Р Е Ш
Е Н И Е N 188
гр. Сливен, 28.11.2018
година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и осми ноември
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Елена Христова , като
разгледа докладваното от М. Сандулов гр.
д. N 494 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 53/13.07.2018 г. по гр.д. №
542/2017 г. на Районен съд – Котел, с което са отхвърлени предявените от М.Д.Б. ЕГН ********** ***, Г.Д.К. ЕГН **********
***, исковите претенции на основание на чл. 124 ал.1 от ГПК, предявени против М.Г.С. ЕГН ********** *** и В.С.Б. ЕГН **********
*** за признаване за установено, че ищците са собственици на по ¼ ид.ч.
или общо на ½ ид.ч. от недвижим имот, съставляващ УПИ VІІІ-133,
кв. 65 по плана на с. Градец, общ. Котел, с площ 748кв.м., при граници и съседи УПИ ХІ-132, УПИ
VІ-879, УПИ VІІ-137 и УПИ ХІ-136, ведно с ½ ид.ч. от
построената в имота двуетажна паянтова жилищна сграда със ЗП 78кв.м. на първия
етаж, състоящ се от три стаи и салон и втори етаж – застроен върху 78 кв.м.,
състоящ се от две стаи и тераса, и всички подобрения и трайни насаждения в
имота. С решението е отхвърлена претенцията
на основание на чл. 537 ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален акт за
собственост на недвижим имот придобит по силата на наследяване и давностно
владение № 10, т.І, рег. № 58, дело № 450 /2016 г., от 17.01.2017 г. на
нотариус К.П.с район на действие на РС – Котел. С решението е отхвърлена и
претенцията на ищците за отмяна на нот .акт. № 59, т.І, рег. № 361, дело №
47/2017 г., на нотариус К.П.в частта до размера на ½ ид.ч. на имота, за
който е отхвърлена претенцията за признаване правото на собственост и са
осъдени ищците да заплатят на ответниците направените по делото разноски.
Подадена е въззивна жалба от ищците чрез
процесуалния представител по пълномощие, с която се обжалва изцяло решението, като
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. На първо място се сочи, че съдът
не се е произнесъл по искането за обявяване нищожността на завещание от
07.11.1991 г., с което М.С.С. е завещала половината от процесния имот на М.Г.С..
Това завещание е нищожно, тъй като не са спазени изискванията на чл.24 от ЗН.
Излагат се подробни съображения, касаещи установените по делото факти и се сочи
че констативният нотариален акт, с който ответницата М.Г. не се ползва с
доказателствена сила при оспорване на придобивното основание. Развиват се съображения относно приложението
на института на придобивната давност, основана на съдебна практика на ВКС.
Основният довод, е че липсват действия, с които ответниците да са демонстрирали
пред останалите съсобственици, че са единствени собственици на недвижимия имот.
Излагат се доводите, че извършваните ремонтни дейности не са осъществявани от
ответниците, а от наследодателите на страните. Освен това подобренията са били
извършени от държавата, тъй като имотът
има характер на недвижима културна ценност. В обобщение се сочи, че решението е
неправилно и се иска неговата отмяна, като се постанови ново решение, с което
да бъдат уважени претенциите.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответниците, чрез техния процесуален представител. В
отговора се навеждат контрааргументи на изложените във въззивната жалба
твърдения за оспорване на придобивната давност изтекла в полза на първата ответница. Сочи се, че тя и нейния
праводател, които са живеели на семейни начала, са извършвали редица подобрения
в имота, като това е аргумент в полза на доказване на намерението им да го
своят. Така се сочи, че е налице еднолично владение на имота от ответницата,
като се оспорват част от свидетелските показания. В обобщение се излагат
доводи, че тя и С.В. С. са владеели имота необезпокоявано 33 години, поради
което се явява необосновано твърдението, че тя не го е владяла самостоятелно и
че не е оборена презумпцията на чл. 69 от ЗС. Ищците никога не са живели и
владели имота, а ответницата го е своила в дълъг период от време, като е
придобила ½ ид.ч. с договор за издръжка и гледане, а останалата ½
ид.ч. – чрез давностно владение. Иска се да бъде потвърдено първоинстанционното
решение.
