 лв.
С оглед на изложените по-горе мотиви ищецът дължи връщане на
сумата от 1500 лв., но не и платените от него суми за договорна
възнаградителна лихва от 145,15 лв. и възнаграждение за поръчителство от
681,85 лв., които се явяват платени при изначална липса на основание, тъй
като нищожните клаузи не произвеждат действие изначално.
Като краен извод се налага, че ищецът е платил без основание на
ответника сумата от 827 лв., включваща договорна възнаградителна лихва от
145,15 лв. и възнаграждение за поръчителство от 681,85 лв., които подлежат
на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а от тук и извод, че искът
на ищеца се явява изцяло основателен и следва да се уважи изцяло, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба /19.08.2022 г./.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде осъдено ответното
дружество да заплати на ищеца разноските за исковото производство
съобразно с уважената част от исковете. Доказаха се сторени от ищеца
разноски както следва: в размер на 50 лв. платена държавна такса и в размер
на 350 лв. заплатено възнаграждение за СИЕ. С оглед уважената част от
исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва ответникът да заплати на
ищеца разноски в размер на 400 лв.
Видно от представения договор за правна помощ и защита от 16.11.2022
г. /л.54/, адв. Ч. е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., за което следва да бъде осъден ответникът
10
да заплати на адв. Ч. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение в размер
на 400 лв. съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вписано в ТР с ЕИК
*********, с адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40-46, да заплати на Г. С. И., ЕГН **********, с
адрес гр. Раднево, ул. ********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
сумата от 827,00 лв. (осемстотин двадесет и седем лева), представляваща
платена сума за договорна възнаградителна лихва в размер на 145,15 лв. и
възнаграждение за поръчителство в размер на 681,85 лв. по договор за
паричен заем № 435053 от 23.12.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 19.08.2022 г. до окончателното й погасяване, и на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 400 лв. (четиристотин лева), представляваща
разноски за производството.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вписано в ТР с ЕИК
*********, с адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40-46, да заплати на адвокат Г. Ч., с адрес гр.
София, ул. **********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
сумата от 400 лв. (четиристотин лева) за оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Сумите могат да бъдат преведени по банкова сметка на адв. Г. Ч. по чл.
39 ЗАдв. в банка „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, IBAN:
BG22RZBB91551014259030.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
11