№ 4
гр. Плевен, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на дванадесети
декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.ЕВА-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно
гражданско дело № 20244400500787 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №921 от 09.07.2024г., постановено по гр.дело №6307/2023г.
по описа на РС-Плевен състав на същия съд е признал за установено, по
отношение на ищеца — С. Б. Р., че А. К. Д., ЕГН ********** не е собственик
на 2/6 /две шести/ идеални части от АПАРТАМЕНТ № 5 /пет/, във вх. Б,
секция II /втора/, на втория етаж, построен в сградата на ЖСК „***“, находащ
се в гр. Плевен, ул. „*** № 57 /петдесет и седем/ с изложение -юг, който
апартамент съгласно схема № 15-***/19.06.2015г. съставлява самостоятелен
обект с идентификатор № ***.2.5 /петдесет и шест хиляди седемстотин
двадесет и две, точка, шестстотин и шестдесет, точка, осемстотин петдесет и
седем, точка, две, точка, пет/ по кадастралната карта, одобрена със Заповед №
РД-18-71/06.06.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с
предназначение: Жилище, апартамент, със застроена площ 67,38 /шестдесет и
седем цяло и тридесет и осем стотни/ квадратни метра, състояща се от: две
стаи, кухня, баня и тоалетна, при съседи на жилището: изток - апартамент № 4
на С. и М. Ц., запай - апартамент № 6 на Г. П.Т., север - коридор, юг - двор,
отгоре - апартамент № 8 на н-ци на М. Ст.П., отдолу — апартамент № 2 на В.
А.В.в и при съседи по кадастралната схема: на същия етаж - ***, ***, под
обекта - ***, над обекта - ***, ведно с прилежащото към апартамента
ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 5 /пет/ с полезна площ от 5,65 /пет цяло шестдесет
и пет стотни/ квадратни метра, при съседи: изток - маза № 2 на В. А.В.в, запад
- коридор, север - маза № 6 на Г. П.Т., юг - двор и ведно с ТАВАНСКО
ПОМЕЩЕНИЕ № 5 /пет/ с площ от 6,27 /шест цяло двадесет и седем/
квадратни метра, При съседи: изток - коридор, запад - таван № 8 на н-ци на М.
Ст.П., север - таван № 6 на Г. П.Т., юг — двор, ведно с 1.0975% /едно цяло и
деветстотин седемдесет и пет десетохилядни процента/ идеални части от
1
общите части на сградата и отстъпеното право на строеж за апартамента върху
УПИ № ***, по плана на гр. Плевен, при съседи: изток — ул. „***“, запад -
улица, север — жилищни блокове 2 и 3 кв. 204, юг - ул. „***“, който
самостоятелен обект по кадастрална карта е построен в сграда № 2 /две/,
разположена в поземлен имот с идентификатор № *** /петдесет и шест
хиляди седемстотин двадесет и две, точка, шестстотин и шестдесет, точка,
осемстотин петдесет и седем/.
Със същото решение съдът е прогласил нищожността на нотариалното
удостоверяване в Нотариален акт за собственост № 47, том II, per. № ***, дело
№ 209 от 2002г.
На основание чл.537, ал.2 ГПК съдът е отменил Нотариален акт за
собственост № 47, том II, per. № ***, дело № 209 от 2002г.
Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.
Срещу така постановеното съдебно решение е постъпила въззивна
жалба от А. К. Д. чрез процесуалния й представител адв. Г. Г. от Ак-Плевен.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното съдебно решение е
нищожно, поради липса на самостоятелно формирана и надлежно изразена
воля от съда. Твърди, че обжалваното съдебно решение се състои единствено
от текста на исковата молба, депозирана пред съда, като липсват мотиви на
съдебния състав. Излагат се тяърдения, че първоинстанционното съдебно
решение недопустимо, поради липса на правен интерес от образуването на
делото. Сочи, че първоинстанционното съдебно решение е и неправилно и
незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е обсъдил всички
приложени по делото писмени доказателства, в това число преписи от влезли в
сила съдебни актове по дела, касаещи процесния имот. Счита, че съдът
неправилно е постановил отмяна на Нотариален акт за собственост № 47, том
II, per. № ***, дело № 209 от 2002г., тъй като съдържа необходимите данни за
индивидуализация на А. Р., на когото е издаден процесния нотариален акт. В
заключение моли съдът да отмени така постановеното съдебно решение в
частта, в която съдът е уважил исковете и да постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Моли присъждане на разноски.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК възиваемата страна депозира
писмен отговор на въззивната жалба. В депозирания отговор излага
твърдения, че депозираната въззивна жалба е неоснователна. Прави искане
съдът да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и
законосъобразно.
В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззивникът се
представлява от адв. Г. Г., която поддържа въззивната жалба. Представя
писмени бележки в срок, моли за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна се явява лично и се
представлява от адв. Н. Д.-И., която поддържа отговора на въззивната жалба.
Излага твърдения, че доверителят й е собственик на ½ идеална част от
процесния имот, както и че няма претенции към останалата собственост върху
имота, включително и към процесните 2/6 идеални части, които отрича
ответникът в спора да е придобил. В срочно постъпили писмени бележки
излага твърдения, че ответникът не претендира права, по-големи от тези,
които притежава, както и че ищецът не навежда твърдения, че е собственик на
процесните 2/6 идеални части от имота. Излага твърдения, че е налице
„имотна измама“, като с настоящата молба цели подаване на сигнал. Моли за
2
присъждане на разноски.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата, взе предвид
направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със
законовите изисквания, намира за установено следното:
Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в
жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а
съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите
дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за
интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост
само в обжалваната част на решението.
Съдът не споделя възражението, депозирано от страна на въззивната
страна, че процесното съдебно решение е нищожно, поради липса на ясно
изразена воля. В настоящия случай съдът приема, че съдът е изложил мотиви
защо приема, че исковите претенции са основателни, като съвпадането на
основанията, посочени от състава на съда, с тези, посочени в исковата молба, в
настоящия случай не води до нищожност на съдебното решение.
Поради това съдът приема, че обжалваното съдебно решение е валидно.
Същото е недопустимо, поради следните съображения:
Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес съдебните
производства започват по молба на заинтересованото лице, което определя
предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие. От волята на
ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от
правния спор право. Именно в контекста на този основен принцип следва да се
преценява във всеки конкретен случай и изискването на чл.124, ал.1 от ГПК за
наличие на правен интерес от предявяването на положителен или отрицателен
установителен иск. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна
процесуална предпоставка за допустимостта на всички видове искове,
включително на установителните искове за собственост, за която съдът следи
служебно и преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на всеки
конкретен правен спор, за разрешаването на който е сезиран. Липсата й е
пречка съдът да разгледа правния спор по същество.
В настоящия случай при съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и по изложените по-горе съображения, съдът счита, че е налице
липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане
на делото по същество, поради което приема, че обжалваното решение е
недопустимо. Така е така, поради следните съображения:
За разглеждане пред Районен съд – Плевен са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.124 от ГПК, с което
ищецът иска да бъде признато за установено по отношение на него, че
ответникът не е собственик на 2/6 идеални части от АПАРТАМЕНТ № 5 /пет/,
във вх. Б, секция II /втора/, на втория етаж, построен в сградата на ЖСК „***“,
находащ се в гр. Плевен, ул. „*** № 57 /петдесет и седем/ с изложение -юг,
който апартамент съгласно схема № 15-***/19.06.2015г. съставлява
самостоятелен обект с идентификатор № ***.2.5 /петдесет и шест хиляди
седемстотин двадесет и две, точка, шестстотин и шестдесет, точка,
3
осемстотин петдесет и седем, точка, две, точка, пет/ по кадастралната карта,
одобрена със Заповед № РД-18-71/06.06.2008г. на Изпълнителния директор на
АГКК, с предназначение: Жилище, апартамент, със застроена площ 67,38
/шестдесет и седем цяло и тридесет и осем стотни/ квадратни метра, състояща
се от: две стаи, кухня, баня и тоалетна, при съседи на жилището: изток -
апартамент № 4 на С. и М. Ц., запай - апартамент № 6 на Г. П.Т., север -
коридор, юг - двор, отгоре - апартамент № 8 на н-ци на М. Ст.П., отдолу —
апартамент № 2 на В. А.В.в и при съседи по кадастралната схема: на същия
етаж - ***, ***, под обекта - ***, над обекта - ***, ведно с прилежащото към
апартамента ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 5 /пет/ с полезна площ от 5,65 /пет
цяло шестдесет и пет стотни/ квадратни метра, при съседи: изток - маза № 2
на В. А.В.в, запад - коридор, север - маза № 6 на Г. П.Т., юг - двор и ведно с
ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ № 5 /пет/ с площ от 6,27 /шест цяло двадесет и
седем/ квадратни метра, При съседи: изток - коридор, запад - таван № 8 на н-
ци на М. Ст.П., север - таван № 6 на Г. П.Т., юг — двор, ведно с 1.0975% /едно
цяло и деветстотин седемдесет и пет десетохилядни процента/ идеални части
от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж за апартамента
върху УПИ № ***, по плана на гр. Плевен, при съседи: изток — ул. „***“,
запад - улица, север — жилищни блокове 2 и 3 кв. 204, юг - ул. „***“, който
самостоятелен обект по кадастрална карта е построен в сграда № 2 /две/,
разположена в поземлен имот с идентификатор № *** /петдесет и шест
хиляди седемстотин двадесет и две, точка, шестстотин и шестдесет, точка,
осемстотин петдесет и седем/, както и иск по чл.124, вр. с чл.576, вр. с
чл.580, т.3 от ГПК, с който се иска да бъде прогласена нищожността на
нотариалното удостоверяване в Нотариален акт за собственост №47, том II,
per. № ***, дело № 209 от 2002г. В условията на евентуалност ищецът е
предявил иск по чл. 537, ал.2 от ГПК, с който се иска да бъде отменен
Нотариален акт за собственост №47, том II, per. № ***, дело № 209 от 2002г.
В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че по силата на
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 188, том I, peг. № 2484, дело
№ 173 от 2015г. на Нотариус И.И., вписан в Службата по вписванията с вх.рег.
№ 9427 от 23.06.2015г„ акт № 108, том 22, дело № 4655/2015г. е собственик на
14 /една втора/ идеална част от процесния недвижим имот. Същият излага
твърдения, че ответникът е собственик на 2/6 идеални части от процесния
недвижим имот по силата на дарение, извършено от страна на Н.Х. Р.а и
И.А.В., които в качеството си на наследници на А. Р. са дарили с Нотариален
акт, вписан в Службата по вписванията — гр. Плевен, с вх. per. № 7418 от
19.07.2023г., акт № 162, том 20/2023г., на ответника А. К. Д. 2/6 идеални части
от гореописания недвижим имот.
Ищецът твърди, че ответникът не е собственик на процесните 2/6
идеални части от недвижимия имот, тъй като нейния праводател, а именно А.
Р., чийто наследници Н.Х. Р.а и И.А.В. са извършили акт на дарение с 2/6
идеални части от имота, не е разполагал с право на собственост и съответно с
право да се разпорежда с имота. Ищецът твърди, че А. Р. неправомерно се е
снабдил с констативен нотариален акт за собственост №47, том II, per. № ***,
дело № 209 от 2002г., като излага твърдения, че при издаването му са
нарушени процедурните правила за издаването на съответния акт, а именно –
не е било прието решение на ЖСК, въз основа на което процесния имот да
бъде предоставен в собственост на А. Р., като същият имот е бил определен с
протокол №81/27.01.2000г. на ОС на ЖСК „***-80“ за разпределяне на лицето
Б. Р.. В този смисъл счита, че нотариалното производство е нарушено, поради
4
което твърди, че така издадения Нотариален акт за собственост №47, том II,
per. № ***, дело № 209 от 2002г. е в нарушение на чл.35 от ЗЖСК, поради
което същият е нищожен.
В отговора на исковата молба, депозирана от страна на ответника по
реда на чл.131 от ГПК, ответникът надлежно и своевременно е направил
възражение за недопустимост на производството, поради липса на правен
интерес от страна на ищеца. С молба с вх.№ 7638/18.03.2024г., депозирана от
страна на ищеца по делото, се излагат твърдения, че правния интерес от
депозиране на настоящия иск произтича от факта, че ищецът оспорва правата
на ответника. Сочи, че ишецът заявява самостоятелни права върху процесния
имот и отрича тези на ответника.
Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при
което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез
събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените
факти под приложимата материалноправна норма.
За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като
надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на
постановеното по съществото на спора съдебно решение.
Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез
основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на
предвидените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК изисквания. Когато
недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното
производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в
каквато насока са и задължителните указания, дадени в т. 4 на ТР № 1/2001 г.
от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които са в сила и при
действието на ГПК от 2007 г. В същия смисъл са и указанията, дадени в
мотивите към т. 5 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които „въззивният съд, макар и при
условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество,
чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор,
и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на
исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по
съществото на спора“.
Настоящият съдебен състав, след извършена служебна проверка
досежно допустимостта на исковите претенции, по-конкретно относно
наличието на правен интерес от депозиране на исковата молба, в изпълнение
на задължителните постановки, прието в ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр.
д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е достигнал до извод, че е налице
нередовност на исковата молба, тъй като в първоинстанционното
производство не е установен въпроса дали ищецът претендира самостоятелни
права върху целия имот и на какво правно основание, както и дали ответникът
претендира права, по-големи от тези, с които рзполага като собственик на 2/6
идеални части от недвижимия имот. В тази връзка съдът в Определение
№1526/30.10.2024г. е дал указания на ищеца да уточни правния си интерес от
депозиране на настоящите искови претенции като е дал съответно срок за това
5
и е указал на ищеца последствията от неизпълнението им.
Съдът е изпълнил служебните си задължения по изясняване правния
интерес на ищеца от депозиране на настоящите искови претенции, в
съответствие с разясненията, дадени и в Тълкувателно решение №8/2013г. на
ОСГТК на ВКС. В тази връзка неоснователно е възражението, релевирано от
страна на ищеца, че въпросът, касаещ изясняване правния интерес от
депозиране на исковата молба, не е бил поставян. Съдът всякога следи
служебно за наличието на положителна или отрицателна процесуална
предпоставка от депозиране на исковата претенция при всяко положение на
делото.
Съгласно еднозначно възприетото в мотивната част на задължителното
за настоящия съдебен състав Тълкувателно решение №8/2013г. на ОСГТК на
ВКС въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на
самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния
интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна
процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на
претенцията. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с
предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на
делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява
производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и
отричано от ищеца вещно право.
Всяка от двете страни в спора разполага с право на иск, за да може да
защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор.
Изложеното от страна на ищеца, че диспозитивното начало в гражданския
процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога,
доколко и какъв обем защита да търси е вярно. Но следва да се държи сметка
и за това, че правният интерес при отрицателния установителен иск за
собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на
притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието
съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването
му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в
спора.
В този смисъл в Тълкувателно решение №8/2013г. на ОСГТК на ВКС са
дадени отделни хипотези за прилагане на тази форма на защита, като наличие
на правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост или друго
вещно право се приема, че е налице когато ищецът заявява самостоятелно
право върху цялата вещ, при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни
права върху един и същ обект, както и когато ищецът има възможност да
придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече
претендираните от ответника права.
За да е налице такъв интерес, е нужно да бъде установено съществуване
на спор между страните по делото, при наличието на който се извършват
действия, сериозно засягащи правата на ищеца. в тази връзка съдът
констатира, че в обжалваното първоинстанционно решение погрешно е
прието, че исковите претенции са допустими. Оспорването на правото на
собственост на ответника не е във връзка с претендираната собственост на
самия ищец, тъй като чрез иска си той не претендира защита на свои права,
несъвместими и противопоставими с тези, претендирани от противната страна
6
– обстоятелство, обосноваващо правния интерес от завеждане на
отрицателния установителен иск (в този смисъл са и Решение
№163/13.01.2011г. по гр.д.№12/2010г. на ТО на ВКС; Решение №329 от
24.11.2011г. по гр.д.№1439/2010г. на II ГО на ВКС; Решение №423 от
04.06.2009г. по гр.д.№950/2008г. на IV ГО на ВКС и др.).
В този дух са и разясненията, дадени в Тълкувателно решение №
3/2021 от 25.10.2022 г. по Тълкувателно дело № 3/2021 г. На ОСГК на ВКС. В
мотивите на решението е прието, че посоченото ТР № 8/2012 г. е приложимо
на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална
част от право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има
възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В хипотезата
на предявен отрицателен установителен иск за собственост от лице, което
претендира да е собственик не на целия имот, а само на посочена от него
идеална част от имота, такъв правен интерес за ищеца ще е налице (освен
когато се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие
права, ако отрече правата на ответника) само ако той твърди, че ответникът
претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална
част от вещта, която превишава притежаваната от ищеца идеална част от тази
вещ. Позицията, намерила израз в тълкувателното решение, е, че и двете
страни по делото следва да претендират, че притежават едно и също право,
т.е., че е налице идентичност на спорното право и съответно в отношението
към него от всяка от страните. Едва тогава би бил допустим отрицателен
установителен иск за собственост.
В настоящия случай ищецът не заявява самостоятелно право върху
цялата вещ, видно от заявеното от него в открито съдебно заседание на
въззивната инстанция, не заявява наличие на конкуренция на твърдени от
двете страни вещни права върху един и същ обект, не твърди наличие на
фактическо състояние, нито наличие на осуетено или смутено владение от
ответната страна по отношение на притежаваната от него ½ идеална част от
имота. Не се твърди и право на собственост, надхвърлящо неговите собствени
идеални части. Същият не излага твърдения, че ответникът претендира и се
легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална част, която
засяга неговата квота, т. е. оспорва му се самостоятелното право върху
идеалната част, нито се позовава на фактическо състояние или на възможност
да придобие права, ако отрече правата на ответника.
С уважаването на отрицателния установителен иск за собственост със
силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно решение по
такъв иск, се отрича претендираното от ответника право на собственост, като
се осигурява защита на същото право на ищеца, чието съществуване е било
оспорено с неоснователната претенция на противната страна. В случая
ищецът не твърди, че притежаваното от него материално субективно право е
нарушено или застрашено от извънпроцесуалното поведение на ответника. В
обстоятелствената част на исковата молба ищецът не излага твърдения, че по
силата на приетия Протокол №80/27.01.2000г. на ОС на ЖСК „***-80“
именно на него е разпределен процесния имот. Напротив – видно от
приложеното копие от Протокол №80/27.01.2000г. на ОС на ЖСК „***-80“ и
въз основа на Решение на УС на ЖСК „***-80“ от 24.12.1993г., приобщени
сред доказателствената съвкупност и неоспорени от страните, процесният
имот е бил разпределен в изключителна собственост на неговия син – Б. С.в Р..
В тази връзка липсват както твърдения, така и доказателствам, въз основа на
7
които съдът да направи обоснован извод за наличие на правен интерес от
депозиране на настоящите искови претенции.
В настоящия случай съдът счита, че липсва правен спор, който да бъде
разрешен от съда със сила на пресъдено нещо, като липсва защитимо
материално право, в случая право на собственост, или фактическо състояние с
оглед произтичащи от него правни възможности, което би обосновало
съществуването на такъв правен интерес (в този смисъл е и Решение №22 от
27.05.2014г. по гр.д.№5260/2013г. II ГО на ВКС).
Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск и обуславя допустимостта на
производството по предявения установителен иск /чл.124, ал.1 от ГПК/. Съдът
следи служебно за наличието й по всяко време на процеса, а при констатирана
липса на правен интерес предявеният иск е недопустим.
Правото на иск като субективно право и като средство за правна защита
на субективни права в гражданския процес е предоставено само на онзи
правен субект, който реално и ефективно може да постигне защита на
действително притежавани или твърдени от него права. Наличието на правен
интерес следва винаги да се преценява конкретно, с оглед на установените по
делото обстоятелства. Съдът разполага с възможност да следи служебно за
законосъобразността, респ. валидността на оспорени в исково производство
актове само и единствено при наличие на абсолютни процесуални
предпоставки, какъвто е и правния интерес на страните от завеждане на иска.
Едва при наличие на констатация, че не е налице липса на абсолютна
положителна процесуална предпоставка, съдът разполага с възможността да
разгледа исковите претенции по същество и да извърши съответно проверка
досежно законосъобразността на оспорените в исковот производство актове.
В този смисъл произнасяйки се по съществото на спора, при липсата на
абсолютна положителна процесуална предпоставка, каквато е наличието на
правен интерес, първоинстанционния съд е постановил недопустим съдебен
акт по недопустимо исково производство.
Поради изложените съображения за недопустимост на обжалвания
съдебен акт и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК решението на
Плевенски районен съд следва да бъде обезсилено изцяло, включително и в
частта за разноските, като процесуално недопустимо, а производството
по делото - прекратено.
Доводите за незаконосъобразност и необоснованост на решението не
следва да се обсъждат, както и не следва да се разглеждат исковите претенции
по същество, тъй като неправилността на първоинстанционното решение
изисква то да е допустимо и валидно постановено.
По отговорността за разноски:
Доколкото разноските са последица от уважаване на иска,
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която
първоинстанционният съд се е произнесъл по разноските.
С оглед крайния изход на делото – обезсилване на обжалваното решение
изцяло и прекратяването на производството по делото, ищецът няма право на
разноски, а дължи такива на ответницата на осн. чл.78, ал.4 от ГПК.
8
С настоящето решение в полза на ответницата следва да се присъдят
разноските, направени пред двете съдебни инстанции. Пред въззивната
инстанция ответницата е направила разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер на 2200 лв., видно от приложеното копие от
разпечатка от банковата сметка, както и 91,55лв. за държавна такса. Пред
първата съдебна инстанция е направила разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер на 2100 лв., видно от приложения Договор за правна
защита и съдействие от 07.03.2024г., който служи и за разписка.
Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК, Плевенски
окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА съдебно решение №921 от 09.07.2024г., постановено по
гр.дело №6307/2023г. по описа на Районен съд – Плевен.
ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по делото.
ОСЪЖДА С. Б. Р., ЕГН **********, гр. Плевен, ул. К. П. № 12, ап. 5
ДА ЗАПЛАТИ на А. К. Д., ЕГН:**********, гр. Плевен, ул. „Г.С.***“ № 57,
вх.Г, ап.13 направените разноски по делото в общ размер на 4391,55лв. за
двете съдебни инстанции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд на РБ при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9