В жалбата и отговора не са направени нови
доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски.
В с.з. за въззивниците се явява представител по
пълномощие, който поддържа подадената жалба.
В с.з. за въззиваемите се явява представител по
пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Основните доводи за неправилност на първоинстанционното
решение са свързани с приетото от съда, че спорният имот е бил придобит по
давност от първата ответница, поради което извършеното от нея дарение в полза
на втория ответник не страда от пороци. Така предявените от ищците претенции са
приети за неоснователни.
Владение върху идеална част може да се
установи от едно трето за собствеността лице, ако владелецът още от самото
начало формира намерение за своене само на част от вещта. В случая именно на
това владение са се позовали ищците. Те навеждат доводи, че са упражнявали владението чрез участие в
съответните ползи и тежести за общата вещ като са прибирали плодове от овошките
и от друга страна са заплащали дължимите за техните идеални части данъци. За
последното са приложили писмени доказателства, от които обаче е видно, че
дължимият данък и такса битови отпадъци са заплатени на една дата – 02.
11.2017г.
Последователна
е практиката на ВС и ВКС относно характеристиките на владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху
вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен -
упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и субективен - намерението
да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт
се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според
презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща
гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не
права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено
става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно
субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи
вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на
владението/corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е
длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се
отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата,
то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея,
както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се
размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.
При съсобствеността права на
собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а
количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални
части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт
върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида
на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който
произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т. е
упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху
съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма
право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право.
Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението
си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална
част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло
чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се
предполага и за идеалните части от нея.
Презумпцията на чл. 69 ЗС в
отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена,
ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва
съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата
вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ,
без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като
въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като
отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват
съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание,
изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага.
Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия
имот в сроковете по чл. 79 ЗС.
При спор за придобиване по давност на съсобствен имот
от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее
изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита
оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец,
следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези
действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин
да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
В конкретния
случай първата ответница – въззиваема, е демонстрирала намерение да владее
целия имот за себе си. Първоначално, след смъртта на М. С.С. на 25.06.1992г. в
имота остават да живеят първата ответница и бащата на втория ответник.
Безспорно е установено, че те са демонстрирали намерението си за своене на
целия имот, тъй като са го поддържали, като са извършвали необходимите ремонти
и са стопанисвали мястото. Свидетелските показания не опровергават този извод
доколкото в тях не се оспорва, че двамата са приемани за собственици на имота,
а от друга страна няма категорични свидетелства, че ищците или пък тяхната
наследодателка Р.В. К. са се противопоставяли на това фактическо положение.
Представеното по делото завещание от 07.11. 1991г. с което М.С.С. завещава на М.Г.
Х. / първата ответница/ полагащата й се идеална част от къщата е действително
нищожно, тъй като не отговаря на изискванията на закона, но пък няма пречка да
бъде ценено като доказателство, че наследодателката на ищците още в този момент
е знаела за това завещателно разпореждане, тъй като тя е била третият свидетел
подписал документа. Така, след смъртта на майка си М.С.С., не се установява тя
да е демонстрирала поведение, с което да се е противопоставяла на владението на
имота от страна на брат си С.В. С. и М.Г.С..
За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо фактическата власт да се упражнява вместо за
другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия,
които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,
което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, а чрез действия, които да са
могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика. В случая са обективирани точно такива действия, както срещу
наследодателката на ищците, така и срещу тях. Поради това следва да се приеме, че първата
ответница е придобила по давност претендираната от имота идеална част.
Така предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Щом правните
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно
и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този
начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна
е претендирала разноски и такива
следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 600 лева представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 53/13.07.2018 г. по
гр.д. № 542/2017 г. на Районен съд – Котел.
ОСЪЖДА М.Д.Б. ЕГН ********** *** и Г.Д.К. ЕГН **********
*** да заплатят на М.Г.С. ЕГН ********** *** и В.С.Б. ЕГН ********** *** сумата от 600 /шестстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: